Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (14)

14

Съдията Уинтърс влезе в залата точно в два часа, изгледа над очилата си адвокатската маса и каза:

— Защитникът и прокурорът присъстват, обвиняемата също. Моля, господа, продължавайте. Струва ми се, че лейтенант Траг от отдел „Убийства“ даваше показания. Ако обичате, лейтенанте, да продължим.

Траг отново застана на свидетелското място. Клод Дръм прочисти гърлото си и извади един дебел кафяв плик.

— Лейтенанте — започна той, — ще ви покажа някои снимки, направени във ваше присъствие, макар и не лично от вас. Ще ви помоля да ги разгледате една по една и да кажете дали на тях вярно са отразени мястото на престъплението и местоположението на трупа, така както сте ги видели, когато са ви извикали в къщата на булевард Сан Фелипе.

Лейтенант Траг прехвърли снимките, като бегло погледна всяка една от тях.

— Да, всичка е отразено вярно — потвърди той.

Дръм взе снимките.

— Ще представим тези снимки последователно като отделни веществени доказателства. Първата гледа към пътя и показва трупа с лице към земята. Втората…

— Момент — прекъсна го Мейсън. — Искам да ги видя една по една и ако се наложи, да разпитам свидетеля по всяка от тях, преди да бъдат приети като доказателство.

Дръм се изненада.

— Нима поставяте под съмнение точността на тези снимки?

— Не знам, не съм ги видял.

— Предполагам, че обвинението има доказателства за автентичността им? — намеси се съдията Уинтърс.

— Разбира се — отвърна Дръм. — Ако е необходимо, ще я докажем поне с петима свидетели. Аз и без това се канех да призова като свидетел фотографа, направил снимките, но не исках лейтенант Траг отново да се оттегли от свидетелското място и да прекъсва показанията си. Обаче, ако е необходимо…

— Нямах намерение да поставям под съмнение автентичността на снимките — каза Мейсън, — но ми се струва, че имам право да задам някои въпроси относно изобразеното на снимките, с цел да проверя паметта на лейтенанта.

— Добре — постанови съдията Уинтърс, — ще имате тази възможност.

— Формално погледнато, струва ми се, че имам право да проверя чрез разпит паметта на свидетеля, преди снимките да бъдат приети като доказателство.

— Щом настоявате — отново се съгласи съдията Уинтърс, — няма причина да не постъпим така. Все пак — добави той с известен укор, — струва ми се, че това не е от особено значение.

— Мога ли да видя снимките? — попита Мейсън.

— Можете да видите първата снимка, която в момента представям като доказателство — отвърна Дръм с достойнство.

— Добре. — Мейсън взе първата снимка. — Лейтенант Траг, тази снимка показва трупа, проснат по лице, както е бил открит. Не са го преместили, преди да направят снимката, нали?

— Точно така.

— Предполагам, че снимката е с изглед към пътя?

— Да, сър.

— И на нея се вижда един ъгъл от къщата?

— Да, сър.

Мейсън се вгледа внимателно в снимката, после извади от джоба си лупа и продължи да я изучава през нея. Накрая запита:

— Лейтенанте, тази снимка е била направена почти веднага след като пристигнахте на местопрестъплението, нали?

— Да, сър.

— Можете ли да кажете колко време след това?

— Не повече от петнайсет минути.

— Да сте пипали нещо?

— Какво искате да кажете? Никой не е докосвал трупа.

— Друго да сте пипали?

— Нищо, което може да има връзка с убийството. Мейсън се поколеба за миг и върна снимката на Дръм.

— Нямам възражения — заяви той. — Снимката може да се приеме като доказателство.

— Втората снимка — продължи Дръм — показва следите от стъпките в калта, които водят към тялото на убитата и след това се връщат към дъсчената стълба. Обвинението твърди, че тези отпечатъци са били оставени от обвиняемата.

— Нямам възражения относно тази снимка — рече Мейсън. — Дайте да видя другите и ще… благодаря ви… Всички могат да бъдат приети без възражения като доказателство.

Адвокатът се завърна на мястото си.

Даяна Риджис го погледна разтревожено. Мейсън отбягна погледа й.

Дръм изчака секретаря на съда да подпечати и номерира снимките, след което продължи да разпитва лейтенант Траг.

