Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (7)

7

Мейсън сложи шлифера и шапката си, изгаси лампите в апартамента на Дела Стрийт и се спря за маг с ръка върху бравата.

Сетне рязко се обърна, запали лампата, отиде до телефона и набра номера на Пол Дрейк. Отговори му нощната телефонистка.

— Обажда се Мейсън — каза адвокатът. — Намерете Пол Дрейк, ако е свободен. Ако не, издирете най-добрия детектив, който може веднага да тръгне. Даяна Риджис и Милдред Данвил живеят заедно в един апартамент на Палм Виста. Не зная номера, но детективът може да го открие в указателя на сградата. Цялата работа обаче трябва да се пипа с кадифени ръкавици. Опасно е. Полицията ще бъде там вероятно след около час. Искам от този момент до пристигането й апартаментът да се постави под наблюдение.

— А след това да се наблюдава ли? — попита телефонистката.

— След това — отвърна Мейсън — вече няма да има смисъл. Но дотогава искам да знам всичко, което става там, кой влиза н излиза или дори само звъни на вратата. За по-сигурно ще трябват най-малко двама, може би и трима добри специалисти. Всеки от тях да бъде с кола. Но не чакайте да съберете и тримата — изпратете някой, който в момента е свободен и…

— Тук в кантората има един. Тръгва веднага, а до десет минути ще изпратя още двама.

— Отлично — рече Мейсън. — Аз се прибирам кантората си. Ще намина към вас след около час да видя какви сведения сте получили. Непременно да се проследи всеки, който прояви интерес към апартамента. И още нещо. Изпратете няколко опитни детективи пред дома на Джейсън Бартслър, на Пасифик Хайтс Драйв две хиляди осемстотин и шестнайсет. Дръжте къщата под наблюдение. Там живеят Джейсън Бартслър — около петдесет и шест годишен, Франк Гленмор — около трийсет и осем, мисис Бартслър — млада, хубава и зла; и Карл Фреч — двайсет и две годишен. Забележете кой кога се прибира и излиза.

— Не мога да намеря достатъчно детективи да следят всички, мистър Мейсън — обясни телефонистката. — Мога да изпратя един човек, който да ни държи в течение относно апартамента, както и детективи за тамошните посетители, но при сегашното положение…

— Добре — прекъсна я адвокатът. — Наблюдавайте апартамента, проследете посетителите и само ми съобщете какво става в дома на Бартслър. Апартаментът е по-важен. Първо се заловете с него.

Мейсън затвори телефона, загаси лампите и се отправи под студения непреставащ дъжд към колата си. Дори не се опита да разбере дали го следят, или не, а тръгна към нощната аптека, където Дела му бе казала, че ще го чака.

Изправена пред прозореца, секретарката забеляза пристигането на шефа си и тутакси притича.

Мейсън се взря в лицето й, докато тя сядаше до него, и изражението й го накара да се засмее.

— Никога през живота си не съм била така ядосана и отвратена от себе си! — изфуча Дела Стрийт.

— Не мисли за това — опита се да я успокои Мейсън.

— И най-големият глупак би се сетил да провери дали го следят! — укори се Дела.

— Не се трови. Това беше клопка.

— Няма значение. Трябваше да ми е ясно, че ни следят. През цялото време в аптеката не можах да си намеря място — искаше ми се да умра!

— Нищо не можеше да направиш, Дела. Преди още да дойде в апартамента ти, Траг е знаел, че Даяна Риджис е там. Колата й е била отпред. Затова е оставил някъде наблизо друга кола да ви проследи в случай, че излезете след неговото влизане. Нямаше никакъв изход, бяхме обречени на провал от самото начало. Каквото и да направеше, не можеше да избягаш от полицията, а и те щяха да те принудят да спреш в момента, в който се опиташ да им се измъкнеш.

— Така е — поуспокои се Дела, — но поне трябваше да имам достатъчно мозък да се сетя, че ме следят. А аз дори не подозирах, че някой е подире ни. Разбира, се, предполагам, че повечето време са карали без светлини. Усетих нещо чак когато колата изфуча отзад, като че ли искаше да ни задмине, и след това ни притисна до бордюра. И какво да видя — патрулна кола и двама огромни полицаи; ухилени като маймуни.

— Заръча ли на Даяна да мълчи?

— Да.

— Мислиш ли, че ще те послуша?

— Не знам, шефе. Предадох й думите ти и й втълпих колко е важно да следва съвсем точно указанията ти.

