Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (11)

11

Даяна Риджис седеше от другата страна на гъстака метална мрежа, която разделяше масата между затворниците и посетителите. От едната страна се навърташе надзирателката, а от другата един полицай внимателно наблюдаваше някой да не се опита да предаде нещо през мрежата.

Мейсън беше доближил ухо към преградата, а Даяна, чието пострадало око бе придобило тъмнозеленикав оттенък, се беше навела към него и шепнеше.

— Какво има в миналото ви, което искате да скриете? — попита адвокатът.

— Какво да има — нищо.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Разведена ли сте?

— Да.

— По ваша вина или по негова?

— По негова, заради жестокостта му.

— По дяволите — ядоса се Мейсън, — през цялото време се опитвате да скриете нещо от мен. Не можете ли да разберете, че сама си вредите, като криете фактите от адвоката си.

— Май трябваше да ви кажа за пистолета — призна на тя унило.

— Може би си заслужаваше да го споменете — заяви Мейсън саркастично, — ако държахте да се отнасяте честно към адвоката си.

— Мистър Мейсън, моля ви, недейте.

— За мен вече е невъзможно да се откажа от този случай — продължи Мейсън, — а вие ме разигравате. Хайде, разкажете ми за пистолета и се постарайте да говорите истината.

— Мистър Мейсън, никога не съм ви лъгала, само за пистолета не ви споменах, защото мислех, че е на Милдред и че тя се готви да извърши нещо отчаяно.

— Откъде знаете, че е на приятелката ви?

— Виждала съм го в нея.

— Кога?

— През последните две-три седмици. Тя… Тя носеше пистолет със себе си.

— Защо?

— Не знам.

— Кога открихте пистолета?

— Снощи.

— Кога точно?

— Още първия път, когато се върнах от апартамента на мие Стрийт. Реших, че ще отида вкъщи да видя дали има някаква бележка от Милдред. Взех такси.

— В колко часа стигнахте?

— Не знам.

— Приблизително колко време след като си тръгнахте от апартамента на мис Стрийт?

— Не повече от петнайсет минути.

— Валеше ли?

— Да, дъждът беше започнал, може би преди двайсетина минути.

— Къде беше пистолетът?

— Отгоре на тоалетката.

— И какво направихте?

— Естествено, почудих се какво търси там. Взех го и го разгледах, след това го сложих в чекмеджето на тоалетката, после си помислих, че може би… Не исках някой да го види отгоре, отидох до коша с прането н го мушнах вътре.

— Защо?

— Не знам. Просто се тревожех за Милдред. Боях се, че се е забъркала в някаква неприятна история. Беше ми казала, че се готви за някаква отчаяна постъпка.

— И после?

— Тръгнах отново към апартамента на мис Стрийт, но валеше, а и освен това се тревожех да не би на Милдред да се случи нещо лошо, затова взех такси и отидох направо на булевард Сан Фелипе.

— За колко време стигнахте?

— Доста пътувах. Сигурно към двайсет и пет — трийсет минути.

— А колко беше часът, имате ли представа?

— Трябва да е било около осем и половина или Девет без четвърт.

— И какво направихте?

— Точно това, което ви разказах и преди, мистър Мейсън. Известно време се озъртах, после влязох в колата си и зачаках, след това излязох, заобиколих къщата и тогава открих трупа на Милдред, после се качих в колата и се върнах обратно, за да се опитам да намеря мис Стрийт, но нея я нямаше и… Това е чистата истина.

— А сега слушайте, Даяна — започна Мейсън, — да си говорим честно. Трупът на Милдред беше открит с лице, заровено в калта. Имаше бразди, изкопани от пръстите й, когато се е вкопчвала в калта. Вашата история просто не може да бъде вярна, защото, ако убийството е извършено с този пистолет, то трябва да е било извършено след започването на дъжда.

— Какво да правя? Това е истината, мистър Мейсън.

— Какво разказахте на полицията?

Тя отмести поглед.

— Боже мой! — разсърди се Мейсън. — Не можете ли да говорите откровено с мен? Какво казахте на полицията?

Очите на Даяна се напълниха със сълзи.

— Казах им всичко.

— Наредих ви да си държите устата затворена.

— Знам, но те — ох, всичко беше наред, докато не намериха пистолета. След това се държаха толкова злобно и подигравателно, така тържествуваха… направо ме измъчиха с натяквания за отпечатъците от пръстите ми върху пистолета. Тогава им казах истината.

— Но — разгневи се Мейсън — това не може да бъде истината. Милдред е била убита едва след като е започнало да вали.

Даяна замълча.

— Вижте какво — настоя Мейсън, — опитвате се да прикриете някого. Намерили сте този пистолет известно време след като сте видели трупа, не преди това. Скрили сте го и…

— Не, мистър Мейсън, честна дума. Заклевам се.

