Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (14)

РАЗМИНАВАНЕТО

Това: „Как мога да ви вярвам, другарко?“ — беше казано по повод на контролното състезание на 6 септември. Класирането — Раева, Игнатова, Раленкова. Бях наредила всичко да се заснеме на видеомагнетофон, да разгледат подробно записа н да дойдат у дома за разбора.

Казвам:

— Най-добре игра Ани.

Двете мълчат, не възразяват. Не зная колко ми вярват, но не могат да обидят Ани с недоверие. Продължавам:

— Илиана, ти победи, но не съм доволна. Не ми трябва такава победа. Игра лошо. И макар че не е прието за победителката да се говори така, игра безобразно лошо.

— Не.

— Какво не?

— Играх даже много хубаво. Как мога да ви вярвам, другарко, когато дойде другарката Батова да ми каже, че се е разплакала. По-красиво нещо не била виждала. После дойдоха и други да кажат, че са плакали от възторг.

— Ти видя ли видеозаписа?

— Видях.

— Хареса ли ти?

— Хареса ми.

— Какво ти хареса?

— Всичко!

— И залитанията, и пристъпванията, и онова нахлузване на обръча, и нечистият рисунък на лентата… И това ли ти хареса?

— Как мога да ви вярвам, другарко, като толкова много хора ми казаха, че съм играла изключително силно?

— Не те питам колко много са плакали. Питам те видя ли видеозаписа, видя ли си грешките? И не зная как можеш да ми вярваш, но ще трябва точно на мене да вярваш.

Лили стана победителка на „Студентска трибуна“ и когато казвам, че не съм доволна от играта й, че Илиана е направила грешка, защото е рискувала с един нов, много труден елемент на лентата, но иначе през цялото време е била по-силната, истинската победителка, Лили не казва „Как мога да ви вярвам?“, но повдига презрително рамене, което означава: „Нешка кога ли е била доволна, та и сега! Първа съм, от всички страни ме поздравяват, добре ми е, щастлива съм, само тя недоволна!“ Казвам и това, че треньорките от другите страни не са пропуснали да отбележат — спаднала е Игнатова, има лоша постановка на краката. Казвам й:

— Джапаш, Лили, точно това искаха да ми кажат, но от деликатност се изразяват не по-деликатно — лоша постановка на краката! Джапаш и замазваш. Не ме интересува победата ти. Искам да играеш хубаво, пълно, силно. Ти и другите. Не искам никоя от вас да си прави сметки за титли и медали. Тази, която ги прави, ще загуби. Пестиш ли се на тренировките, пестиш ли се на състезанието, публиката го усеща. Не зная как, но го усеща. Повярвай ми, дете! Зная го от времето, когато съм се състезавала, зная го и сега. Усещам го и това, което повече от всичко ме разстройва, е някоя от вас да излезе да играе и да й ръкопляскат от учтивост. Не мога да се зарадвам дори ако за безпогрешна игра съдийките са дали златния медал.

Лили ме гледа, мълчи, все едно, че говоря на старата си шапка. Колкото е приказлива на тренировките, толкова се затваря в подобни случаи. Зная, че като се прибере в къщи и каже, че Нешка не е харесала играта й, майка й и сестра й ще кажат, че нищо по-хубаво не са виждали и са плакали и пр. Без да драматизирам — срещу мене в такива случаи са майките, бащите, възторжената зала, та дори и специалистките, които плачат от възторг. Къде по-приятно е да чуеш, че хората не са виждали нищо по-хубаво от тебе, отколкото да ти мърмори тази вечно недоволна треньорка: „Джапаш, залиташ, замазваш, пестиш се, пресмяташ“…

„Внимавай да не те намразят“ — казва Иван Абаджиев. Как да внимавам? Него обичат ли го? Не искам да го питам, за да не изглеждам като Илиана, когато ми задава този въпрос. „Как да ви вярвам, другарко?“ Не искам да кажа: „Как да ви вярвам, другарю?“ Не искам да попитам какво прави той, за да го обичат състезателите. Зает с това да побеждава, треньорът трудно постига идеалното равновесие. Зная, разбира се, че Абаджиев ме предупреждава с грижа, с желание да ме предпази от това толкова неприятно нещо да ме намразят. Разбира се, много искам да ме обичат и зная, че това е съвсем невъзможно в момента, когато казвам на победителката: „Игра безобразно“. А на нея в ушите й още кънти възторжената зала.

Има и нещо друго. Нашата зала ги обича, радва им се. Някои грешки мога да видя само аз. Тук само аз. Спомням си, веднъж Златка Бончева каза: „Добре, че започна разбора веднага. Тъкмо бяхме готови да се нахвърлим с поздравленията, а като те слушах, се изненадах колко неща не съм видяла“. На международни турнири, на големи състезания треньорки и съдийки ги гледат не така възторжено. Непредубедени, безпристрастни, а понякога и малко враждебни очи ги следят. Там не плачат от възторг, а търсят повече грешките. Ако искам моите момичета да бъдат неуязвими, трябва да понеса тук киселите им физиономии, когато всички ги харесват и само аз не. Не мога да си разреша да изпадам във възторг, когато виждам грешки, които ще видят чуждите, търсещите грешки очи. Приемам и риска да ме намразят и все се надявам, че това ще са временни настроения, които отшумяват. Все идва момент, в който ще разберат какво точно съм искала да кажа с всички тези забележки.

На балканиадата в Серес играха лошо. Казвам по едно време на Лили:

— Не те ли е срам! Да играеш въже и да не ти ръкопляскат. Не усещаш ли, че публиката повече Кордуш хареса? Лили е готова да ми върне топката:

— На това въже никога не са ми ръкопляскали… Излиза, че съм й поставила такова „смотано“ въже, че какво да ръкопляскат хората. Не, че Лили е играла лошо днес, разбира се. Къде ти! На Лили просто й е невъзможно някога да види вината в себе си. Не зная дали си спомня, след като ми го е казала, че не е вярно, че точно това въже е предизвикало истински възторг в други зали. Не зная дали си е спомнила и после, когато в Мюнхен стана световна шампионка на „това въже“.

И все пак най-дълбоко от всичко ме е засегнало недоверието на Илиана в Норвегия. За мене тя беше първата, независимо от тази случайна грешка. Толкова силно не беше играла през цялата година. Бях истински щастлива за нея, а тя се смачка, че е трета. Ето тук точно рухна Илиана. Точно когато имаше най-много основания да се изправи и да продължи с високо вдигната глава. Казвах й го. Вярвах го с всичко, което има у мене-като опит, знания, усет. Казвах й го и Илиана не каза „Как мога да ви вярвам, другарко“, но беше пречупена, невярваща, гледаше ме разсеяно, думите ми не стигаха до нея. Тогава се разстроих — повече, отколкото когато не ми вярваше, защото жените били плакали от възторг. Онова може и да е било инатене и желание да брани доброто настроение, което носи победата, това тук беше вече недоверие.