— Полицаите казаха ли нещо?

— Попитаха я дали е Даяна Риджис.

— Тя какво отговори?

— Потвърди.

— Какво стана после?

— Попитаха я дали онази кола е нейна.

— Тя какво им отвърна?

— Да видят в документите й.

— А те?

— Съобщиха ми, че ще ме закарат обратно до аптеката, откъдето ти бях телефонирала преди. Там съм Можела да сляза, защото те отивали в Управлението и Щели да вземат Даяна и колата ми. Разбира се, веднага щом ми споменаха аптеката, разбрах, че са ме следили.

— Радиотелефонът е голяма работа — рече Мейсън.

— И ти смяташ, че е било клопка?

— Разбира се. И най-неприятното е, че за малко Щях да вляза в нея.

— Как?

— Траг много внимателно ми обясни какви са уликите срещу Даяна Риджис и причините, поради кои я търси. След като вече знаех, че искат да я разпитат като свидетел по убийството и че има косвени доказателства за нейната вина, щях много добре да се наредя, ако се опитах да я укрия от полицията. А, разбира се, изкушението да го направя беше много голямо.

— И мислиш, че това е причината Траг да ти каже всичко?

— Естествено.

— Какво е целил с това?

— Да ме хване като съучастник или поне да се добере до нещо, което може да се представи пред Дисциплинарната комисия на адвокатската колегия.

— А ти се оказа твърде умен, за да влезеш в клопката?

— Не кой знае колко умен — каза Мейсън замислено. — Не съм особено блестящ тази вечер.

— Напротив, чудесен си — развълнува се Дела Стрийт. — Не се остави Траг да те хване в капана. Аз съм тази, която се държа глупаво. Сега какво ще правим?

— Отиваме в кантората да напишем молба за разпореждане Даяна Риджис да бъде призована пред съда. Ще ги принудим да направят едно от двете — или да повдигнат обвинение, или да я освободят. Само че не можем да намерим съдия, който да го издаде по-рано от утре сутринта, а това означава, че Даяна ще е в ръцете на полицията цяла нощ. Много неща могат да се постигнат за толкова време.

— Накарах Даяна да ми даде ключа от апартамента си — съобщи Дела Стрийт.

Мейсън бързо извърна глава.

— Какво да ти даде?

— Ключа от апартамента, в който живеят с Милдред. Помислих, че може би ще намерим някои доказателства там. Или поне ще искаш да хвърлиш един поглед.

— Браво! — похвали я Мейсън. — Не се сетих за това.

— Ще отидеш ли?

— Не, Дела. Опасно е. Ще ни хванат, а, дявол да го вземе, не знаем достатъчно за Даяна Риджис. Ако се опитат да я обвинят в убийство… Не, Дела, по-добре да отидем и да напишем молбата.

Те стигнаха до сградата, където се намираше кантората на адвоката. От детективската агенция на Дрейк която работеше денонощно, се процеждаше светлина в коридора. Мейсън се отби първо там.

— Има ли някакви известия? — попита той нощната телефонистка.

Тя се засмя и поклати глава.

— Изпратих един опитен човек. Шейсет секунди след като телефонирахте, той вече беше тръгнал. После заминаха още двама.

— Чудесно — кимна Мейсън. — Обадете се в кантората ми, ако нещо се случи.

Адвокатът и секретарката минаха покрай редицата от врати и стъпките им отекнаха по коридора. Мейсън отключи частната си кантора и запали лампите. Дела Стрийт свали шапката и палтото си, седна зад секретарското бюро и постави листове и индиго на пишещата машина.

Мейсън започна да диктува направо, без чернова, молба от името на Даяна Риджис по повод незаконното й задържане от полицията, без да е повдигнато обвинение срещу нея, което съставлява посегателство върху гражданските й права и й дава основание да моли за разпореждане да бъде призована пред съда. Същото да бъде официално внесено в съда и гореспоменатата Даяна Риджис да бъде освободена под гаранция от двеста и петдесет долара до разглеждането на делото въз основа на гореспоменатото разпореждане.

Мейсън тъкмо приключи да диктува, а бързите пръсти на Дела Стрийт зачаткаха по клавиатурата с все по-изумителна скорост края на последното изречение, когато телефонът иззвъня. Адвокатът вдигна слушалката. Беше нощната телефонистка на Дрейк.