— Лейтенанте, разговаряхте ли с обвиняемата относно следите от стъпки, които се виждат на тази снимка — веществено доказателство номер десет?

— Да.

— Къде?

— В Управлението на полицията.

— Да сте упражнявали някакъв натиск върху нея — с обещания или заплахи?

— Не, сър.

— Кой присъстваше?

— Фотографът, който направи снимките, помощник-следователят, един от сътрудниците ми и обвиняемата.

— Вие бяхте ли там?

— Да, аз провеждах разпита.

— Даде ли показания подсъдимата и какви?

— Ще се опитам да възпроизведа точните й думи — поде Траг с ледена усмивка. — „Имах среща с Милдред на този адрес в десет часа, но пристигнах с колко минути по-рано. Видях колата си паркирана до къщата и разбрах, че Милдред е там. Платих си таксито, изкачих се по стълбите и позвъних на звънеца. Никой не отвори. Къщата беше тъмна. Това ми се стори доста странно, заобиколих къщата и почуках на задната врата. Отново никой не отвори. В задния двор видях пътека, която водеше към падинката под кокошарниците, и забелязах, че там лежи нещо. Знаех, че в жабката на колата имам фенерче. Отидох да го взема и се върнах. Тогава видях, че в падинката лежи човек. Слязох долу и коленичих до него. Беше Милдред — мъртва. Това е всичко, което знам. Едва тогава разбрах, че нещо се е случило.“

— Разговаряхте ли с обвиняемата за пистолета, който беше представен като веществено доказателство номер четири от страна на обвинението?

— Лично аз не — отговори Траг. — Разпитът е бил проведен от друг полицай — сержант Холкъм.

— А, да — спомни си Дръм. — Ще призова сержант Холкъм малко по-късно. Мисля, че засега това е всичко, лейтенант Траг. Защитата иска ли да продължи разпита?

Мейсън кимна, изправи се и започна:

— Лейтенант Траг, в момента, в който пристигнахте на местопрестъплението, валеше дъжд, нали?

— Да, сър.

— Силно ли валеше?

— Да, сър.

— И трупът беше открит в плитката падинка в задния двор?

— Да, сър.

— Падинка, в която се беше събрала доста вода?

— Да, сър, имаше вода.

— Вода, която се беше стекла от по-високите части наоколо?

— Не знам колко от водата се беше събрала по този начин. Мисля, че земята беше попила по-голямата част от дъжда — каза Траг предпазливо. — Но дъждовната вода би се стекла там от по-високите части.

— Сигурен ли сте в това?

— Да, сър.

— Обръщам вниманието ви върху снимката — веществено доказателство на обвинението номер седем, и ви питам дали дъждовната вода не се събира в голямата цистерна, която е била поставена и очевидно поддържана с цел…

— Мисля, че тук сте прав — прекъсна го Траг. — Струва ми се, че водата от покрива се изливаше в тази цистерна.

— В момента, когато дойдохте на местопрестъплението, водата изливаше ли се в цистерната?

— Мисля, че да, сър.

— И в долната част на цистерната има кран?

— Мисля, че да.

— Тогава по-голямата част от събралата се в падинката вода трябва да идва предимно от тази цистерна?

— Не съм казал такова нещо — заяви Траг.

— Сега ви питам — това факт ли е, или не?

— Мисля, че не.

— Защо не, лейтенанте?

— Струва ми се, че кранът на цистерната не беше отворен. Бих искал да погледна още веднъж снимката, моля.

Мейсън му я даде.

— Направи ми впечатление, че я гледахте с лупа — отбеляза Траг с усмивка.

Мейсън се наведе и подаде на Траг джобната си лупа. Той разгледа снимката внимателно.

— Както се вижда, господин съдия, от крана не изтича вода.

— Снимката — заяви Мейсън — говори сама за себе си. Питам ви какво си спомняте, лейтенанте? Кранът отворен ли беше или затворен?

— Мисля, че беше затворен.

— Това е всичко. Нямам повече въпроси. — Мейсън се върна на адвокатската маса, без да издаде с нищо, че му е бил нанесен съкрушителен удар.

— Извикайте Хелън Честър Бартслър — нареди Дръм.

Хелън Бартслър излезе напред, вдигна ръка, облечена в ръкавица, закле се и застана на свидетелското място.

