Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (18)

18

Мейсън позвъни в дома на Джейсън Бартслър и Карл Фреч му отвори.

— Добър вечер — поздрави адвокатът. Карл Фреч отвърна любезно и изискано:

— Добър вечер. Мистър Бартслър очаква ли в ???

— Би трябвало — натърти адвокатът.

Карл Фреч си придаде вид на надменна незаинтересованост, на безкрайно отегчение от житейското ежедневие, който съответстваше на обичайната му поза, като особено внимателно се стараеше да подчертае безразличието си към важността на настоящите посетители.

— Влезте, моля — покани ги младежът учтиво, но без ентусиазъм. — Ако обичате, седнете за няколко минути — добави той и изчезна към другата част на къщата.

Дела Стрийт вдигна ръце, сви пръсти и оголи зъби.

— Как искам да разкъсам това животно! — изръмжа тя.

Мейсън се ухили.

— Непоносимо, ужасно животно! Да можех да го видя смачкан, принуден да свали маската си…

Вратата се отвори.

— Мистър Бартслър ще се радва да ви види — съобщи Карл с такъв тон, сякаш бе извършил някаква голяма услуга. — Обясних му, че сигурно става въпрос за нещо много важно.

— Колко мило от ваша страна! — рече Дела Стрийт със сарказъм.

Карл Фреч повдигна вежди бавно и превзето.

— Моля — провлачи той с тон, който можеше да се изтълкува и като светска превземка, и като преднамерено оскърбление.

Мейсън и Дела Стрийт минаха по познатия път и влязоха във всекидневната, която Джейсън Бартслър използваше за кабинет.

— Добър вечер — кимна Мейсън.

— Здравейте, Мейсън. Добър вечер, мис Стрийт. Каква е причината за посещението ви?

— Идвам от името на Даяна Риджис — обясни Мейсън.

— Какво става с нея?

— Бихте могли да й помогнете.

— Как?

— Като помогнете да оттеглят обвинението срещу нея.

— Страхувам се, че няма да е възможно, Мейсън. Доказателствата изглеждат твърде сериозни. Има известни неща, които вие все още не знаете — научих ги поверително от обвинението, във връзка с въпросите, които ми бяха зададени. Нямам право да ги разкрия, но все пак ще ви кажа, че се опитвате да гребете срещу течението. Мисля, че няма да успеете, Мейсън.

Адвокатът предложи цигара на Дела Стрийт, после и на Бартслър, но той отказа и взе пура от табакерата си. На свой ред Мейсън не прие предложената му пура, поднесе огънчето на Дела и сам запали.

Поемайки дълбоко дим, адвокатът изпъна дългите си крака, кръстоса глезени и се усмихна на Бартслър.

— Приветлива, приятна, възпълна жена, която накуцва. Какво знаете за нея?

Очевидно Бартслър не беше очаквал такъв въпрос. Изненадан и озадачен, той се вторачи замислено в Мейсън.

— Нищо.

— Помислете.

— Не е необходимо. Не познавам такава жена.

— Да се опитам ли да опресня паметта ви, Бартслър? — настоя Мейсън.

— Няма да е зле.

— Да се върнем към преживяното от Даяна Риджис с доведения ви син. Прибирайки се през въпросната вечер с такси, Даяна е срещнала някаква ваша посетителка, чието име обаче е забравила…

— А, почакайте за момент — прекъсна го Бартслър. Спомням си. Онази жена, която искаше да ме види за някаква безумна сделка с мини.

Мейсън се намръщи. Гласът на Бартслър звучеше като че ли точно в момента си е припомнил този случай. Ако този човек се преструваше, то го правеше съвършено.

— Е — попита Бартслър, — накъде биете? Какво общо има тя с това?

— Може би много нещо, Бартслър. Хайде сега ми кажете точно за какво искаше да говори с вас.

— За някаква мина.

— Измислете нещо по-добро.

Руменината, която заля лицето на Бартслър, както и гневът в очите му бяха съвсем неподправени.

