Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (12)

БОРБА ЗА АНИ

Бях като в треска. Предстоеше ми трудна битка за налагането на Анелия Раленкова. Беше дошъл нейният час! Ани пропусна много, като не участвува на Световното първенство в Лондон. Трябваше време, за да се възстанови равновесието в залата след всички истории около това състезание. Трябваше време, за да се успокои, да укрепне Анелия. Сменях композициите, които не беше играла на голямото състезание, отвличах вниманието й по новото, което трябваше да прави. През 1980 г. налагах Лили Игнатова, за да участвува в европейското първенство. За Раленкова ми трябваше наистина един по-продължнтелен период след онази травма, която изживя — да завоюва в осем контролни състезания правото си да участвува и накрая да я отстранят. Така Ани замина и за Амстердам като резерва, а когато се върнахме и почнах истински сериозна работа с нея, започнах да получавам от всички страни внушения (къде по-меко, къде по-настойчиво) да се откажа от Анелия и да се заема с подготовката на други момичета.

Вярно, тя, разбира се, не била виновна, че два пъти се оказала резерва на българския отбор, но това не можело да не даде отражение. Това непременно смачквало самочувствието, а на мене ми трябвали състезателки със самочувствие, не подтиснати. Как винаги всички знаят какво ми трябва и все, изглежда, не мога да го разбера! Колкото повече ме убеждаваха да се откажа от Ани, толкова повече ме амбицираха. Когато започнаха все по-настойчиво да изтъкват и един друг аргумент — нея съдийките не я харесват, това вече беше сигнал за бойна готовност. Кои съдийки не я харесват, не беше ясно, но ми го казваха и наши съдийки и това ме предупреждаваше, че борбата за Анелия ще бъде най-трудната ми битка. Тук тя трябва да бъде безупречна, да бъде нещо съвсем ново, което не може да се отрече. Ще им се наложи да я признаят. Ясно беше, че у нас й се готвеше солидна опозиция, трябваше да я преодолея.

Защо такива настроения против Анелия? Момичето с нищо не беше ги заслужило. На двата съдийски семинара, на които Раленкова като резерва беше демонстрантка, съдийките даже много я харесаха. Откъде тази измислица, че нямало да я приемат? Пак познатите дружествени борби. Анелия също е от „Левски-Спартак“, като Илиана Раева и Лили Игнатова. Също е моя състезателка. И отново — страхът да не ми стане-много и липсата на мисъл за това, че в Мюнхен няма да ни питат коя от кое дружество е, а ще бъдем отборът на България.

Зачестиха настояванията да се заема с Даниела Грънчарова от ЦСКА. Трябва да кажа, че преди няколко месеца сама бях предложила да поема подготовката й, но треньорката на Даниела страшно се обиди. Това означавало да й се отнеме възможността да се изяви. Тя беше довела Даниела от Плевен, в своята къща я беше прибрала да живее, въпреки че всички знаят колко им е тясно. Като своя дъщеря я гледа и сега — давай я направо на Нешка… Всичко това беше така. И от Плевен я доведе, и в нейната къща заедно с нейното дете живееше Даниела и макар че двете бяха гнмнастички. Маргарита Томова за Даниела беше направила повече, отколкото за дъщеря си. Разбирах и това, че искаше да се изяви, Съчувствувам най-много от всичко на този довод. Какъв треньор е този, който няма да иска да се изяви! Но имаше нещо, което всички вече виждаха, само Томова не. Подготовката на Даниела изоставаше в сравнение с подготовката на Илиана, Лили, Анелия и разликата ставаше все по-очебийна. При цялото желание, при цялото старание, което треньорката и състезателката проявяваха. Смятах, че мога да й помогна. Предложих тази помощ и като срещнах такъв отпор, се оттеглих.

Сега от федерацията настояваха да се заема с Даниела. Казах, че, разбира се, ако треньорката й е съгласна, нямам нищо против. В крайна сметка това е и мое задължение, аз съм и старши треньор на националния отбор. Още повече, предлагаше ми се да работя с едно момиче, което явно имаше много качества и от всички — най-много това, което ценя преди всичко — работлива, упорита.

Реши се в залата да дойдат и Даниела, и треньорката й Томова. Да помагам, но тя да си води подготовката. Да поставям композициите на Даниела. Как да обясня каква е разликата между това да поставяш композициите и да поемеш изцяло подготовката на една състезателка, ако в толкова години не са го разбрали! Как да обясня каква огромна разлика има, когато до една гимнастичка застанат един или двама треньори. Нищо не обяснявах. Не исках да ядосвам отново колежката си, не исках да изглеждам прекалено самояадеяна, не исках да се говори, че се смятам единствена и незаменима. Още повече, че за мене съставът за Мюнхен беше ясен.

Илиана Раева, Лили Игнатова, Анелия Раленкова — такава беше тройката, която виждах още преди Амстердам. Още повече, че се бях захванала с едно пазарджишко момиче — Диляна Георгиева, което много бързо напредваше, така че и за резервата бях спокойна. Впрочем, мястото на резервата щяха да си оспорват Диляна и Даниела, а сега основната ми грижа беше да наложа Анелия.

Трябваше да мина с нея по същите пътеки, по които миналата година бях минала с Лили, но преди това ми предстоеше много работа. Композициите на Ани трябваше да бъдат връхната точка на гимнастиката в този етап, изработени без пропуски, трябваше да се погрижа и за артистичност, и за ярко извеждане на акцентите. В това отношение много ми помагаше младият артист Стефан Стефанов. Дойде отново и Филип Павлов за разработката на музиката.

 

И тъкмо в този период на най-усилена работа, когато намирах подкрепа само в няколко приятели, това, че приех да работи при мене и Даниела, изостри апетитите да се види в тройката и състезателка на ЦСКА. Започнаха да настояват още повече да се откажа от Анелия. Казвах, че и чудеса да направя, и да не погледна повече никоя от трите, и цялото си внимание да посветя на Даниела само, за времето, което ми оставаше, не мога да наваксам пропуските, трупани през годините. Затова трябваше един по-продължителен период, по-спокойна, по-търлелива работа, но нищо не чуваха. Натискът се засилваше.

В същност проблемът с Даниела в този период беше съвсем друг. Не как да й осигуря място в тройката, а как най-напред да я отуча да повтаря чужди елементи. Съчетанията й бяха наблъскани с елементи на Бошанска и Раева. Даниела се гордееше, че добре ги повтаря. Трябваше съвсем предпазливо, съвсем деликатно да обясня (така, че да не обидя ни нея, ни треньорката й), че не бива да се копира, а да се търси нещо свое. Когато настоявах да се откаже от вече заученото чуждо, това можеше да изглежда като недоброжелателство.

