Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (5)

5

Дъждът все още шибаше предното стъкло на колата, когато Мейсън спря пред жилището на Дела Стрийт. Не беше преставало да вали през цялото време, докато двамата вечеряха и разговаряха в ресторанта.

— Колко е часът, Дела?

— Точно девет и двайсет и шест.

— Имаме още четири минути. Кажи на момичето, че не мога да си играя на гоненица из предградията с непознати клиентки. Освен това не съм в състояние да взема страна, която е в противоречие с интересите на Джейсън Бартслър. От неговата бележка разбрах, че той е уредил всичко със снаха си. Ех, че дъжд! Чуй как бие по покрива на колата… Напомня ми за нещо. За какво, по дяволите?

Дела Стрийт, която се бе приготвила да отвори вратата, се спря и попита разтревожено:

— Нещо свързано с работата ли?

— Не. Нещо приятно, нещо, което — да, сещам се. Напомня ми за поройния дъжд, който се излива върху покрива на едно заведение в тропически стил. Приблизително на всеки десет минути там сякаш настъпва потоп. Искаш ли да те заведа да потанцуваме, Дела?

— Да, но какво ще правим с Даяна?

— Ще я почакаме тук, в колата — реши адвокатът. — Тя трябва да се появи през следващите четири-пет минути.

Мейсън извади табакерата си, двамата взеха цигари и запалиха. После се отпуснаха на седалките и запушиха мълчаливо, заслушани в барабаненето на дъжда върху покрива на колата и потънали в безмълвието на пълното разбирателство.

Мейсън протегна ръка и прегърна Дела. Тя се сгуши до него и отпусна глава на рамото му.

— Странен случай — проговори адвокатът. — Обикновено жената вижда в детето си връзката, която я сближава с родителите на съпруга и. То я прави част от семейството — (един от най-важните му членове. А тук положението е точно обратното.

— Хелън Бартслър сигурно много мрази Джейсън — заключи Дела.

Мейсън дръпна дълбоко от цигарата си и огънчето й проблесна.

— Няма друго обяснение. Чудя се какво ли е направил, след като си тръгна от кантората. Интересно защо ми изпрати този чек.

— Сигурно е отишъл при Хелън и е използвал новата трактовка на случая, която ти му предостави, за Да я накара да му каже къде е детето.

— Сигурно.

Отново настъпи тишина. Изведнъж Дела погледна часовника си.

— Боже мой, шефе! Десет без петнайсет е.

Мейсън посегна към ключа.

— Няма да чакаме повече, Дела.

— Горкото момиче — въздъхна секретарката. — Надявам се, че не сме я изпуснали. Дано не сме се разминали.

— Чудя се какво толкова важно става в дома на Хелън Бартслър — замисли се Мейсън. — Слушай, Дела. Ще се отбием при нея. Ще стигнем там малко след десет, ще разберем каква е работата и отиваме да танцуваме.

— Така би било най-добре — отдъхна си Дела Стрийт. — Има нещо в Даяна, което не мога да забравя. Имам чувството, че животът й е нанесъл няколко силни удара и тя едва сега започва да се изправя на крака.

Мейсън включи колата на скорост.

— Добре, Дела, тръгваме.

Те се движеха бързо въпреки поройния дъжд, който поотслабна, когато навлязоха в долината Сан Фернандо.

— Ако продължава така, водата ще залее пътя. Земята не може да я попие толкова бързо. Мисля, че булевард Сан Фелипе започва някъде тук отдясно… Да, ето го. Кажи ми пак номера.

— Шест хиляди седемстотин и петдесет.

— Трябва да е най-много на километър. Птицефермата заема площ от дванайсет декара. Странно е, че номерират къщите по булевард, край който земята е разделена на парцели от четири до двайсет декара, но това е Южна Калифорния и…

— Ето я! — възкликна Дела Стрийт. — Ето там вдясно.

Мейсън спря колата.

— Никъде не свети — отбеляза секретарката.

— Според Даяна Милдред трябваше да бъде тук в десет часа, нали?

— Да.

— Разбира се, възможно е да са отменили срещата — допусна неуверено адвокатът. — Това обяснява защо Даяна не дойде. Очевидно това местенце на Хелън Бартслър е доста приятно.

— Каква е тази цистерна отстрани на къщата? — попита Дела.