— Не ми харесват нито тонът ви, нито подходът ви, Мейсън. Обяснявам ви съвсем точно причината за нейното посещение.

— Твърде необичаен час за жена, която иска да разговаря относно продажбата на някаква мина, нали?

— Точно така си помислих и аз — съгласи се Бартслър. — Не можах да разбера защо Франк Гленмор я пусна да влезе. Разбира се, обяснението й беше твърде правдоподобно — работела през деня и можела да излиза само вечер, пък н не възнамерявала да продава мината, но после разбрала, че понякога купувам такива мини и какво ли не още. Но кажете ми, Мейсън, защо смятате, че тя има някакво особено значение? Дали защото е видяла Даяна Риджис да слиза от таксито ние дала пари на заем, за да плати на шофьора? Разбира се, това е безспорен факт, но не мога да разбера каква връзка има с делото. Заемът е бил върнат.

— Спомняте ли си името й? — попита Мейсън нехайно.

— Да, казваше се Кенард и притежаваше по-скоро неразработен участък, отколкото мина. С други думи, имаше изгледи за добро находище, непроверени обаче на практика, а мен такива сделки съвсем не ме интересуват.

Мейсън наблюдаваше внимателно Бартслър и пушеше мълчаливо, лицето му беше като издялано от гранит.

— Вашата посетителка, мисис Дж. С. Кенард, живее на Лоблъцд Авеню три хиляди шестстотин деветдесет и едно — заяви той. — До деня, в който ви е потърсила, тя се е занимавала с една твърде интересна и дори необичайна дейност. Може би трябва да го наречем професия.

— Каква именно? — заинтересува се Бартслър. — И откъде знаете толкова много за нея?

— Организирала е детска градина. Това говори ли ви нещо?

— Така ли! — едва ли не извика Бартслър. — Искате да кажете, че е възможно да знае нещо за моя внук? Тя…

— Имаме всички основания да предполагаме, че вашият внук й е бил поверен — продължи Мейсън. — А след посещението си при вас тя е изчезнала. Та престанете да увъртате и…

Ръката на Бартслър се стрелна през масата, палецът му яростно натисна едно копче и някъде в съседната стая се раздаде звън.

— Точно така, ей сега ще разберем всичко — ядоса се той.

След миг Франк Гленмор подаде глава през вратата, видя посетителите и им се усмихна за поздрав.

— Добър вечер, мис Стрийт. Добър вечер, мистър Мейсън. Какво има, Джейсън?

— Влез, Франк, и седни — нареди му Бартслър. Нещо в тона му накара Гленмор да го погледне озадачено.

— Спомняш ли си мисис Кенард, която ни посети преди две-три вечери? — попита Джейсън без всякакъв увод.

— Да, една възпълна жена. Струва ми се, че накуцваше. Участъкът й се намира в района, който усилено се проучва напоследък…

— За какво ти каза, че иска да разговаря с мен? — продължи да пита Бартслър.

Гленмор повдигна вежди.

— Ами, естествено, за продажбата на мината си.

— И ти присъства, когато тя разговаря с мен?

— Да.

— През цялото време?

— Да.

— И за какво говори тя? Какво разисквахме?

— Ами, разбира се, мината й. Беше донесла проби, които ти показа, и документи за собственост, сведения за местонахождението и неща от този род. И…

— И ти присъства по време на целия разговор?

— Да.

— Кой я изпрати, когато си тръгваше?

— И двамата.

Бартслър се обърна към Мейсън:

— Нямаме достатъчно прислуга, та се оправяме сами както можем. Вярвам, че разбирате накъде бия?

Адвокатът кимна.

— Мога ли да попитам за какво е всичко това? — заинтересува се Гленмор с неприкрито любопитство.

— Мейсън смята, че мисис Кенард може би знае нещо за внука ми — обясни Бартслър.

— За… какво? — учуди се Гленмор.

— Внука ми — отвърна Бартслър, като наблюдаваше съдружника си с присвити очи. — Имам известно основание да вярвам, че няколко месеца след смъртта на сина ми жена му е родила дете. Това стана ясно в съда днес.

