Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (6)

6

Мейсън обърна колата и пое обратно по булевард Сан Фелипе. Беше мълчалив и замислен и Дела, съобразявайки се с настроението му, се въздържаше да по — пита или да каже нещо. Дъждът се беше усилил и пред фаровете лъсна мократа бетонова лента на безлюдния булевард.

Мейсън заговори едва когато стигнаха улицата, където живееше Дела Стрийт.

— Горкото момиче! Може би, ако бяхме отишли е нея… Адвокатът не може да си позволи да се държи отвисоко, Дела. Не трябва никога да забравя, че е част; от механизма, чрез който се раздава правосъдие. Когато става въпрос за справедливост и несправедливост, няма големи и малки неща. Несправедливостта е социално зло. Господи, защо не се съгласих да отида о момичето?!

— Тогава ти можеше да се окажеш на нейно място, шефе — с лице в калта.

— Така е, но бях длъжен да поема този риск. Стигнеш ли дотам да играеш само на сигурно и да те е страх да рискуваш, значи те е страх да живееш.

— Лека нощ, шефе. — Лека. Аз…

От отсрещната страна на улицата неистово изсвири клаксон, после вратата на една кола се отвори, някаква фигура изскочи и стремглаво се втурна през проливния дъжд.

— Я по-добре тръгвай, шефе — подкани го Дела Стрийт. — Сигурно е някой клиент, който ме е търсил и…

— Права си. Довиждане.

— Довиждане, шефе.

Мейсън затръшна вратата и подкара колата. Приближаващата се жена спря насред улицата, тревожно: замаха с ръка и се обърна. Фаровете осветиха лицето й и откроиха синината около дясното й око.

Мейсън отби обратно към тротоара, загаси фаровете и мотора, отвори вратата и Даяна Риджис се завтече към него.

— Ох, най-сетне ми олекна! Така се радвам да ви видя. Мистър Мейсън, ужасно се страхувах, че няма да дойдете. Чакам ви толкова отдавна. Но ми казаха, че мис Стрийт е излязла, а тя ми беше обещала, да се срещнем тук и… Ами вижте какво… Макар че сигурно е много късно. Нямам представа колко е часът. Часовникът ми се е намокрил и е спрял.

— За какво всъщност ви трябвам, Даяна? — попита Мейсън, хвърляйки многозначителен поглед към Дела.

— Бих искала, ако е възможно, да дойдете с мен.

— Къде отивате?

— На булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет.

— Сама ли?

— Имам среща с Милдред Данвил там.

— В колко часа?

— Срещата ни беше в десет и половина, но Милдред обикновено закъснява…

— Не ми ли казахте десет? — прекъсна я Дела Стрийт.

Даяна се втренчи замислено в нея.

— Боже мой! Да не би да беше десет!

— Не трябваше ли да сте тук в девет и половина? — обади се Мейсън.

— Опитах се да дойда, но дъждът ми попречи. Отидох да взема колата си, а трамваите бяха съвсем нередовни. Пристигнах тук в… предполагам, че беше десет без петнайсет.

— Значи от десет без петнайсет досега чакате тук, така ли?

— Да. Така мисля.

— Хайде да отидем в апартамента на Дела и да не стоим на дъжда — предложи Мейсън.

Секретарката извади ключа от чантата си и отвори външната врата. Тримата се качиха с асансьора и влязоха в апартамента. Дела запали лампите, съблече мокрия си шлифер и се отправи към кухничката да включи чайника.

— Ще направя горещ пунш — заяви тя.

— Добре — съгласи се Мейсън. — И моля те, след като приготвиш всичко, ела тук, докато водата заври.

Даяна Риджис се настани в едно кресло, кръстоса крака и като видя, че Мейсън внимателно разглежда прогизналите й от дъжда обувки и чорапи, отбеляза о усмивка:

— Май не съм обута много подходящо за такъв пороен дъжд.

— Как се свързахте с Милдред Данвил? — заинтересува се Мейсън.

— Тя ми позвъни, когато се върнах вкъщи с детектива.

— Какво каза?