С благодарност си спомням за помощта, която срещнах в отбора. Приеха Даниела добре, започнаха да й помагат, тя наблюдаваше внимателно как и тях ги карам да си търсят елементи. Това направи задачата ми значително по-лека. И все пак Даниела мъчително бавно навлизаше в новата обстановка, Това означаваше да се пренастрои, да промени много свои навици, да се научи да мисли, да търси. Поощрявах всеки опит дори когато не беше особено сполучлив. Моите момичета бяха достатъчно тактични, за да не забелязват, че понякога хваля и елемент, който явно скоро ще отпадне, само и само да дам кураж на момичето, което съвсем се обърка, като разбра, че не бива да пренася механично, каквото й хареса у големите гимнастички. Така че, докато търпеливо и внимателно обяснявах на Даниела азбучни истини, канонадата да оставя Анелия и да се заема с Даниела се засили.

Сега, след победата на Раленкова, всички като че забравиха, че някога са настоявали да не се занимавам с нея, че някога съдийките не можели да я приемат. Само Наталия Петрова, доскорошната председателка на федерацията, има доблестта да го каже и на другите да го напомни.

— Нека не забравяме — каза Наталия Петрова при приемането на отчета, — че мнозина от нас, а и аз самата, настоявахме Робева да се откаже от Анелия Раленкова. Треньорката доказа, че има по-добро виждане, затова апелирам в бъдеще да й гласуваме по-голямо доверие, когато се отнася до определяне на състава. Изобщо да не се бъркаме прекалено много в работата й.

Благодарна съм й на Наталия Петрова за честното отношение към всички спорни въпроси, които са изниквали в тези години. Ето това е човек, за когото мога да си помисля, че е сгрешила, че се е заблудила, но никога няма да допусна преднамереност. И за нея точно съм убедена, че когато е настоявала да се откажа от Анелия и да я сменя с Даниела, правила го е не за да угоди на дружествата, а защото са успели да я убедят, че Нешка просто се инати, защото иска само нейните да са на предна линия. Казвали са й също: „Тя, ако поиска, може да направи за няколко месеца само от Даниела съвсем друга състезателка“. Не можех, а и не виждах защо Анелия трябва да е жертвата на тези амбиции. На всички настоявания отговарях: „Има време и за Даниела. Сега на дневен ред е Анелия“.

Лесно е да се каже, но основната част от битката за Анелия трябваше да се изнесе в тренировъчната зала. Ани е невероятно пластична гимнастичка, а исках да изглежда динамична. По-динамична от Даниела Бошанска, която в момента беше най-динамичната в света. Дълго, години вече търсе стила на Анелия. Все чувствувах, че има още много нещо което ми се изплъзва. Направя нова композиция, известно време съм доволна — ето, точно това е Анелия, намерих я. Мине малко време и започва нещо да ме смущава. Има още в това момиче. Гледам композицията, която доскоро много ми е харесвала, и започвам да си мисля — не е това, не е точно това. И хайде нова смяна. Трябва да й се признае на Анелия — ни веднъж не попита защо толкова много смени. Приемаше всяко ново с радост, колкото и усилия да й струваше.

Сега вече реших, че зная точно какво търся в нея. Реших, че ще я направя по-динамична от Бошанска. Обикновено се смята, че само бързите състезателки могат да се развиват като динамични. Ани не беше бърза. Пластична е. По-пластична от нея сега няма в света. Исках да я противопоставя на стила, който бяха наложили Илиана и Лили, да бъде нещо съвсем различно. Да шокира, да провокира, да привлича вниманието с неочакваност. Търсех изненадата. Най-напред трябваше да се намери и разработи музика с ярко изразени контрасти между бързата н бавната част. Обясних на Филип Павлов, какво и за кого ми трябва, и той се запали, заработи с вдъхновение, а знаех, че това вече обещава нещо наистина хубаво.

Анелия има бързи ръце. Насищах бързите части на композицията с много къси, ефектни движения. Запълвах бавните части с тази нейна котешка пластика. Тук всяко движение се разтягаше, удължаваше и моделираше до съвършенство. Този ярко изразен контраст, който исках в музиката, трябваше да бъде подсилен стократно с движение на тялото, с движение на уредите, с резки обрати. Работехме с настроение. Доставяше ми неизмеримо удоволствие всеки детайл. Анелия се променяше с дни. Бях решила да я изпратя като първа на всички трунири, с които започваше годината. Без да е в сянката на някоя от двете, които вече си бяха завоювали име, а яви ли се име, играеш — не играеш, все си зад него. Исках Анелия да изпита радостта от победите. Бях вече сигурна, че ще ги има. Но ако не исках да пратя с нея Илиана или Лили, знаех, че тази, която ще е до нея, трябва да бъде също силна.

Диляна Георгиева, дъщерята на известната в миналото гимнастичка (сега треньорка в Пазарджик) Виолета Бехчийска, беше точно това, което ми трябваше. Работила съм с много гимнастички от различни градове, когато подготвях ансамбловото. Трябва да кажа, че малко треньорки успяват да дадат такава основа, каквато дава Бехчийска. Преди на Надя Ласева, сега на Диляна Георгиева. След нея трябва само да добавяш, да шлифоваш. Не е нужно да се връщаш назад да оправяш грешки.

Диляна е бърза, динамична, възприемчива. С нея се работи леко, приятно. Реших да направя един доста смел експеримент. Диляна щеше да поднесе на съдийките една съвсем модерна гимнастика. Всичко, което поставях на това пъргаво като невестулка момиче, беше вече наистина живо предизвикателство. Съвсем необичайно. Нещо като джаз-гимнастика. Знаех, че самата Диляна не могат да не приемат. Очаквах, че ще отхвърлят композициите ми. Бях готова за това. Знаех, че е шокираща, но прекрасна. Щеше да стои добре до Анелия. Щяха да си помагат двете, да се допълват. И така, до март композициите на двете бяха завършени. Чаках с нетърпение турнирите, на които щях да ги покажа. Първият международен турнир бе в Прага. Победителка — Анелия Раленкова, втора — Диляна Георгиева. Добре започна годината. Ани се разплака. Питам я какво й е, а тя: „Играх лошо“. Вярно, игра под възможностите си. И аз бях недоволна, но си го обяснявах с известна скованост, за която се надявах в следващите турнири да изчезне. Зарадвах се, че момичето вижда добре, че има вярна преценка за играта си, че не се заблуждава от резултата. Това ме караше да вярвам, че много скоро ще я видя така, както съм я виждала хиляди пъти в мечтите си на голямо състезание.

— Добре — казвам, — Ани, не се тревожи. Това, че си играла лошо, знаем само ние двете с тебе. За всички останали си победителката. Горе главата. Утре на шампионата всички ще видят какво може Анелия Раленкова.

На другия ден на шампионата на уредите Ани наистина подлуди публиката. Взе три златни медала под грохота на аплодисменти, които рядко могат да се чуят. Изтърва обръча и там пък изскочи напред Диляна. Ето, че още една победителка ми се разплака.