— Има новости около апартамента. Детектива, изпратен пръв там, вече го нямало, когато другите двама пристигнали. Сигурно е надушил нещо.

Мейсън възкликна развълнуван:

— Това е чудесно! Съобщете ми веднага щом се обади.

Адвокатът затвори телефона, извади цигара от табакерата, запали я и се обърна към секретарката си.

— Изглежда, че сме попаднали на следа, Дела.

— Каква?

— Единия от детективите, изпратен на Палм Виста, го няма — първия, който отишъл там. Нямало го, когато другите двама пристигнали.

— Полицията там ли е?

— Още не. Сигурно са заети с разпита на Даяна. Дела Стрийт раздели оригинала и копията на молбата на спретнати купчинки, покри пишещата машина и я остави на мястото й на секретарското бюро.

— Какво ли може да е станало? — замисли се тя.

— Всичко е възможно — може да е бил някой приятел, който се опитва да се свърже с нея. Или пък някой, който търси Милдред Данвил, а може и да е нещо наистина важно.

— Например?

— Например Хелън Бартслър. Очите на Дела Стрийт светнаха.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Не знам — отвърна Мейсън. — Дотук късметът все не беше на наша страна. Може пък сега да се обърне в наша полза.

— Нищо не ни пречи поне да се надяваме.

— Права си.

— Шефе, да предположим, че обвинят Даяна Риджис в убийство, ще я защитаваш ли?

— При нормални обстоятелства бих изчакал да видя доказателствата, но тъй като тя е убедена, че съм я измъкнал от апартамента ти, когато Траг почука — нямам избор. Не бих искал това да се разчуе — нито пред полицията, нито пред някой друг адвокат.

— Чудя се само каква е ролята на Милдред Данвил в тази история — промълви Дела.

Мейсън започна да разсъждава на глас:

— Даяна разказва на Милдред за насиненото око и Милдред силно се развълнува. Навярно не я е разтревожило това, че Карл е виновникът, а по-скоро фактът, че е бил в стаята на Даяна.

— Звучи логично — подкрепи го Дела.

— Да продължим по-нататък — предложи Мейсън. Защо влизането на Карл в стаята на Даяна е разтревожило така Милдред.

— Не виждам никаква причина.

— Откъде Карл е взел ключа, Дела?

— От чантата на Даяна.

— И какво друго е имало в тази чанта?

— Ами… не знам.

— Нещо, заради което Милдред е изпаднала в паника, когато е разбрала, че Карл Фреч е бъркал в чантата.

Зениците на Дела Стрийт се разшириха.

— Разбира се! — възкликна тя. — Знам какво е!

— Да чуем.

— Мястото, където държат детето — извика Дела. — Това трябва да е било. Имало е нещо в чантата…

— Почакай — прекъсна я Мейсън. — Ако е имало нещо в чантата на Даяна, от което се разбира къде е детето, как се е озовало там?

Дела Стрийт забърза възбудено:

— Нали Милдред Данвил е взела чантата на заем? Не си ли спомняш? Тя я е взела…

— Не тогава — възрази Мейсън. — Услужила си е само с шофьорската книжка на Даяна и ключовете от колата. Всъщност чантата не е била у нея до момента, в който Даяна се е върнала от дома на Бартслър — поне доколкото знаем. Разбира се, може да я е взимала и преди, но това не ни е известно.

Телефонът иззвъня. Мейсън направо сграбчи слушалката.

— Да, да. Ало, какво става?

Нощната телефонистка от агенцията на Дрейк заговори отривисто и компетентно:

— Първият детектив се обади, мистър Мейсън. Следял е една кола. Лицето, което шофирало, отишло до вратата на апартамента и се опитало да влезе, а също надникнало и в пощенската кутия.

— Кой е номерът на колата?

— Проверихме го вече. Регистриран е на името на Хелън Ч. Бартслър, булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет.

— Кой е бил зад волана? — попита Мейсън.

— Една доста елегантна руса дама.

— Къде е тя сега? Изпуснал ли я е? Той…

— Не, проследил я е до Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет. Жената паркирала пред едноетажна къща и влязла вътре. Колата си стои на улицата. Наблизо нямало телефон, затуй детективът взел палеца на разпределителя, за да не може жената да запали и да изчезне, и изтичал да се обади и да ни докладва. Пита какво да прави.

— Кажи му, че за днес си е свършил работата, си отива вкъщи и да не мисли повече за това.

— Какво да прави с палеца на разпределителя?