— За дъждовна вода — отвърна Мейсън. — Преди човек можеше да види много такива цистерни, но откакто водоснабдяването в града се подобри, те излязоха от мода. Тази сигурно си е била открай време тук.

— Вярно — засмя се Дела, — няма по-добра вода за миене на коса от дъждовната, но сега жените от тукашните ферми ходят във фризьорски салони.

— Ще почукам на вратата — обяви Мейсън, — за да проверя дали има някой вкъщи. Дела, подай ми, моля те, фенерчето от жабката.

Дела Стрийт му подаде фенерчето и каза:

— И аз ще дойда с теб.

Те прекосиха тясната циментова пътечка, изкачиха се по дървената стълба до верандата пред входа и с помощта на фенерчето намериха звънеца. Мейсън натисна бутона. В къщата глухо иззвъня.

След този пръв кратък зов адвокатът се вслуша в безмълвния покой, царящ вътре, после натисна с палец бутона и го задържа дълго и настойчиво, завършвайки с три отривисти позвънявания.

Вътре беше тихо като в гробница. Мейсън опита внимателно бравата.

— Недей, опасно е — предупреди го Дела. Вратата беше заключена.

— Имам чувството, че ще задействаме някакъв капан — призна неочаквано секретарката.

— Аз също — сподели адвокатът. — Все пак ще хвърля един поглед наоколо, Дела.

Те тръгнаха по пътечката, която завиваше около къщата и водеше към задния вход, изкачиха се по стълбите, почукаха на вратата и след това натиснаха бравата. И тук беше заключено.

Зад къщата теренът беше наклонен и образуваше малка долчинка. В светлия кръг от фенерчето на Мейсън най-напред изникнаха кокошарниците, накацали по високото около падинката, сетне се мярна дъното ала лъчът се стрелна обратно, спря за миг и пак се спусна Долу, шарейки напред-назад.

Някаква сгърчена фигура се чернееше неподвижна и безмълвна на земята. По русата й коса се стичаха студени капки дъжд.

Мейсън чу как Дела Стрийт шумно пое дъх.

— Спокойно, Дела. Не се стряскай.

— Шефе, недей да ходиш долу.

— Само малко ще се приближа, Дела. Трябва да видя дали е жива.

— Недей! Ох, моля те, шефе, недей! Това е…

— Спокойно — повтори Мейсън, хвана я под ръка и я поведе по поставената на стръмния склон дъска с наковани напречно летви за стъпала.

Облечените в ръкавица пръсти на Дела Стрийт се впиха в ръката на Мейсън.

Адвокатът движеше непрестанно осветлението, изучавайки обстановката, и тихо, но напрегнато коментираше:

— Застреляна в тила… Навярно при опит да избяга… Виж, Дела, как лявата ръка се е вкопчила в калта. Обърни внимание на дългите бразди, които пръстите й са изкопали по насипа — трябва да имат към шейсет сантиметра. В калта положително са останали някакви следи от стъпки. Хайде да огледаме… Да, явно само нейните и на още една жена. Ето оттук е паднала… Хлъзнала се е около половин метър и… Какво е това?

Мейсън рязко изгаси фенерчето.

— Слушай!

В далечината, приглушен до едва доловимо стенание от поривистия вятър и шибащия дъжд, се чу вой на сирена.

Дела Стрийт изписка уплашено. Мейсън здраво я стисна за лакътя.

— Да си вървим.

Те заизкачваха стръмната стълба. Мокрото дърво, хлъзгаво и коварно, им пречеше да напредват бързо. Най-после стигнаха до равното. Фенерчето на Мейсън освети настланата с цимент пътека.

— Хайде, Дела, ти първа. Побързай!

Сирената отново нададе вой. Този път бе толкова близко, че след пронизителния писък ясно се доловя дрезгавото й бръмчене, след което заглъхна.

Дела Стрийт вече беше стигнала до колата и протягаше ръка към нея, когато от една пресечка на пътя изскочиха светлини от фарове. Колата излезе от пряката, като поднесе на острия завой.

Мейсън сграбчи Дела Стрийт за китката, издържа я назад и прошепна:

— Закъсняхме. Прави се, че току-що сме пристигнали.

Кървавочервен прожектор лумна ярко и заля Мейсън и Дела Стрийт със зловещата си светлина. Полицейската кола сви рязко и спря точно зад колата на Мейсън. Отвътре изскочиха двама души, почти неразличими зад заслепяващия блясък на прожектора.

