Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (11)

* * *

Ани не казва към какво се стреми сега, когато е състезателка, но сигурно към най-доброто. Момичето се стеснява да говори за надеждите си, но не може да ги няма, щом треньорка като Нешка Робева се е захванала така упорито с нея. Не ми разказа и за радостта, която изпита, когато видя свои снимки в датските вестници и особено — онази голямата, с топка, на първа страница. „Раленкова — невероятна пластика и грация.“ Там Ани беше в особено настроение. Играеше така както на дискотека, без да се стеснява от нищо. Играеше новите си композиции и им се радваше. Това може би усети публиката, за да я вика многократно на бис. Когато момичетата бяха поканени на европейското първенство по модерни танци, малко се стъписаха. Дълги рокли, голи гърбове, блестящи бижута, а нашите със сини анцузи. Публиката беше също любопитна — що за интересно нахлуване в залата. После пощуря. Искаше да играят още и още и така забавяше втората част от първенството по модерни танци. По този повод един вестник писа: „Българските гимнастички ни накараха да забравим всичко. Събитието, за което се бяхме събрали, избледня. Българските момичета бяха фантастични. Добре е, че все пак от време на време изпускаха уреди, та се виждаше, че са хора, а не някакви невероятни същества“. Ани се смее: „Та как да не изпускаш — лентата трябва да се провира между кошници с цветя, бухалките да се изпращат на два сантиметра от блестящи полилеи. И аз бях от тези, дето изпуснаха, не можах да се направя на невероятно същество…

Илиана не говори за това, колко интересно й е било, когато прочела в един френски вестник, че е кралица в царството на жените, която блести с необикновена красота на грация, музика, хармония. Беше й интересно, разбира се — къде, ако не във Франция, могат да напишат такова нещо. Само, че не само интересно, то е н доста приятно.

Лили не разказва как в Бърно дори хората по улиците са научили името й и са искали от всички страни автографи — възрастни и деца. Момичетата се страхуват да говорят за тези свои радости, за да не прозвучи като самохвалство. Но такива дни си остават като нещо хубаво, към което човек често се връща. Когато говорят за гимнастиката, за треньорката си, за себе си, стараят се да преценяват всичко трезво, да дозират, да прецизират.

Разбира се, всичко, което казаха, може да изглежда и много по-различно, ако ги завари човек в ден, когато над залата са надвиснали бури. Заварвала съм ги и в такива дни.

Илиана с болни уши, завита като пашкул, подсмърча сърдито. На Белмекен сме. Не й се стои в стаята, предпочита да е в залата, но когато отива, вижда, че не може да тренира. Нешка се сърди.

— Великомъченица Илиана, иди да си легнеш и друг път недей да излизаш на балкона с боси крака. В края на декември сме, не през юли.

Илиана фучи:

— Нешка, разбира се, винаги се сърди, когато съм болна. Винаги казва, че не умея да се пазя, че съм длъжна да се пазя и съвсем длъжна — да не се разболявам. И това, разбира се, за да не се наруши с нещо свещеният й, неприкосновеният й план.

Предишния ден Лили със зачервен нос, нещастна, че Нешка не я разбира, ама никак, ама хич не я разбира, защото й казала, че щом толкова й тежат забележките, повече няма да ги прави. На Лили съвсем не й тежат забележките, тежи си й характерчето, но в този момент, разбира се, тази истина съвсем, по никакъв начин не може да стигне до нея. Ще разбере после, като се успокои.

Идват дни, в които и Ани не може да разбере какво най-сетне иска тази Нешка. Била й говорила от дете, буквално от първия ден да си вдигне падьомите и да се концентрира, но Анелия, разбира се, не можела да се концентрира поне веднъж, та да я чуе.

Има такива опаки дни, в които и слънцето като че е изгряло от обратната страна. Върви тежко, всичко е терсене. Тогава като за капак и парно няма да има, и осветлението не е както трябва, и тези трегери ще изпочупят уредите. Тогава Нешка се връща, капнала от умора и яд, и се зарича много тържествено:

— Край! Какво толкова съм седнала да им обръщам внимание. Ще си се заема само с малките. Момичетата тренират и пеят. Че що не чу някой гласа на Дилянчето? Мариела и Мая опитват по сто пъти едно и също, докато го направят, и не им тежи. Като започна да им поставям съчетание, светват от удоволствие. Какво се занимавам с глупости? Да си джапа Илиана боса, да киха и кашля, да се сърди Лили на когото си ще, да си мечтае Анелия.