— Ах… Господи! Боже мой, Джейсън, никога не си ми казвал… Минали са почти три години! Внук!

— И този внук е бил скрит от мен.

— Скрит? Не можа ли да получиш съдебно нареждане?

— Всъщност вдовицата на Робърт винаги е отричала съществуването на дете. Едва днес, на свидетелското място, призна.

Гленмор остана безмълвен. По лицето му съвсем ясно личеше, че думите на Бартслър силно са го разтърсили.

— Хайде, Франк, да се върнем към…

— Момента, в който тя дойде — прекъсна го Гленмор. — Спомням си съвсем ясно, защото в началото си помислих, че Даяна е пристигнала с нея. Даяна ми обясни, че не е, но…

Джейсън Бартслър подскочи на стола.

— Откъде знаеш, че не е дошла с нея, Франк?

— Ами и двете казаха… — Гленмор замлъкна, сякаш внезапно обзет от съмнение.

— Продължавай — каза рязко Бартслър. — Хайде да изясним това. Откъде знаем, че не са дошли заедно и не са измислили тази история? Има ли нещо, което доказва, че не са били заедно, Франк?

Гленмор произнесе бавно, като човек, който обмисля:

— Доказателства няма… Ако искаме да бъдем съвсем точни.

— Държа да бъдем съвсем точни — заяви Бартслър.

— Спомням си, че чух звънеца. Помислих си, че Карл ще отвори. Беше доста късно и реших, че може някой да търси него.

— Ясно. Продължавай.

— След като изчаках около минута или минута и половина, отидох до вратата.

— Чу ли се второ позвъняване?

— Струва ми се, че да, но не съм сигурен. Спомням си, че почаках, но после започнах да се тревожа, че човекът може да си отиде. Знаех, че Карл е на горния етаж и бях сигурен, че ще слезе.

— Но той не слезе, така ли? — Не. Той беше… Всъщност Даяна каза, че тогава е бил…

— Разбирам — прекъсна го Бартслър. — Да се върнем към това, което се случи, когато ти отвори вратата.

— Така… Жената стоеше точно пред вратата и като че ли тя беше позвънила, а и Даяна беше там и точно зад Даяна — шофьорът на таксито…

— Само едно такси?

— Да.

— Това решава въпроса.

— Не, Джейсън, не бива да прибързваме. Дори не съм сигурен дали не чух шум от отдалечаваща се кола и, разбира се, жената би могла да дойде с трамвай. Имаше вид на жена, която би го направила.

— Тя ли ти каза, че е платила сметката на Даяна?

— Опитвам се да се сетя. Мисля, че Даяна каза: „Забравила съм си някъде чантата и трябваше да взема пари на заем от тази жена, за да си платя таксито.“ Аз я успокоих, че ще се погрижа да ги върна, и тя хукна нагоре по стълбите. По дяволите, Джейсън, мисля, че не са дошли заедно.

— Кое те кара да мислиш така?

— Начинът, по който стана всичко. Беше съвсем естествено… Не допускам, че са достатъчно добри артистки, за да ме накарат да повярвам… А освен това там беше и шофьорът на таксито. Той все още стоеше и прибираше парите в джоба си. Чу какво каза Даяна и не се изненада. Щеше да се изненада, ако бяха дошли с едно и също такси.

— Освен ако Даяна не е изиграла някой номер, че е неин ред да плати, и после уж открила, че чантата и я няма.

— Може, но все пак ми се струва, че не е било така. И още нещо, Джейсън. Ако тази жена е имала някакви други намерения, освен да продаде мината си, тя е истинска артистка. Нямаше нито едно движение нито една нейна дума, които да не отговарят на представата за жена на средна възраст, наследила или спечелила мина от щастливо капиталовложение или рисковани спекулации. По дяволите, тя реагираше съвсем естествено. Както винаги в такива случаи вярваше, че мината й ще бъде много доходна, и искаше да си осигури дял от печалбите.