— Да го хвърли в реката! — Мейсън затвори телефона и се обърна към Дела Стрийт: — Сложи си шапката. Тръгваме.

Те се спуснаха стремглаво към вратата на кантората, изгасиха лампите, изтичаха по коридора, нетърпеливо изчакаха асансьора, слязоха мълчаливо и се вмъкнаха в колата на Мейсън.

Студеният дъжд продължаваше да се лее непрекъснато и монотонно, поради което сухата топла струя, излъчвана от отоплението, беше още по-приятна. Гумите свистяха по безлюдните улици.

С широк завой Мейсън пое по Олив Крест Драйв и включи на втора скорост, тъй като пътят залъкатуши по стръмния склон на един хълм, преди да навлезе в равна живописна местност. Светлините на града проблеснаха за миг в подножието, сетне гледката изчезна зад редица от къщи, покрай които Мейсън профуча, устремен към търсения адрес.

Пред номер 2312 беше паркирана кола и някаква жена седеше в нея. Мейсън се приближи и я огледа доколкото можа при оскъдното осветление на таблото.

После спря колата до нейната и се зае да наблюдава напразните й опити да запали мотора.

— Неприятности ли имате? — попита той. Тя го стрелна с подозрение, но като видя Дела Стрийт до него, кимна й се усмихна. Мейсън паркира колата си отпред, излезе, заобиколи и застана до нейната врата.

— Повредено ли е нещо?

— Не знам. Просто не ще да запали.

— Да имате случайно фенерче?

— Нямам.

— Няма значение, аз имам.

Той се върна до колата си и извади фенерчето.

— Хайде да вдигнем капака и да погледнем… Ще прекъсна една от тези жици и ще я приближа до свещта. Сега натиснете педала и включете — да видим дали дава искра.

— Повредата е в електрическата система — заяви Мейсън след малко. — Не се получава искра. Може би е попаднала вода в разпределителя.

Мейсън свали капачката на разпределителя, сетне я постави обратно на мястото й и се обърна отново към младата жена, която го посрещна с настойчив въпрос в очите.

— Да нямате разправии вкъщи? — засмя се адвокатът.

— Какво искате да кажете? — настръхна тя.

— Някой нарочно е повредил колата ви. Палецът на разпределителя е свален. Докато не го подмените, няма да можете да тръгнете, освен ако не ви теглят.

Лицето на жената се разкриви в гримаса на раздразнение.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — предложи Мейсън.

— Имате ли въже за теглене?

— Да, но ще ви бъде доста трудно по нанадолнището при тези хлъзгави пътища. Трябва да умеете да карате зад друга кола. Теглили ли са ви друг път?

— — Не.

— Мога да ви закарам където искате, но първо трябва да задам някой друг въпрос на хората тук. Кой беше номерът, Дела?

— Две хиляди триста и дванайсет — отвърна тя.

— Ще взема фенерчето да проверя — заяви Мейсън. — Трябва да е някоя от тези къщи.

— Точно пред нея сте — рече жената.

— А, така ли?

— Ако не е тайна, кого искате да разпитате в тази къща?

По лицето на Мейсън се изписа учудване.

— Случайно излизам оттам — продължи жената.

— Нима! Позволете ми да ви се представя. Казвам се Мейсън. Адвокат съм и…

— Да не сте Пери Мейсън?

— Същият.

— О!

— Разследвам един случай по поръчение на мой клиент. Разбрах, че мога да открия следа, и то много важна, на този адрес.

Младата жена явно се развълнува.

— Бихте ли ми казали… за какво се отнася случаят?

— Защо не — отвърна той. — Разследвам изчезването на едно дете. Едно…

— Мистър Мейсън, как открихте този адрес?

— Това е нещо, което нямам право да кажа.

— Да не сте ангажиран от… от един човек, чието първо име е Джейсън?

— Изглежда, че знаете нещо по въпроса — усмихна се адвокатът.

— Права ли съм? — настоя тя.

— Е, откровено казано — призна Мейсън, — има вероятност мистър Джейсън Бартслър да ме ангажира за проучването на някои факти във връзка със сина му и евентуално с внука му, но засега още не го е направил. В момента съм зает с разследването на определена хипотеза относно едно убийство.

— Убийство?

— Да.

— Но, мистър Мейсън, аз… Кой е убит?

— Една млада жена на име Милдред Данвил.