— Че имала неприятности. Взела колата ми за малко и един полицай я спрял за някакво нарушение на правилника. Поискал шофьорската й книжка, а Милдред няма такава. Преди известно време й я отнеха, но ние сме връстнички, пък и по фигура и външност много си приличаме, така че тя използва моята шофьорска книжка. Полицаят я придружил до квартирата, защото тя го излъгала, че си е забравила чантата. Отворила вратата, убедена, че никога няма да се измъкне от тази каша, и изведнъж на масата отсреща съзряла моята чанта. Милдред веднага я грабнала. Това обяснява угарката от пура в пепелника. Полицаят пушел.

Мейсън стрелна поглед към Дела.

— И вие й разказахте за преживелиците си?

— Разказах й ги по телефона. Когато е взела чантата, аз съм спяла.

— И се оплакахте за окото?

— Да, и за него. Тогава детективът на Пол Дрейк реши да си тръгне и аз помолих Милдред да се обади пак по-късно. Но мина доста дълго време, докато позвъни. Когато най-сетне се чухме, тя беше много развълнувана. Накара ме да й повторя историята за насиненото око и ме помоли да се срещнем на Сан Фелипе и да направя всичко възможно да доведа и вас.

Дела Стрийт отиде в кухнята и след малко извика:

— Пуншът е готов.

Мейсън пъргаво скочи и махна на Даяна Риджис.

— Не ставайте! Аз ще го донеса.

Адвокатът влезе в кухничката, прегърна Дела Стрийт през кръста и я отведе до хладилника, далече от вратата.

— Има ли заден, вход тук?

— Да, през кухненския балкон.

— Чудесно, тогава излез оттам и отиди до входната врата. Започни да думкаш настойчиво като полицай, само че не вдигай много шум, да не привлечеш вниманието на съседите.

— Веднага ли?

— Щом сервираш пунша. Пийни една-две глътки, извини се, че трябва да свършиш нещо в кухнята, и тръгвай.

— Ясно, шефе.

Мейсън се върна с два пунша и подаде единия на Даяна Риджис. Дела Стрийт застана до вратата на кухнята, държейки чашата си, от която се вдигаше пара.

— За ваше здраве! — каза Мейсън. Те бавно отпиха.

— Прекрасен пунш! — възкликна Даяна Риджис. — Наистина чудесен! Много добре ми дойде.

— Ръката ви трепери — отбеляза Мейсън.

— Ужасно съм нервна тази вечер.

— Е, пуншът ще ви помогне — ободри я Дела и добави небрежно: — Имам малко работа в кухнята. Ей сега се връщам.

Тя затвори вратата след себе си.

— Познато ли ви беше името Бартслър, преди да отидете да работите при него? — заразпитва адвокатът клиентката си.

— Не.

— Знаете ли кой живее на Сан Фелипе?

— Не. Някаква приятелка на Милдред. Моля ви, мистър Мейсън, нека да отидем там. Ужасно късно е. Срещата беше за десет часа.

— След малко. Ако Милдред, е чакала досега, ще почака още.

— А ако не е чакала?

— Тогава няма смисъл да ходим. Даяна прехапа устни.

Минутите бавно течаха в мълчание и изведнъж някой задумка с юмрук по входната врата.

— Сигурно е полиция. Какво ли пък става сега? — промърмори Мейсън.

Чашата се изплъзна от студените треперещи пръсти на Даяна Риджис, разби се на пода и горещият пунш се разля по килима.

— Хайде да се измъкнем, искате ли? — предложи Мейсън.

Тя бе онемяла от страх и само кимна с глава. Той я сграбчи за китката.

— Елате, оттук.

Адвокатът поведе изплашената млада жена през кухнята към външната стълба.

— Наведете се — прошепна той, — прозорците светят и полицията ще ни види. Бързо, снишете се и вървете така.

Приведени, те се прокрадваха по балкона в сянката и се спуснаха по желязната стълба, мокра и студена под стихващия дъжд. Стигнаха долу, измъкнаха се през изхода и се скриха на сухо под една стряха.

— А сега — проговори Мейсън със заплашителен тон — кажете ми истината.

— Тръгнах си от апартамента на мис Стрийт — промълви Даяна стреснато — и се запътих към центъра. После съобразих, че времето ми е малко и ще закъснея за Сан Фелипе, ако се върна обратно тук, пък и не очаквах, че ще дойдете. Секретарката ви не ми даде голяма надежда.

