Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (13)

13

Филип С. Реймс беше широкоплещест, добре сложен полицай, около трийсетте, който гледаше на живота с недоумяващо неодобрение и като че ли се опитваше да схване нещо, което винаги се оказваше малко над умствените му възможности.

Когато Дрейк му представи Мейсън, той го изгледа смръщено.

— Исках да ви попитам за онази млада жена, която си забравила шофьорската книжка — подхвана Мейсън нехайно.

Реймс кимна.

— Спомняте ли си името й?

— Не.

— Ще я познаете ли, ако я видите отново?

— Да. Мисля, че да.

— Можете ли да си спомните обстоятелствата, при които сте я задържали, мистър Реймс?

— Важно ли е? — настръхна полицаят.

— Един мой клиент се интересува извънредно много от подробностите около този случай — усмихна се Мейсън.

Реймс поглади тила си и се почеса зад ушите.

— Е, не я глобих. Не беше нещо сериозно. Беше останала по-дълго на място с ограничено време за паркиране и тъкмо се готвех да й напиша квитанция за глоба, когато тя се появи. Обикалях района малко по-бързо от обикновено и не е изключено да е закъсняла, както тя навярно с право твърдеше, само с пет минути. Реших да проверя документите й и когато й ги поисках, тя реагира като човек, който кара без книжка. Нали знаете, обикновеното извинение — изтичала да напазарува набързо и забравила чантата си в апартамента, забелязала това едва след като тръгнала, и решила, че няма смисъл да се връща, защото в магазина имала кредитна сметка.

Мейсън размени бърз поглед с детектива.

— Продължавайте, Реймс. Какво направихте?

— Попитах я къде живее. Не беше много далече — на около пет-шест преки, затова реших да я изоблича. „Добре — рекох, — щом твърдите, че колата е престояла само пет минути повече от разрешеното, оставете я тук, а аз ще ви откарам до апартамента, за да вземете чантата си и да ми покажете шофьорската си книжка, после ще ви върна обратно.“

— Как го прие тя?

— Не много добре — отвърна Реймс. — Веднага разбрах, че съм я хванал натясно, или поне така ми се стори, а рядко греша.

— И какво стана?

— Ами качи се с мен в колата. Не й се искаше, но или трябваше да го направи, или да плати глобата. Отидохме у дома й, тя отключи вратата и представете си, чантата й лежеше на масата. Отвори я и извади шофьорската си книжка.

— Проверихте ли отличителните белези?

— Разбира се, че проверих.

— И после?

— Почувствах се много глупаво — призна полицаят. — Много рядко правя такива тъпи грешки, така че я закарах обратно до колата й, пошегувахме се малко и й обясних, че след тази случка е по-добре винаги да носи шофьорската си книжка със себе си, формално погледнато, дори пет минути закъснение след разрешеното време за паркиране съставлява нарушение и макар този път да не я глобявам, да се пази да не я хвана отново. Премълчах, че работя по заместване и могат да минат два месеца, преди отново да дойда в този район.

— Спомняте ли си къде беше паркирана колата?

— Да. Случайно мога да ви покажа точното място — беше спряла само на сантиметър от един пожарен кран. Имате ли карта на града? Дайте да ви го посоча.

Дрейк разгъна голяма карта на града. Полицаят се наведе над нея, извади от джоба си малък химически молив, навлажни го, обиколи масата, за да се ориентира, и след това отбеляза малка точка върху картата.

— Точно тук. Ето го пожарния кран, а тя беше паркирала от тази страна. Престояла е поне час и пет минути, а може дори час и половина.

— В състояние ли сте да разпознаете младата жена?

— Мисля, че да. Доста хубава беше — руса, със синьо-зелени очи и облечена в синьо — много приятно момиче.

Мейсън отвори куфарчето си и извади оттам снимката на Милдред Данвил.

— Тази ли е?

— Изглежда позната. Трудно е само по снимка… Постойте, виждал съм тази снимка някъде. Хей, в какво ме забърквате вие?

— Просто се опитваме да ви накараме да разпознаете едно момиче по снимка — заяви Мейсън.

— Момент, момент. Снимката беше във вестниците. Я да я погледнем.

Реймс се обърна и взе един вестник от масата дъното на кантората на Дрейк.

— Дявол да го вземе! Не случайно снимката се видя позната. Разбира се, ето! Милдред Данвил, момичето, убито от русата си съквартирантка. Леле, леле, ама това може да се окаже много важно!

— Сигурен ли сте — настоя Мейсън, — че тази е младата жена, която ви заведе в апартамента си и ви показа шофьорската си книжка?

Реймс се усмихна.

— Е, мистър Мейсън, вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята. Редно е първо да докладвам в полицията, преди да давам повече сведения.

— Вашите показания са записани от стенографка, Реймс — обясни Мейсън, — и ще ви бъда благодарен, ако я почакате да възпроизведе записките си, за да ги подпишете.

— Стенографка ли? Къде?

— В съседната стая и стенографира чрез системата за вътрешна връзка. Нали знаете, когато е на собственото си бюро, може много по-точно да води бележки…

— Какво е това, клопка ли?

— Разбира се, че не — опита се да го успокои Мейсън. — Никой не е искал от вас нищо освен истината.

— Първо трябва да докладвам и няма да подпиша никакви показания, докато не получа разрешение от областния прокурор. Изпратете копие от записките си до него и…

— Направихте ли някакво изявление, което не отговаря на истината?