— Тук съм съгласен с теб — призна Бартслър. — И на мен все това ми се върти в ума, откакто се заговорил. Цялото й държане беше толкова типично, че няма как да е престорено. Не е възможно да се държи по този начин, ако наистина няма мина за продаване. Вижте какво, Мейсън, възможно ли е вие да сте на погрешна следа?

— Възможно е — призна Мейсън, — но фактите, които имаме, ме карат да вярвам, че вашият внук е поверен на грижите й.

Лицето на Бартслър неочаквано се промени.

— Слушайте, Мейсън, не може ли да е точно обратното? Не може ли да е дошла да ми продаде мината си и после, докато е била тук или след като си е тръгнала… Не, невъзможно е… Или пък е взела детето след това — или дори детето е било при нея, без тя да знае кое е, и по-късно е свързала имената? Мисълта ми е, че може да сме на правилна следа, но да гоним не когото трябва. Разбираш ли ме, Франк?

— Да. И аз си мислех същото, но се въздържах… Бартслър се обади нетърпеливо:

— Казвай всичко, което ти мине през ума. Никой друг не е от значение за мен в момент като този.

— Не искам да си пъхам носа, това е всичко.

— Това е толкова важно за мен, че всичко останало не ме интересува. Говори, нека другите да вървят по дяволите.

— Според мен — започна Гленмор — жената трябва да е научила за внука ти след или поне по време и а посещението си тук.

— Кого е видяла мисис Кенард, преди да разговаря с мистър Бартслър? — запита Мейсън.

— Никого. Тя телефонира, представи се и съобщи, че притежава мина, която иска да продаде. Имала проби, показващи наличието на много висококачествена руда, и поради предстоящата разработка на мината се налагало да говори с нас вечерта. Помоли, ако е удобно, да я приемем.

— И после? — попита Мейсън.

— Предложих й да намине някой ден през седмицата. Съвсем не очаквах, че ще дойде същата вечер, и толкова късно. Смятах, че под вечер разбира рано привечер.

— И с никой друг не се е срещала? — Чакайте да помисля… Поканих я да влезе и разговарях с нея. После отидох при Джейсън да известя, че го чакат, и да му обясня, общо взето, предложението й. Попитах дали ще я приеме.

Точно така — потвърди Бартслър. — Описа ми накратко предложението й и аз ти казах, че сигурно няма да ме заинтересува, но след като жената е дошла ще поговоря няколко минути с нея.

— А през това време — спомни си Гленмор — тя беше в приемната и има вероятност… Но не виждам какво значение би имало това.

— Каква вероятност? — запита Бартслър.

— Възможно е мисис Бартслър или Карл Фреч да са минали през стаята. Но разбира се, те не биха могли да разменят повече от една-две думи.

В продължение на няколко секунди беше тихо, след това Бартслър каза многозначително на Гленмор:

— Моля те, Франк, провери това.

Гленмор изглеждаше смутен.

— Малко трудно ще е сега.

— Е, опитай.

— И ще ми бъде неудобно. Смятам, че лесно можеш да ме разбереш.

— Е, щом имаш такова чувство… Кажи на Карл да дойде веднага и помоли мисис Бартслър също да бъде така любезна. Обясни й, че е много важно.

Гленмор кимна и излезе от стаята. Бартслър задъвка пурата си.

— По дяволите, Мейсън — размишляваше той, — не е възможно и все пак трябва да е станало така.

— Може би — предложи Мейсън, — тъй като става въпрос за вашата съпруга и вашия доведен син, най-добре е да се направи двойна проверка, за да не се стигне до недоразумение. Не бих искал сляпо да приема нещо, което може в действителност да не съществува, особено щом то засяга вашите отношения.

— Ние със съпругата ми сме женени отдавна — заяви Бартслър, — няма вече чувства, които да ме заслепяват, и съм наясно, че за нея това поначало е било чиста сделка. Искала е да разполага с пари. Искала е положение. Искала е влияние. И както обикновено става, когато някой се опитва да продаде нещо, което не е за продан, купувачът не получава какво желае.

— А вашият доведен син? — попита Мейсън.