На другия ден — ни помен от тази буря. В залата е ведро и приветливо. Чисто като след пролетен дъжд. Винаги съм се учудвала на тези резки промени в настроението. Може би бурите са естествен отдушник на напрежението. Добре е, че бързо минават. Винаги съм се учудвала и на лекотата, с която Нешка забравя заканите си и е готова да се трогне. Може да фучи през цялата година на всяко състезание срещу съдийките, да отиде и да направи скандал (както в Кюстендил, когато са ощетили Анелия и надценили Илиана), но после ще им бъде благодарна, че всеки четвъртък са идвали в залата при нея, за да създават сериозна, състезателна обстановка преди европейското първенство.

— Ето ги, оставят и служебни, и лични ангажименти и като потрябват, са на линия. В крайна сметка всички тези жени са свързани с нашия спорт, обичат го, готови са винаги да се отзоват.

Заканва се след решението на федерацията за Лондонското световно първенство, че няма да стъпи там, че няма да ги погледне, а сега, разбира се, е постоянно там.

— Та това е нещо като втори дом — обяснява Нешка — Човек и в семейството си не винаги е доволен от всичко, но може ли без него. Та нали за всичко, което ще ми е нужно през годината, трябва само да кажа на Лили Цветкова и веднага да го имам. Зала, уреди, съдии, съвет. При Лили всички сме свикнали вече от години да отиваме. Тя има и опит, и винаги добро желание да помогне. Когато съм на голямо състезание, съм по-сигурна, по-уверена от това, че до мене е Мария. Може би някога Нешка Робева да не е искала нищо повече от това да победи Мария Гигова. Това е стара, стара история. Сега ние двете сме обединени от победите на тези, които са след нас. Някога Славчо Тепавичаров ми казваше: «Ти ще трябва да помогнеш на Мария все едно дали я обичаш или не, защото за България една световна титла, един златен медал е много». Сега шампионски титли и медали идват от много спортове, но на нас двете ни се ще нашият спорт да продължава да бъде между първите, които ще ги носят. В най-трудния момент, когато се поставяше на карта въпросът, да бъда или да не бъда треньор, тъкмо Мария, Лили Цветкова и Наталия Петрова застанаха до мене така, че да почувствувам още веднъж, че имам здрава опора, да повярвам, че тези жени, когато е нужно, няма да ме оставят сама. Това, разбира се, не означава, че няма да спорим. Винаги ще настоявам, че на всяко състезание трябва да получава предимство непременно по-добре игралата, независимо как се казва тя, от кое дружество е, дали съдийките са мислили преди това, че е «фантастична» или не. Не зная дали ще успея. Надявам се все някога да ги убедя, че това само ще помогне на нашия спорт. Че принципното съдийство тук, у нас, ще укрепи вярата на гимнастичките, че имат смисъл усилията им в залата, че не е отишъл напразно трудът им. А трудът е наистина много… Разбира се, съдийството е един от многото въпроси и в никакъв случай не е най-важният. Предстои ни олимпиада. Първата година, в която беше обявено решението, че художествената гимнастика е приета в семейството на олимпийските спортове, ни донесе големия успех, но не голямото успокоение. Давам си сметка, че точно сега всички треньорки ще се втурнат да търсят своето оръжие за предстоящите «битки» по европейски и световни първенства, за да нанесат големия удар на първата за нас олимпиада. Търся го и аз. Зная, че това, което е стигало днес, утре ще бъде недостатъчно.