— Вие живеете на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет, нали?

— Да.

— Откога?

— От около година.

— Работили ли сте някъде през това време, мисис Бартслър?

— Имам малка птицеферма, която е доста доходна.

— Не сте ли работили извън фермата?

— Не.

— Познавате ли починалата Милдред Данвил?

— Да.

— Откога я познавате?

— От около три-четири години.

— Тя била ли е някога при вас на работа?

— Да.

— Кога?

— В началото на хиляда деветстотин четирийсет и втора.

— За колко време?

— За два-три месеца — когато родих и непосредствено след това.

— После срещахте ли се?

— Да. Останахме приятелки.

— Видяхте ли я през нощта на двайсет и шести?

— Не, сър.

— А на сутринта на двайсет и седми?

— Видях трупа.

— Кога се срещнахте за последен път преди двайсет и седми?

— Не си спомням точно. Два-три дни преди това.

— Разговаряхте ли с нея по телефона?

— Да.

— Имаше ли нещо необикновено, свързано с този разговор?

— Да.

— Какво? — попита Дръм.

Съдията Уинтърс се размърда неспокойно и погледна към Мейсън.

— Имате ли някакви възражения относно компетенцията или обосноваността на въпроса?

— Не, господин съдия.

— Тогава отговорете на въпроса.

Мисис Бартслър вирна брадичката си.

— Милдред Данвил — отвърна тя с тих, ясен глас — отвлече сина ми. Аз се опитах да си го взема обратно.

Съдията Уинтърс подскочи като ужилен и изгледа смръщено свидетелката.

— Казахте, че починалата е отвлякла сина ви, така ли?

— Да.

В напрегнатата тишина моливите на репортерите заскърцаха отчетливо.

— Кога беше извършено отвличането? — попита Дръм.

— Синът ми — обясни свидетелката — беше поверен на грижите на Ела Броктън, която живее на Олив Крест Драйв номер две хиляди триста и дванадесет. Докато работеше при мен, Милдред много се привърза към детето. Оттогава е идвала няколко пъти да го види и два дни преди смъртта си — на двайсет и четвърти — убедила мисис Броктън да не…

— Вие бяхте ли там? — прекъсна я Дръм.

— Не, сър.

— Следователно случилото се ви е станало известно впоследствие от думите на мисис Броктън?

— Да.

— Тогава няма да навлизаме в това. Ще го установим чрез други показания.

— От страна на защитата няма възражения — обади се Мейсън.

— Но тя не е очевидец, а съди по чужди думи — отсече Дръм.

— Разбира се! — съгласи се съдията Уинтърс. — Но щом този факт може да бъде установен чрез други доказателства и защитата не възразява да го приемем сега…

— Не съм търсил този отговор — каза Дръм рязко. — Но ако така се разбира въпроса ми, по-добре да го оттегля. Предпочитам да установя фактите по установения ред.

— Добре — постанови съдията Уинтърс.

— Разговаряхте ли по телефона с починалата за сина ви?

— Да.

— Кога?

— Имахме два-три разговора след отвличането.

— И какво каза тя? Предайте същността накратко.

— Бих искал показанията да бъдат по-подробни — намеси се Мейсън.

— Добре. Какво каза тя при първото си обаждане?

— Каза, че е взела сина ми при себе си и е склонна да преговаряме относно опеката му.

— Опеката на вашия син?

— Да.

Съдията Уинтърс се наведе напред, намръщи се и изгледа свидетелката изпитателно.

— Предложила ви е да преговаряте относно опеката на вашия син?

— Да.

— Какво право има тя да повдига този въпрос?

— Беше много привързана към момчето. Искаше да ме принуди да се съглася да й го давам от време на време.

— И вие съгласихте ли се?

— Не.

— Какво направихте?

— Казах й, че ако не върне момчето при мисис Броктън, ще бъде арестувана за отвличане.

— Как реагира тя?

— Затвори телефона.

Съдията Уинтърс се облегна на стола замислен и намръщен.

— И после? — продължи Дръм.

— На следващия ден Милдред Данвил се обади отново и ме обвини, че съм откраднала момчето от нея.

— Значи синът ви вече не е бил при нея?

— Така твърдеше тя. Разбира се, хитруваше, за да не бъде арестувана за отвличане.

Съдията Уинтърс отново се наведе напред.