Казвам й „Илиана, знаеш ли, че от цяла година ти точно сега ме зарадва истински“, а Илиана седи пред мене с празен поглед. Сега тя вижда само едно — на първото стъпало са застанали Лили и Анелия, а тя, самата Илиана Раева, е на третото. Това за Илиана е непоносимо. Чувствувам се безпомощна. Нещо се разклати почвата под краката ми. Само да не си помисли, че я успокоявам! Те трябва да са разбрали все пак, че никога никого не успокоявам. И тогава, когато разплакали треньорки подсмърчат от възторг, а аз съм недоволна, и тогава, когато съдийките са те пратили на трето място (впрочем съвсем правилно, грешката си е грешка), а на мене ми харесваш за пръв път през тази година, независимо от всичките ти победи до момента. Магията на победата е по-силна от всичко, което мога да кажа. За пръв път Илиана постави едно класиране над моята оценка. Или поне на мене така ми се струваше.

Спирам се повече на Илиана, въпреки че проблемът за съжаление е с по-широк обхват, защото точно тя до Амстердам повече от всички беше изпълнена с вяра. Не си спомням нито ден, нито час, нито частица от секундата дори, в които Илиана да се усъмни, че всяко движение, всяка музика, всяка композиция, които съм й избрала, са възможно най-добрите за нея. Впрочем тя и сега не се съмнява в това. Беше започнала да се съмнява, че моето мнение може да бъде поставено над едно класиране. Изживях го болезнено, не от честолюбие, а заради самата Илиана. Мислех, че е много важно точно в този момент да ми вярва.

И като капак — заваляха една след друга бедите. Илиана се контузи. В Астрахан загубихме от отбора на СССР. Не това ме притесни. През цялата година от всички международни турнири имахме две загуби — от Бошанска в Прага и от отбора на СССР в Астрахан. Не бе толкова страшно. Мислех, че имам съвсем реална представа за съотношението на силите. Единственото, от което истински се безпокоех, бе да не рухне моята крепост отвътре. В момента трите бяха готови за световни шамлионки. Ако са здрави, ако издържат психически, ако играят с пълна сила, няма кой да ги бие. И все пак много „ако“. В Серес на балканиадата спечелихме, разбира се, всички медали, но точно там, а не в Астрахан бях нервна. Не ми трябваха медали, не ми трябваха такива победи, когато се влачеха вяло по терена…

Получаваме жребия и започва обичайната предстартова треска. Всяка от трите вижда неблагоприятното в жребия, въпреки че всяка би трябвало да види и своя шанс. Опитвам се да кажа, че по-добро, разбира се, не биха могли да очакват, и се спирам по-подробно на шанса. Всяка има добрите страни в този жребий, стига да съумее да се възползува. Слушат ме, усмихват се накриво. Да, разбира се. Аз самата почти осъмвам нощ след нощ, взряна в тези стартови листи, и също съм недоволна. Първа от първия ден Игнатова, последна Раленкова, втория — Игнатова трябва да завърши от силните…

Предпочитам последна да е Илиана, тя умее да даде блясък, да завърши истински една такава битка, а то — дебютантката. Ще трябва да я изолирам до края на състезанието, да няма достъп до нея никой, да я накарам да мисли само за своята игра. Ще трябва да успокоя Лили, която е най-разстроена. Когато си мисля за Лили, си казвам, че предпочитам Илиана да започне битката. Стабилен боец, където и да я поставиш, е добре. А сега трябва да тръгвам напред точно с Лилето, дето се разкисва просто пред очите ми с часове…

Продукция пред софийската публика. Последната преди заминаването. В залата не може да се диша от народ. Дошли хората да ги изпратят, а те грешат. Само Анелия продължава да държи висока спортна форма. През цялата година. Оказва се, че може. И е по-добре. Зная сега колко много се говори в тези дни преди заминаването. Претренирала ги е Нешка, бяха добре през цялата година и ето, точно преди заминаването, точно преди световното първенство започват да грешат. Изпускат уредите там, където никога не са ги изпускали.

Не ме интересува кой какво говори. Сега имам друга грижа. Трябва да овладея положението. Да успокоя тази тройка, която само преди двадесетина дни ми се виждаше най-силната, която някой някога е имал. Това, че изживяват предстартовата си треска точно на последната продукция пред софийска публика, е много неприятно, но не е най-страшното. Важното е да се пресече кризата навреме, а много време не остава. Някакви си пет-шест дни.

Последните тренировки в зала „София“ са направо кошмарни. Илиана казва, че трябва да й вярвам и да я обичам. Иначе крачка не можела да направи.

— Добре, Илианче, вярвам ти и те обичам. Тренирай, моля ти се, както умееш, на пълни обороти. Не остава никакво време.

— Как го казвате само! Звучи като „Не ти вярвам и не те обичам“. Толкова сте намръщена, а аз наистина не мога крачка да направя, ако не ми вярвате съвсем истински…

В друго време от годината ще й кажа да не се лигави и ще я изгоня, но това са последните дни пред големия старт и зная, че Илиана не се лигави. Просто е много наплашена, много изнервена, напрежението е голямо, момичето може би сега истински се сеща колко е пропуснало през годината и колко трудно ще бъде в Мюнхен. Трябва да бъда ласкава, не намръщена, въпреки че и аз съм напрегната, и нервна, и крайно неспокойна. Ето ти нов пробелм — трябва да кажа „Вярвам ти и те обичам“ с такъв тон, който да я успокои. Трябва някак да го намеря, да го измъкна от себе си точно този тон…

Лили реве, та се къса: „Защо тренираме още по план?“ Някой пак е ограмотявал Лили по треньорските проблеми. Интересно е как ще ми предложи точно да водя тренировките си, но нямам време да проучвам сега този въпрос. Лили не тренира, а се влачи по терена. Това, което в нормално време прави за час-час и половина, сега се проточва четири-пет часа. Казва, че никога няма да изиграе без грешка тези бухалки, никога не ги е играла без грешка и сега в Мюнхен, разбира се, пак ще греши. Вайка се, че все „на това място“ грешала. Не мога да разбера за кое точно място става въпрос, защото почти няма място, на което да не греши, а преди десетина дни можех да я пусна да играе бухалки със затворени очи. Толкова сигурна, толкова силна беше. Бухалките са първият уред, с който нашият отбор трябва да започне в Мюнхен своето участие. Бухалките на Лили Игнатова! Лесно е да се разбере защо този неин ужас ме влудява.

Мисля, че изчерпвам всичките си запаси от доброта. (Зная, че ще кажат — то пък едни запаси. Нищо, няма значение.) От търпение. Всички меки методи на убеждение, докато накрая кипвам:

— Ако утре ти не играеш бухалките без грешка и с усмивка, ние с тебе няма да заминем за Мюнхен. С такава ревла не тръгвам!

Много късно, след като всичко е минало, ми идва наум, че едва ли някой би ми разрешил да си стоя в София и да чакам усмивката на Лили, но тогава изобщо не мисля, че някой може да ми забранява.

