Дан Браун
Цифрова крепост (93)

92.

Сюзан слизаше по стълбите към подземните нива. Край корпуса на TRANSLTR вече се издигаха гъсти кълбета пара. Свързващите метални мостове лъщяха от кондензиралата влага. Тя внимаваше къде стъпва и се питаше колко ли още ще издържи TRANSLTR на този режим. Сирените продължаваха да вият на пресекулки. Аварийното осветление се включваше и изключваше на две секунди. Три етажа по-надолу генераторите работеха на предела на възможностите си. Сюзан знаеше, че някъде там, на дъното, в мъгливия полумрак, има прекъсвач. И знаеше, че времето изтича.

Над нея Стратмор взе беретата. Прочете още веднъж бележката и я сложи на пода. Без никакво съмнение онова, което се готвеше да извърши, бе акт на страхливец. „Такива като мен не се предават“, повтори си той. Помисли за вируса в базата данни на АНС, помисли за Дейвид Бекър в Испания, помисли за плановете си за „задна врата“. Беше казал толкова много лъжи. Беше виновен за толкова много неща. Знаеше, че това е единственият начин да не му искат сметка… единственият начин да избегне срама. Внимателно насочи оръжието. Затвори очи и дръпна спусъка.

Сюзан се бе спуснала на шест нива, когато чу приглушения изстрел — слаб пукот, който едва надви рева на генераторите. Никога не бе чувала изстрел, освен по телевизията, но нямаше никакви съмнения, че е точно това.

Тя се вкамени. Обхвана я ужас и тя си представи най-лошото. Представи си мечтата на началника си, „задната врата“ в „Цифрова крепост“, големия удар, в което това можеше да се превърне. Представи си вируса в базата данни, проваления му брак, странното му кимане на раздяла. Залитна. Извърна се на площадката и потърси перилата. „Не, само това не!“

Не знаеше какво да прави. Изстрелът бе изтрил хаоса около нея. Мозъкът й казваше да върви, но краката й отказваха да я послушат. „Шефе!“ И в следващия миг тръгна обратно нагоре по стълбите, забравила грозящата я опасност.

Качваше се на предела на силите си. Влагата около нея се кондензираше в топъл дъжд. Имаше усещането, че парата около нея я издига. Изскочи през люка — горе беше по-хладно, но бялата й блузка беше залепнала за тялото й.

Беше все така тъмно. Сюзан спря и опита да се ориентира. Пукотът на изстрела звучеше в главата й като записан на лента с повторение. През люка бълваха кълбета пара, като газове от вулкан на прага да избухне.

Сюзан се наруга, че бе оставила беретата у Стратмор. Защото наистина му бе оставила пистолета, нали? Или това беше във „Възел 3“? Тя погледна към зеещата дупка в стъклената стена на „Възел 3“. Сиянието от мониторите бе слабо, но дори оттук можеше да види безжизненото тяло на Грег Хейл на пода. От Стратмор нямаше и следа. Ужасена от мисълта за онова, което предстоеше да види, тя се извърна към офиса на началника си.

Тръгна натам, но в същия момент мозъкът й регистрира нещо странно. Върна се няколко крачки и отново надникна във „Възел 3“. Видя ръката на Хейл. Нима се бе освободил? Не забелязваше признаци на живот. Хейл бе неподвижен като труп.

Сюзан погледна нагоре към офиса на Стратмор.

— Командър?

Тишина.

Тя плахо пристъпи към „Възел 3“. В ръката на Хейл имаше нещо. Нещо, което блестеше под светлината от мониторите. Тя направи крачка… още една. И изведнъж видя какво държи Хейл. Беретата.

Ахна. Очите й се плъзнаха върху лицето му. Онова, което видя, беше гротескно. Половината от лицето на Хейл бе плувнала в кръв. Тъмното петно се разстилаше по мокета.

Сюзан залитна. Изстрелът, който бе чула, не бе произведен от Стратмор, а от Хейл!

Като в транс Сюзан пристъпи към тялото. Изглежда, Хейл по някакъв начин бе успял да се освободи. Кабелите за принтера лежаха до него. „Сигурно съм оставила пистолета на дивана“, помисли си тя. Под синкавата светлина кръвта от дупката в черепа му изглеждаше черна.

На пода до него имаше лист хартия. Сюзан се наведе и го вдигна. Беше писмо:

Скъпи приятели, днес се прощавам с живота си и искам да се покая за следните си грехове…

Неспособна да повярва на очите си, Сюзан бавно зачете предсмъртното писмо. Беше абсурдно… толкова не в стила на Хейл… списък на престъпленията му. Признаваше си за всичко: за това, че се е досетил, че NDAKOTA е само мистификация, че е наел човек да убие Енсей Танкадо и да вземе пръстена му, че е бутнал Фил Чартрукян в шахтата и че е смятал да продаде „Цифрова крепост“.

Стигна до последния ред. Последните думи на Грег Хейл се стовариха върху нея физически.

Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър. Извини ме, бях заслепен от амбиция.

Сюзан разтреперана стоеше над тялото на Хейл. В този момент се чуха стъпки на тичащ човек. Тя бавно се обърна.

В дупката се появи Стратмор, бледен и задъхан. Той смаяно изгледа тялото на Хейл.

— О, господи! Какво е станало?