— Моят доведен син — повтори Бартслър с известно огорчение. — Няма защо да си кривя душата за този лигльо. Направо плаче за един хубав ритник. Той е надуто, самомнително, лицемерно, егоистично, суетно магаре.

— Доста пълен портрет — забеляза Мейсън.

— Нямам време, иначе бих намерил какво още да добавя. Той е способен на всичко най-лошо. Преизпълнен е от идеята, че трябва да живее като велик актьор, и е готов да направи всичко, абсолютно всичко за това, само не и да работи. Карл е едно от многото нищожества, които искат да започнат направо от върха.

— А майка му? — заинтересува се Мейсън.

— Тя е много привързана към него. Мисли, че в него са събрани качествата на всички най-големи холивудски звезди.

— И е готова на всичко, за да задоволи амбициите му?

— Да.

— Предметът на разговора ни, разбира се, е много деликатен — вметна Мейсън.

— По дяволите, няма значение! — избухна Бартслър ядосано. — Когато казвам „всичко“, разбирам не по-зле от вас какво означава това. Тя би излъгала. Би откраднала. Сигурно би убила, за да…

— За кого говорите? — чу се студен, изискан глас от другия край на стаята.

Бартслър вдигна поглед, видя жена си, стана и заговори:

— Мила, сигурно си спомняш мистър Мейсън и мис Стрийт?

— Добър вечер — поздрави тя хладно и после се обърна към Бартслър: — За кого говореше, Джейсън?

Джейсън срещна погледа й.

— Дявол да го вземе, щом искаш да знаеш — за теб.

— Разбирам. И да не би случайно да искаше мистър Мейсън да ти бъде адвокат в бракоразводното дело?

— Е, хайде да не…

Тя се усмихна ледено.

— Ако беше направил това, щеше да бъде малко прибързано. Утре следобед аз подавам молба за развод.

В продължение на един-два кратки мига Бартслър помълча, сетне процеди през стиснати зъби:

— Хубаво, тъкмо ще се сложи край на всичко.

— О, не, съвсем не — отвърна тя мило. — Това е само първият изстрел. Както ще потвърди мистър Мейсън, въпросът за нашето имущество тепърва ще се решава.

— Ако мислиш, че ще измъкнеш някакви пари за себе си и за твоя нехранимайко…

— Стига, Джейсън — прекъсна го тя рязко. — Мене можеш да обиждаш, щом смяташ, че имаш право като съпруг. Но сина ми остави на мира. Него го издържам аз и той по никакъв начин не зависи от теб.

— Ти го издържаш! — изсумтя Бартслър. — Взимаш пари от мен и му ги даваш.

— И все пак парите, които му давам, са мои.

— И затова той има толкова проклето самодоволно, независимо поведение — кипна Бартслър. — Държи се така, като че нищо не ми дължи на този свят, дори и уважение.

— Не знаех, че ти дължи нещо — промълви мисис Бартслър ледено. — Ако искаш уважение, трябва да Умееш да го вдъхваш.

— Ей сега ще му го вдъхна! Само да е направил това, което мисля, че е…

— Какво мислиш, че е направил?

— Мисля, че… Нека първо да чуем какво ще каже. Франк Гленмор влезе на пръсти в стаята и леко лопати глава.

— Няма ли го? — попита Бартслър.

— Не.

— Ако търсите Карл — обади се мисис Бартслър, — той ще се прибере доста късно. Доколкото знам, излезе на среща.

— С чия кола? — попита Бартслър.

— Не се безпокой, Джейсън, с моята.

— Проклетият разглезен самохвалко! — изруга Бартслър. — Само да избяга…

— Престани да го обиждаш, Джейсън. Всъщност той няма абсолютно нищо общо с теб. За него изцяло и напълно отговарям аз. Разбира се, той е горчиво разочарован, че не можа да замине отвъд океана като по-здравите си връстници…

— Разочарован! — избухна Бартслър. — И таз добра! Този жалък страхливец не би се приближил и на хиляда мили до мястото, където може да пострада кожицата му…

— Достатъчно, Джейсън.