Тренираме до обяд, в три заминаваме. Лили пристига, подута от плач. Започва. Бухалките се разхвърчават по всички посоки. Лили плаче и нарежда: „Аз казах ли, че тези бухалки яикога няма да мога да ги изиграя без грешка!“

Във всичко това — безкрайно обвинение към мене, че съм й направила толкова сложни бухалки, че просто не могат да се изиграят. Като, че съм ги измислила в последните три дни, за да изтормозя горкото дете. Като че това не са същите тези бухалки, които предизвикваха фурор навсякъде, където ги показа в пълната им сила очарователната Игнатова. Но сега не е време да се обиждаме. Очарователната Игнатова е така разкисната, че да ти е жал да я гледаш. Не е време да се сърдя, че се нахвърля върху хубавата ми композиция. Представям си, че така ще започне за българския отбор Световното първенство в Мюнхен — с бухалките на Лили, които хвърчат по всички посоки (и главно извън терена), и настръхвам. Спомням си как заплете в Амстердам въжето, макар че на тренировките го играеше без грешка. Без мисъл за грешка. А сега какво ще стане? Втриса ме, като си помисля само.

Идва колата да вземе отбора за аерогарата. Казвам: „Тръгвайте, ние с Лили си оставаме тук, докато изиграе бухалките без грешка и с усмивка. Когато успее. Може днес, може утре, може в други ден, а може и след световното първенство“. И сега, в този момент, и наум не ми идва, че ръководството на БСФС няма да ме остави да чакам усмивката на Лили. Може би точно това — пълното отсъствие на мисъл за реалността — е стреснало Лили. В този момент всичко у мен е концентрирано само в това — че нито аз, нито Игнатова ще мръднем от тази зала, докато момичето не си изиграе бухалките без грешка с усмивка. Не зная, не мога да го обясня откъде идва тази абсолютна категоричност в такива моменти, но за мене тогава по-важно от всичко е било да накарам Лили да се върне към нормалната си игра.

Отборът тръгва. Оставаме двете с Лили в залата. Става изведнъж много тихо и Лили като че си спомня как ги е играла тези бухалки без грешка. „Добре — казвам. — Сега без грешка я с усмивка.“

Може би е трябвало да тръгнем при първото изиграване без грешка. Ако беше сгрешила, когато поисках и усмивката, трябваше да останем за другия ден, а може би и изобщо да не заминем…

Това е мисъл, която ми минава чак после, на път за аерогарата. В момента не мога да отстъпя ни на косъм от изискванията си. Искам и усмивката и толкова. И ето го Лилето усмихнато, изиграва всичко според мене за 9,80. Можем да тръгваме. Пристигаме на аерогарата в последния момент, когато казват: „Последно повикване“. Сега вече мога да се усмихна и аз. Момичето вече знае, че може, ще трябва да е забравило, че е грешило… Мисля си, че прекалено много го обичам това дете. Прекалено много, щом мога, десет минути след като ми е късало нервите, да забравя всичко…

В самолета си спомних, че на последния турнир в Норвегия Ливия Меделонски, треньорката на отбора на ФРГ, ми каза, че нейното мнение, а и мнението на техните специалистки е, че световна шампионка ще бъде Анелия Раленкова. Гледали, наблюдавали през годината всички гимнастички и такава точно, толкова готова за титлата никоя не била. Миналата година Ливия казваше, че много се надява, когато световното първенство бъде в Мюнхен, някоя от техните гимнастички да вземе медал. Та Кармен Ришар беше световна шампионка в Испания, когато не участвувахме ние и другите гимнастички от социалистическите страни. Все пак е нещо, което трябва да се помни, нали? Сега Ливия не говореше за никакви медали.

— Много ти е силна тройката — казваше Меделонски — но от Раленкова не е по-силна никоя друга сега.

Мислех си, вече когато потеглих за Мюнхен, ако има някаква справедливост, световна шампионка ще бъде наистина Анелия Раленкова. Ако поне веднъж съдийките по художествена гимнастика могат да бъдат справедливи докрай, да не се влияят от досегашните титли и медали и да гледат само точно сегашната игра — абсолютната шампионка ще е Анелия…

Не зная защо бях така уверена, че Ани няма да сгреши. Вярно, игра силно през цялата година, но все пак бе дебютантка, за пръв път стъпваше на истински голям подиум. И Лили побеждаваше преди европейското, а започна с грешки. Все пак първото голямо състезание не може да не даде отраженде. И както слушах от всички страни тези опасения за Ани, така бях и абсолютно сигурна, спокойна за нея.

Нейната предстартова треска мина като че много по-рано. При последното контролно състезание, когато трябваше да се определи окончателно съставът, една малка грешка на Анелия можеше да я ликвидира. Аз бях толкова нервна, че не можех да се понасям. Ани запази спокойствие и това реши въпроса. Беше единственото състезание през годината, в което Раленкова игра предпазливо, само с мисълта да не сгреши. Оттук нататък за нея вече нямаше проблеми. Подготовката си казваше думата и в тези последни дни преди състезанието. Единствено тя понесе спокойно и жребия, и последните продукции, и последните тренировки. Не искаше да я обичам и да й вярвам, не питаше защо тренираме по план, а не без план, не плачеше, не се тръшкаше, че са й прекалено сложни, прекалено трудни композициите, въпреки че бяха най-трудните, които някоя гимнастичка в света имаше. Тренираше спокойно, зряло, играеше с огромно удоволствие дебютантката.

И ето го зад гърба ни този познат път. Същия, който изминах с Илиана за Лондон, с Лили за Амстердам, с Ани за Мюнхен. 1979 г. беше посветена на дебютантката Илиана Раева. В Лондон тя остана четвърта, на пет стотни зад медала в многобоя, стана шампионка на бухалки с гръм и трясък, сребърна медалистка на топка. Бях неизказано щастлива от успеха на моето малко, храбро момиче, което за пръв път стъпваше в такава голяма битка и показа, че умее да се бори като зряла гимнастичка.

1980 г. беше посветена на дебютантката Лили Игнатова. Направих всичко, за да може да се види н хареса гимнастиката на Лили, преди да я заведа на първото й голямо състезание — европейското първенство. Едновременно правех всичко, което ми бе по силите, да израства като гимнастичка. В Амстердам имах абсолютна европейска шампионка — Раева, и вицещампионка — дебютантката Игнатова. Бях горда с моите две момичета.

1981 г. беше посветена на Анелия Раленкова. Стараех се през цялото време да дам шампионска подготовка и на Илиана Раева, и на Лили Игнатова, да налагам заедно с Анелия и Диляна Георгиева, да правя това, което е по силите ми, за Даниела Грънчарова. Тук беше най-трудно, трябваше да се поставя всичко на нови релси, а при двувластието, което ми наложиха като компромисно решение, всичко се оказа много по-сложно, отколкото в началото си го представях. Непрекъснато трябваше да мисля за всяка промяна — точно колко деликатно трябва да стане, за да няма обидени. А мене дипломацията ме изморява повече от всяка работа.