— Какво става с тебе, дете, какви са тези сълзи?

— Неудобно ми е от Анелия.

— За какво ти е неудобно? Тя си изтърва обръча, ти го изигра и си заслужи златния медал. Каква си ми такава състезателка, да ревеш, като побеждаваш?

Карам й се и гледам и аз да не ревна. Толкова ми е хубаво с тези две мои победителки.

Вечерта на банкета колежките ме изненадаха с две неща. Някои казваха, че за пръв път виждали Анелия и за пръв път — такава състезателка. Други — че много съм променила стила на Лили Игнатова, но и така изглеждала чудесно. Бяха взели Диляна за Лили. Те наистина си приличат. През първия ден дори една от съдинките каза, че през цялото време си мислела, че вдига оценки на Игнатова и когато разбрала, че това е съвсем ново момиче, много се смутила. Откъде ги намирам толкова хубави и толкова талантливи? Много ли такива се раждат в България? „Много“ — казвам.

След две седмици сме отново в Прага, Този път — тристранна среща: „Руда звезда“ — Прага, „Динамо“ — СССР, и „Левски-Спартак“ — София. Сега идвам с шест момичета и колежките наистина се уверяват, че са много хубавите, талантливите гимнастички в България. Тук се радваме вече на особено внимание. Викат ни за интервю по пражката телевизия — мене, Илиана и Лили. „Изключителните победителки от Амстердам.“ Ето, името си е име. Макар, че Анелия само преди две седмици е взривила пражката зала, за телевизията предпочитат шампионките, разбира се.

Само че започва състезанието и съм нещо притеснена. Какво е станало с пражката публика? Играят Илиана и Лили и ръкоплясканията са повече от учтивост. Излиза Бошанска и е съвсем друго. Бошанска е със старите си композиции, но гн играе силно. Добре, и тяхно момиче си е, и, разбира се, ще я предпочетат, но защо са така студени към шампионките от Амстердам? Криво ми е, но още не искам да призная защо. Не, не защото са български, а не чехословашки гимнастички. Излиза Анелия и я аплодират както Бошанска.

Ето тук за пръв път се притесних истински за Илиана. Избледня. Само преди пет месеца композициите на абсолютната европейска шампионка изглеждаха като връх, който не може лесно да се догони. Четири златни медала и един сребърен при най-голямата конкуренция, която можеше да срещне в момента. Това през октомври 1980 г., а през март 1981, поставена до Анелия Раленкова, избледня.

В първия момент така се стреснах, че бях готова да се нахвърля срещу себе си. Къде си гледала! Хубаво, налагаш Раленкова, но това не ти дава право да ти изостава шампионката. Как в тренировъчната зала не си видяла, че са избледнели композициите на Раева, та трябваше да дойдеш тук в една пражка зала, и пред най-големите си съпернички — съветските и чехословашките треньорки, пред съдийки и специалистки да покажеш шампионката си по-слаба!

Трябваше да мине доста време, докато видя, че не композициите й бяха така бързо остарели. Илиана беше загубила нещо в играта си. Нямаше я тази широта, нямаше я амплитудата, нямаше я категоричността. Властната и безапелационна Илиана си позволи просто да маркира много моменти от тези композиции, които преди пет месеца изглеждаха трудно постижим връх. Загрижена да не сгреши, се загуби. Трябваше да се вгледам вече по-внимателно в тренировките й. И да видя, че е загубила навика си да изпълнява точно там всяко движение докрай, с настроение. „На тренировката като на състезание“ — този необявен девиз, който я съпровождаше във, всеки от дните на 1979 и 1980 г. нещо беше нарушен. Илиана може да печели, като се раздаде докрай не само на състезанието, а и на тренировките.

Опитвала съм се много пъти да си го обясня и отговорът, който си давам, е приблизително такъв — когато играе така, с пълна амплитуда през цялата година, тя привиква точно към пълнотата на движението, към настроението, към тази артистичност, която изглежда винаги като импровизирана точно в момента и точно за този момент постигната. И това е така. Илиана получава вдъхновение от състезанието, от публиката, от светлините в залата, от това, че е сама пред хиляди, тези хиляди нея гледат и тя трябва да им покаже най-хубавото, което може да изиграе. Само, че това вдъхновение идва само когато си много сигурен, когато не се страхуваш, че ще сгрешиш, когато съзнанието ти не е ангажирано от това, че сега идва един много сложен елемент, а след него — друг, и трябва да се справиш.

Илиана знае много добре това. Проверила го е в десетки състезания. Защо се остави да чуе не мене, която й го повтарях, а други, които й казваха, че сега, разбира се, на нея ще й е по-леко. Как не! Шампионка! Съдийките само като я видят, и имат поне три десети отгоре. Достатъчно е да не греши. Защо винаги такива съвети се чуват повече? Дали Илиана не искаше да провери да не би наистина да съм някоя фанатичка, която напразно изисква толкова много? Може би искаше да провери дали може и с по-малко труд в крайна сметка. Не зная. Може би е била уморена, може да й е омръзнало това напрежение. Може би наистина е повярвала, че накрая, като понатнсне педала, ще навакса. Последните два месеца наистина се мобилизира страшно и реши да доказва, но тук дойде една травма, която Илиана смята просто за нелепа случайност, а в същност подобни травми са си чиста закономерност, идват като правило от неравномерната тренировка, от наваксването.

Ето я Илиана на първия сериозен международен турнир през новата година, годината на световното първенство, и трябваше да види, че съдийките не ахнаха. Вярно, точно нея и Лили извикаха за интервю по телевизията, точно за тях казаха „героините от Амстердам“, но героините трябваше да се изправят и да защищават името си. Никой не беше приготвил тези три десетки отгоре. Победителка — Даниела Бошанска.

След нея се наредиха нашите три така — Раленкова, Раева Игнатова. Ето, че Ани излизаше за пръв път в пряк двубой с тях и ги победи на неутрален терен. Чехословашките журналисти писаха, че безкрайно се радват с радостта на Бошанска, но това ли е реалното класиране… За мене не беше изненада. Даниела Бошанска бе силна гимнастичка, игра у дома, без да греши. Не бях и очаквала друго, освен да бъде първа, когато играе в Прага силно. Мене ме изненада това, че съдииките дадоха път на Анелия на едно състезание, на което се бяха явили шампионката и вицешампионката на Европа.

Защо се бях разтревожила за Илиана, а за Лили не? Та тя игра по-лошо и от Илиана! Не, не че не се разтревожих, но не бях изненадана. Лили ми поднесе този шок преди един месец на първото контролно в София. Тя първа ме накара да се огледам и да видя, че и аз нещо съм се променила и имам нужда от стягане.