Препрочитаме този разказ на Нешка и момичетата за пътя между Ротердам и Амстердам. Нешка се връща вече за десети път към това, което са казали Илиана, Лили и Анелия. Чете и мърмори:

— Да, избухлива съм била. Чак пък толкова… И какви ги измисля Илиана? Точно тогава си мислех, че съм образец на самообладание и кураж, а тя ще ми казва, че съм била жълта-зелена, че съм се свила на столчето (това по повод на спомените на Илиана за Лондонското първенство)… Да, много е хубаво наистина треньорката да е винаги в добро настроение, но откъде да го взема, като се чудят как да ми го развалят… Ама те какво си мислят — да не искат да подскачам от радост, когато ми правят фасони…

Чете Нешка, мърмори, но след малко все пак признава:

— Трябва да се променят някои неща. Прави са за тези наказания с пет, с десет цели съчетания. Трябва малко разтоварване в някои дни, в някои периоди. Ще се опитам да не избухвам. Само че да не си мислят, че могат да ми се качват на главата…

Четем и накрая решаваме, че вече всичко е казано. Само, че много ми се ще да зная какво мисли и Валя.

— Знаеш ли, мяого често съм се питала какво щеше да стане, ако в Лондон Анелия беше приела да играе вместо Валя. Щеше ли Валентина някога да ти го прости? Щеше ли ти после да си го простиш? Как щеше да убедиш и Валентина, и себе си, че момичето не е пропуснало големия си шанс?

В същност по това вече много сме говорили и никога не сме успявали да стигнем до някакъв отговор. С какво да убедиш Валя после, ако не е играла, че е нямало да спечели златен медал, след като тук у нас осем пъти е била първа, а там втората и седмата успяват да вземат по един златен и един сребърен медал? С това, че от дългогодишния си опит треньорката е разбрала, че на световни първенства освен всичко друго си има и някаква съдийска нагласа, срещу която е трудно да се бориш? Малко убедително наистина. Ще си остане винаги една мътилка. И после още един въпрос: кое е по-добре — Валя да си мисли цял живот, че е можела да направи «големия си удар» и са й попречили, или това — че игра и не можа да получи удовлетворението, което й се полагаше?

Казвам й сега на Нешка:

— Интересно би било да чуем и Валя. Все пак какво мисли тя самата. Как се е чувствувала на това първенство? Как сега ще приеме двата варианта? Може би някога ще се изправиш пак пред подобно затруднение. И освен това интересно е все пак да знаем какво мисли първият ти «експеримент» в голямата гимнастика.

Нешка също би искала да знае, но е притеснена:

— Откъде ги измисли тези интервюта! Чувствувам се малко неудобно, докато ги чета. Все едно, че съм разтворила личните им дневници. Като че ги чувам в момента да говорят. Така са точни, но не мога да разбера защо на мене не могат никога така да ми го кажат. И ето че сега това, което не са ми казали през годините, докато сме били всеки ден заедно, ще трябва да го кажат изведнъж пред толкова много хора…

Валентина се омъжи, сега чака дете, но не пожела да се раздели тържествено със спорта. Още й се играе. Предупреждава — вече не в големия спорт. Така, за собствено удоволствие и ако дружеството има нужда за попълване на отбора, макар че е малко вероятно — Нешка има вече толкова млади състезателки. Така говори Валя и сигурно в момента така мисли, но стъпи ли веднъж в тренировъчната зала, едва ли ще се задоволи с такава скромна програма. Само, че това ще видим в бъдеще. Сега искаме да се върнем към миналото, да разберем какво е мислила.

Тъкмо сега имам много време да се връщам назад. Имало е моменти, докато тренирах, в които съм си мислила, че гимнастиката ми е донесла повече огорчения, отколкото радости. Не съм била справедлива. Може би съм била повече уморена, изнервена, но сега така много ми се играе, че разбирам колко много са ми дали тези тежки тренировки. Често се връщам към въпроса — какво щеше да стане с мене, ако Нешка не ме беше взела, когато избираше момичетата за ансамбловото. Можеше да не ме вземе, аз бях по-нисичка, а тя избираше по-високи момичета. Не искам дори да си го помисля сериозно. В същност може би нямаше да зная какво точно съм загубила. Щях да поиграя и да се откажа. Нешка внесе нещо ново в живота ми.