— И какво направихте?

— Отидох с такси до Сан Фелипе. Трябваше да платя двойно, за да ме закара толкова далече.

— После?

— Видях колата си паркирана пред къщата и си помислих, че всичко е наред, че Милдред вече е дошла и разговаря вътре. Платих на шофьора и го освободих. Отначало той не искаше да си тръгне — настояваше да ме чака. Но аз го убедих, че всичко е наред, и го отпратих.

— И после?

— Изкачих се по стълбите на верандата и позвъних, но никой не отвори. Това малко ме озадачи, заобиколих къщата, отидох до задната врата и почуках, но тя беше заключена. Не можех да разбера защо колата ми е там, а Милдред я няма.

— И какво направихте?

— Бях мокра до кости, а валеше като из ведро. Отидох до колата си, влязох вътре и поседях доста дълго.

След това ми стана студено, разтреперих се и реших, че нещо се е случило. В жабката си имам фенерче. Взех го, обиколих къщата отново и тогава… тогава…

— Видяхте трупа?

— Да.

— Приближихте ли се до него?

Тя кимна.

— Докоснахте ли го?

— Да.

— Милдред ли беше?

— Да.

— И след това? — подкани я адвокатът.

— Качих се в колата — ключът беше оставен на таблото — и потеглих. Известно време не знаех какво да правя, но сетне ми дойде наум да се върна при мис Стрийт. Като разбрах, че е излязла, си помислих, че може би… може би… Взех, че съчиних една лъжа, повредих часовника си и се опитах да ви заблудя.

— Сега истината ли казвате?

— Честна дума — това е истината.

Близо до къщата се чуха стъпки. Една неясна сянка се плъзна по алеята, спря и се чу тихо изсвирване.

— Насам, Дела — прошепна Мейсън.

— Ох! — Гласът й издаваше облекчение.

— Какво става?

— Трябва да поговоря с теб, шефе.

— Момент — извини се Мейсън на Даяна, хвана Дела под ръка и двамата се отдалечиха на няколко метра, където можеха да разговарят, без да бъдат чути.

— Случи се нещо, което, страхувам се, коренно променя нещата — обясни секретарката.

— Какво?

— Заудрях по вратата точно както ми нареди…

— И това помогна — прекъсна я Мейсън. — Тя се изплаши и ми каза истината.

— Да — отвърна Дела Стрийт, — така си и помислих. Забавих се, за да имате достатъчно време да излезете, после отворих вратата на апартамента, влязох и седнах да ви чакам.

— Продължавай — не се стърпя Мейсън.

— Едва успях да се настаня удобно, и по вратата се зачука силно и настойчиво.

— И какво?

— Стоях, без да мърдам. Не знаех кой е и не исках да рискувам.

— И?

— Почука се още два-три пъти. Сетне лейтенант Траг извика: „Отворете или ще разбия вратата!“

— Ти отговори ли?

— Не, нито звук.

— А той?

— Отиде си.

Мейсън се позамисли.

— Това променя ли нещата? — разтревожи се секретарката.

— И още как! Благодарение на лейтенант Траг малката сцена, която разиграх пред Даяна Риджис, за да я накарам да каже истината, се превърна в бумеранг.

— Нима тя си въобразява, че си й помогнал да избяга…

— Точно така. Ако някога разкаже за това, ще излезе, че съм й съучастник. Никой няма да повярва на нашата версия — вече не.

— Могат ли да я обвинят в убийство?

— Защо не? Оставила е толкова следи, че не са нужни повече доказателства.

— Не мога ли да свидетелствам в съда, че нарочна сме я подвели, за да…

— Изключено — отсече Мейсън. — Знаеш колко пъти сме ги изигравали, Дела. Те просто ще си помислят, че пак им погаждаме номер, за да се измъкнем. Чудесно, къде ли е сега Траг?

— Кой знае.

— Сигурен съм, че е забелязал колата ми отпред и ме дебне да се появя. А и колата на Даяна е там.

Дела Стрийт измънка колебливо:

— Моята кола е тук в гаража…

— Изкарай я.

— Сега?

— Да. У теб ли са ключовете?

— Да.