И все пак основната ми грижа през годината беше Анелия. Исках да изведа на преден план всичко, което има в това момиче на този етап от неговото развитие, и да му дам нов тласък за преминаване в един нов етап. След много смени на композициите с нея вече се работеше много леко. Тренировките ми доставяха изключително удоволствие. Ани приема всяка нова идея с ентусиазъм, доразвива я, търси нещо свое, идва, светнала от радост, че е открила някой нов елемент. Трупахме и двете толкова сложни, ефектни елементи, че когато съставях композицията, вече ми беше жал да изхвърля каквото и да е. А освен това този непрекъснат страх, че нея все искат да я изместят, ме караше да не я щадя, да не мисля колко трудно ще й бъде. За мене беше важно едно — да е безспорна. Да няма никакво колебание, когато се определя съставът. Да не допусна Ани за трети път да остане зад борда.

Когато в първите месеци настояванията да се откажа от нея станаха много масирани, си спомних две неща, които, освен че подсилваха желанието ми да я наложа, ме караха и да мисля, че просто нямам право да изоставям точно състезател като Анелия. Преди последното контролно за Лондон ги бях пратила за пет дни на почивка на „Щастливеца“. Всеки ден Ани слизаше с автобуса да си „вземе“ тренировката. Бях и изненадана, и много трогната.

— Ани, защо идваш, нали сте на почивка?

— Много лесно излизам от форма…

Това беше вярно — бързо наваксва, но и лесно излиза от форма. Такова огромно е било желанието й да участвува в Лондонското първенство. И въпреки това понесе обидата да бъде отстранена мълчаливо. Революционно настроена беше Илиана. Беше готова да не участвува и тя на световното първенство, но да защити принципа, да защити правото на Ани, правото на Лили. Такова е било огромно желанието на Анелия да играе в Лондон, но не прие да играе на мястото на Валентина.

Веднага след Лондон побързаха да я изпратят към ансамбловото. Златка Пърлева настояваше, че точно Анелия й била необходима. С мене тогава и без това много не се съобразяваха, трябваше да я изпратя. Момичето отиваше на тренировките в залата на „Славия“ и бързаше да дойде и на нашите тренировки. Не искаше нищо да пропусне. Преуморяваше се. Започнах да се страхувам да не се разболее. Настоявах да напусне ансамбъла. Твърдях, че Анелия е родена индивидуална състезателка, че има изключителни качества, но трябваше да мине доста време, докато чуят. Мисля, че повече от всичко ги убеди това, че след тренировките на ансамбъла Ани тичаше в нашата зала.

Сега, когато препрочитам бележките си за налагането на Раленкова, всичко изглежда много по-леко, по-оптимистично. Макар че единствената ми грижа, когато си припомням, е да кажа всичко точно, да бъде искрено, почувствувано… Просто не мога да разбера как така съм забравила за онзи постоянен страх, в който се движех доста месеци. Когато след Амстердам спорът се поднови, се изплаших наистина сериозно за Ани, да не се повтори това, което за мене беше пълен кошмар — убиване на самочувствието като при Тереза. Успехът ме накара да забравя страховете си. Всичко изглежда като че въпрос само на моето добро желание. Решила съм да посветя годината на Анелия, да я наложа. Решила съм, направила съм го, успяла съм. Сама съм изненадана, че всичко изглежда толкова просто, толкова логично. Настоявали са да се откажа и това ме е амбицирало — и ето че Анелия натрупва в композициите си повече трудни, ефектни елементи, и дава една съвършена шлифовка на детайлите, и играе разкошно… Звучи почти като покана — отричайте ми състезателките, амбицирайте ме, аз ще ги правя световни шампионки. Не, не е така просто. Това е някакъв ненормален разход на енергия, на нерви.

Анелия е някакво голямо изключение. Това, че не я смачкаха толкова настойчиви отричания, за мене е едно чудо. Винаги съм мислела (сега повече от всякога), че най-добрите в света състезателки трябва да получат преди всичко самочувствие в собствената си страна. Не бива който разбира и който не разбира да раздава с лека ръка съвети.

Старала съм се през цялото време да скривам от Ани, че нея „съдийките не я харесват и няма да я приемат“, че трябва да изоставя подготовката и. Но много са пътищата, по които такава информация може да стигне до състезателя. Не всичко зависи от моето желание за изолация. Анелия е по-затворено момиче, не обича да говори излишни неща. Мога само да си представя какво й е било, когато е чувала всичко това. За себе си мога само да кажа, че нищо повече не уморява от този страх.

Спомням си често горчивината, с която Жулиета повтаряше — треньорът трябва непрекъснато да доказва. Все едно какви успехи има, за следващото първенство те не означават нищо. Ако успехът се повтори — нормално. Ако нещо се обърка, тогава вече става интересно. Как, защо, къде е гледал треньорът, какво е правил? Разбирах много добре огорчението, което се трупаше у нея.

И сега, в навечерието на световното първенство, знаех, че каквото и да направят Илиана и Лили, колкото и медали да вземат, провали ли се Анелия, за мене прошка няма да има. Ще се обадят поне двадесетина жени да кажат: „Аз казах ли?“ Много обичат тези, които изразходват енергията си предимно в даване на съвети, после да казват: „Аз предупредих!“ Това, изглежда, е някакъв особен род удоволствие. Не зная, не го разбирам. Ненавиждам го, настръхвам само като си представя всички, които могат да дойдат още тук, в Мюнхен, за да ми кажат: „Аз предупредих ли?“

Изглежда мене предстартовата треска ме хваща с пълна сила в тези мюнхенски нощи преди състезанието, въпреки че точно тук имам най-малко основание. Лили влиза във форма. Общителна, смее се, играе. Това също си е някакъв вид треска, но, разбира се, е за предпочитане пред другата. Илиана и Ани тренират изключително силно, а аз ненавиждам жребия, който изправя Лили първа да започне състезанието за нашия отбор Ани да играе последна. Илиана е боец. Може първа, може и последна, може и по средата, както й се е паднало. За нея зная, че сега ще играе по-силно, отколкото на всички тренировки, на всички състезания. И игра въпреки грешките. Още повече не мога да й простя пропиляното през годината. Представям си я сега в пълната й сила, която можеше да има, ако не беше се размотавала така… И все пак единствената, която ми вдъхва спокойствие преди голямата битка, е Илиана. Добре е да имаш такава състезателка, за която, дойде ли голямо състезание, знаеш, че ще надмине себе си. Не е нужно да мислиш за жребия. С всичко ще се справи. Съжалявам много, че толкова много се успокоих за Илиана. Сега виждам точно с какво, точно кога съм можела да й помогна по време на състезанието, но тогава бях мяого погълната от страховете си за Лили, която трябваше да играе първа, и за Ани, която трябваше да завърши състезанието в първия ден…

Разработвам тактиката за двете и съм щастлива, че имам й една като Илиана… Лили трябва да излезе уверена, да забрави страха за бухалките, да е мобилизирана. На Лили в този момент й е необходимо самочувствие. На Ани — спокойствие. И така, тръгвам да търся самочувствието и спокойствието.