— Къде е синът ви сега? — попита той нетърпеливо.

Хелън Бартслър го погледна в очите.

— Не знам.

— Властите уведомени ли са?

— Да, господин съдия — отвърна Дръм. — Прави се всичко възможно да се открие момчето. Досега усилията са напразни. По молба на засегнатите страни до този момент се старахме да запазим в тайна тази страна на делото.

Един от репортерите погледна часовника си и бързо излезе от залата. След миг го последваха и други.

— Удивително! — възкликна съдията Уинтърс.

— С позволението на почитаемия съд ще заявя, че както личи от вече изнесените доказателства, обвиняемата е въвлечена в заговор с Милдред Данвил за отвличане на детето…

— Възразявам! — прекъсна го Мейсън. — Злепоставящи умозаключения като това съставляват съдебно нарушение. Нищо подобно не е доказано.

— Просто съобщих до какво ще ни доведат доказателствата — тросна се Дръм. — Имам право да заявя това предварително.

— Времето за встъпителна реч изтече — напомни му Мейсън. — А и нито имате, нито можете да изявите такива доказателства. Само се стремите да извлечете максимална полза от безпочвения извод, до който бихте искали да стигнете, ако ги имахте.

— Достатъчно — намеси се съдията Уинтърс. Ако обвинението има някакви доказателства, нека да ги изложи и да ги остави да говорят сами за себе си. Междувременно моля да прекратите пререканията си. Продължете, мистър Дръм.

— Помислете сега за двайсет и шести. Разговаряхте ли с Милдред Данвил на тази дата?

— Да.

— Къде?

— По телефона.

— И какво ви каза тя?

— Каза ми, че знае къде е синът ми и че може да ми го върне, ако й съдействам и се съглася на някакво разумно споразумение с нея относно опеката му.

— Каза ли ви къде се намира детето?

— Не.

— Спомена ли, че ще дойде у вас да ви види?

— Не.

— А вие какво й отговорихте?

— Отговорих както и преди, че ако не ми върне сина, ще поискам да я арестуват за отвличане.

— А тя?

— Успокои ме, че се надява да го вземе и доведе, и ме увери, че когато ми обясни всичко, сигурно ще се отнеса с по-голямо разбиране към молбата й. Твърдеше, че станала жертва на злоупотреба с доверието й и че нямала други интереси освен щастието на сина ми.

— Кога каза, че ще доведе детето?

— Онази нощ.

— В колко часа?

— Към десет.

— Съобщи ли ви къде ще го доведе?

— Да, при Ела Броктън на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет.

— И как постъпихте вие?

— Веднага след разговора излязох от къщи, отидох до дома на Ела Броктън и зачаках. Чаках часове наред, едва ли не до полунощ. След това си помислих, че може да не съм разбрала правилно, скочих в колата си, отидох до нейния апартамент и позвъних. Никой не отвори. Направо обезумях от притеснение. Върнах се при Ела Броктън и продължих да чакам. Останах там, докато дойде полицията.

— И нямахте никаква представа, че Милдред Данвил е отишла до дома ви на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет?

— Не.

— А сега, моля, кажете името на сина си — подкани я Дръм.

— Робърт Бартслър.

— Баща му е Робърт Бартслър, нали?

— Да.

— Жив или мъртъв е бащата?

— Мъртъв е. Беше убит на седми декември хиляда деветстотин четирийсет и първа.

— Живи ли са родителите на съпруга ви?

— Да — баща му.

— Имало ли е някакви спорове между вас и бащата на съпруга ви относно детето?

Хелън Бартслър сви устни.

— Мистър Джейсън Бартслър, дядото на момчето беше особено зле настроен към мен от първия ден на женитбата ми. Смяташе ме за авантюристка, която се е оженила за сина му заради парите. Той направи всичко възможно да разруши брака ни.

— Всичко това има ли връзка с делото? — Съдията стрелна укорително Дръм и после се взря замислено в Мейсън.

— Има, ще дойда до нея — заяви Дръм.

— Моля ви, направете това веднага, за да разбера защо смятате, че тези показания имат отношение към делото.

— Знаете ли къде е работила обвиняемата през последните три-четири седмици преди двайсет и шести, датата на убийството? — обърна се прокурорът към свидетелката.