На това първо контролно моите колежки не ми спестиха ни една забележка. От всичко най-много се повтаряше това — безобразие отпуснатите крака на Лили. Прибрах се в ужасно настроение. А Людмил Коцев непрекъснато я хвалеше. „Не можеш да си представиш как работи Игнатова.“ Вече си представях и как работи Игнатова, и как работи Коцев, и как минават тези часове по класика. Постепенно ядът към хореографа утихна и се насочи към мене самата. Защо трябва да си представям как работят? Та преди следях тези часове отблизо и знаех точно как върви всичко, и се намесвах навреме, и изисквах дисциплина от двете страни, и поставях точно и ясно задачите. Спомних си изведнъж, че на някои свои тренировки дори не си събличам палтото. Някъде ме викат, някъде ме чакат, ту награждаване, ту интервю някакво. Дали пък не ме е хванала мене звездната болест, та не си гледам работата както трябва? Цяла нощ не спах след това контролно. На другия ден се появих в залата, с едно решение — край на интервюта, на снимки, на чествувания. Никакви изключения. Така че Лили ме беше стреснала по-рано. Сега Илиана…

Вечерта между двата дни на този турнир в Прага се изненадах, като видях в коридора Даля Куткайте да повтаря някои от елементите в композициите на Игнатова. Докато не ги е забравила — да ги научи. После ги видях в Мюнхен, вече шлифовани. Казвам й на Лили: „Можеш да бъдеш доволна, Даля Куткайте най-много тебе е харесала, вече се опитва да те имитира“. Лили никак не е доволна. Сърдита е на това четвърто място, та не може да гледа. Илиана е сърдита на себе си. Анелия не смее да се зарадва. Такова едно настроение в Прага…

За Хамбург заминах с Анелия Раленкова и Диляна Георгиева. Ето това бе турнир, на който се почувствувах истински щастлива. Беше изключително състезание. Анелия направо взриви залата. Онова малкото, Дилянчето, като че допълваше канонадата. Започна с грешки. Изглежда се беше притеснила, че сега от нея ще очакват повече, разхвърчаха се бухалките, но после се окопити и като че да навакса за грешките, се хвърли в това чудесно партньорство, което двете вече имаха. Още като се съобщаваше, че излиза българка, и залата гръмваше. Тук вече нямаше уред, който да не се коментира от специалистките като ново откритие, като много интересно решение, като чудесно намерена музика, композиция, хореография. Всичко бе дозирано. Струваше ми се, че само Анелия не бе дозирана. Оказа се, че това момиче може да изненада и мене, въпреки че си мислех, че никой не я познава по-добре. Така, както игра в Хамбург, не ми се беше случвало да я видя на никоя тренировка.

Стойчо понякога казва, че Ани може да се хареса само на интелигентния зрител. Изглежда в тази зала се бяха събрали все интелигентни. Харесващо се на всички. Това беше някаква сила, отприщена, сякаш без да се интересува, че композициите й са презадръстени с трудни елементи. Анелия играеше като че в транс. Едва сега си дадох сметка, че увлечена да я наложа, да накарам да млъкнат всички, които искаха да се откажа от нея, направо съм я претоварила с „ултрацета“. Не можех дъх да си поема, докато играе. Само Ани сякаш не забелязваше колко трудно е това, което прави. Сега, докато я наблюдавах в Хамбург, като че разбрах това, което винаги съм искала да определя като главното у нея. Защо на времето от едно движение в ръцете нещо трепна у мене, та взех това дете, на което почти никой не обръщаше внимание. Защо после все ми се струваше, че не е това за нея, не е и следващото, което правя, че трябва още нещо, че в това момиче има нещо, което не мога да уловя, но зная, че го има и трябва да го търся.

Анелия играе с удоволствие. Жадна е за игра. Ритъмът се ражда някъде в нея, води до друг ритъм и знаеш винаги, че има още нещо, защото нищо у Ани не е дозирано. Богата е на движение, защото движението извира някъде в дълбините на това момиче, като че родено за танца.

Спомних си, че на тренировките в Прага идваше един журналист, който, докато бях състезателка, пристигаше на всяко състезание да ми каже няколко добри думи, независимо от това, как съм се класирала. Мирко Фишер беше написал след Копенхаген: „Българската вихрушка Нешка Робева едва не помете досегашните ни представи за гимнастиката“. Той ме смяташе едва ли не за сзое откритие. И ето го — в първия ден на тренировките дойде да ми каже, че съм попаднала на страхотна находка. Диляна Георгиева е моделът на бъдещата гимнастичка и ако все пак не е загубил способностите си да прогнозира, може отсега да каже, че тя ще е първата олимпийска шампионка. Зарадвах се много, разбира се, за Диляна, но малко ми докривя, че нищо не каза за Анелия. И ето, на другия ден пристига отново развълнуван: „Можеш ли да ми кажеш защо вчера не видях Раленкова! Това момиче е фантастично. Такава гимнастичка не съм виждал, а мисля, че всички, които са съществували и съществуват, съм видял. А при това си личи, че има още и още в нея. Струва ми се, че зная какво ще стане в Мюнхен…“

— Сега, в Хамбург, дойде директорът на пресцентъра от Амстердамското европейско първенство и каза:

— Световна шампионка ще бъде Раленкова.

— Не сте видели другите две, откъде сте толкова сигурни?

— Няма нужда да виждам никоя друга. Световна шампионка в Мюнхен ще бъде Раленкова. Запишете си го.

Нямах нужда да си записвам. Тези неща ги помня. Не знаех какво ще стане в Мюнхен, но исках само едно — Ани да играе там така, както сега в Хамбург. Исках точно на световното първенство, на най-голямото състезание всички да я видят такава…

Предстоеше ми наистина много. Да се стабилизира Анелия, да запази това самочувствие, което вече има, да се оправя с Илиана и Лили, да догонят Ани… Когато им казвах, че трябва да се стягат вече да я настигат, мълчаха, не възразяваха, но ми се струваше, че не ми вярват много. Сигурно си казваха, че искам да ги амбицирам, че на мене, разбира се, каквото и да направят, все малко ми се вижда, че пресилвам нещата, когато съм недоволна от тренировката, от състезанието. Не можех да разбера само това — наистина ли не виждат, че Ани ги изпреварва и при това „загребва“ така мощно, че не може да не се види.

