Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (13)

* * *

Много често спорим с Нешка. Ето това е случай, в който направо не изтрайвам. Уж се заричам само да записвам каквото казва, а каже ли нещо такова, направо кипвам. Хиляди пъти съм повтаряла, че добрата дума е нужна всекиму. Нека да ми повярва. Зная го много добре. Аз работя в редакция, в която са само мъже, и много често ми е криво, че съм по кавалер от тях. Никога не пропускам да кажа и лошото, но и хубавото, което са направили моите колеги, а когато на тях дойде ред да правят оценки, им се свиди добрата дума. На мене, дето съм станала на толкова години, че чак ме е яд да кажа на колко, ми докривява, когато „забравят“ да отбележат някоя сполука, с която съм особено горда.

Какво цеди през зъби това нейно толкова рядко „Добре!“, когато е препълнена с нежни, ласкави думи? Достатъчно са дните, в които е строга, взискателна. В такива като тези, които тя нарича розови, може да се отпусне и по-щедро да ги похвали. Казва: „Ще ми се качат на главата“. Ами рискувай, дори да ти се качат на главата. Ти поне можеш да се справиш с това.

Стефан Стефанов, този млад артист, който помогна на Нешка за подчертаването на акцентите, казва, че в началото дошъл в залата на Нешка, защото му се сторило, че това е единственото място, където, истински се работи. Софиянци го посрещнали радушно, но „малко встрани от проблемите“! И ето че точно в такъв период, в който му казвали, че е много талантлив, но му показвали, че е почти излишен, той попаднал в залата на Нешка Робева. Първото нещо, което го поразило, било точно това, че в тази зала се работи. И то не как да е, а непременно над световно равнище. Това било първото, което го увлякло. После дошло любопитството, какво тласка тази жена към такива размери на трудоспособност. Удивително му се струвало това, че ако пътуват за другия край на света след обяд, тренират сутринта, ако се връщат от дълъг път сутринта, след обяд са в залата. Струвало му се, че някакъв амок я гони Нешка.

— Много време трябваше да мине — казва Стефанов, — докато разбера, че в основата на цялата тази неистова работливост стои страхът. Просто да не повярваш. Страх да не изостане, страх да не я изпреварят, страх да не би да пропусне да даде нещо много важно на тези нейни момичета. Световното първенство ме завари в Сатиричния театър. И бях изненадан да видя разплакали тези мъже, които с всичко се шегуват, хора, които като че търсят повече вица на живота. Изглежда на всички ни е било страшно необходимо да видим как се издигат три български знамена. По едно време ми се дощя да им кажа:

„Знаете ли, че този невероятен празник ни го поднася една жена, която страшно се страхува“. После си помислих, че то е дълго за обясняване. Ще разваля магията. Как да обясня, че стократно повече я уважавам за това, че разкрих тайната й — основна движеща сила у тази млада жена, която ни изглежда ярка, силна, монолитна, е страхът. Страхът, че държи в ръцете си национално богатство — своя и на своите момичета талант, и няма право нищо, нищичко от него да пропилее… Така дойде и републиканското първенство, което очаквах с толкова интерес. Исках да ги видя трите най-сетне изправени една до друга, изправени една срещу друга. Ще стане шампионка тази, която не трепне, не сгреши. Тази, на която издържат нервите. Защото това вече щеше да бъде наистина голяма битка на нерви. Абсолютната европейска шампионка Илиана Раева, вицешампионката Лили Игнатова и победителката в четири международни турнира в последните месеци Анелия Раленкова. Исках да видя и нашите съдийки, как ще приемат Ани.

Това беше първото състезание от много време, на което бях истински щастлива. България имаше три републикански шампионки! Никоя не трепна, не сгреши, играха силно, ярко, мобилизирано. Исках само едно — така да играят в Мюнхен. В пресата се появиха обвинения — как така три шампионки, как не могат да излъчат една. Къде направо, къде между редовете се даваше предимство на Раленкова. Аз повече от съдийките не можех да искам. Страхувах се, че няма да я оценят, че тук пак ще я ощетят, че ще огорчат момичето, след като се беше радвало на толкова много победи в чужбина. Бях им благодарна, че я поставиха до другите две, вече с име, със свои привърженички и на съдийските маси. Бяха я изравнили с Илиана и Лили, когато тези двете не грешаха, играха в шампионски стил. Какво повече можех да искам! Освен да се повтори в Олимпиа хале.

Интересно беше друго. Тези три мои момичета, които само преди един ден не можеха да мислят за нищо друго, освен всяка да победи другите две, сега приемаха това изравняване с огромна радост. Изглежда освен огромното желание е имало и огромен страх и сега се успокоиха. Изненадаха ме, когато излязоха за награждаването с бяло, зелено и червено трико, така че на върха на почетната стълбичка се очерта българският трикольор от три щастливи момичета. Така и не разбрах чия е идеята. Смеят се, казват — на трите.