Тежаха ми много тренировките. Тежеше ми още тази непрекъсната тема за килограмите. Спомням си, че след като не участвувахме на онова първенство в Мадрид, си отидох във Варна и така се отпуснах, че като се върнах тук, Нешка се ужаси. Трябваше да смъквам цели десет килограма. Започна някаква безкрайна мъка. Смъквах един килограм, качвах два. Нешка обявяваше, че не иска да се занимава с мене, че не я интересувам. Това бяха най-кошмарните дни — когато казваше, че не я интересувам. Добре, че не продължаваха дълго. Взе ме у тях и за няколко месеца се справих с тези десет килограма. Аз си зная как… Когато трябваше да излезе, заключваше ме в хола — да не отивам до кухнята. Най-много в този период ме измъчваше жаждата. Устоях. Нямаше къде да ходя, трябваше да издържа, защото за мене наистина по-ужасно и от жаждата беше това — да чуя, че не я интересувам. Добре, че тогава варненските треньорки и съдийки не знаеха за това заключване. Щяха да се съсипят да ме съжаляват. Те и без това не преставаха да ми говорят на всяко състезание, че Нешка ме преуморява, че нейният режим е направо ужасен, че не бива да се съгласявам с тази спартанска дисциплина…

Изобщо през този период много ми тежеше тази атмосфера. Безкрайно много доброжелатели. Все ми обясняваха колко не ми е добре при Нешка, а когато кажех, че ми е добре, че нямам от какво да се оплача, ме гледаха като неблагодарница — те се грижат за мене, пък аз не мога да оценя. Никога не можах да си обясня тази враждебност. Ако не бях отишла при Нешка, пак нямаше да бъда във варненското дружество, защото щях да следвам, да бъда в «Академик», така че причината не бе, защото не съм в ЖСК-Спартак“. Тези в „Академик“ продължаваха да се ползуват с благосклонността на варненските съдийки. Само спрямо мене бе обявен някакъв необясним бойкот. Много ми тежеше. Не можех да разбера защо Нешка така ги настройва срещу себе си, че са винаги настръхнали. Все ми се струва, че ако има в нея нещо в излишък, това е някаква непримиримост, която опълчва всички. Но може би, ако я нямаше, не би могла да постигне толкова много. Кой знае?

Не можеш, ако не си тренирал при нея, да знаеш каква точно е Нешка. Изглежда наистина сурова. Прекалена е тази нейна желязна дисциплина, ужасно — това изискване за килограмите, което не търпи никакви възражения, изтощително — безкрайното й „още-още-още“. И въпреки това е един от най-добрите хора, които съм срещала в живота си. Не познавам друг, който да е така загрижен за своите хора, така пълно да живее с проблемите на състезателките си. Във всички тези години, във всеки ден от тях съм се чувствувала защитена, закриляна, обградена с внимание и грижи. Зная, че само майка ми и Нешка могат да са така напълно съпричастни към всичко, което става с мене. В залата и извън нея. Зная, че ако ме боли, и тях ги боли, ако съм щастлива, две жени са щастливи с мене. Тази увереност ме съпровожда непрекъснато и сега, когато не тренирам. При това най-интересното е, че го зная, без никога Нешка да ми го е казвала. Тя не обича да говори за чувствата си. Повече ще ти се скара, по-рядко ще те похвали, ще те заключи в стаята, за да не пиеш вода, ще седи до тебе до среднощ, докато не направиш нещо, без което си е внушила, че не може да завърши денят, ще те умори до краен предел и ще вярваш, че те обича. Не мога да си го обясня, но е така.

Имало е случаи, в които съм си казвала, че Нешка няма право да изисква толкова много от мене. Аз не съм силна колкото нея. Тя трябва да го знае и да се съобразява с този факт. Заспивам с мисълта, че утре вече най-сетне ще й кажа. На другия ден отивам в залата и нищо такова не казвам. Правя това, което изисква. Забравям задълго тази закана за много откровен разговор, докато умората надделее и си казвам — край. Утре вече ще й обясня, че ако тя е желязна, аз съм си едно съвсем обикновено момиче, повече слабо, отколкото силно, трябвало е да го забележи и т.н.

И идваше състезанието, и бях щастлива. Страшно обичах да играя. Често ме е огорчавало съдийството, споровете, ощетяването, класирането, но в крайна сметка нищо не можа напълно да помрачи радостта ми, че играя Нешкината гимнастика. Не зная как от цялото това мъчение в тренировките в крайна сметка се получаваше тази безкрайна радост в състезанията. Всички композиции, които ми е поставяла, съм чувствувала точно за себе си. Нищо излишно. Нищо, което да ми тежи. В дните на състезанието така много съм я обичала и никога не съм можала да й кажа колко съм й благодарна.

