Дан Браун
Цифрова крепост (128)

127.

Възцари се внезапна тишина. Сякаш наблюдаваха слънчево затъмнение или изригване на вулкан — невероятно развитие на верига от събития, над която никой нямаше никакъв контрол. Времето сякаш спря.

— Оголваме се — извика главният техник. — Заявки за връзки… по всички входни линии!

На екрана далеч вляво Дейвид и агенти Смит и Колиандър гледаха безпомощно в камерата. На ви-ар екрана от последния файъруол бе останало само микроскопично късче. Заобикаляше го черна извиваща се маса от хиляди линии, очакващи да се свържат. Най-отдясно бе Танкадо. Накъсаният филм с последните мигове от живота му продължаваше да се върти в безкраен цикъл: на лицето му се изписваше отчаяние… пръстите му се протягаха в беззвучен зов за помощ, златният пръстен блестеше на слънцето…

Сюзан не можеше да откъсне поглед от този зловещ клип, който влизаше и излизаше от фокус. Най-силно впечатление й правеха очите на Танкадо — струваше й се, че са пълни с разкаяние. „Той не е искал нещата да стигнат толкова далече — сети се тя. — Искал е да ни спаси“. Танкадо отново и отново протягаше пръсти и показваше пръстена на навелите се над него хора. Опитваше се да каже нещо, но бе ясно, че не може. Затова просто мушкаше пръстите си в очите на насъбралите се.

Бекър също гледаше получаваната информация. И в един момент си прошепна:

— Какви казаха, че били атомните тегла на двата изотопа? Уран 238 и уран?… — После въздъхна тежко — вече нямаше значение. Все пак той беше преподавател по езици, а не физик.

— Входящите линии в готовност за установяване на самоличността!

— Боже! — отчаяно изрева Джаба, осъзнал пълната си безпомощност. — По какво се различават проклетите изотопи? Как, по дяволите, е възможно никой да не знае по какво се различават?! — И отново никой не отговори. Техниците безсилно наблюдаваха надвисналата трагедия на екрана на виар. Джаба се извърна към монитора и в типичен за него жест вдигна театрално ръце във въздуха. — Как може тук да няма нито един шибан ядрен физик!?

Сюзан продължаваше да гледа клипа на видеостената. Разбираше, че всичко е свършено. Танкадо умираше и умираше в забавен каданс. Опитваше се да каже нещо, задавяше се в собствените си думи, протягаше деформираната си ръка в агонизиращ опит да установи някаква връзка с хората. „Опитва се да спаси базата данни — досети се Сюзан. — Но никога няма да разберем как“.

— Започва се! — прошепна Джаба. По лицето му се стичаше пот.

На централния екран последният файъруол се стопяваше. Черната плетеница около ядрото пулсираше и се извиваше.

Мидж се извърна, неспособна да понесе гледката. Фонтейн стоеше като вкаменен. Бринкерхоф изглеждаше на ръба да повърне.

— Десет секунди!

Сюзан продължаваше да гледа умиращия Танкадо. Забелязваше все повече подробности — отчаянието… съжалението. Ръката му се протягаше, халката проблясваше, деформираните пръсти се извиваха ужасно пред лицата на непознатите. „Казва им нещо. Но какво?“

На екрана над главите им Дейвид гледаше замислено.

— Разликата… — мърмореше той на себе си. — Разликата между U238 и U235. Трябва да е нещо много просто.

Глас на техник започна да отброява:

— Пет… Четири… Три…

Думата проникна в съзнанието на Сюзан за частица от секундата. Три… три!!!

В същия миг Дейвид бе като ударен с парен чук. Светът около него спря да се върти. „Три… три… три… 238 минус 235! Разликата е три!“ Той посегна към микрофона.

Едновременно с него Сюзан гледаше протегнатата ръка на Танкадо. Изведнъж тя престана да вижда халката… златото… Вместо това погледът й проследи ръката до… пръстите. Те бяха три. Изобщо не ставаше дума за пръстена. Важни бяха пръстите. Танкадо не им казваше нищо. Той им показваше. Разкриваше им тайната си, предаваше им кил-кода… умоляваше някой да го разбере… молеше се тайната му да стигне навреме до АНС.