И ето че след Хамбург се появи отново и настойчиво това искане — да не изпращам Анелия в следващите турнири. Мислех, че въпросът е ликвидиран, че успях да докажа правото си да работя с нея, че всички вече виждат — правилна е тактиката на такова налагане на състезателка, която ще участвува в световно първенство. Най-много се изненадах, когато чух Мария Гигова да казва, че за Гданск трябва да тръгна с Даниела, а не с Анелия. Такова предложение беше направено и за Хамбург, и преди Хамбург… Сега Мария Гигова твърдеше, че в Гданск щяла да дойде Инеса Лисовска, третата на европейското първенство, и Раленкова не бива да отива там, защото вече си е спечелила име и ако я победи Лисовска, това ще се отрази зле. Казах, че поемам риска да я видя победена, че въобще не съм твърдяла, че на всички турнири трябва да е все първа, че предпочитам да се среща със силни състезателки, не да бяга, да се крие. Не казах, че Ани вече е побеждавала и шампионката, и вицешампионката и никак не ме притеснява срещата с бронзовата медалистка. Не беше Лисовска, която можеше да я спре. Вече започна да ми се струва, че няма коя да я спре…

В Гданск — пет златни медала за Анелия Раленкова, пет сребърни за Диляна Георгиева. Това, малкото, дори не подозираше, че прокарва път на нова гимнастика. Наум не му идваше с колко страх го пуснах на първия турнир н колко бях щастлива, че така го харесват, че не чувам ни дума на укор. Така поднесе тази модерна гимнастика, че не се чу ни веднъж въпросът, който очаквах със свито сърце: „Робева, какво точно искате да направите от нашия спорт?“ Дойде ред да се готвим за нашия голям турнир за купата на в. „Студентска трибуна“. На градското първенство Анелия победи с такова превъзходство, че усетих отново около себе си онзи вакуум, който вече познавах. Смразяващ вакуум. Не можех, разбира се, да искам; да се радват тези, които я бяха отрекли, а сега я виждаха недосегаема. Но беше рано да се радвам напълно.

На републиканския турнир за „Студентска трибуна“ — едно стъпване накриво, едно навяхване и седмица в къщи. Седмица само, а ми се стори цяла вечност. При всяка травма ужасно се ядосвам на състезателките. Това на времето, още в първите дни на треньорската ми практика, беше основна грижа. И досега е. И мисля, че винаги ще бъде. Имам амбицията моите гимнастички да са здрави. Те си мислят, че държа преди всичко да са стройни. Това да, разбира се, че много държа, но над всичко винаги поставям едно — да са здрави. Да няма травми, простуди, грипове. Това, което зависи от мене да се предотвратят контузиите, спазвам го педантично. Искам добро загряване и пълна концентрация в тренировките. Никакво невнимание. Никакво погрешно заучаване на техниката. Непрекъснато изисквам да мислят. Казвам, че не ме интересува колко опита ще направят за тези двадесет сполучливи, но истината е тази, че ужасно се дразня, когато несполучливите опити надхвърлят една норма, която смятам задължителна и която се мени с дните, отделящи новия елемент от началото му. Това означава, че не мислят, че в тренировката участвуват механично. Травмата за мене е неграмотност, невнимание, разсеяност. Нека си мрънка Илиана: „Нешка е вбесена, защото ще пропадне свещеният й план“. И за плана ме е яд, не го крия, и за това, че не слушат, и най-много за това, че нараненото място ще подсеща после дълго за себе си.

Ани сигурно смята, че трябва да я жаля, да съм нежна и ласкава. Та нея я боли! Не съм нежна, не съм ласкава. Настръхнала съм и светът ми е крив. И направо не мога да я понасям. Ако й го кажа, няма да може да се съвземе от плач и това, разбира се, което ще повтаря, ще е: „Аз да не би да съм искала?“ Не е искала. Има си хас, да е искала. И какво от това!

Не мога да я понасям. Това са точните ми чувства. Не го казвам, но се усеща. Зная, че момичето се чувствува безкрайно нещастно, че изглеждам жестока, че в залата на всички им е тежко, когато съм така вбесена, но това е положението и не мога да го променя. Да стигне точно до това, за което съм мечтала, да усети как една десетхилядна зала я следи със затаен дъх, да чуе грохота на аплодисментите, да повярва в себе си и да си навехне крака! Кой знае колко време съзнателно и несъзнателно трябва да щади този крак! Не, не мога да бъда нежна и ласкава — Анелия в тези дни за мене е едно глупаво момиче, което пропилява натрупаното с толкова труд. Нея може да си я боли, колкото си иска, аз не мога да спя от яд, а когато все пак заспивам, сънувам колко много ме е яд.

На международния турнир за купата на в. „Студентска трибуна“ решихме да участвуват само две в класирането. Много ни критикуваха преди това в нашата преса, че пускаме по шест момичета, докато другите идват с по две, нареждаме нашите на призовите места и с това обезценяваме турнира, караме основните ни съпернички да го избягват, а седмица след това виждаме най-силните гимнастички в Корбей Есон, който има по-сериозен регламент. Намирам, че критиките са съвсем основателни. Ние можем да пуснем повече момичета да играят, да усетят дъха на една по-силна борба, но да не участвуват в класирането. Това наистина попречи в последните години на авторитета на нашия турнир.

Сега първите две места заеха Лили Игнатова и Илиана Раева. Бяха наистина много над съперничките си, не можеха да не победят, но през цялото време, докато ги наблюдавах, мислех повече за това, което ми предстои, отколкото за това, че побеждават. Да побеждават — друго не очаквам вече от тях, но им трябва още много, за да бъде играта им „нещо изключително“. По-силно игра в този турнир Раева, рискува с новия елемент на лента на финала, сгреши и отиде на второ място, но от нея бях по-доволна.

И така, наблюдавах ги и мислех повече за това, което не достигаше. Зная, че и те го усещат. Разбира се, когато победят, са щастливи, доволни от победата, но ако кажеш на някоя „Честито първо място“, няма така да се зарадва, както ако й кажеш: „Игра така, както искам да те виждам винаги“. Те сигурно са недоволни от моите много изисквания. Зная, че се намират достатъчно хора, които ще ги пожалят с този въпрос, който съдържа много похвала към тях и много упрек към мен: „Как издържате?“ Зная, че в такива случаи им е малко мъчно за тях и ги е яд на мене.

Все едно. Те също са свикнали вече на други критерии и най-често усещат, когато на някоя победа нещо й липсва. Нещо, без което вече не могат да бъдат истински, напълно щастливи — блясъкът. И все пак мисля, че засега повече го усещат Илиана и Анелия. Лили като че е още малка, още не е узряла за тези тънки разлики. Когато е играла без грешки, когато е победила, когато другите са сбъркали, а тя не и е станала първа — всичко е наред. Не само това. Винаги, ама още на другия ден, започва да се глези.

Така е и сега. Става първа на „Студентска трибуна“ и започва да се размотава примадона Лили. Отплесва се, не внимава. Викам, а няма кой да ме чуе. Започва нещо много да ми се губи по залата Лилето. От десет метра го усещам какво си мисли малкото. Анелия е контузена. Сериозно е, щом Нешка я е оставила в къщи. Тя самата е първа. Значи остават две, които могат да заминат — тя и Илиана. Зная, че не й се тренира, но много й се заминава за Корбей Есон. В последно време само токийският турнир е по-силен, но френската публика не може да се сравни с никоя друга. Така сърдечна, шумна, бърза в реакциите си, така отзивчива за всичко хубаво, което вижда.