Най-щастлива бях в Корбей Есон, преди Базелското световно първенство. Първа — Шугурова, На пет стотни след нея бях аз. След мене — Дерюгина. Това беше сензация на турнира. Тогава още никой не ме познаваше. Около мене се вдигна шум. Публиката ме подкрепяше през цялото време. Такава гореща, темпераментна публика, винаги си я спомням с благодарност. И винаги ще ми е мъчно, че точно тогава Нешка не можа да ме види как играя. Сигурно точно това е искала, когато е поставяла композицията. Не я пуснаха в Корбей Есон. Като треньорка изпратика Красимира Филипова, въпреки че нито Кристина, нито аз бяхме нейни състезателки, а и тя още не беше треньорка. Това не можах да разбера. Може би Нешка пак беше успяла да ядоса някого от федерацията. Така много исках да я зарадвам някога пак с такъв силен ден. Не успях.

Питате ме дали съм щяла да й простя, ако в Лондон вместо мене беше играла Анелия. Сега, разбира се, е трудно да се каже. Не мога дори да възприема сериозно такъв въпрос — бих ли простила на Нешка. Та аз й вярвам толкова много, че сигурно бих повярвала и тогава, но не мога да кажа колко е щяло да ме заболи. Може би много. Повече от всичко. Да ми кажат да не играя. Това за мене е щяло да бъде най-голямото наказание. И най-незаслуженото. Та нали си бях извоювала правото в осем тежки контролни изпитания? При това — в празна зала, в която са само специалистките и съдийките. А аз любимка на съдийките никога не съм била. Знаех, че за да ме поставят на първо място, значи наистина съм била на първо и не е можело да се спори. Как тогава да повярвам, че в Лондон ще ме посрещнат така! Може би единственият човек на този свят, който би могъл да ми го каже, без да го намразя, е Нешка и все пак щеше да си остане за цял живот едно „Ами ако бях играла?“ Не, много ми е сложно да отговоря, въпреки че зная само едно — щеше да мине време и да си спомня всичко, което е Нешка за мен, и дори ако в момента съм й била съдията, щях да го приема. Може би така е било по-добре — да не играя, да участвува Анелия. Страхувам се от едно — с Ани да не стане това, което стана с мене. Мисля, че повече от всичко ме смаза онова европейско първенство в Мадрид, когато си бях завоювала правото да участвувам, а игра Кристина. Няма да си простя, че заминах за Мадрид. Отивах с тайната надежда, че в последния момент ще стане нещо, така че да кажат: „Валя, обличай трикото“. Останах си на трибуните и се стопих. Струва ми се, че това отне от играта ми нещо много съществено, което публиката най-точно отчете. Нямаше я онази радост, която се пренася и в залата. Не се върна и после, в тези осем контролни, когато все не вярвах докрай, че няма отново да се случи нещо. Съвсем се свърши с това непонятно 9,15, с което започнах в Лондон…

И въпреки това отново ми се играе. Може би в това е силата на Нешка като треньор — че нейната гимнастика сама по себе си носи радост, остава в кръвта ти. В това и в още нещо. Успя да създаде в залата нещо като сплотено семейство въпреки непрекъснатото съперничество.

Разбрах го, когато за пръв път ме победи Илиана. Беше ми, разбира се, мъчно, но то беше съвсем различно чувство. Не беше, както когато ме е побеждавала Кристина. Можах да поздравя Илиана съвсем искрено и съвсем искрено да й пожелая оттук нататък да побеждава и да побеждава — силно, ярко, категорично. Заради себе си и заради Нешка. Сега се радвам и на успехите на Лили, а може би от всичко най-много ще се зарадвам, когато видя като победителка Анелия. Защото у мене винаги ще си остане този въпрос — нямаше ли наистина много нещо от спортния път на Ани да се промени, ако в онзи ден, когато Нешка й е предложила да играе на световното първенство в Лондон, бе приела. Зная, че това ще бъде също такъв щастлив ден, какъвто имах в Корбей Есон — когато почувствувам една толкова пълна радост от играта на Ани.