— Добре, изкарай я.

Мейсън се върна обратно при Даяна Риджис и каза:

— Мис Стрийт ще вземе колата си и ще ви закара у дома.

— У дома? — учуди се Даяна.

— Да, някъде, където засега ще сте на сигурно място.

Зад тях изщрака ключалка и вратата на гаража се отвори. Моторът забръмча и колата на Дела Стрийт излезе на заден ход от гаража. Адвокатът помогна на Даяна да се качи.

— Накъде? — попита секретарката. I Мейсън огледа уличката.

— Вероятно наблюдават този изход. — Той махна с ръка към булеварда. — Единственият ви шанс е да се измъкнете в обратна посока.

— Не смяташ ли, че и нататък наблюдават? — поколеба се Дела.

— След няколко минути ще е сигурно, но засега имаме известен шанс.

— Ами ако ни хванат?

— Много сме зле. Сега ще се върна в твоя апартамент. Вие с Даяна се повъртете с колата. Не спирайте никъде. Не я пускай да слиза. Телефонирай ми след двайсет минути, ако сте се измъкнали. И още нещо. — Мейсън извади бележник и автоматична писалка от джоба си и ги подаде на Дела Стрийт. — Пиши: „Шефе, може малко да закъснея. Ключът е в пощенската кутия. Влез и се чувствай като у дома си. Дела“

Дела Стрийт написа бележката и върна бележника и писалката на Мейсън. Той откъсна листа, а тя му подаде ключа от апартамента.

— Хайде, Дела, карай.

Колата потегли стремително. Адвокатът почака десетина секунди и се върна в апартамента по желязната стълба. Едва се беше настанил с цигара и книга в Ръка, когато тежък юмрук задумка по вратата. Той пъхна пръст между страниците и с книгата в ръка отиде да отвори.

— А, здравей, лейтенанте. Не очаквах да те видя толкова скоро.

Траг погледна през рамото на Мейсън и отвърна троснато:

— Здравей. Търся твоята превъзходна секретарка — Дела Стрийт.

— Няма я.

— Ти тук ли живееш сега?

— Имахме уговорка да вечеряме в нощно заведение с наши приятели — обясни с усмивка Мейсън. — Не знам къде е Дела. Намерих тази бележка, когато дойдох. Така че взех ключа и влязох.

Траг внимателно огледа бележката, която Мейсън му подаде, понечи да я върне, но нещо привлече вниманието му и той я задържа. Погледа още миг, после кимна, върна бележката и предложи:

— Ако нямаш нищо против, можем да почакаме заедно. Всъщност може би ти ще ми дадеш сведенията, които ми трябват.

— За какво става въпрос?

— За услугите, които си извършил в полза на Даяна Риджис — поясни Траг. — Естествено, ти беше твърде сдържан, но аз бих искал да науча нещо повече.

— Заповядай, седни, лейтенанте. Възможно ли е да си паднал толкова ниско, че да се мъчиш, да измъкнеш от Дела Стрийт сведения, които не можеш да получиш от мен?

— Съвсем не, Мейсън, не се тревожи за това. Разбрах, че Даяна Риджис е била при Дела Стрийт рано тази вечер. Искам да проверя кога точно. И тъй като те заварвам тук, не виждам защо да не ти задам няколко въпроса.

— Много мило от твоя страна. Моля те, разположи се удобно. Мисля, че в кухнята има уиски. Да се опитам ли да открия някоя бутилка?

— Не пия по време на дежурство.

— Толкова ли са строги началниците ти?

— Не ми е толкова заради тях, но ако потрябва да Призова мис Стрийт като свидетел, не бих искал да се разбере, че съм пил от уискито й.

— Има логика в това. И защо Дела ще става свидетел?

— По ред причини. Преди няколко минути почуках на вратата, Мейсън.

— А, ти ли беше?. Тъкмо телефонирах и извиках да почакаш. Предполагам, че не си ме чул.

— Възможно е.

— И после, когато отворих вратата, нямаше никой.

— Интересно! Сигурно тогава съм проверявал колите пред къщата. Ти вероятно мислиш, че трупът е на Даяна Риджис?

— Не е ли така?

— Не.

— А на кого е?

— На Милдред Данвил, която живее заедно с Даяна и прилича много на нея.

