Дан Браун
Цифрова крепост (25)

24.

Дейвид Бекър беше в телефонната кабина от другата страна на улицата срещу „Ла Клиника де Салуд Публика“ — преди малко го бяха изхвърлили за притесняване на пациент номер 104, мосю Клошар.

Неочаквано нещата се бяха усложнили много повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Дребната му услуга за Стратмор — да прибере малко лични вещи — се бе превърнала в преследване на странен пръстен.

Току-що бе позвънил на Стратмор и му бе разказал за германския турист. Новината не бе посрещната добре. Стратмор поиска да научи подробности, а след това изпадна в продължителен размисъл. „Дейвид — каза накрая той, — намирането на този пръстен се превръща във въпрос, опиращ до националната сигурност. Оставям нещата в твои ръце. Моля те… не ме предавай“. И без да чака отговор, прекъсна разговора.

Дейвид въздъхна, взе овехтелия телефонен указател „Guia telefonica“, разлисти жълтите страници и прошепна:

— Да видим сега накъде.

Имаше само три номера на агенции за придружителки и това не му изглеждаше като добра отправна точка. Малкото, което му бе известно, се свеждаше до червената коса на придружителката на германеца — за щастие рядкост за страна като Испания. Клошар бе казал „Росна капка“. Бекър се намръщи… Росна капка? Звучеше му по-скоро като име на крава, а не на девойка. Това изобщо не бе свястно католическо име… Клошар сигурно се бе объркал.

Набра първия номер.

— Servicio Social de Sevilla — каза в слушалката приятен женски глас.

Бекър вкара в испанския си плътен немски акцент.

— Hola, habias Aleman?

— Не, но говоря английски.

Бекър смени на развален английски.

— Благодаря. Дали бихте могли да ми помогнете…

— Да, кажете? — Жената говореше бавно, явно се стараеше да услужи на потенциалния клиент. — Придружителка ли желаете?

— Да… да, моля. Днес мой брат, Клаус, намерил момиче, много красиво. Червена коса, искам същото. За утре, моля.

— Брат ви Клаус е идвал тук? — Гласът стана лек и въздушен като шампанско, сякаш бяха стари приятели.

— Да, той много дебел. Помни него?

— Днес ли е идвал тук, казвате?

Бекър чу в слушалката разлистване на страници — явно проверяваха графика. Едва ли щяха да намерят Клаус, но според Бекър подобни клиенти рядко използваха истинските си имена.

— Ммм… съжалявам — извини се жената. — Не го виждам тук. А как се казва момичето, с което е брат ви?

— Имало червена коса — обясни Бекър, отбягвайки въпроса.

— Червена коса… — повтори тя. Настъпи пауза. — А сигурен ли сте, че брат ви е идвал тук?

— Сигурен, да.

— Съжалявам, нямаме червенокоси. Разполагаме само с истински андалуски красавици.

— Червена коса — повтори Бекър. Чувстваше се адски глупаво. И добави с още по-голямо притеснение: — Казва се Росна капка.

Нелепото име не направи впечатление на жената. Тя се извини и каза на Бекър, че сигурно е объркал агенцията им с друга, след което вежливо затвори.

Първи опит, първи неуспех.

Намръщен, Бекър набра следващия номер. Свърза се веднага.

— Buenas noches, Mujeres Espana. Какво ще обичате?

Бекър повтори номера си — че е немски турист, готов да плати много пари, за да излезе с момичето, което днес е било с брат му.

Този път му отговориха на вежлив немски, но отново не можаха да му обещаят червенокоса.

— Keine Rotkopfe, съжалявам. — И жената прекъсна.

Втори неуспех.

Бекър погледна още веднъж в указателя, за да се увери, че не бърка. Нямаше грешка — беше му останал последният номер. Краят на пътя…

И той го набра.

— Escortes Belen — уведоми го много уверен глас.

Бекър разказа измислената си история.

— Si, si, senor. Аз съм сеньор Ролдан. За мен ще бъде удоволствие да ви помогна. Имаме две червенокоски. Прекрасни момичета.

Сърцето на Бекър прескочи.

— Прекрасни момичета? — повтори той с немския си акцент. — Червена коса?

— Да. Как се казва брат ви? Така ще разбера коя сме изпратили при него. За да ви я изпратим утре.

— Клаус Шмит — каза Бекър първото дошло му наум име, което помнеше от някакъв стар учебник по немски.

Продължителна пауза.

— Ами… вижте… не виждам тук Клаус Шмит, но може би брат ви е предпочел дискретността… питам се дали в Германия не го чака съпруга, ха-ха? — и се изсмя доста безцеремонно.

— Да, Клаус женен. Но много дебел. Жена отказва да легне с него. — „Ако Сюзан ме чуе какви ги дрънкам!“ — Аз също дебел и самотен. Искам лежи с нея. Плащам много.

Бекър се справяше нелошо, но се бе увлякъл. В Испания проституцията беше незаконна, а сеньор Ролдан бе предпазлив човек. Вече го бяха викали в полицията, защото нейни служители се бяха представяли за туристи, търсачи на нежни преживявания, и няколко пъти Ролдан се бе хващал на въдицата. „Искам лежи с нея“. Ролдан веднага надуши капана. Кажеше ли „да“, това щеше да му донесе тежка глоба и — както винаги — изпращането на някое от най-талантливите му момичета при шефа на полицията за целия уикенд. Безплатно естествено.

Така че гласът на Ролдан загуби част от услужливостта си.

— Господине, ние сме Escortes Belen. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Аа… Зигмунд Шмит. — Лъжата бе нескопосана и Бекър го разбираше много добре.

— И откъде имате номера ни?

— От „La Guia telefonica“… жълтите страници.

— Да, там го има, защото сме служба за придружителки.

— Да, да, иска придружителка.

— Господине, Escortes Belen е служба, осигуряваща придружителки за бизнесмени за приеми и официални вечери. Именно заради това сме включени в телефонния указател. Това, с което се занимаваме, е напълно законно. А онова, което вие търсите, се нарича проститутка. — Каза последната дума с отвращение.

— Но мой брат…

— Господине, ако брат ви е прекарал деня си в целувки с някое момиче в парка, то със сигурност не е от нашите. Ние имаме стриктни разпоредби относно контактите клиент придружителка.

— Но…

— Имате някаква грешка. При нас работят само две червенокоси, Имакулада и Росио, и нито едната, нито другата биха се съгласили да спят с някого за пари. Това се нарича проституция, а тя е забранена в Испания. Лека нощ, господине.

— Но…

Щрак.

Бекър изруга под нос и затвори. Трети провал. Клошар обаче бе споменал, че германецът е наел момичето за целия уикенд.

Излезе от кабината на кръстовището на Кале Саладо и Авенида Асунсион. Въпреки трафика въздухът бе наситен със сладкия аромат на прословутите севилски портокали. Здрачаваше се — бе възможно най-романтичният час на денонощието. Мислите му се върнаха към Сюзан. Но в главата му продължаваха да звучат думите на Стратмор: „Намери пръстена“. Бекър се тръшна на една пейка и започна да обмисля следващия си ход. Какъв можеше да е той?