Тренираме от седем часа сутринта. Разбира се, признавам всички достойнства на моделираната тренировка, използувам ги, но съм против отиването до крайност. Не признавам часовата моделираност. Треннраният организъм може да се приспособи и към климатичните, и към часовите разлики и за три дни. Ако състезанието е в САЩ, да не би да трябва да започваме в София посред нощ, за да се нагодим към разликата във времето?

И така, никак не се смущавам, че ми е даден такъв ранен час за тренировки. Заварвам по правило Елена Игнатова в залата. Помолила съм я тези дни да е плътно до дъщеря си. Иначе не обичам родителите много да се въртят по време на състезанието около дъщерите си, особено когато майката на Лили е имала възможност да дойде в Амстердам, а другите са в София. Пак Елена е в Мюнхен, а другите са без такава подкрепа, но сега нямам нищо против Лили да има това предимство. Нека да слуша колкото си иска, че от нея по-хубава няма. Сега точно наистина страшно ми е нужно Лилиното самочувствие и съм готова да направя някои компромиси. Разбира се, необходимо ми е самочувствието на всяка от състезателките във всяко от състезанията, но случаят с това световно първенство е по-особен. Идвам в Мюнхен с тройка, каквато искам да имам, за пръв път всичко върви през цялата година така, както трябва, и ето, точно в последната фаза — нерви, напрежение, всичко в свръхдоза. Не, не е претренираност, както си го обясняват повечето от хората, които ни заобикалят. То е вече и пораснала отговорност у шампионката и вицешампионката, и пораснали амбиции, и огромно желание за титлата, и огромен страх от провал. Всичко смесено.

Решавам, че Ани трябва да се изолира от всичко и всички да не натежат тези дълги часове до нейното последно излизане на терена, последното за деня. Решавам, че не трябва да знае нищо за играта и оценките на другите, че трябва да мисли само за себе си, само за своето излизане. Някъде в хода на състезанието усещам, че пълната изолация от събития и информации вече ще натежи, и подбирам какво и колко да се каже. Не може съвсем да не се говори за състезанието, но момичето трябва да чуе само това, което ще го успокои, няма да го изплаши. Не зная как точно съм улучила дозата. То е повече инстинкт, отколкото мисъл. Зная само, че през цялото време се стараех да не прониква до нас никакъв страничен човек.

Трудно е. Нашите туристи искат да засвидетелствуват съпричастие, радост, загриженост. Не могат да разберат, че така пречат, разсейват, разстройват. Моят „декрет“, казан възможно най-меко преди състезанието — ще бъда много благодарна на всяка подкрепа от трибуните, но не искам да виждам никого в залата за загряване, в съблекалнята — оказва слабо въздействие. Пристига в съблекалнята минута преди започването на състезанието Людмил Коцев, хореографът. Свой човек, нищо лошо, че е влязъл, но ето че изтърсва нещо, на което никак не му е мястото и времето. „Обади се бащата на Илианчето. Каза, че много й вярва.“ Разбира се, че всеки баща много вярва на дъщеря си. Това, че Райчо се е обадил, е много хубаво и още по-хубаво щеше да е да го каже на Илиана, а не на Лили, която в момента се готви да излиза. В съблекалнята увисва неловко мълчание. Людмил усеща, че не е свършил кой знае каква работа и бърза да се изниже. Аз не съм на себе си от яд. Настигам го, за да му кажа, че не искам да го виждам по време на цялото състезание, по време на целия престой в Мюнхен. Да ми се обади в София. И да не е посмял втори път да минава по този коридор… Не зная как съм изглеждала, когато влизам отново в съблекалнята, но Лили и Марги (масажистката) избухват в смях. Атмосферата малко се разрежда, но продължава да ме е яд. Как ще влезеш точно преди старта и ще кажеш на Лили, че не нейният, а друг баща виси някъде на телефоните! Може би избухването ми не отговаря на степента на вината. Нерви. В този момент на всички ни е позволено да са ни опънати нервите докрай, никой отвън обаче не бива да ги доопъва. Сега, в часовете на състезанието, трябва да ни оставят сами да се оправяме с напрежението, със страха, с възторга, с несполуката.

Старая се вечер да обясня всичко това на ръководството. Да ми помогнат, да обяснят на останалите, че в тези дни трябва да ни оставят. После могат да ни хвалят, да ни критикуват, да препоръчват, да си припомнят колко далновидни са били. Сега да стоят на трибуните, да пеят „Тих бял Дунав“, много хубаво пеят, много я обичаме тази песен, много сме благодарни, много ни е добре да видим българското знаме, развято и по трибуните, и на пилоните, знаем, че там, където се е развял българският трикольор, е нашето малко островче в многохилядната зала, радваме му се, то ни сгрява, но нека никой, по никакъв повод не се втурва в залата за загряване, в съблекалнята. Настоявам, умолявам! Добре, ясно, разбира се. Получавам всички уверения и ми прилошава, когато минути преди да излезе Лили Игнатова на терена, в съблекалнята се втурва Веса Харизанова, за да каже: „Лили, разбра ли, на Ками й откраднали портмонето?“ Ками е Камелия Игнатова, състезателка от ансамбловото съчетание, сестра на Лили. Откраднали й портмонето! Много важно! Новината като че не може да потърпи един час, та трябва да пристига Веса запъхтяна да я съобщи точно когато Лили се опитва да се концентрира за поредното си изпълнение. Усещам, че дъхът ми спира от яд.

Защо при такава хубава победа си спомням това, което ме е огорчавало? Не искам да се повтаря. Нито аз, нито момичетата сме заслужили това ненужно, допълнително натоварване. Нека всички ни разберат. Преголямо е напрежението на световно, на европейско първенство, не бива излишно да се увеличава.

И още нещо — ще водя отчаяна борба докрай за всяко момиче, което има шанса да чуе на голямо състезание химна на родината си, изпълнен в негова чест. Нека никой не ми казва с коя трябва и с коя не трябва да работя. Ако някоя от тези толкова много специалистки иска да наложи друго име, да влезе в залата и да го налага първо на тренировките, на състезанията, по всички правила на борбата.

Сега съм се захванала със сериозната подготовка на седем момичета, викам на лагери още десетина малки гимнастички с треньорките им, за да им помогна, колкото мога. Повече никой не бива да иска от мене. Предстоят ми едно европейско и едно световно първенство преди олимпиадата.