— Разочарован! — продължи Бартслър, сякаш не я чу. — Не, няма да иде в окоп на предната линия. Тапа от шампанско да изгърми, и той едва се сдържа да не се навре под масата от страх. Дай му пушка и…

— Искал си да ме видиш? — прекъсна го мисис Бартслър. — Предполагам, че имаш някаква причина. Ако е било само за да ме унижаваш и да обсъждаш измислените си оплаквания срещу сина ми, предупреждавам те, че все още не съм подала молбата за развод. Мога да я променя и да включа унижението, на което сега ме подлагаш. Мистър Мейсън и мис Стрийт ще свидетелстват, че бях извикана тук единствено за да изслушам непристойната ти тирада срещу сина ми.

Бартслър въздъхна.

— Безсмислено е да говорим. Познаваш ли една жена на име Кенард?

Тя смръщи вежди.

— Кенард… Кенард… Не, Джейсън, мисля, че не.

— Тя е възпълна, към шейсетгодишна, накуцва и има майчински благ поглед — описа я Бартслър. — Беше тук, ако не се лъжа, на двайсет и четвърти вечерта. Сигурно ще се сетиш, защото същата вечер Карл удари Даяна…

— Джейсън, много бих искала да се въздържаш от подобни обвинения. Карл не е удрял онова същество. Поставяш ме в много неудобно положение, като първо приемаш, че Карл би ударил жена, и второ, че думата му не означава абсолютно нищо. Това е една от причините повече да не мога да живея с теб или под твоя покрив. Проявяваш изтънчена форма на морална жестокост, достатъчна да…

— Достатъчна да ти даде някакъв повод да хукнеш при адвоката си, за да искаш издръжка — прекъсна я Бартслър.

— Наистина, Джейсън, не виждам защо трябва да продължаваме този разговор. Ако не престанеш упорито да намесваш Карл в него, страхувам се, че ще трябва да се оттегля. Но ако има някои сведения, които мога да ти дам, нещо, което би те улеснило в работата ти, или нещо, което би ти помогнало…

— Спомняш ли си тази жена? Виждала ли си я изобщо?

— Сега, след като ме подсети, струва ми се, че да.

— Къде?

— Мисля, че чакаше в приемната. Не й обърнах особено внимание, просто забелязах една жена, която, общо взето, отговаря на това описание.

— Видя ли я как ходи?

— Не.

— А Карл видя ли я? — Ще трябва да попиташ Карл. — Къде е той?

— Излезе.

— С кого?

— Не виждам какво значение има това — отвърна тя. — но просто защото не искам да имаш чувството, че крия от теб нещо, което може да ти бъде от полза за работата ти, ще ти кажа. Излезе с една много изискана млада жена с приятна външност. Но очевидно за теб няма никакво значение къде е той. Мисля, че ни най-малко не го разбираш, нито го обичаш, така че каквото и да прави, не те засяга.

— Обич, по дяволите — изруга Бартслър. — Няма да тръгна да го целувам! Искам да изясня дали е разтварял с тази Кенард.

— Съвсем сигурна съм, че не е, Джейсън. Ако жената е била тук, за да се срещне с теб, убедена съм, че Карл е стоял настрана. Знаеш така добре, както и аз, че той много внимава никога да не ти пречи по какъвто и да е начин, никога да не ти даде и най-малкия повод за…

— Знам — прекъсна я Бартслър, — добре е бил обучен.

Тя кимна покорно, завъртя се и бързо напусна стаята с вдигната глава.

— Добре. — Бартслър кипеше от яд. — В дяволска каша съм се забъркал. Не ме гледайте така, Мейсън. Знам, че й дадох коз в ръцете. Знам, че това ще прозвучи ужасно, когато го напише в молбата за развод, как в присъствие на мои познати съм я извикал и съм поставил под съмнение намеренията й, говорил съм против сина й и изобщо съм я изложил на присмеха в подигравките на моите приятели и колеги и всичко това й е причинило дълбоко и мъчително душевно страдание.

— И отгоре на това ни най-малко не ни помага да открием мисис Кенард — заяви Мейсън.