Всичко това добре, но не мога да понасям да ми се правят фасони на тренировките. Не издържам просто. Много съм уморена, много съм изнервена. Казвам: „Лили, ако не ти се тренира, можещ да си отидеш“. Казвала съм го десетки пъти и Лили се е стягала. Никога не си е отивала. Никога не й е минавало наум, че такова нещо е възможно. Сега си събира спокойно багажа, взима си сака и излиза от залата. Аз излизам от кожата си. Значи това, малкото, смята, че съм така натясно, че си разрешава да отива във фасоните си докрай! Вместо точно сега да ме щадят, то си разрешава да ме разиграва. Скачам на телефона, за да кажа във федерацията да подготвят документите на Анелия за Корбей Есон. Лили явно е чула, защото след малко се връща, оставя сака там, където е бил, и се отправя към игралното поле.

— Какво, Лили, размисли ли?

— Какво да размислям. Бях просто до тоалетната… С тази хладнокръвна и глупава лъжа Лили проиграва шанса си.

— Добре, тренирай. За Корбей Есон ще замине Анелия. Може би победителката в онзиденшния турнир все пак се надява, че ще размисля. Решила съм твърдо да загубя, но да не отстъпя. Когато казвам на зам.-председателя на ЦС на БСФС Грую Юруков, че най-вероятно е да загубя този турнир — Илиана Раева не е в най-добрата си форма, Раленкова не е оздравяла напълно, пропуснала е доста в подготовката си — но искам Лили да разбере, че няма да търпя фасони, а и не само Лили, Юруков одобрява решението ми.

— Не мисля, че ще загубиш, но дори и да стане, какво от това? Защо мислиш, че трябва само да печелиш? Ти имаш една голяма задача за годината — световното първенство, а на турнирите можеш да избираш тактика, каквато намериш за добре. Важното е всичко да е подчинено на голямото състезание.

Зная, че винаги, когато отида при него, ще намеря и пълна подкрепа, ако става въпрос за принципни положения, и добър съвет. Сега тръгнах за Корбей Есон спокойна и почти готова да видя някоя друга пред моите гнмнастички.

В къщи казват, че си измислям вече опасности, за да ми е по-интересно. Как да обясня така, че да ми повярват — тръгнах със страх от загуба. Повтарях си успокоението на Юруков, че не е нужно навсякъде да побеждавам, че имам едно главно за годината състезание и всичко друго е тактика, но колкото повече наближаваше турнирът, толкова не ми се искаше да губя. Чак лошо ми ставаше, като си помислех, че този Корбей Есон, вече от толкова години български, сега можеше да бъде предаден.

Не загубихме. Първа — Илиана Раева, втора — Анелия Раленкова. Призът „Мадам Кристофи“ отново бе за мене. Попитаха какво ще кажа, ако в следващата година поканят три българки…

Илиана спечели за четвърти път купата. Тук вече я познаваха, обичаха я, още с излизането на терена овациите бяха оглушителни. Момичето се постара да ги заслужи и с играта си. Анелия усети, че си връща формата, че публиката я харесва. Успокоихме се и аз, и Ани, че загубеното по време на контузията се възстановява бързо. Можех да замина спокойно за Токио с Илиана и Лили, без да се притеснявам, че тренировките, на Раленкова ще спаднат. Напротив, сега вярвах, че това момиче бе усетило силата си и нямаше да я пропилее.

Върнахме се от Корбей Есон и заварих най-приятната изненада. Лилето тренира, та пушек се вдига. В същност заминах за Франция с много добро настроение. Момичето дойде на аерогарата да ни изпрати — даде картички на мене и момичетата с пожелание за успех — така, както правеха като деца.

В Токио по правило се събира най-голямата конкуренция, която може да се събере пред едно световно първенство. Тук състезателките са поканени поименно, така че никоя не можеш да смениш. Бях решила, ако Лили продължава с фасоните си, да отида с една, не с две гимнастички, но да издържа докрай на приетата линия. Но Лили беше очарователна. Освен че, докато ни е нямало, беше тренирала повече от всеки друг път, но и настроението беше отлично — да ти е драго да го гледаш. Чудесно дете.

Тръгнах с Лили и Илиана за Токио с приповдигнато настроение. Вече не ме беше страх от никаква конкуренция. Съдийките не можаха да дадат предимство на ни една от двете българки и така — на първо място Илиана Раева и Лили Игнатова, след тях Ирина Габашвили.

Съвсем не можех да се ориентирам за състава на СССР в Мюнхен. На различни турнири се срещахме с различни състезателки — Куткайте, Муртазаева, Лисовска, сега Томас и Габашвили — втората и третата от световното първенство в Лондон. Не се показваше само Ирина Дерюгина. От вестниците н списанията научавахме по нещо за нея. У нас много пишат за Дерюгина. Много снимки се появяват. Много повече, отколкото на нашите момичета, така че вестникарска информация не липсва, но тя почти нищо не ни казва. Научихме всичко за бащата, за майката на Дерюгина, как са се запознали, как са танцували, как живеят, кой какво обича и не обича, колко царствена, невероятна и неповторима е тяхната Ирочка. Само не можехме да видим самата Ирина. От съветските треньорки — съвсем оскъдна информация. Хорошо, здорово… Съвсем естествено. Всеки си избира своето оръжие. В тази борба има и психологическа атака. Аз я търсех в преки двубои. Албина Дерюгина беше решила да покаже дъщеря си едва в Мюнхен.

Интересът у нашите момичета наистина нарастваше непрекъснато. Предварителната информация за Корбей Есон гласеше, че най-сетне двукратната световна шампионка ще пристигне. Затова и бях решила твърдо Илиана Раева да тръгне, въпреки че да отидеш за четвърти път на един турнир, където три пъти си била победителка, е прекалено. Знаех, че на Дерюгина в този етап мога да противопоставя истински само Илиана Раева. Макар че не бях доволна от спортната й форма, знаех, че само Илиана може да се мобилизира и да надскочи два пъти себе си, ако има насреща една двукратна световна шампионка. Очаквах с интерес тази борба и ако говорех за загуба, то беше повече от яд, че не мога в момента да покажа една Илиана наистина в пълната й сила. И все пак, както си говорех, че може да отстъпим, някъде дълбоко в мене си оставаше все тази надежда — Илиана ще превъзмогне всичко и види ли истински противник, ще вдигне летвата нагоре, нагоре, за да направи истински рекорден скок.