Реймс се ухили.

— Брей, че умен адвокат! Всичко е наред. Вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята. Довиждане, момчета.

— Спомняте ли си — продължи да разпитва Мейсън — приблизително по кое време се случи тази история?

Реймс се засмя, отвори вратата и излезе.

— Е — рече Мейсън, — това е то.

— Мислиш ли, че ще ти помогне? — загрижи се Дрейк.

Адвокатът се усмихна.

— Разбира се, че ще ми помогне, особено ако накараме стенографката ти да впише в официалния документ последната част от разговора. От нея личи, че Реймс е предубеден, и стига да може, не би направил нещо, което не е в интерес на обвинението. Какво става с апартамента, Пол? Полицията още ли го наблюдава?

— Съмняваш ли се? Сержант Холкъм го е оградил така, че и птиче не може да прехвръкне.

— Някой наблюдава ли входа?

— Не наблюдава входа, ами направо живее в апартамента и не мърда оттам по двайсет и четири часа в денонощие. Носят му храна три пъти дневно. При сержант Холкъм няма празно — ще държи охраната до второто пришествие или поне докато осъдят Даяна Риджис.

— Значи Карл Фреч е успял да ги убеди, че не е взел онова, което Холкъм търси?

— Никой не знае какво е станало с Карл Фреч. Държали го в Управлението дванайсетина часа и го освободили. Предполагам, че добре са го обработили, но явно някак си се е оправил. Твърде хитър е.

— Холкъм няма никакво право да държи човек вътре в апартамента — намръщи се Мейсън. — Ако иска, може да постави пост пред вратата, но да прати човек да живее…

— Когато сержант Холкъм е решил да постигне нещо, не се спира пред разни формалности. Кара си както си иска, пък другите да му мислят. Не би ли могъл да получиш нареждане от съда…

— Само да се опитам, и веднага ще се издам пред Холкъм, че онова нещо, което и двамата търсим, е все още в апартамента и аз се мъча да се отърва от неговия човек, за да го взема.

— Така е — съгласи се Дрейк.

— Слушай, Пол, накарай някой детектив да ги изиграе и…

— Няма начин — прекъсна го Дрейк, — няма никакъв начин при положение, че полицията пази.

— Ще бъде уж случайно, уж…

— В никакъв случай, Пери. Нито един частен детектив няма да поеме риска да измъкне нещо изпод носа на полицията. Прекалено опасно е. Ако го хванат, ще му отнемат разрешителното и ще остане без работа.

Мейсън свъси вежди и сведе очи към килима.

— По дяволите, Пол, трябва да измъкнем дневника от апартамента.

— Точно в този случай с нищо не мога да ти помогна, Пери. Полицаите ще ме познаят. Ще познаят и теб, и Дела Стрийт, а на друг ти не би се доверил.

Пък и кой би се решил да свърши такава работа?! Помисли какво можеш да измъкнеш от полицая, дето е бил с Милдред Данвил.

— По всяка вероятност ще ми запушат устата, като го накарат да даде твърде неясни показания. Дори Съм сигурен — той ще се закълне, че не е в състояние да разпознае чантата и да каже дали Милдред е взела своята или на Даяна. В никакъв случай няма да признае, че шофьорската книжка, която е видял, е била на името на Даяна Риджис. Ще заяви, че не си спомня името.

— Значи на Даяна лошо й се пише?

— Повече от лошо, освен ако не успея да се добера до нови факти. Разбира се, това е само предварително разглеждане. Дори да дадат по-нататъшен ход на делото, не всичко е загубено. Но много ми се ще да им попреча да я чернят по вестниците… Има нещо, което трябва на всяка цена да направим, Пол. Трябва да минем по стъпките на Милдред Данвил в деня на убийството. Поне в това отношение Реймс ни даде материал за работа. Посочи ни мястото, където колата й е била паркирана най-малко за час и пет минути. Какво е търсила там? Какво има наоколо?

— Не мога да ти кажа веднага — отвърна Дрейк, — но ще разбера. Ще изпратя хора да проучат и да съставят карта на квартала, като отбележат всяка сграда и опишат предназначението и обитателите й.

Мейсън кимна.

— Ще хапна нещо и се връщам в съда. Между другото, Пол, кой събира боклука от онези апартаменти?

— Не знам. Защо? — засмя се Дрейк. — Мислиш, че можеш да накараш боклукчията да влезе и да вземе твоя дневник?

— Човек никога не знае — отвърна Мейсън нехайно. — Мога да стана боклукчия и…

— Избий си го от главата — предупреди го Дрейк. — Човекът на Холкъм ще те познае както и да се маскираш. А ако те пипнат с онзи…

— Ще видим, ще видим. Може пък да се получи. Моля те, Пол, разбери кой събира боклука и ми съобщи след края на следобедното заседание.

— Добре — обеща Дрейк сухо, — но запомни съвета ми. Не си играй с Холкъм, той е опасен. Знае, че търсиш нещо, което е в апартамента. Той също го търси. При него няма празно и е безжалостен. Та приятелю, ако знаеш къде е този дневник, по-добре го забрави.

Мейсън гледаше зареяно в простора.

— Намери боклукчията — повтори той. — и незабавно прати човек да го следи. Може скоро да ми потрябва.