— Така ли? А какво е положението на Даяна тогава?

— Никак не е розово.

— Много мило от твоя страна, че ми го съобщаваш. — И още имам с какво да те зарадвам. Ще трябва да се позамислиш над туй-онуй, Мейсън.

— Например?

— Както изглежда, убийството е извършено около час — час и половина след като е заваляло. Дъждът беше много силен още от самото начало.

Адвокатът кимна.

— Жената е бягала от убиеца. Повалил я е куршум, изстрелян отблизо — от около шест-седем метра. Валяло е дълго и земята е била разкаляна. При падането жертвата се е вкопчила в пръстта н по ръцете й е полепнала кал. Все още личат браздите, изкопани от пръстите й, а под ноктите й има кал.

— Защо смятате, че убийството не е извършено два или повече часа след като е започнало да вали?

— Поради общото състояние на трупа — обясни Траг. — Разбира се, засега имаме само резултати от предварителните изследвания.

— Чудесен дъжд — отбеляза Мейсън.

— Фермерите обичат такъв дъжд. Кога ще се върне Дела?

— И аз знам колкото и ти. Нали видя бележката?

— Да, Мейсън, твърде любопитна бележка.

— Защо?

— Изглежда, че е била написана набързо.

— Изглежда… Навярно на излизане Дела се е спряла пред пощенската кутия, извадила е автоматичната си писалка и я е надраскала.

— Само че с твоята писалка и в твоя бележник! Листът е перфориран също като страниците на твоя бележник. И — продължи Траг сухо — предполагам, че забелязваш как подписът в края на бележката е замацан, явно някой е докоснал още мокрото мастило.

— Да, виждам.

— А случайно да си забелязал, че имаш мастило по десния си палец?

— Не, не забелязах — призна Мейсън, като вдигна ръка към очите си.

— Така си и помислих.

Последва пауза. Двамата мъже пушеха. Накрая Траг се обади:

— Като че ли събрахме необходимите доказателства срещу Даяна Риджис.

— Нима? — удиви се адвокатът.

— Да.

— Само защото намерихте чантата й на тротоара ли?

— Не ставай смешен. Милдред Данвил избягва с колата и парите на Даяна. Естествено, Даяна е хукнала да си ги търси.

Телефонът иззвъня.

— Ако нямаш нищо против, Мейсън, аз ще се обадя. Сигурно е за мен. Казах им да ме търсят тук, ако има нещо.

Мейсън светкавично заобиколи масата и се изпречи между Траг и телефона.

— Чудесно, лейтенанте, но аз също чакам да ме потърсят и съм дал този номер.

Мейсън вдигна слушалката. Траг застана зад него враждебно навъсен.

— Ало — започна адвокатът и добави: — Внимавай какво ще говориш.

Чу се груб мъжки глас:

— Търся лейтенант Траг. Защо, по дяволите, трябва да внимавам?

Мейсън любезно отстъпи слушалката.

— Печелиш, лейтенанте.

Траг я пое, представи се и след като послуша няколко секунди, приключи разговора:

— Добре, вземете свидетелски показания. Това е. Довиждане.

Сетне затвори телефона и се вторачи намръщено в остатъка от цигарата си.

— Нещо ново? — заинтересува се Мейсън.

— Някакъв шофьор на такси закарал на булевард Сан Фелипе русо момиче с насинено око и по описанието прилича на Даяна Риджис. Пред къщата била паркирана кола. Изглежда, вътре нямало никой, но това изобщо не обезпокоило пътничката. Тя освободила шофьора. Той се повъртял наоколо, като си мислел, че ако се окаже прав, ще я върне обратно в града.

— Уточнихте ли часа? — попита адвокатът.

— Около час след като е започнало да вали. Мейсън се прозя.

— Това, което ме заинтригува — продължи Траг, — е, че при пристигането на таксито пред къщата е имало паркирана кола. Когато ние дойдохме, там нямаше друга кола освен вашата. Възможно е да сте били там по-рано вечерта и после да сте си тръгнали… Не, не бихте останали толкова дълго… Вероятно Даяна е натиснала спусъка и е избягала със собствената си кола, която сега е паркирана тук отпред.