— При мистър Джейсън Бартслър — отвърна тя ясно и високо.

— Благодаря — приключи Дръм. — Защитата може да продължи разпита.

Мейсън кимна и поде нехайно:

— Мисис Бартслър, вие, разбира се, знаете за цистерната за дъждовна вода при къщата на булевард Сан Фелипе?

— Естествено.

— Редовно ли я използвате?

— Да. Като източник на мека вода за пране и за миене на коса.

— Знаете ли колко литра вода побира тази цистерна?

— Не, сър. Не знам.

— Известно ли ви е дали водата в нея е била пред свършване на двайсет и шести вечерта?

— Не, нямам представа.

— Не сте направили никакъв опит да проверите колко вода е останала вътре?

— Абсолютно никакъв. Просто използвам дъждовната вода, когато ми потрябва, и знам само, че цистерната не беше празна.

— На двайсет и шести вечерта, когато видяхте, че се заоблачава и вероятно ще завали, вие отворихте крана, за да изтече водата от миналия дъждовен сезон, нали?

— Това е некомпетентен, несъществен и необоснован въпрос, който няма никаква връзка с делото — намеси се Дръм.

— Не смятам, че е несъществен и необоснован — постанови съдията Уинтърс, — само че не е своевременно зададен.

— Наистина не виждам как е възможно това да има отношение към делото — възрази Дръм.

— Не бих искал да гадая линията, която ще поеме защитата — подчерта съдията Уинтърс, — но ако се съди по вече дадените показания и снимките, приети като доказателствен материал, най-вероятно обвинението ще твърди, че убийството е било извършено доста време след началото на дъжда, когато земята вече се е разкаляла.

— Точно така — потвърди Дръм.

— Следователно — продължи съдията Уинтърс, — ако се окаже, че преди началото на дъжда цистерната е била изпразнена и водата се е оттекла в падинката в задния двор, където е бил открит трупът, този факт няма да е без значение за косвените доказателства, които показват кога е било извършено убийството.

— И все пак няма основателен повод за този въпрос.

— Прав сте, по този пункт подкрепям възражението ви — постанови съдията Уинтърс. — Защитата ще трябва сама да го обоснове.

— Добре — усмихна се Мейсън, — ще потърся друг подход. Мисис Бартслър, както заявихте в отговор на прокурора, вие сте излезли от къщи към шест часа, нали?

— Малко след шест.

— И сте се върнали чак след полунощ?

— Точно така. Върна ме полицията. Някой се беше постарал да повреди колата ми и да уведоми полицията къде да ме намерят.

— Имахте ли нещо против полицията? — запита Мейсън. — Не вярвам да сте се крили от нея.

— Предпочитам да се придвижвам без чужда помощ.

— Значи не сте се прибирали вкъщи или в близката околност от шест часа вечерта до късно след полунощ?

— Точно така.

— Не сте се приближавали до фасадата на къщата?

— Не.

— Кога за последен път бяхте близо до нея?

— Когато излизах, малко след шест.

— Кога за последен път ходихте в задния двор?

— Не знам, по някое време следобед.

— Приближавахте ли се до крана на цистерната този следобед?

— Имам същите възражения — отново се обади Дръм. — Разпитът не се провежда правилно.

— Ако ми позволи уважаемият съд — рече Мейсън, — обвинението попита свидетелката кога е излязла от дома си, което ми дава право да оспоря нейния отговор чрез щателен разпит относно отделните части на къщата.

Съдията Уинтърс се усмихна.

— Възражението се отхвърля.

— Кога за последен път бяхте при крана на цистерната?

— При крана ли?

— Да.

— Имате предвид крана, от който изтича водата?

— Да.

— От дни не съм ходила там. Тоест не съм го пипала, ако това имате предвид.

— А детето Робърт, относно което дадохте показания, е ваш син от починалия вя съпруг Робърт Бартслър — момче, родено четири месеца след предполагаемата смърт на съпруга ви, нали?

— Да.

— Уведомявали ли сте Джейсън Бартслър, че има внук?

— Възразявам. Въпросът е некомпетентен и неуместен и разпитът не се води правилно.

— Подкрепям възражението — постанови съдията Уинтърс. — Въпросът явно се отнася до някакъв разговор, който трябва да се е състоял преди три години.