Грую Юруков казваше, че най-важното ми състезание за 1981 г. е световното първенство. Всичко друго е тактика и стратегия. Така в този олимпийски цикъл най-важна е първата олимпиада, на която ще участвува художествената гимнастика. Всичко друго може би трябва да се разглежда като етап към това състезание. Не зная, сигурно е така, но за мене няма малко и голямо състезание. Тръгвам към всички с мисълта, че точно моите гимнастички трябва да победят. Това ми е цялата тактика, цялата стратегия. Готвя ги за победа във всичко. Във всеки турнир, в европейското, в световното първенство. Ще ги готвя за победа и в олимпиадата. Зная само едно оръжие — да изпреварвам противничките си, да съм колкото може с по-голяма крачка напред. Така че всички могат да ми вярват докато съм треньор, в отбора на България ще бъдат само гимнастички, които ще могат да се борят за победа. Все едно от кое дружество, от кой град са. Всичко, което може да бъде ярко, силно не само за тази, а вече и за следващата олимпиада, е поставено под особено наблюдение, особени грижи на федерацията. Няма да бъде пренебрегнато нито едно дете, което има шансове, все едно откъде е. Докато съм треньор на отбора на България, ще искам в него да бъдат най-големите гимнастички, които могат да се родят та тази малка земя… Ето ги на пилона трите български знамена! Награждаване за многобоя. Ние си ги гледаме и си плачем. Женска работа. Дванадесет хиляди немци са се изправили, за да чуят „Мила родино“. Техникът на магнетофона нещо обърква и слушаме „Мила родино“ три пъти. Нищо, на нас не ни омръзва. Можем да си слушаме до утре. Толкова е хубаво! Около нашата група се събират всички да ни поздравят.

— Българките са развели байрака и спиране няма — казва Радованович, водачът на югославската делегация. — Радваме ви се, защото сте си наши и защото давате кураж на другите.

— Ама кураж — смее се Бранка Кутурович — другите не могат медал да видят от тях! Кураж!

— Като казвам кураж, то не е за медалите. Ето ги — показват, че голямо нещо може да се роди и в малка държава. Стига да имат една Нешка, и другите могат…

— Така е лесно то да имат всички по една Нешка… Спора прекъсва Левандовска, треньорката на полякините, която вика още отдалече:

— Нешка, помниш ли какво ти казах още в Мадрид?

— Помня — олива е справедлива…

— Е, видя ли.

В Мадрид Левандовска успокоявала Нешка, която се чувствувала нещастна от това, че публиката приема Илиана толкова възторжено, а съдийките се правят, че не забелязват момичето. „Олива е справедлива“ означава, че олиото е справедливо, защото не може да не изплува отгоре.

Пристига Ливия Меделонски:

— Искат от мене медал! Един поне. Откъде да го взема? Както сте тръгнали, ще видим още по три знамена на България да се веят на пилона до края на състезанието.

Развяха се. Още два пъти по три. Пет пъти ставаха мюнхенчани да чуят химна ни. И ансамблистките станаха световни шампионки.

Всички пресконференции в тези дни започваха все с едни думи:

— Най-напред да пием шампанско за българките…

Като вода се лееше шампанското в тези дни. Домакините щедро поливаха българските победи. На пресконференцията след многобоя директорът на пресцентъра поздрави трите шампионки:

— Казвам трите, защото всяка от тях можеше да бъде абсолютната световна шампионка, но не искам с това да омаловажавам победата на Раленкова, която успя да ги изпревари с една крачка. Крачка, направена толкова красиво, толкова решително. Не може да се подценява победата над такива съпернички…

Всяка от трите можеше наистина да стане абсолютна шампионка, но стана Анелия Раленкова, тази, на която в момента действително най прилягаше короната. Ако има справедливост Анелия ще е, казваше треньорката й преди състезанието. Трябва да се признае на Ани, че много помогна на тази справедливост. В протоколите е отбелязана една десета от точката разлика, една десета преднина на шампионката пред двете вице-шампионки Илиана Раева и Лили Игнатова. За тази една десета Ани се раздаде докрай във всички от стартовете. Нямаше нито един уред, ни едно явяване на терена, за което може да се каже — игра разумно, пестеливо, с мисъл за победата. Това беше някаква непозната, щедра сила, която се налагаше над другите две също много силни, известни, с титли и медали, с име гимнастички, налагаше се над една друга двукратна световна шампионка, над десетина национални шампионки, дошли тук ако не с претенции за титлата, то с надежда да стигнат до някой от медалите.

След балканиадата в Серес Нешка попитала всяка от тях иска ли да стане световна шампионка. Илиана и Лили отговорили веднага, спонтанно: „Да, много“. Ани се чудела какво да каже: „И аз искам“.

— Казах го — спомня си после момичето, — защото Нешка няма да може да понесе някоя от нас да не иска да стане световна шампионка. А аз, не че не исках, но ми се струваше толкова невъзможно, че й се чудех защо и мене пита. Никак не можех да разбера коя от двете — Илиана или Лили, вижда този път Нешка като шампионка. Нея за такива неща трудно можеш да я разбереш. Моята задача беше по-лека. Поне така ми се струваше тогава. Аз да си изиграя всичко, което мога, Нешка да каже, че е доволна — толкова ми стига. Те да му мислят коя ще става шампионка. Доста трябваше да мине, докато повярвам, че наистина аз точно съм шампионката. Другарката Робева беше успяла така да ме изолира от тази грижа, че ми дойде съвсем изневиделица. Когато дойдоха да ме поздравят, отначало не разбрах дори какво искат да ми кажат, когато разбрах, казвам си — не са изчислили добре. А Нешка я няма в този момент да попитам. Тя нали в такива случаи е първо при този, който е загубил, и после идва при пообедителя. И по това дори не се сетих, че съм победила. Дори и сега понякога ми е неудобно, когато ме поставят пред тях двете…

— От кого ти е неудобно, Ани, от Илиана и Лили ли?

— А, не. От тях най-малко. Когато ме побеждават, те си вървят много спокойно отпред. Не, от тях не ми е неудобно. Не съм свикнала и нямам надежда, че ще свикна. На Илиана й е лесно. Тя винаги във всичко си е била лидер. Чувствува се най-естествено, когато е начело.

Двама мои колеги, които никога не са се виждали и никак не си приличат — единият е спортен журналист в Пловдив, Нейко Дамянов, а другият е Борис Ковачев, когото имам честта и удоволствието да виждам всеки ден, защото рабртим в една стая, — когато става въпрос, какво им е надравило най-силно впечатление от Световното първенство в Мюнхен, казват едно и също. Дамянов: „Как Пепеляшка се превръщаше за часове в принцеса“. Ковачев: „Самочувствието на това момиче Анелия като че растеше с часове. Толкова различна беше в трите дни. Обикновено такова набъбване на самочувствието ме дразни, но при нея беше просто някаква увереност в силата, която завладява“.

