Дан Браун
Цифрова крепост (88)

87.

Веспата лъкатушеше по бавната лента на Каретера де Уелва. Беше почти призори, но трафик имаше — млади севилци, връщащи се от нощни плажни „вербенас“. Микробус, натъпкан с тийнейджъри, профуча край него, надул клаксона до спукване. Мотопедът на Бекър беше като попаднала случайно на магистралата играчка.

Половин километър зад него разбитото такси изпълзя на магистралата със стържене и сред облак искри. Ускори рязко и изтласка някакво „Пежо 404“ на затревената разделителна ивица.

Бекър подмина надпис „SEVILLA CENTRO — 2 КМ“. Усещаше, че ще има някакъв шанс, ако се добере до центъра на града. Спидометърът показваше шейсет километра в час. Две минути до отбивката. Но той знаеше, че не разполага с толкова време. Таксито зад него бързо скъсяваше дистанцията. Бекър вдигна поглед към приближаващите светлини на центъра на Севиля и се помоли да стигне до тях жив. Беше преполовил разстоянието до отбивката, когато зад него се разнесе остро стържене на метал. Той се присви над кормилото и завъртя дръжката на газта докрай. Куршумът свирна над него. Бекър сви наляво и започна да лъкатуши през лентите с надежда да спечели по този начин малко време. Безполезно. Изходната рампа бе на триста метра напред, а таксито — само на двайсетина зад него. Бекър разбра, че всеки миг ще бъде или смачкан, или застрелян. Огледа се за някакъв път за спасение, но от двете страни на магистралата имаше стръмни скатове, посипани с чакъл. Последва нов изстрел… и Бекър взе решение.

Рязко отби надясно и излезе от пътя. Стисна кормилото с всички сили, за да овладее заплашващата да излезе от контрол машина, докато тя с поднасяне започна да изкачва ската. Колелата буксуваха и изхвърляха рохкава почва. Маломощният двигател протестиращо виеше на границата на възможностите си. Бекър се молеше да не се задави. Не смееше да погледне назад — таксито може би беше спряло и убиецът вече спокойно се прицелваше в него.

Странно, но нови изстрели не последваха.

Веспата стигна билото… и той го видя — centre. Светлините се разстилаха пред него като обсипано със звезди небе. Бекър си проби път през някаква храсталаци, излезе на асфалт и ускори. След малко беше на Авеню Луис Монтото, после мина покрай някакъв стадион. Беше се отървал.

И тъкмо докато се наслаждаваше на облекчението, слухът му долови познатото стържене на метал в бетон. Той невярващо погледна натам. На стотина метра пред него таксито с рев се носеше нагоре по страничния път, който се вливаше в магистралата. Поднесе за миг, после заплашително се насочи право към него.

Бекър знаеше, че би трябвало да е обзет от паника. Но не изпитваше нищо. Знаеше точно къде отива. Зави наляво по Менендез Пелайо и завъртя газ до дупка. Мотопедът профуча през малък парк и излезе на плочите на Матеус Гаго в тясната еднопосочна улица, която извеждаше пред портата „Барио Санта Круз“.

Още съвсем малко!

Таксито го последва, наближаваше застрашително. Профучаха през Санта Круз, но това струваше на преследвача му страничното огледало — удари го в стената на ниската арка.

Бекър знаеше, че е победил. Санта Круз бе най-старата част на Севиля. Тук между сградите нямаше пътища, а само лабиринт от тесни улички, застроени още по време на Римската империя. Бяха достатъчно широки само за пешеходци и малки мопеди. Бекър добре помнеше как преди време се бе загубил из тези градски пещери.

Ускори по финалната отсечка на Матеус Гаго, наречена на готическата катедрала от единайсети век — тя вече се извисяваше пред него. До нея се издигаше иглата на високото 125 метра минаре „Жиралда“. Това беше Санта Круз, дом на втората по големина катедрала на света и храм за най-старите и най-набожни католически фамилии на Севиля.

Бекър изфуча по каменния площад. Чу изсвирването на куршум, но беше прекалено късно — Бекър и мотоциклетът му изчезнаха по надолнището на тесния път „Калита де ла Вирген“.