Настъпи кратка тишина, после жената в колата заяви:

— Аз съм Хелън Честър Бартслър. Бях омъжена за Робърт Бартслър.

— Аха! — възкликна Мейсън.

— Предполагам, че сте тук, за да разпитате Ела Броктън?

Тя успя да зададе въпроса си с подкупващ тон, сякаш не разпитваше, а приканваше събеседника си да сподели с нея тайна. Мейсън остана безмълвен.

— Мисля, че няма да имате голяма полза от разговор с Ела точно сега, мистър Мейсън. Тя е разтревожена… Пък и не знае нищо… Мистър Мейсън, сигурен ли сте, че Милдред Данвил е убита?

— Полицията мисли така.

— Къде?

— На булевард Сан Фелипе. Май номерът беше шест хиляди седемстотин и петдесет.

— Боже господи, мистър Мейсън, та там живея аз.

— Наистина ли? — учуди се Мейсън и добави след миг: — Сигурно бихте искали да присъствате, когато разпитвам Ела Броктън.

Хелън Бартслър се измъкна от колата, стъпи на тротоара и затръшна вратата.

— Щом настоявате за разпит в този час, разбира се, че искам да присъствам.

— Хайде, Дела — каза Мейсън.

Тримата се отправиха под студения дъжд към малката едноетажна къща. Хелън Бартслър позвъни и почти веднага вратата се отвори от шейсетгодишна жена, висока, с приведени рамена, широка уста с тънки устни и разтревожени черни очи.

— Ела — заговори Хелън Бартслър, — това е мистър Пери Мейсън, адвокат… Не успях да разбера името на лицето, което е с вас, мистър Мейсън.

— Дела Стрийт, секретарката ми.

— Искат нещо да те питат, Ела — обясни Хелън Бартслър.

— Мене? Да ме питат? — повтори жената с уморен, равен тон, който с нищо не издаваше душевното й състояние.

— Да. Във връзка с…

— Момент — прекъсна я Мейсън. — Бих предпочел аз да задавам въпросите, мисис Бартслър, без да уточнявам какво ме интересува, преди да съм чул отговорите.

Хелън Бартслър се поколеба и се съгласи неохотно:

— Добре, щом настоявате.

— Влезте — покани ги Ела Броктън със същия равен, безизразен глас.

Влязоха в една стая, където пламъкът на газта гореше над изкуствените пънове и хвърляше весели отблясъци.

— Съблечете се. Ще закача палтата ви в антрето. Седнете — покани ги мисис Броктън.

— Дай да ти помогна, Ела — предложи Хелън Бартслър, взимайки шлифера на Дела Стрийт.

— Всички ще помогнем — намеси се Мейсън. — И моля ви, мисис Бартслър, не забравяйте, че държа да разпитам мисис Броктън, преди да е узнала каквото и Да било за случая.

— Вие не сте от полицията — възнегодува Хелън Бартслър. — Струва ми се, че мога да кажа на мисис Броктън каквото пожелая. Щом е извършено убийство, тя има право…

— Убийство! — възкликна жената и замръзна с ръка върху дръжката на вратата към антрето.

— Милдред Данвил — заяви Хелън Бартслър предизвикателно.

— Така й се пада! — откликна жената.

— Изглежда, сметнахте за необходимо да съобщите това на мисис Броктън — отбеляза Мейсън. — Предполагам, че имате причина.

— Не виждам защо изобщо трябва да се съобразявам с вас, мистър Мейсън.

— Чудесно! — отвърна адвокатът. — Сега всичко е ясно. Вие сте на едната, страна, а аз съм на другата.

— Точно така! — сопна се Хелън Бартслър. — Виж какво, Ела, този човек няма никакво право да ти задава въпроси и ти не си длъжна да му отговаряш.

— Абсолютно вярно — съгласи се Мейсън, — И нещо повече, трябва да ви предупредя и двете, че моите интереси може да са в разрез с интересите на мисис Бартслър и че тя присъства на този разговор по свое желание. Предлагам й да си отиде и да си намери адвокат, който да я представлява в случай, че тя има намерение да води борба.

— За какво да водя борба? — попита Хелън Бартслър.

— Укривали сте от хората дете, нали?

— Просто държах в неведение Джейсън Бартслър, че има внук — отвърна тя. — Не знам как е разбрал.

— А защо?