— Не е така — възрази Джейсън. — Вече съм сигурен, че мисис Кенард е дошла и е използвала предложението за сделка с мината като претекст да влезе. Докато е чакала да я приема, жена ми я е хванала, измъкнала е истинската причина за посещението й и е решила, че един внук ще попречи на плановете й. Дявол да го вземе, Франк, разбери всичко, което можеш, за тази жена. Нареди да я следят! Наеми детективи за целта! Тази жена ми трябва. Искам да науча какво й е било казано и от кого.

— Ще се заема с това веднага — обеща Гленмор. — Моля да ме извините, отивам да се обадя на детективската агенция, с която работим, и ще им възложа да се занимаят със случая.

Телефонът иззвъня.

Гленмор се обади и предаде слушалката на Мейсън.

— Вас търсят. Един клиент, който настоява, че трябва да ви съобщи нещо изключително важно.

— Да. Ало — поде адвокатът.

Пол Дрейк заговори:

— Слушай, Пери, не си въобразявай, че винаги можеш да разчиташ на такъв успех. Просто ни провървя. Открихме Търстън и той знае адреса й. Тя не се е сетила, че някой може да направи опит да се свърже с нея чрез Търстън. Изглежда, той е възлюбления й приятел. Оставила му е новия си адрес веднага щом се е изнесла.

— Той знае ли защо го е сменила?

— Искаш да кажеш защо е изчезнала?

— Да.

— Не. Вземи молив и си запиши адреса. Аз ще задържа Търстън, за да не може той да й съобщи, че я търсят.

— Като го заведеш на вечеря, предполагам — подсказа Мейсън.

Дрейк се изкиска.

— Точно това си мислех да направя — призна той. — Поканих го да дойде с нас на вечеря.

— Ох, този твой стомах! — изпъшка Мейсън. — Какъв е адресът?

— Отседнала е при сестра си, която се казва Ръфин, на булевард Килман хиляда сто деветдесет и едно. А сега, моля да ме извиниш, Пери, защото ми се струва, че мистър Търстън е гладен, и не бих искал да го изпускам от погледа си. Ще поръчам чудесни дебели крехки пържоли с пържени картофи, коктейли, салата, пай с кайма — всичко това на служебна сметка. Чудесия! А ти как си, как ти се отразява шоколадът?

От другата страна на линията се чу изщракване. Мейсън затвори телефона и се обърна към Бартслър:

— Според мен или внукът ви е при тази жена, или тя знае къде е — при положение, че наистина имате внук. Исках да разбера какво се крие зад нейното посещение и това е единствената причина, поради която ви потърсих.

— На всяка цена ще го разберем — заяви Бартслър.

— А какво е правил Карл Фреч в апартамента на Даяна? — попита Мейсън.

— Каза, че не е ходил там — отвърна Бартслър. — Продължава да твърди, че бил излязъл с някакво момиче. Паркирали колата и излезли. Някой откраднал колата. Най-накрая каза името на момичето. Полицията провери. Тя потвърди и така свърши всичко.

— Ние тръгваме — съобщи Мейсън. — Ако разберете, че Карл е разговарял с мисис Кенард, моля, съобщете ми. Ще ви бъда много благодарен.

— Непременно — обеща Бартслър, — но след като открия жената. Няма да ви издам къде се намира тя, Докато не разговарям с нея. Тук вече интересите ни се разделят.

— Ясно — рече Мейсън. — А сега ще ви пожелаем Лека нощ. Много работа ни чака.

Джейсън Бартслър ги придружи до вратата.

— Мисля, че сме доста близко до финала — заяви той, преди да затвори.

Навън в колата Дела забеляза:

— Нито думица за примирието с Хелън. Мейсън кимна, потънал в размисъл.

— Пол ли се обади?

— Аха.

— Открил ли е мисис Кенард?

— Мисля, че да.

— Сега там ли отиваме?

Мейсън рязко сви зад ъгъла.

— Право там.

Дела Стрийт въздъхна:

— Моля те, шефе, подай ми едно от онези шоколадчета.