И двамата са гледали световното първенство по телевизията и са забелязали нещо, което аз там не можах да забележа. Нейко Дамянов казва, че бил изненадан още от първото й интервю по телевизията — спокойно, зряло, като че цял живот е била все шампионка…

По този повод си спомних вечерта на победата. Вера Маринова ме беше помолила да й доведа Ани за това интервю. Като разбра, Ани започна да се моли да не я водя. „Само това не! Много ми е неудобно. Ами, по телевизията…“ Казах й, че ще трябва да свиква, тя твърдеше, че никога няма да може да свикне. В това време пристигна една колежка от Полша, един колега от Унгария. Ще им помогна ли за едно интервю с шампионката? Да, разбира се. Реших, че това ще оправи положението. Като мине през две интервюта, ще е направила вече добра репетиция и няма толкова да се притеснява от телевизията. Точно така н стана — момичето се успокои и тръгна към интервютата като че винаги е била шампионка…

И все пак всичко беше като насън. След всяко интервю повтаряше, не пред колегите, разбира се: „Никак не мога да повярвам!“ Едва когато се прибрахме в хотела и й подадоха телеграма от Стойчо — „Браво, Ани, цяло Подуене празнува!“, момичето се засмя със своята си усмивка, проговори със своя си глас. Може би си е представяла майка си, баща си, близките, гостите, които сега се тълпят в тяхната къща. Радостта у дома — сигурно победата придобива реални очертания точно в такъв момент, когато си представиш лицата на най-близките хора…

Ковачев следеше внимателно прогнозите преди световното първенство.

— Оставаш май соло.

— Нищо, нали знаеш, че точно това не ме безпокои.

— Има си хас да те безпокои. Най-хубаво е да си соло и да си прав.

Бях казала по радиото, че първа ще е българка, защото никой няма толкова силна тройка, никой не е отишъл така напред като българския отбор. На колегите от спортната редакция на Радио София казах: „И с пет да отидем, първите пет места ще са наши, сега сме с три — очаквайте златен, сребърен и бронзов…“ (малка, приятна грешка — златен и два сребърни в многобоя). Всичко това — точно след злополучната продукция в зала „София“. Асен Минчев ме подкрепи: „Щом мислиш така, така ще го кажеш и… наслука!“:

Един друг колега ме предупреди:

— Аз ще ги чакам да заминат и ще пусна снимката на Дерюгина — като евентуална шампионка. Не искам после да кажат от федерацията, че съм ги разстроил с недоверие, но след това, което видях на продукцията онзи ден, много вяра не ми остана. Ще си се застраховам.

— Ясно, намекът е повече от ясен. Ще видим…

— Да не съжаляваш после, ако се разминат фактите с прогнозите.

— Ще съжалявам много ако такова нещо се случи, но не затова, че не съм познала. Това най-малко ме вълнува.

Тръгвах и сега както за Амстердам с абсолютната увереност, че не могат да не победят. И с една мисъл — Ани да се изолира докрая, да не й натежи състезанието, което трябва да завърши в първия ден, с всичките събития, изпреварвания, оценки, грешки, сполуки на другите… За Лили мислех, че Нешка ще се справи, ще канализира нещата, ще постигне максимума. За Илиана и аз като Нешка бях съвсем спокойна. И когато казвах — българка ще е, не го казах, но го мислех — Илиана ще е. Ето сега мога да си призная, че такава беше моята прогноза — грешна, но не затова съжалявам.

Вечерта преди състезанието говорехме, че най-доброто, което могат да направят, е всяка да се изолира от всичко, да се съсредоточи само върху своята игра. Казвах го на двете — на Илиана и Анелия, които както обикновено бяха в една стая. Казвах го и се надявах да го чуе и запомни Ани. За Илиана ми бе ясно, че няма земна сила, която да я изолира. Тя трябва да е в курса на събитията всяка секунда. Ще си навре нослето в най-горещата точка, ще проучи обстановката, ще се наслади и на слабостта, и на силата на съперничките си и ще се опита да застане над всички — слаби и силни.

Още започнало-незапочнало състезанието, и ето я Илианка, подала си муцунката: „Само за минутка“. Ако мога да й кажа нещо за Дерюгина. Не успяла да я види. Нали я знаете Нешка? Ако мога да й кажа само с две думи, че трябва да тича да се прибира, докато Нешка не е забелязала. Ядосвам се и ми е смешно. Знаех, че няма да издържи. Казвам само: „9,20 и веднага се прибирай да не те усетят, че не отговарям“. „9,20?! Защо, какво стана?“ „Нищо не стана. Игра и нищо особено, изчезвай, после ще ти обясня.“

Илиана тича към съблекалнята, заинтересована до немай къде от новината, доволна все пак, че Нешка, улисана по Лили, която трябва първа да стартира, не забелязва това временно отклонение.

След малко намира пролука да попита какво направи Бошанска. Казвам телеграфно кратко: „Ефектно, но пълно с грешки — 9,10“. Илиана обича Бошанска, но изчезва бързо-бързо, нямам време да разбера кое надделява — съжалението за провала на приятелката или удовлетворението, че намаляват претендентките за тази титла, към която се е устремила с цялото си същество.

Не, Илиана не я загуби, защото премного се интересуваше от конкуренцията. Тя винаги се е интересувала. Иска да е съвсем наясно с фактите. Да знае с какво се бори, какво побеждава. И ето че много скоро, за часове просто разбра това, което Нешка повтаряше цяла година: „Гледайте Ани! Сега тя трябва да ви е ориентирът“. Ани, два пъти резервата!

Ако има някой, когото Илиана да уважава съвсем без резерви, това е точно Анелия. Според Илиана всичко у нея е малко прекалено — и това изискване за прекалена честност, и тази пълна нетърпимост към всяка лъжа, и този неприятен навик да казва какво мисли още в момента, защото така изисквало приятелството, но все пак предпочита Ани пред всички други.

Първият ден на световното първенство завършва с две водачки — Раева и Раленкова. Вечерта, когато вече са сами в стаята, Илиана казва:

— Ти ще издържиш утре, аз не.

Анелия я поглежда малко презрително. Мързи я да й отговори. Хич не обича, когато някой се превзема, но сега просто няма настроение да се занимава с глупости. А Илиана не се превзема. Ако Анелия не е видяла нищо от състезанието, ако не знае как се движат другите конкурентки, Илиана вече всичко знае и, разбира се, най-жадно от всички е гледала точно тази друга водачка, която сега си подрежда леглото, като си мисли, че ще може да заспи през тази нощ. След малко Илиана с изненада установява, че Ани наистина е заспала. Боже, какви нерви… И все пак някъде към три часа през нощта се обажда:

— Илиана, не спиш ли?

— Не, мечтая.

Ани съвсем се разсънва:

— Мечтаеш ли?

— Да, мечтая си утре да играя страшно хубаво…

Илиана игра силно, ярко, завладяващо на това състезание. Направи грешки, които публиката щедро й прости, защото момичето вече се бореше за сърцето на залата. Съдийките, разбира се, не прощаваха…

Когато на пресконференцията питаха как приема абсолютната европейска шампионка победата на новата световна шампионка, Илиана каза:

— Много исках аз да съм победителката, но титлата спечели друга българка. Анелия си я заслужи напълно и единственото, което мога да направя, е да я поздравя от сърце.

— Какво ще каже Раленкова?