— Защото беше безкрайно жесток, злобен и непочтен. Не искам детето ми да бъде изложено на такова влияние. Запознах се с настоящата мисис Бартслър и сина й Карл — това са хора на място. А Джейсън ме смяташе за по-долна от прахта под краката му, за проститутка, която се интересува само от парите му. Както и да е, сега сметките ни са уредени… Май се разприказвах повече, отколкото трябва.

— Да, във ваш интерес е да мълчите — каза Мейсън. — Ще попитам мисис Броктън някои неща.

— А ти не си длъжна да му отговаряш — предупреди я Хелън Бартслър.

Те влязоха в хола и седнаха. Мейсън се държеше съвсем свободно — отвори табакерата си, предложи цигари на останалите, разположи се на стола и се обърна към мисис Броктън:

— Предполагам, че не възразявате. Виждам, че има пепелници наоколо.

— Моля, пушете.

— Какво знаете за малкия Робърт Бартслър? — заразпитва адвокатът.

Ела Броктън хвърли бърз поглед към мисис Бартслър.

— Тя се грижеше за него — намеси се Хелън Бартслър. — До момента, в който Милдред го отвлече.

— Вижте какво, мисис Бартслър, мисля, че ще е по-добре да не отговаряте на въпросите вие. В края на краищата аз се опитвам да разпитам мисис Броктън.

— Нямате никакво право да ми нареждате какво да правя и какво да не правя.

— Как е била убита Милдред Данвил? — заинтересува се Ела Броктън.

— Някой я е застрелял в тила.

Черните очи на възрастната жена проблеснаха.

— Сама си е виновна.

— Ела? — възкликна Хелън Бартслър.

— Така е — настоя жената със същия упорит, безизразен глас.

Изведнъж Хелън Бартслър реши:

— Мисля, че е по-добре н двете да си мълчим, Ела.

— Откога не сте виждали детето? — обърна се Мейсън към Ела Броктън.

— Откакто Милдред Данвил го отведе. — Този път в гласа на жената прозвуча горчивина. — Предупредих мисис Бартслър какво може да се случи. Стана ми ясно веднага щом видях израза на лицето й онзи ден, когато дойде да вземе детето.

— Достатъчно, Ела — отсече Хелън Бартслър.

Мейсън се облегна назад и запуши мълчаливо.

Хелън Бартслър впи в него студения си проницателен поглед. Под бялорусите й, почти невидими вежди очите й се взираха, без да мигнат.

— Добре — заяви Мейсън. — Мога да получа тези сведения от другаде. Хайде, Дела, да тръгваме.

Двамата бяха на половината път към изхода, когато Хелън Бартслър се обади:

— Как разбрахте за Робърт?

— Изглежда, този въпрос много ви тревожи — засмя се Мейсън.

— Честно казано — да.

— Мисля, че ще е най-добре да се посъветвате с адвокат.

— Вече го направих! — Очите й светнаха тържествуващо. — Знам правата си.

— Като вдовица на Робърт Бартслър?

— Да, и като вдовица на човек, който е изчезнал по време на военни действия. Ако искате да знаете, мистър Мейсън, с Джейсън Бартслър успяхме да постигнем пълна спогодба по въпроса.

— В брой ли?

— Не съм казала такова нещо.

— Спогодбата подписана ли е?

— Ще бъде веднага щом… По-добре да ви оставя сам да разберете това, като сте толкова умен.

— Благодаря, така и ще направя. Хайде, Дела, да вървим.

Хелън Бартслър последва Мейсън и Дела Стрийт до вратата.

— Не зададохте никакви въпроси за подробностите около убийството — отбеляза Мейсън с усмивка. Пропуснахте ли?

— Какво искате да кажете?

— Ами кога и къде е бил Намерен трупът и тъй нататък. Хората понякога задават такива въпроси, ако бъде намерен труп близо до дома им.

— Вас не бих попитала!

— Забелязах това. Лека нощ. Вратата се затръшна с негодувание.

Мейсън помогна на Дела Стрийт да се качи в колата, зави обратно и се спусна стремглаво по стръмния склон, за да спечели време. После спря пред една денонощна закусвалня и поръча на секретарката си:

— Дела, обади се по телефона в отдел „Убийства“. Поздрави лейтенант Траг от мен и му кажи, че Хелън Бартслър, която живее в къщата на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет, може да бъде намерена на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет, но ще трябва да побързат.

— Нещо друго? — попита Дела.

— Ами — поде Мейсън шеговито — можеш да му предадеш моите почитания и да го попиташ, дали възнамерява да ни поставя нови клопки.