— Как — попита твърдо адвокатът — е възможно този пистолет да бъде използван при убийството, то е извършено след началото на дъжда… Един момент!

Мейсън смръщи вежди и заговори развълнувано:

— Вижте какво, Даяна, трябва да ми кажете самата истина. Не бива да се отдалечавате от нея дори на косъм.

— Това е истината, мистър Мейсън. Неочаквано адвокатът стана от стола и даде знак на надзирателката, че разговорът е приключил.

— Добре — кимна той на Даяна. — Залавям се за работа. Но ако лъжете, мислете му — ще ви лепнат най-тежката присъда: за предумишлено убийство.

Мейсън излезе от затвора и отиде до колата, дето го чакаше Дела Стрийт.

— Е? — попита тя.

— Твърди, че е видяла пистолета, преди да отиде до Сан Фелипе — обясни Мейсън. — Това означава, че го е намерила съвсем скоро след като е заваляло.

— Но не е възможно убийството да е било извършено тогава — възрази Дела Стрийт. — Следите, които пръстите са изкопали в калта, показват, че жертвата е била убита едва след като е заваляло.

Мейсън бавно кимна.

— Значи тя лъже — отбеляза секретарката с горчивина.

— Не — отвърна Мейсън, — има една малка възможност, една почти невероятна хипотеза, която би могла да ни помогне. Може би момичето казва истината.

— Не ми се вярва.

— Какво се прави с цистерната за дъждовна вода в края на сухия сезон, Дела? — запита Мейсън.

— Не знам, защо? Каква връзка има това?

— Изпразва се старата вода, останала в цистерната. След това се оставя дъждът да измие мръсотията от покрива и кранът на цистерната се затваря, за да се събере нов запас от дъждовна вода.

— Е, и какво от това?

— Вчера, когато е станало ясно, че ще завали, съвсем естествено е било човек да отвори крана на цистерната и да остави старата вода да изтече. И, разбира се, тази вода е изтекла в падинката в задния двор, там, където беше намерен трупът, така че е възможно убийството да е било извършено, преди дъждът да е започнал, и там да е имало кал, по която са останали следите от пръстите.

— Шефе! — възкликна Дела Стрийт. — Сега си спомням. Когато бяхме там, ти каза, че кранът е отворен.

Мейсън кимна.

— Въпросът е дали можем да го докажем.

— Аз мога ли да бъда свидетел?

— Забеляза ли водата да изтича през крана?

Тя намръщи чело и се замисли, след малко призна:

— Не. Спомням си забележката ти, че кранът е отворен, но всъщност не се обърнах да погледна.

— Ето, видя ли? — натърти Мейсън.

— Ами ти? Ти не можеш ли да бъдеш свидетел?

— Не, щом съм адвокат на подсъдимата. А дори и да стана свидетел, мислиш ли, че съдебните заседатели биха ми повярвали? Не, Дела, ще трябва да разчитаме на снимките на полицията. На тях би трябвало да личи, че през крана на цистерната изтича вода.

— Каза ли това на Даяна?

Мейсън поклати глава.

— Защо? Това би дало на момичето известна надежда, нещо, за което да се хване, нещо…

— И полицията да разбере, че тя се надява на нещо, и да я обработват, докато открият какво е то, и ние да загубим още преди да сме започнали. Не, Дела, единствената надежда да използваме тази теория е да оставим прокурора да изгради обвинението си върху предположението, че убийството е било извършено около час след като е започнало да вали, и после да го стъписаме с нашата теория и да му покажем, че е възможно Милдред да е била убита преди това. Това е единственият начин да обясним как е възможно пистолетът да е бил намерен преди убийството.

Дела Стрийт се вкопчи в ръката му.

— Господи, шефе! Толкова съм развълнувана! Дано да успеем!

Мейсън запали колата и изрече мрачно:

— По дяволите, трябва да успеем. Има някаква здрава връзка между Даяна и Милдред, поради която Даяна е била дълбоко, фанатично предана на приятелката си. Видяла е пистолета на Милдред и го е скрила, без да ми каже. Открила е трупа на Милдред и без да съобщава на никого, се опита да ме накара да отида там с нея. Това не е случайно, тука има нещо по-дълбоко.

— Попита ли я какви неприятности е преживяла в миналото?

— Не.

— Защо?

— Страхувах се, че щом веднъж ми разкаже всичко, ще й стане по-лесно да заговори и втори път — пред полицията. Накарах й се, че крие факти от мене и си тръгнах. Сега тя ще скърца със зъби и ще мълчи пред полицаите до второ пришествие — поне се надявам, че ще мълчи.