Дерюгина не дойде нито в Корбей Есон, нито в Токио. Казваха: „Ще дойде в Мюнхен. В това можете да бъдете съвсем сигурни!“ Радвах се, че когато питаха моите момичета, не казваха: „Дано не дойде“. Напротив, искаха да се срещнат точно с нея, с двукратната световна шампионка. Искаха да премерят сили в пряк двубой. Това, че се бяха научили да търсят, а не да бягат от голямата битка, ме караше да се чувствувам по-спокойна, по-уверена.

Когато предложиха на състезателките да си изберат с какъв уред да играят на продукцията, Раева и Габашвили избраха топката — същата топка, с която се бяха срещнали в Лондон и която вече не се играеше. Това за мене беше може би най-интересната част от пребиваването ни в Япония. И досега смятам, че една от най-издържаните композиции, които някога съм правила, е топката на Илиана. Тъкмо затова в Лондон ми беше доста криво, че Габашвили взе златния, а Илиана сребърния медал. Зарадвах се, че двете пожелаха да си припомнят този стар спор. Очаквах, макар и в една продукция, моето момиче да докаже, че съм имала право да се ядосвам някога. Габашвили игра по-добре. Публиката отиде с един тон по-високо в аплодисментите, а Илиана не е човек, който да не усети точно публиката. Безпогрешно ухо за тази „музика“ има европейската шампионка. Така че двете си преглътнахме обидата доста мълчаливо, но и доста тежко.

И докато колежките ме поздравяваха за двете победителки, не можех място да си намеря, че на една продукция, на един уред публиката е ръкопляскала повече на Габашвили. Зная, че изглеждам фанатичка, максималистка, че в къщи ще кажат, че на мене все не може да се угоди, че вместо да се радвам, все ще намеря някаква дреболия, за която да се ядосвам.

Това не беше дреболия. То беше страх за Илиана. Можех да й простя някаква грешка, изпускане на уред, но да няма ярко присъствие на терена, друга, точно където й е силата, да я победи — това вече беше последният сериозен сигнал за тревога. Нямаше нужда много да се говори. Илиана беше забелязала всичко, чувствуваше същото, затова, когато се върнахме, натисна яко педала. Ни помен от фасони. В залата влезе онова момиче, което исках да виждам във всеки от дните на тази година, която за Илиана според мене беше направо пропиляна. Сигурно изглежда много силно казано. Илиана идваше редовно на тренировки, изпълняваше плановете си, но не беше това, което исках. Беше ми необходимо да я виждам всеки ден с онази всеотдайност, която дълго време я отличаваше от всички други състезателки. Беше ми необходимо, а виждах, че не мога да я върна към онова състояние на себераздаване всеки ден, което в крайна сметка в дните на състезанието получаваше един допълнителен тласък от публиката. Опитвах се да го обясня, но виждах, че сама трябва да се стресне. Имаше прекалено много вяра в силата на чара. Доста късно видя, че Анелия действително я изпреварва.

С Лили — старите проблеми. Тренировки със сълзи, с безкрайно много „защо“ и „как“, и „не може ли“. Досадно много. Изморително. Освен това Лили често иска да ми обясни. Най-често от всичко, че този елемент е много труден и не може да стане. Аз, разбира се, й казвам, че ми е известно колко точно е труден този елемент и че непременно ще стане, с колкото и сълзи да го полеем. Понякога съм много уморена и забранявам да ми се обяснява. Лили ще се пръсне от мъка.

— Нека да ви обясня. Много ви се моля, много е важно.

— Зная какво ще ми кажеш, играй.

— Не, не знаете, този път не знаете…

— Този скок е много труден и това изхвърляне заедно, със скока е съвсем невъзможно и няма да стане?

— Да!

— Добре, продължавай и нито дума повече.

Лили тренира нещастна, неразбрана. Този елемент наистина няма да стане днес. Може би утре, може би в други ден. Дотогава момичето няма да може да ме понася. Знае, разбива се, че така е с всичко трудно, което ни се е изпречвало, но днес точно й се струва, че по-трудно от това не е имало и е направо съвсем невъзможно, и аз би трябвало да видя, то се вижда много ясно, и вместо да и кажа „Добре, Лили, права си“, казвам „Продължавай“…

Сменихме три композиции на Лили — на въже, лента и бухалки, и това беше едно безкрайно ходене по мъките. Онези, които харесват повече от всичко гимнастиката на Лили, ще кажат — красиво ходене по мъките, защото наистина и с трите си композиции, а и с обръча, който й остана от миналата година, Лили е чудесна. Разбира се, никой няма да знае например, че не й е харесвала музиката на бухалките, че беше истински ад работата по тях.

Аз я виждах точно така — на българска музика, ритмична, бърза, динамична, а Игнатова никак не щеше да се види. Зная колко важно е музиката да ти допада, да играеш с желание и ако беше някоя от другите състезателки, щях да се замисля сериозно при посрещането на бъдещия съпровод със сълзи и сръдни, но това все пак е Лили. На нея почти не й се е случвало да си хареса нещо от първия път. Може би само разработката на Чайковски за обръча. Затова сега не се безпокоя, само съм нервна, ядосана до краен предел. Толкова се зарадвах на това попадение, така добре си представях вече бухалките на Лили, че когато и тя чу музиката и вместо да се зарадва като мене, ревна, вече не знаех как ще успея да не избухна. Все пак можах да запазя спокойствие:

— Добре, Лили, кажи каква музика искаш. Ще приема каквото избереш. Ще те изчакам, помисли си…

Зная, че нищо няма да измисли, но не я питам, изчаквам, докато сама дойде да каже: „Тази музика започва да ми харесва“.

Сега, когато я питат какво играе с най-голямо удоволствие, най-надред казва: „Бухалките — и после бърза да добави — и лентата, и обръча, и въжето… Всичко ми харесва“.

Тук, в Токио и Нагоя, не подозират, че мога да имам проблеми. Идвам с две момичета сред най-отбраните от световния елит, с две, които си поделят първото място. Чудесни момичета, чудесни гимнастички. Преди това са ме виждали с още две, които побеждават с лекота. Изобщо движа се все с победителки, очарователни, мили момичета.

— Аз съм малко нервна — казва Камо, треньорката на японките. — Понякога ме критикуват, че избухвам. На тебе може човек само да ти завижда. Не мога да си представя, че ти ще избухнеш някога за нещо. С такива гимнастички…

Тук, в Япония, и аз забравям, че имам проблеми. Никъде не ни се е случвало да се радваме на толкова много внимание. Още от летището ни поемат, та чак до летището. Разбира се, не се съмняват, че японците са организирали всичко образцово, но българското посолство не иска да останем без българско гостоприемство. Ако нещо ни липсва, ако нещо ни трябва? Нищо не ни липсва, нищо не ни трябва, но наистина е много приятно да чувствуваш това внимание. Отбелязват го и всички други делегации с малко завист и много уважение: „Вашите хора не ви оставят май без грижи, където и да сте?“ Казваме „Да, разбира се“, въпреки че не е точно така. Това е в Япония, но на нас в момента ни се струва, че наистина е навсякъде.