Съжалявах безкрайно, че трябваше да наруша този толкова хубав празник. Това, че бях толкова доволна от играта им, не можеше да ми попречи да накажа Раева и Раленкова още в деня на, победата за превишени килограми. Исках да сме наясно — никакви победи не отменят това мое изискване. На състезание не бива да се виждат никакви излишни грамове по моите гимнастички.

Илиана и Анелия нямаше да заминат за Кил, където всяка година отборът на „Левски-Спартак“ отива на една „гимнастрада“. Момичетата обичат това пътуване, защото е само демонстрация, защото получават овации без съдийски оценки, защото е една малка почивка в голямото напрежение, което ги съпровожда през цялата година. Трябваше да се сърдят на някоя излишна вечеря, на някоя кока-кола, на някой сладолед. Не зная точно на какво, но съвсем сигурно сега се сърдеха на мене. Лично аз предпочитах да отидат в Кил — и заради това, че обичат това пътуване, и затова, че там винаги ги посрещат възторжено, а знаех, че сега точно възторгът на публиката им е много необходим, но никак не можех да си затворя очите, когато са си разрешили да се явят на състезание, на републиканско първенство в такъв вид.

Идват и тези четиринадесет дни на почивка, които за тях сигурно са много хубаво време. Аз съм страшно притеснена. Изглежда у мене това е някакво болестно състояние — този страх, че ако не тренират две седмици, ще отидат страшно назад, другите през това време ще ни изпреварят. Поддържам се, разбира се, с разумни доводи — другите сигурно също почиват. Ако не точно в тези четиринадесет дни, сигурно преди, сигурно след това, но едва ли някой кара все пак на нон стоп.

Оказва се, че няма за какво да се притеснявам. След почивката идват с онзи глад за игра, който обичам повече от всичко. Бързат да се заловят за едно, за друго, да опитат всички уреди, като че и у тях е имало от този страх, че нещо са загубили през това време, та искат да се убедят сега, че всичко е наред.

Отиваме на лагер във Варна. Получаваме покана да гостуваме на курсантите от Военноморското училище. Адмиралът предлага да си обявим съревнование. Ние да станем световни шампионки, те — републикански първенци в строевата подготовка на деветосептемврийския парад. Приемаме, разбира се. Искаме ли да видим на видеозапис тяхната готовност? „Не, не на видеозапис — казва Илиана, а на живо.“ Адмиралът дава команда и след това наистина гледаме един чудесен парад. Чувствуваме се много притеснени, най-много Илиана, обясняваме, че сме се пошегували, но те пак казват, че на курсантите ще им бъде приятно да направят парада си пред такава публика. Ето ни като кралски особи с целия церемониал. Командирите казват, че след няколко дни в Деня на силата и красотата цялото училище ще дойде да гледа продукцията на бъдещите световни шампионки така, както ние сега сме видели репетицията на бъдещите републикански първенци. (Те също си удържаха обещанието и наистина станаха първи, получихме телеграма.)

В Деня на силата и красотата много съжалявах, че имаме вече толкова възторжени приятели в този град, а се излагаме пред тях. Вентилаторите дръпнаха така лентите, че това вече беше пародия на гимнастика. Напразно се опитвахме да обясним, че така не може да се играе. Уредите се носеха в някаква друга посока. Хората се чудеха какво става с известните гимнастички. Добре, че Илиана съобрази да покаже какво става. Преди да започне играта с обръч, го подържа малко, за да видят всички как го люшка течението, засмя се, повдигна рамене, нещо като „Какво да се прави“, засмяха се и в залата и като че си отдъхнаха хората. Нищо им няма на известните гимнаегички. Просто не бяха съобразили, че в цялата тази програма — танци, песни, хора, ще се появят и момичетата с тези толкова ефирни, капризни уреди. Илиана даде знак за музика, започна и успокоена, че са я разбрали, успя да се справи с вентилаторите и да продължи с настроение. Моето настроение никакво го нямаше. Що съчувствие събрах в този Ден на силата и красотата! Чувствувах се като умряла, която оплакват така, пред очите й…

И ето че веднага след това дойде един турнир в Норвегия, където трите направиха нещо, което допреди няколко дни смятах за невъзможно. Играха по-силно, отколкото на републиканското първенство. Илиана направи една случайна грешка на въже и така остана зад Анелия и Лили, които си поделиха първото място. Ето че и тук съдийките вече трудно даваха предимство на някоя от тях, когато не грешат.

Илиана се притесни много от грешката си, а за мене това беше първият турнир през тази година, на който истински я харесах. Вярно, бях доволна от нея и на републиканското първенство, но това тук беше съвсем друго. Не ме интересуваше грешката. Нещо у Илиана се събуждаше. Нещо само нейно. Видях отново онази силна Илиана, която може да се хвърли цялата в една битка.

Наближаваше световното първенство и България имаше силна тройка. По-силна никой никога не бе имал. Можех да бъда горда. Но спокойна не бях. Тревожеше ме нещо. Тревожеше ме едно разминаване.