Благодарна съм и на Нешка за всичко. И за това, че ме накара така много да обичам гимнастиката и тези момичета, които идват в нея след мене. Вече съм треньорка. Искам поне мъничко да пренеса в своята работа от това, на което ме е научила моята треньорка. Зная, че не мога да бъда като нея. Аз съм съвсем друг човек… Когато от издателство „Медицина и физкултура“ ни предложиха да продължим „От Ротердам до Амстердам“ с още една „глава“ — до Мюнхен, приех веднага. Нешка мълчеше. Едва навън, на улицата, попита:

— Защо се съгласи? Сега какво ще правим?

— Как какво? Ще разкажем за тази година между Европейското първенство в Амстердам и Световното в Мюнхен.

— Ами ще бъде ли интересно? Не казахме ли всичко преди?

— Ще се опитаме. Ще го направим, а ако не е интересно, просто няма да има продължение. През тази година се случиха толкова много неща. Струва ми се, че хората, които обичат художествената гимнастика, ще искат да знаят как така дебютантката, два пъти резервата Анелия Раленкова стана абсолютна световна шампионка. Та ние точно тази титла сме чакали цели осем години! Струва си да видим как стигнахме отново до нея. Освен това тринадесет от петнадесетте възможни медала взеха твоите три момичета. Видяхме три пъти да се вдигат по три български знамена. Не е малко. Добре ще е, ако си припомниш повече събития от тренировъчната зала, от състезанията през тази година. Предполагам, че след години, когато се оттеглиш, някое от тези момичета ще тръгне да продължи българската слава. Тези страници сигурно ще му припомнят някои неща, които не бива да се забравят…

— Едва ли. Всяко време е със свои закони, със свои изисквания.

— И все пак всяко време използува уроците на миналото.

— Да, аз много съм взела от Жулиета. Дори когато ми е тежко, че са ме излъгали, си спомням как ние лъжехме Жулиета за кроса в Белмекен. Лъжехме я всеки ден, а не израснахме лоши хора. И все пак е слаба утеха, когато си много ядосан…

Хората най-често си мислят, че след такава побед?, каквато завоюва нашият отбор в Амстердам, треньорът няма проблеми. Струва ми се, че истинските, големите проблеми започнаха точно сега.

Докато журналистите още пишат за фантастичните, за невероятните успехи, за тези шест от пет възможни медала, треньорката трябва да влезе при фантастичните, при невероятните победителки в залата и да каже: „Край на празника“. Идват делниците с всичко, което носи нашият делник — безкрайни повторения, кросове, умора, пазене на диета. Наистина твърде е различно от гръмналата в аплодисменти зала, блясъка на победите и чествуванията, съпровода на репортьори на всяка крачка, но тези момичета трябва да разберат, че празничните дни на състезанието са кратки, звездни мигове, които се заплащат с хиляди сиви делници. В същност те го знаят, но това първо напомняне след триумфа е винаги неприятно. Все им се струва, че много бързам, че би могло да се продължи още малко тържеството…

Трябваше да мине доста време, докато видя промяната. Когато Иван Абаджиев ме предупреждаваше да се пазя от звездната болест, отговарях му съвсем спокойно: „При мене няма такава опасност. Моите момичета са интелигентни“. „Как тренира Илиана?“ — питаше опитният треньор. „Отлично! Даже с повече желание, с повече настроение, отколкото за европейското.“ Тогава Илиана се готвеше за турнира на Интервизията и тренираше изключително силно, а аз бях горда, че не съм застрашена от това, което безпокоеше други треньори. „Това е добре — казваше Абаджиев — но запомни — първият признак на звездната болест е, когато един състезател започне да се размотава, да се чувствува зле, нещо да го боли, но да не знае точно какво и още повече — колко, когато единия ден е нещо май зле, а другия — още по-зле. Взимай мерки навреме. То е нещо като температурата при грипа, обажда се овреме, предупреждава, алармира…“

Трябваше да се вслушам по-внимателно в това предупреждение, трябваше да наблюдавам по-внимателно шампионките, но наистина много вярвах, че точно на тях, точно на Илиана не може да й се случи да се поддаде на внушението, че е изключителна, неповторима, и не е нужно чак толкова да тренира. Когато започна да се оплаква, че не е добре, безпокоях се, че не е добре. Много късно си спомних предупреждението:

„Това са първите признаци, внимавай!“ В началните месеци след Амстердам бях погълната от друга грижа.