— Не, господин съдия — поясни Мейсън, — въпросът ми е дали тя изобщо някога е съобщила на свекъра си за раждането на детето.

По лицето на съдията Уинтърс се изписа изненада.

— Да не би да се съмнявате… Добре, възражението се отхвърля.

Хелън Бартслър отвърна ясно и спокойно:

— Не, не съм. Този себичен тиранин, безсърдечен баща не обичаше нито сина си, нито мен и никога не ме е признавал за член от семейството. Смятам, че раждането на сина ми не е негова работа.

Съдията Уинтърс се наведе напред, недоумявайки.

— Искате да кажете, че този човек изобщо не е разбрал, че има внук?

— Никога не съм му казвала — заяви Хелън студено.

Съдията Уинтърс поклати глава.

— Продължете — кимна той към Мейсън, но погледът му остана прикован върху свидетелката.

— А след отвличането на сина ви свързахте ли се с Джейсън Бартслър? — продължи разпита Мейсън.

— Не.

— И нямахте основание да мислите, че онази вечер Милдред Данвил ще дойде в дома ви на булевард Сан Фелипе?

— Не, нямах. Очаквах я в дома на Ела Броктън на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет.

— Благодаря ви — завърши Мейсън, — това е всичко.

Съдията Уинтърс се наведе напред.

— Съдът има няколко въпроса. Мисис Бартслър, правилно ли разбирам, че поради вашата убеденост в нежеланието на мистър Бартслър да ви приеме в семейството сте решили да му отмъстите, като скриете от него раждането на сина си?

— Не, господин съдия, не съм го крила. Просто не го уведомих. Актът за раждането на детето беше своевременно и надлежно зарегистриран.

— Ала така и не сте му съобщили?

— Не.

— За да си отмъстите за отношението му към вас?

— Не. Направих го в интерес на сина си. Дядо му е жесток човек. Той се гордее с факта, че е циник. Безсърдечен е и се подиграва на всичко. Нежността му е чужда. Винаги търси някакви задни помисли. Не исках синът на Робърт да се повлияе от неговите критерии и да преценява баща си според тях. Не исках да познава дядо си — заради доброто на момчето.

— И това беше единствената причина?

— Да, господин съдия. Съдията Уинтърс въздъхна.

— Добре — заяви той, но гласът му издаваше, че никак не е убеден. — Обвинението да призове следващия свидетел.

Дръм продължи с разпита на обичайните свидетели — експертът по балистика даде показания за анализа, направен на куршумите, изстреляни от пистолета, приет вече като доказателство, и за сравнението, направено под микроскоп между експерименталните куршуми и смъртоносния куршум, изваден от мозъка на Милдред Данвил. Характеристиките им съвпадали напълно — доказателство, че смъртоносният куршум е изстрелян от същия пистолет.

Друг експерт зае свидетелското място и даде по-казания, че е огледал пистолета, и показа увеличени снимки на намерените върху оръжието отпечатъци от пръсти.

— Всички те — заяви той — са били оставени от едно и също лице.

Сравнявайки ги със снимки на отпечатъците от пръстите на обвиняемата, той доказа с отегчителни подробности съвпадението им.

— Открих върху пистолета — обясни той — не по-малко от седем различни отпечатъка, всеки от които имаше такива прилики с тези на обвиняемата, че можем без всякакво съмнение да заявим, че са оставени от нея. А що се отнася до няколкото размазани отпечатъка върху пистолета, макар при тях да няма гаранции за разпознаване докрай, съществуват достатъчно сходни елементи, за да е твърде вероятно и те да са от обвиняемата, а и липсват данни да са от друго лице. С други думи, всички разпознаваеми отпечатъци върху пистолета са били оставени от подсъдимата, а за останалите няма основания да се твърди, че са от друго лице.

Тези показания явно направиха силно впечатление на съдията Уинтърс и той прекара дългия следобед в разглеждане на скучните доказателства, като проверяваше различните отпечатъци и сам сравняваше сходните елементи.

В четири и трийсет делото беше отложено за следващата сутрин.