— По какъв случай е този шум? — подвикна Мейсън.

— Дявол да го вземе, това е Мейсън, адвокатът! — изропта мъжки глас.

Полицаите изгасиха прожектора н макар фаровете на колата все още да светеха, бяха насочени настрани и не заслепяваха.

— Хванахме ви на местопрестъплението, а? — обади се лейтенант Траг.

— Следяхте ли ме? — попита го Мейсън.

Въпросът веднага породи поредица от логични асоциации в съзнанието на полицая.

— Откога сте тук? — взе да разпитва той.

— Би трябвало да ви е известно.

— Какво търсите?

— Една клиентка.

— Има ли някой в къщата?

— Хайде да видим.

— Откъде минахте?

— По булевард Сан Фелипе… Но каква е тази работа — вие защо сте тук?

— Повикаха ни по телефона. Та значи имахте среща с някого тук, а?

— С една клиентка. И моля за извинение, лейтенанте, но аз все още много искам да се срещна с нея.

Без да чака повече, Мейсън тръгна по пътеката и се изкачи по дървените стъпала до верандата. Траг и двамата цивилни полицаи го следваха от двете му страни. Адвокатът натисна с палец звънеца. Още веднъж печалният самотен зов отекна във вътрешността на тъмната смълчана къща.

Внезапно Траг изблъска Мейсън настрана, задумка с юмрук по вратата, ритна я с крак и натисна бравата. После се обърна към един от полицаите:

— Бил, моля те, огледай отзад къщата.

— Веднага.

Стъпките на полицая зашляпаха в калта и не след Дълго от задната страна се задумка с юмрук, а дръжката на вратата шумно се затресе.

— Явно вътре няма никой — отбеляза Мейсън и добави: — Странно.

— С кого трябваше да се срещнете тук? — продължи да разпитва Траг.

— Името е на пощенската кутия.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Напротив.

— Защо си толкова ужасно потаен?

— Защо си толкова ужасно любопитен?

— Стига глупости! — ядоса се Траг — Както винаги извърташ.

— Би ли бил така любезен — на свой ред се заинтересува Мейсън — да ми кажеш какво те води тебе тук? Ти си от отдел „Убийства“. Да не би да имаш сведения, че…

Траг отново задумка по вратата, натисна бравата, после внимателно огледа фасадата на къщата, осветявайки я с мощно фенерче.

— Прозорците са затворени, щорите спуснати — мърмореше той. — Аз…

Прекъсна го шум от стъпки на бягащ по пътеката човек. Полицаят, който се връщаше от задния двор, извика:

— Насам, лейтенанте. Тук, отзад е.

Траг насочи светлината по стълбите и устремено поведе малката процесия покрай къщата. Ярките лъчи на фенерчето пробиха пропития с влага мрак и откроиха неподвижната фигура, просната по очи в калта на дъното на издълбаната като чаша падина.

— Вие двамата стойте тук! — кресна строго Траг на Мейсън и Дела Стрийт. — И никакво мърдане!

Лейтенантът и останалите полицаи заслизаха по хлъзгавата дъсчена стълба, като наместваха внимателно краката си върху напречните летви. Когато се приближиха до трупа, те събраха глави и си зашепнаха.

Мейсън прегърна Дела Стрийт и я притисна до себе си.

— Цялата трепериш, Дела. Стегни се!

— Не мога. Боже, колко е студено, шефе! Мейсън я притисна още по-силно.

— Спокойно.

Те стояха и чакаха в дъжда. Някакъв странен клокочещ шум зад тях привлече вниманието на адвоката. Той извърна глава.

— Какво има? — сепна се Дела.

— Кранът на цистерната е отворен — обясни Мейсън. — Дъждовната вода не се задържа в нея, а веднага изтича навън. Аз…

Неочаквано фенерчето на Траг преряза очите на Мейсън и лейтенантът нареди:

— Я вие двамата най-добре си идете в колата.

— Коя е жертвата? — попита Мейсън.

Никой не му отговори. Траг поръча на един от хората си:

— Вземи фотоапарат. Да направим няколко снимки, преди да пипаме трупа. Тук в калта има следи.