— Три — прошепна Сюзан, изумена от простотата на решението.

— Три! — едновременно с нея извика Дейвид от Севиля. Но в настъпилия хаос, изглежда, никой не ги чу.

— Пълен срив! — изкрещя главният техник.

Ви-ар екранът затрептя. Над главите им завиха сирени.

Сюзан тръгна като в сън към клавиатурата на Джаба. В този момент погледът й падна върху образа на нейния годеник — Дейвид Бекър. Едновременно с това гласът му изгърмя под тавана:

— Три! Разликата между 238 и 235 е три!!!

Всички в залата вдигнаха погледи.

— Три! — изкрещя и Сюзан, надвиквайки какофонията от сирени и гласове, и посочи екрана. Всички се обърнаха натам и видяха трите пръста на умолителното протегнатата ръка на Танкадо, треперещи под знойното севилско слънце.

Джаба се вцепени.

— О, боже мой! — Разбра, че недъгавият гений през цялото време се е опитвал да им посочи отговора.

— Три… — почна Соши и после извика: — Три е просто число!

— Изходящи данни! — извика главният техник. — Източват ни бързо!

Всички на подиума се хвърлиха едновременно към терминала и няколко преплетени ръце се насочиха към клавиатурата. Но Сюзан стигна първа и въведе числото 3. Отново като по знак всички се извърнаха към видеостената. Над хаоса на нея пишеше само:

ВЪВЕДЕТЕ КЛЮЧОВАТА ФРАЗА: 3

— Да! — заповяда Фонтейн. — Направи го веднага!

Сюзан затаи дъх и натисна клавиша ENTER. Компютърът издаде къс звук.

Никой не помръдваше.

След три агонизиращо бавни секунди нямаше никаква промяна.

Сирените продължаваха да вият. Пет секунди… Шест…

— Изходящи данни!

— Без промяна!

Изведнъж Мидж вдигна пръст към екрана над главите им:

— Вижте!

Там се бе изписало следващо съобщение:

ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА КИЛ-КОДА.

— Инсталиране на файъруолите! — нареди Фонтейн.

Но Соши беше предугадила заповедта му.

— Прекъсване на изходящия поток! — възбудено изкрещя главният техник. — Разпадане на установените връзки!

На ви-ар екрана над главите им се появи първият от петте файъруола. Черните линии, атакуващи ядрото, бяха прекъснати.

— Опитва се да ни блокира! — тревожно извика Джаба. Проклетото нещо е неунищожимо!

За един къс момент на съмнение изглеждаше сякаш всичко отново ще се разпадне. Но тогава се появи вторият файъруол… след него третият. Миг по-късно бе възстановена пълната система от филтри. Базата данни отново бе под защита.

В залата избухна див възторг. Техниците се прегръщаха и хвърляха вече ненужните им компютърни разпечатки във въздуха. Сирените заглъхнаха на фалшива нота. Бринкерхоф сграбчи Мидж и я прегърна. Соши се разплака.

— Джаба! — разнесе се гласът на Фонтейн. — Какво успяха да изтеглят?

— Много малко… — отговори Джаба; гледаше напрегнато екрана на монитора си. — Много малко. И нищо докрай.

Фонтейн бавно кимна и в ъгълчето на устата му се появи кисела усмивка. Потърси с поглед Сюзан, но тя вече гледаше лицето на Дейвид Бекър, което изпълваше целия екран.

— Дейвид?

— Кажи, красавице — усмихна се той.

— Прибирай се — каза му тя. — Чу ли ме… прибирай се веднага!

— Среща в „Стоун Манър“? — предложи той.

— Става — съгласи се тя. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Агент Смит? — обади се Фонтейн.

Смит мигновено се появи на екрана до Бекър.

— Да, сър?

— Изглежда, господин Бекър има среща. Ще се погрижите ли да бъде транспортиран без забавяне?

Смит с готовност кимна.

— Самолетът ни е в Малага. — И той потупа Дейвид по гърба. — Чака ви приятно изживяване, професоре. Пътували ли сте някога с „Лиърджет 60“?

— Вчера — засмя се Бекър.