Мейсън и Дела Стрийт се върнаха в кантората:

— Виждаш ли какво става, Дела! Прекрасно знаем, че Хелън Бартслър лъже. Тя положително е отворила крана на цистерната за дъждовна вода. Няма как обаче да докажем, че лъже, особено като имаме предвид вид, че от снимките не личи дали кранът е бил отворен и дали водата е изтичала, или не. Можех да я накарам неволно да се издаде, ако съдията Уинтърс не беше предугадил какво се стремя да докажа и каква е целта на въпроса ми. Това й подейства като предупреждение, след което тя за нищо на света не би признала, че е отворила крана.

— Мислиш ли, че тя е извършила убийството — попита Дела Стрийт.

— Трудно е да се прецени. Знаем, че не казва истината. Лъже за телефонния си разговор с Милдред Данвил, лъже, че не е знаела за уговореното посещение на Милдред в десет, може би лъже и за часа, в който е излязла от къщи. Твърде вероятно е да лъже и за крана на цистерната, за да подкрепи останалите си лъжи.

— Защо хората лъжат така? — запита Дела Стрийт с негодувание.

— За да спасят кожите си. Правят го изключително често, когато е извършено убийство. Вземи например Хелън Бартслър. Може би тя няма нищо общо с убийството, но е знаела, че Милдред Данвил трябва да дойде в десет часа. Приблизително по това време се е прибрала вкъщи, намерила е трупа на Милдред, проснат по очи в калта, и е решила, че е най-добре да се измъкне и да си създаде алиби. И в разговора й по телефона с Милдред, когато са се уговаряли за срещата, е имало нещо, което тя крие. Ето защо е отишла при приятелката си Ела Броктън, за да си осигури алиби. Съществува слаба надежда да оборим това алиби, ако успеем да хванем Ела Броктън натясно. Но вероятността е само едно на сто. А от друга страна пък, как лейтенант Траг е узнал за трупа? Вероятно от анонимно телефонно обаждане — но кой се е обадил? И защо? И каква е причината Милдред Данвил да се привърже толкова силно към сина на Хелън? Налага се да открием какво и защо се е случило и нямаме други средства освен детективското издирване и логическото разсъждение. Иначе ще продължаваме Да си задаваме безцелни въпроси и да се лутаме безпомощно в мрака на задънени улици.

— Вярно — рече Дела Стрийт, — но как ще установки какво наистина се е случило?

— На първо място — заяви Мейсън — трябва да изясним защо колата на Милдред Данвил е била паркирана толкова дълго точно на онова място и да разберем защо разказът на Даяна за това как са й насинили окото е имал такъв ефект върху Милдред. Как мислиш, защо едно насинено око е причинило толкова вълнения?

— Сигурно защото Карл е бил в стаята на Даяна и е тършувал из нея — предположи Дела. — Това трябва да е главното… Там се е намирало нещо, заради което тя толкова се е разтревожила. Но какво?

— Откъде да знам.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Довечера ще се опитаме да вземем дневника.

— Шефе, не си играй с огъня.

— Зная, Дела, но трябва. Сега разбирам какво чувства лекарят, който седи край леглото на пациента и е безсилен да го спаси. В края на краищата, Дела, адвокатът е един вид лекар, който се бори за справедливост. По дяволите! Само ако можех да установя какво се е случило на двайсет и шести обеда, щях да успея да намеря някакво слабо място в доказателствата на обвинението или да се установи, че клиентката ми е виновна.

— Шефе, не можеш ли да направиш нещо с алибито на Хелън Бартслър? Ако Хелън е знаела, че Милдред е мъртва… Защо е ходила до апартамента й?

— Вероятно за да види Даяна, но тогава би била… Чакай малко! — намръщи се Мейсън. — Сещам се за една причина.

— Каква?

— Да пусне писмото за Даяна в пощенската кутия.

— Разбира се! — възкликна Дела. — Възможно е да е отишла единствено заради писмото. Но защо?

— Искала е Даяна да го получи. Само че откъде го е взела и как? Дали Милдред й го е дала?… Чакай малко. Писмото сигурно е било написано по някое време следобеда преди разговора иа Милдред с Даяна и все пак именно Хелън трябва да го е пуснала в пощенската кутия. Защо е било толкова важно да бъде намерено там? Дявол да го вземе! Не можем да си позволим повече да се лутаме. Просто се налага да си изясним всичко до утре сутринта. Да проумеем от какво са продиктувани различните действия, да възстановим случилото се. Да вървим при Пол Дрейк, Дела, и да го накараме да се залови за работа.