Едрата фигура на облечен в дъждобран полицай се заизкачва по дъсчената стълба и по мократа мушама заискриха отразените лъчи от фенерчето на Траг. След това лейтенантът отново проговори:

— Ти остани тук Бил. Аз ще отида горе и ще помогна да извадят фотоапарата. Не се приближавай повече до трупа, докато не направим снимките. Чакай тук.

Траг с мъка се изкатери по хлъзгавата дъска. С прегракнал от команди глас той нареди на Мейсън и Дела Стрийт:

— Вие двамата елате с мен!

Сетне ги отведе до колата на Мейсън и отвори вратата откъм тротоара.

— Къде е ключът? — попита лейтенантът.

— На таблото.

Светлината от фенерчето се разходи из вътрешността на колата. Траг намери ключа, завъртя го и провери дали колата е още загрята.

— Хм! — изсумтя той, като видя, че уредът показва температура като след скорошна работа на двигателя, и продължи разпита: — С кого искахте да се срещнете?

— Името е на пощенската кутия — мисис Робърт Бартслър.

— Ваша клиентка ли е?

— Не.

— Тогава за какво я търсехте?

— Мисля, че е свидетелка.

— Малко необичайно време за посещение при свидетели, нали?

— Научих, че ще бъде вкъщи.

— Тя очакваше ли ви?

— Не.

— Не се ли опитахте първо да й телефонирате?

— Не.

— Виждали ли сте я някога?

— Не.

— Говорили ли сте по телефона?

— Не.

— Откъде разбрахте, че е свидетелка?

— Едно птиче ми каза.

— На какво е свидетелка? Какво знае?

— Ще трябва да я попитам. Затова съм тук.

Траг посочи към колата.

— Влезте вътре с мие Стрийт, седнете и чакайте. И без фокуси… Един момент!

Лейтенантът се допря с мокрия, си шлифер до адвоката, пресегна се към таблото, угаси мотора и извади ключа.

— За по-сигурно — изръмжа той.

Мейсън и Дела Стрийт се сгушиха на предната седалка на автомобила. Траг затръшна вратата.

— Дела, ако не се лъжа, в жабката има уиски — ободри се адвокатът.

— Ако наистина има, аз съм спасена.

Тя порови из жабката и извади малка бутилка.

— Пийни си — подкани я Мейсън.

Тя отпи глътка и му подаде бутилката.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той и също надигна уискито.

— Много помага. Най-сериозно, както казват в Холивуд. Няма ли отопление в колата?

— Има, разбира се, но не може да работи при изключен двигател. Ей сега ще го пусна.

Той извади от портфейла си резервния ключ, запали мотора и включи отоплението. Не след дълго спасителната струя задуха в краката им и, ги сгря. Дела Стрийт престана да трепери и се отпусна на рамото на Мейсън.

— Горката Даяна — изпъшка тя и попита с недоумение: — Как ли е попаднала там?

— Тъкмо над този въпрос и Траг ще започне да си блъска главата след малко.

— Навярно убиецът я е докарал тук.

— Възможно е… Но къде се е дянала мисис Бартслър?

— Разбира се, ако тя… Боже мой, шефе! Какво беше това?

Мейсън я потупа по рамото.

— Спокойно, Дела. Просто светкавица на фотоапарат. Лейтенант Траг прави снимки и използва светкавица.

Те помълчаха няколко секунди, през които светкавицата продължаваше често-често да бълва зловещия си неестествен блясък. Неочаквано Дела Стрийт подскочи на седалката.

— Погледни, шефе!

— Какво?

— Ей там, на тротоара. Когато Траг светне отново, погледни към тротоара, точно до къщата. Точно… Ето… Видя ли?

— Да, нещо тъмно.

— Прилича на дамска чанта — заяви Дела и протегна ръка към дръжката на вратата.

Мейсън я задържа.

— Недей.

— Защо?

— Ако това не е веществено доказателство, то не ни трябва. Ако е доказателство, не бива да го докосваме. Лейтенант Траг има неприятния навик да се появява в най-неочаквания момент и…

И сякаш за потвърждение в този миг иззад ъгъла на къщата изскочи ослепителният сноп от фенерчето на Траг, разряза като с нож тъмнината, освети предницата на колата на Мейсън и се задържа върху нея, заливайки я с ярка бяла светлина, докато лейтенантът се приближаваше. После светлината се спусна към земята и вратата се отвори.