— Всяка от нас трите можеше да победи. Силите са изравнени. Това състезание е едно от многото, просто се казва световно, и аз имах шанса да съм победителка точно на световното. На следващото, когато ще бъдем отново трите, не се знае коя ще е победителката. Всяка може да бъде. Вие видяхте колко са силни Илиана и Лили…

Журналистите бяха възхитени от красивата борба и от етиката в отношенията. И което е най-важно, нямаш никакво усещане за поза. Тези неща действително се усещат. Всичко е съвсем естествено. Тези момичета са израснали заедно — година след година, ден след ден, до строги и справедливи треньорки — Златка Бончева и Нешка Робева. Научили са се да гледат истината в очите.

И нищо чудно, че сега Илиана вижда в какво точно я превъзхожда Анелия. Дава си точна сметка, къде по пътя за тази титла я е пропуснала. Съвсем не на самото състезание. Там Илиана се бори. Няма в какво да се обвини, няма за какво да съжалява. Пропуските са се трупали в тренировките. По повод грешката на лентата Нешка си спомня: „Вбесявала съм се, когато съм виждала как механично повтаря точно този елемент. А като викам, няма кой да ме чуе“. По повод грешката на бухалките: „Дойде й много сила. Изби. Случва се…“

Когато не е в такава голяма зала, в която триста журналисти дебнат всяка думичка — и как ще бъде казана, и как ще прозвучи, и как ще я разтълкуват, и има ли усмивка — Илиана казва по-ясно какво точно чувствува:

— Ще се изям от яд! Не мога да се побера в кожата си. За мене това си е чист провал, макар че, когато ме питат, ще кажа — че какво, второто място в света да не е лошо, и ще се усмихна, разбира се. Един мой приятел се опита да ме засегне — е какво, твоята Ани ти изяде шампионската титла, нали? Казвам му — шампионската титла мога да си я изям само аз. Ани си я спечели по всички правила на спортната борба. И аз много искам тя да е щастлива, то няма нищо общо едното с другото. И е точно така — първото място мога да си го изям само аз и си го изядох. А кой знае, може би ако бях станала шампионка, щях да се откажа, да оставя нататък другите да се състезават. Сега не виждам начин. Просто не върви да се оттеглиш, защото са те победили. Направо смешно е.

Имаше един момент, в който Лили Игнатова можеше да стане абсолютна световна шампионка. Оставаше да изиграе обръча без грешка. Нямаше причини да греши. Това беше композиция още от Амстердам, всичко друго Нешка смени. Лили страшно си обича обръча, играе го винаги с удоволствие. Казва, че като тръгнала, си помислили, че трябва да го изиграе много хубаво, защото, като се върнат в София, първото, което ще сменят, ще е обръчът. Нещо като прощално.

„Бях толкова спокойна — казва Лили, — че като минавах покрай пианиста, се спънах и се засмях: «Ники, щом оттук започнах да се спъвам, представяш ли си какво ще е там…» (Тук Нешка е направо обидена: «Аз й внушавам непрекъснато, че трябва да е максимално концентрирана, а тя ще е толкова спокойна, та да се спъва чак».) Как стана грешката — казва Лили, — просто не зная. Поколебах се в един момент, отпред ли, отзад ли да хвана обръча (би трябвало отзад, но тя го хвана отпред) и ето че обръчът се залюля, затрептя и това се видя отвсякъде, наруши се ритъмът… И така, вместо две шампионки — две вицешампионки…“

На мене ми се струва, че Лили не става шампионка от прекомерно желание да стане. Играе предпазливо, пресметнато, не може да се хвърли в никоя битка така изцяло като Илиана, като Анелия. Нещо ще спести, много ще внимава да не сбърка и оттам ще дойде грешката — точно когато най-малко я чака, точно в момента, когато се решава съдбата на победата. Лили като че повече мисли за съдийките, за оценките, по-малко за играта, за публиката, за възторга на залата.

Нешка ми напомня един случай с Анелия. Извика ме да видя новата й композиция с обръч. Така много ми хареса, че казах, че нищо по-хубаво не съм виждала. После я гледах десетина пъти и все не можех да разбера какво е било в онази сутрин и защо не се повтаря. Тогава Нешка казваше: „Когато успея да я накарам да играе така винаги, ще повярвам, че наистина съм треньор“. Казваше го след изключителната си победа в Амстердам.

Сега, когато се ядосвам, че Лили най-често изпълнява, не играе, не може да постигне тази пълнота, каквато имат другите две, треньорката казва: „Още не е узряла, затова. Ще дойде и този ден и ще видиш какво е Лили. Аз съм я видяла вече веднъж така, както искам да я видя, на едно контролно състезание. Жалко, че го пропусна. Ето това наистина си струваше да видиш…“

Наистина интересна е Нешка като треньорка. Лили можеше да стане шампионка без една малка грешка, взе два златни медала на шампионата на уредите, стана световна вицешампионка и зная, че Нешка ще е доволна истински, когато я види така, както в онова контролно. Така, както победата на Илиана в Токио не я радва, безпокои я, че на Габашвили са ръкопляскали повече на едно изпълнение, на една продукция, а после Илиана прави грешка на въже в Норвегия и е трета, но треньорката едва тогава е истински доволна от Илиана…

Но поне в мюнхенските дни беше доволна, щастлива. Три пъти по три български знамена развяха нейните три момичета, тринадесет от петнадесетте възможни медала взеха. Нешка се движеше, съпровождана непрекъснато от фоторепортьори, журналисти, телевизионни коментатори. Питаха безкрайно, питаха за всичко, а тя имаше настроение да отговаря безкрайно…

— Вярно ли е, че можете да направите шампионка от която си искате?

— Не е вярно. Трябва и тя много силно да го иска…

— Вярно ли е, че имате още три като тези?

— Вярно е. Още не са съвсем като тези, но скоро ще станат.

— Вярно ли е, че ги карате да гладуват?

— Не чак да гладуват, но такава линия не се поддържа с преяждане, нали?

— Вярно ли е, че сте казвали, че единствено художествената гимнастика не използува допинг?

— Не, не е точно така. Въобще не съм казвала „единствено“, Казвала съм и казвам, че съм против всички допинги, стимулатори, всичко, което може да уврежда здравето на спортиста, и съм щастлива, че в нашия спорт те са чужди…

— Вярно ли е, че вашите гимнастички са отлични ученички? Това задължително условие ли е за вас?

— Не, не е задължително, но ми е изключително приятно, когато учителите им ги хвалят.

— Винаги ли са така етични помежду си вашите момичета?

— Винаги, това вече е съвсем задължително!

— Въпреки съперничеството?

— Въпреки съперничеството и тъкмо поради него също. Та това съперничество е тяхно ежедневие. Те тренират в една зала, по едно време, надпреварват се непрекъснато. Длъжни са да са етични. Щастлива съм обаче, че не го чувствуват като задължение. При тях то си е съвсем естествено, свикнали са от деца…

Върви Нешка Робева край шпалир от фоторепортьори, журналисти, телевизионни коментатори. Всички искат да видят, да чуят тази изключителна треньорка, която умее да побеждава като никоя друга. Може би защото наистина промени представите за гимнастиката само за няколко години…