— Не си ли прекалено откровен с мен? Траг го погледна в очите.

— Целта ми, Мейсън — натърти той, — е да ти покажа колко сериозни улики имаме срещу твоята клиентка, така че ако Дела Стрийт я укрива по твое указание, да нямаш впоследствие извинение пред съда, че не си знаел какви са фактите по делото. Ако си я измъкнал под носа ми, цялата отговорност пада върху теб. Даяна Риджис ми трябва, и то като главен свидетел. Възможно е да ми потрябва и като заподозряна в убийство. И аз, мистър Пери Мейсън, се постарах най-подробно да те осведомя точно какви улики имам срещу нея и защо я търся.

— Много мило, лейтенант Траг — не му остана длъжен Мейсън.

В последвалата напрегната тишина телефонният звън прозвуча като експлозия. Траг се спусна към слушалката, но по пътя си срещна рамото на адвоката.

— Вече те търсиха, лейтенанте — отбеляза той. — Не си ли спомняш?

Траг не можа да измисли какво да отговори.

— Ало, говори тихо — обади се Мейсън.

— Добре. Какво да правя сега? — чу се гласът на Дела.

— Затруднение — отвърна той.

— Затруднение ли? — озадачи се тя.

— Вкъщи.

Дела Стрийт помисли няколко секунди и попита:

— Затруднение, което не ти се нрави, шефе?

— Именно.

— Не можеш ли да го избегнеш?

— Не.

— Затруднение — повтори секретарката замислено. — Искаш да кажеш, че се налага да се плаща?

— Точно така.

— За Даяна ли се отнася?

— И за тримата.

— Трябва ли да я доведа при теб?

— Да.

— Трябва ли да говори, когато дойде?

— Не.

— Искаш да не казва абсолютно нищо, така ли?

— Да.

— Ако има нещо, което може да обясни, да се опита ли?

— Не.

— Разбрано — заяви Дела Стрийт, — тръгваме.

— До скоро виждане.

Мейсън затвори телефона.

Лейтенант Траг изсумтя, пресегна се през рамото на адвоката, все слушалката веднага щом той я остави, и набра някакъв номер.

— Ало, дайте ми радиосвързочння отдел… Ало, радио? Тук лейтенант Трат. Вече можете да спрете онази кола… Да, същата, в която Даяна Риджис и Дела Стрийт обикалят наоколо… Точно така. Добре, предайте на радиоколата да се приближи и да ги спре.

Траг въздъхна и взе шапката си.

— Е, Мейсън, желая ти сполука следващия път.

— Капанът не подейства, вали? — ухили се Мейсън.

Траг поклати глава.

— Помислих, че този път ще си сложиш главата в торбата, но ти се въздържа. Може би прояви интуиция. Може би аз преиграх. Е, човек трябва да преглъща горчивите хапове. Но ако продължаваш да си позволяваш своеволия със закона, Мейсън, ще дойде ден да те пипна в небрано лозе.

— Защо си тръгваш толкова рано, лейтенанте? — загрижи се Мейсън.

— Трябва да бъда в Управлението, когато доведат Даяна Риджис, и да се опитам да измъкна нещо от нея. Предполагам, че няма да успея.

— Ще я подведете ли под отговорност?

— Зависи. Ти ли ще я представляваш в съда?

— Все още не знам.

— Е, лека нощ, умнико.

— Лека нощ — отвърна Мейсън със същия тон.

Двамата мъже се разделиха с широки усмивки а Траг тръгна бързо по коридора.

Мейсън се върна обратно в апартамента, намери бутилката уиски в кухнята на Дела, наля си и седна да чака. След десетина минути телефонът иззвъня. Той го вдиша и чу Дела, която му заговори, задъхана от вълнение:

— Шефе, хванаха я. Предполагам, че са ни следили. Една полицейска кола ни препречи пътя, взеха Даяна със себе си, задържаха колата ми, а мен оставиха на улицата.

— Можеш ли да намериш такси?

— Малко вероятно по това време на нощта. Къде ся?

Дела Стрийт му даде адреса.

— Чакай там — нареди Мейсън, — ще дойда да те взема. Май ще трябва да отидем в кантората да напишем молба. Даяна Риджис да бъде призована пред съда.