— Хм — изсумтя Траг, — топличко ви е тук.

— Отоплението работи — рече Мейсън.

— Как сте го пуснали? — Фенерчето на Траг се насочи към таблото. — Дявол да го вземе! — възкликна той и върна конфискувания ключ.

— Влез вътре — покани го адвокатът. — Дела, ела насам да направим място.

Дела се отмести към Пери Мейсън. Траг влезе и затвори вратата.

— Какво знаеш за трупа, Пери?

— Нищо.

— Познаваш ли тази жена?

— Не можах да видя лицето й.

— Но мислиш, че знаеш коя е?

— Не мога да установя самоличността й, докато не съм огледал трупа.

— Не те карам да установиш самоличността й. Питам те коя мислиш, че е.

— Старая се да не мисля нищо, преди да имам сериозни основания да правя изводи.

Светкавицата на апарата отново раздра мрака.

— Какво е това? — попита Траг, сочейки нещо.

— Кое? — недоумяваше Мейсън.

Лейтенантът вдигна фенерчето и се опита да освети улицата през предното стъкло, но капките дъжд заблестяха ослепително и преградиха пътя на лъча.

— Има нещо на тротоара — заяви Траг. — Видях го, когато правиха последната снимка.

Той отвори вратата и се измъкна от колата. Светлината от фенерчето му се стрелна към тротоара и спря върху една дамска чанта.

— Хм! — Лейтенантът тръгна към тротоара, шляпайки в локвите.

— Видя ли? — обърна се Мейсън към секретарката си. — Тъкмо щяхме да сме взели чантата и да се връщаме към колата, когато Траг щеше да се появи и да ни хване на местопрестъплението.

Полицаят стигна до чантата, наведе се, клекна и зашари с фенерчето си. После се запъти към колата, но внезапно се отклони към верандата. Под навеса й провери съдържанието на чантата, върна се с пухтене при колата и пак отвори вратата. Дела Стрийт отново се отмести и Траг седна до нея. Той понечи да каже нещо, но се спря и подуши въздуха. Дела Стрийт се засмя:

— На уиски ли ви мирише?

— Искаш ли малко? — предложи Мейсън.

— Забранено е по време на дежурство — отвърна Траг неохотно — и някое от момчетата може да се разприказва, освен ако няма достатъчно за всички.

— Няма — разочарова го Мейсън.

— Нямам късмет. Коя е Даяна Риджис?

— Моя клиентка.

— Опиши я.

— Около двайсет и две-три годишна, руса, навярно малко над метър и шейсет и не повече от петдесет килограма…

— Достатъчно, това е трупът. Клиентка ли ти беше?

— Да.

— Ангажирала те е съвсем наскоро, така ли?

— Да.

— За какво?

— За едно дело.

— Дело срещу мисис Робърт Бартслър?

— Не.

— Чакай да ти покажа как сам си се хванал н капана, виж собствената си разписка.

Лейтенантът отвори намерената чанта и извади разписка с подпис: „Дела Стрийт от името на Пери Мейсън“. С нея се удостоверяваше, че е получено възнаграждение в брой за всички услуги при разрешаване на спора с Бартслър.

— Това вашият подпис ли е? — поиска Траг потвърждение от Дела Стрийт.

— Да.

— Следователно тя е предявила иск срещу мисис Бартслър, така ли?

— Не.

Полицаят взе да губи търпение.

— Ето го тук черно на бяло… Аха, срещу съпруга, така ли?

— Не, съпругът е починал.

— Срещу някой друг от семейството?

— Възможно е.

— Страшно много ми помагаш, няма що!

— Не ми харесва подходът ти.

— Колко беше обезщетението?

— Не си спомням.

— В чантата има хиляда и петстотин — настоя Траг.

Мейсън замълча.

— Тя е мъртва — натърти лейтенантът грубо. — Искаш да разбереш кой я е убил, нали?

— Убийство ли е?

— Явно убийство. Дупка от куршум точно в тила на малката й руса главица.

— Естествено, че бихме искали да помогнем с каквото е по силите ни — рече Мейсън.

Траг въздъхна, изчерпал окончателно търпението си:

— Ех, вие двамата! Хайде, изчезвайте. Може би ще ви потърся по-късно. Междувременно не се мотайте наоколо. Още ли сте тук?!