Случва се така, че на рождения си ден съм на продукция в Нагоя — на 200 км от Токио, и на хиляди — от София. Наистина много съм изненадана и трогната, когато получавам цветя за празника си от посолството. Някой изминал 200 км, за да донесе един букет. Така щастлива съм в този ден! Моите момичета играят така, както искам да ги виждам, така че празникът е наистина пълен.

Преводачката много тайнствено ми казва, че председателят на тяхната федерация и треньорката искат да говорят с мене. Прилича на заговор. Не мога да разбера какъв ще е този разговор, заради който трябва да се кача в една кола само с тях и да не пътувам с другите. Какво мисля? Европейските съдийки явно не харесват японския стил в художествената гимнастика. Трябва ли да го променят, да се насочат към европейската школа — към българската, да речем, или да продължат в насоката, която са си избрали?

— Нали знаете, че моето мнение няма особено значение? То не гарантира никакъв успех. В крайна сметка не съм от съдийките.

— Да, разбира се, нас ни интересува вашето мнение. Вие какво мислите, какво бихте направили, ако сте на мястото на Камо?

— Не бих тръгнала да повтарям европейската гимнастика и никоя школа. На мястото на Камо бих продължила да търся точно японското в моите японски състезателки и да се опитам да го наложа. В крайна сметка гимнастиката няма да спечели нищо, ако се повтаряме. Нейното богатство е в разнообразието.

— Вие българското ли търсите във вашите български момичета? Това точно български стил ли е?

— Да. Това е точно българският стил. Вие виждате — моите гимнастички не приличат на никои други. Съветските си носят съвсем друг облик, чехословашките — също. Така че не може да се говори за европейска гимнастика.

— Все пак нашите са много по-различни.

И това им е най-хубавото. Според мене трябва просто да си усъвършенствувате вашия стил и така да го налагате…

— Смятате ли, че художествената гимнастика трябва да се запази от влиянието на акробатиката, на спортната гимнастика?

— Художествената гимнастика може да вземе от другите спортове това, което ще я тласне напред, но трябва да си остане художествена гимнастика. Аз бих искала моите момичета да усъвършенствуват скоковете, но не смятам, че това е само скачане. За това си има друга дисциплина — скок на височина…

— На какво давате предимство — на движението с тялото или на техниката на уредите?

— И на едното, и на другото. И преди всичко на синхрона, на паралелното им развитие…

Започвам да се чувствувам малко неудобно. Дали наистина не си мислят, че зная някакви неподозирани тайни за гимнастиката, а аз им казвам съвсем обикновени неща, които сигурно и Камо знае, и всяка треньорка, разбира се. Прибирам се и малко ме притеснява категоричността, с която казах: „Да, това е точно българският стил“. Наистина ли съм тръгнала да го търся като типично български?

В последно време наблюдавам с голям интерес фолклорните танци на различни народи и с някаква особена гордост откривам все повече неща, по които българските танци не могат да се сравнят с никои други. Има нещо в темперамента, в ритъма, в тази необузданост, което кара кръвта да кипи. Гледам танците на холандци, англичани, датчани, белгийци… Не, никъде го няма точно нашето, българското. Може би, когато търся какво има в Илиана, в Анелия, в Лили, намирам точно това, българското, предавано от поколение на поколение. Може би аз го нося в себе си и допълвам точно това, което природата е дала на българката. Така че няма защо да се безпокоя от тази категоричност. Да, наистина чисто български е този стил на нашата художествена гимнастика. Усетила го е Жулиета, продължила съм го аз, без да съзнаваме и двете в колко дълбоки води нагазваме и все пак уверени и двете, че ще изплуваме, че някакво умение се е пренесло през вековете в кръвта, в паметта, в усета.

Как се е родила, как е продължила, как се е утвърдила българската школа? Бих искала наистина да срещна човека, който ще отговори точно на един такъв въпрос без отговор. Ние сме народ, който все бърза да навакса пропуснатото от едно петвековно иго. Не можем да се опрем на традицията, която бавно, трайно създава умения, навици. Ние все търсим изпреварванията. И то не какви да е, а непременно главоломни, фантастични, така че да няма съмнение, че сме изпреварили наистина. Тази наша жажда да наваксваме е забележителна.

Сега, като се вгледам по-внимателно в композициите на моите момичета, виждам, че все едно на коя музика са поставени — на Петко Стайнов или на Мусоргски, на Гершуин или на Чайковски, все е български ритъмът им, каквото и да играят, личи си, че българки играят. В Канада, в Испания, в Холандия, в Австрия имаме български треньорки. И те се мъчат, без да разберат, на канадски, испански, холандски и австрийски момичета да дадат български облик. То идва и при тях някак несъзнателно, но не се получава. Ливия Меделонски носи нещо румънско на момичетата от ФРГ, но и тук има разминаване. Колкото повече мисля в тази нощ след разговора с японците, които може би са очаквали да разкрия някои важни тайни, толкова повече „тайни“ откривам в себе си.

Връщам се от Япония и ми се струва, че имам сила планини да съборя, планини да издигна. Стига да срещна от другата страна същото настроение. Срещам го. Религиозните хора биха казали — осени ме благодат божия. Не зная каква е тази нагласа на религиозния човек, който изпитва удовлетворение, успокоение от „благодатта божия“. Не зная точната дума, която ще предаде щастието ми от затишието в нашата зала. Не зная чия благодат ме е споходила, откъде се е изсипало това благоволение, но не смея дори да се зарадвам както трябва. Илиана, усетила студенината на токийската зала, гледа като че с презрение на прочутия си чар и търси утеха в работата. Лили, разбрала каква е силата на една седмица само яка мобилизация, е неузнаваема. Ани, благодарна, че се е отървала така леко от контузията и няма да бъде Ани глупачката, която си е пропиляла шансовете, направо хвърчи по залата. Трите работят, надпреварват се, чувам закачки, „закани“, чувам, че Лили казва:

„Този елемент ми го показа Ани, бил повече за мене, отколкото за нея“. Правилно е преценила Ани. Точно за Лили е това, което е измислила… Звездни мигове на треньора. Не смея дори да се зарадвам както трябва. Не зная докога ще продължи.

Това са дни на отдих. Кратки, в същност пълни с работа, но когато работата върви леко, с настроение, за мене това е най-голямата почивка. Истинската.

Вярна на стародавното българско — много добро не е на добро, чакам да се разбие с гръм и трясък това разкошно розово време. Защо не мога да се зарадвам като хората, без да си мисля за после? В такива дни, когато всичко в залата върви, както в мечтите съм си го представяла, съм препълнена с нежни, ласкави думи, които остават някъде в мене, разбира се. Моите момичета никога не ги чуват. Не ги казвам гласно. Те са една ненаказана, но огромна благодарност.