Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (20)

20

Мейсън завъртя шайбата на телефона и набра „централа“.

— Ало, ало, централа, свържете ме спешно с полицията! Побързайте, моля… Ало, Управлението на полицията ли е? Искам да говоря с лейтенант Граг.

— Няма го — чу се в отговор отсреща.

— Кой е дежурен в отдел „Убийства“?

— Сержант Холкъм.

— Свържете ме със сержант Холкъм. На телефона е Пери Мейсън. Обаждам се по спешност.

— Да, какво има? — попита след миг сержант Холкъм.

— Тук е Пери Мейсън. Моля, сержант Холкъм, веднага да изпратите полицейска кола на един адрес.

— Не може да бъде!

— Слушай, разбери ме правилно. Открих причината за убийството на Милдред Данвил и мисля, че знам кой е убиецът. Трябва бързо да се изпрати полицейска кола в къщата на Джейсън Бартслър, за да предотврати още едно убийство. Също и достатъчно полицаи, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи, докато пристигна.

— Брей, какъв умник си бил! — подигра се Холкъм. — И предполагам, че като се хванем на въдицата, ти ще изпратиш на мястото репортери, като им разкажеш своята версия, за да излезе, че и полицията е убедена в нея. Съжалявам, Мейсън. Сам си изплети кошницата. Що се отнася до нашия отдел, ние знаем кой уби Милдред Данвил и защо.

— Виж какво, Холкъм — зае се да го уговаря Мейсън търпеливо, — не мога да ти изложа по телефона съображенията си, но съм абсолютно сигурен, че ако не изпратиш хора в дома на Джейсън Бартслър, ще бъде извършено второ убийство.

— Добре, ако това се случи, няма да забравя, че май и ти си бил замесен в него и ще можеш да обясниш на съда как така знаеш толкова много, а пък не си съучастник. Щом толкова много бързаш, защо самият ти не отидеш там?

— Някой ми е откраднал колата.

— Ах, така ли? Колко неприятно… Ха, ха, ха! Довиждане, Мейсън!

Адвокатът затръшна слушалката, щом чу изщракването в другия край на линията. Поколеба се за миг, огледа се за телефонния указател и като не го намери, позвъни на „Справки“.

— Моля, дайте ми домашния телефон на Джейсън Бартслър. Извънредно важно е.

— Момент, как се пише последното име?

— Б-а-р-т-с-л-ъ-р. И моля ви, побързайте.

— Момент.

Около петнайсет секунди по-късно гласът отново се обади:

— Номерът е Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три.

— Благодаря — отвърна Мейсън и започна светкавично да набира номера.

След малко някой попита:

— Кой номер набирате, моля?

— Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три.

— Момент.

След кратко забавяне гласът каза:

— Изглежда, линията е повредена. Ще съобщя да поправят. Бихте ли се обадили малко по-късно? Мейсън чукна с показалец по вилката на телефона, освободи линията и позвъни на таксиметровата служба.

— Може ли спешно да изпратите такси на булевард Килман хиляда сто деветдесет и едно?

— Съжалявам, но нямам свободни таксита в района.

— Но случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт…

— Всички така казват — промърмори отегчено момичето. — Ако е толкова спешно, извикайте полицията или линейка. Мисля, че мога да ви пратя такси след трийсет минути, ако това ви устройва.

— Не ме устройва — изскърца със зъби Мейсън.

— Добре. Дочуване.

Мейсън завъртя номера на детективската агенция на Дрейк. Обади се нощната телефонистка.

— Пери Мейсън е на телефона. Къде е Пол? — попита я той.

— Каза, че отива да вечеря с някого…

— Ох, господи! — изпъшка Мейсън. — Имаш ли представа къде?

— Да. Остави телефон, на който мога да го намеря, ако стане нещо изключително важно.

— Обади му се — нареди Мейсън. — Кажи му за нула време да дойде на булевард Килман хиляда сто деветдесет и едно. Ще го чакам. Постой. Има ли някой в кантората, който може да дойде тук по-бързо от него?

— Не, мистър Мейсън, няма. Мисля, че мистър Дрейк…

— Добре тогава. Пол и Анита Дорсет са поканили на вечеря един човек на име Търстън. Кажи на Пол Да остави Анита с Търстън, а той самият да скочи в колата и да пристигне колкото е възможно по-бързо.

— Добре, мистър Мейсън.

Мейсън затвори телефона и закрачи из стаята. Дела Стрийт влезе с детето на ръце.

— Гледай, шефе, колко е сладък!

Мейсън разсеяно кимна в знак на съгласие.

— Готови ли сте да тръгваме?

— Да. Навлякла съм го добре, за да му е топличко.

— Трябва да се измъкнем оттук, а няма как — рече Мейсън. — Мисис Кенард е откраднала колата ми и сигурно е тръгнала да търси подкрепления. Не мога да накарам полицията да, действа и от таксиметровата служба отказаха да ми изпратят кола. Омръзнало им е да ги лъжат, че е въпрос на живот и смърт. Та така, Дела. Ще трябва да ги принудим да действат, щом не чуват с добро.

Той отново набра централа.

— Моля, свържете ме спешно с Управлението на полицията. Ало — заговори Мейсън веднага щом получи връзка. — На телефона е Джейсън Бартслър. Намирам се в дома си на Пасифик Хайтс Драйв две хиляди осемстотин и шестнайсет. Някакъв човек с маска на лицето се опитва да влезе през задната врата. Веднага изпратете патрулна кола.

От другата страна запитаха със странно спокойствие:

— Кой е телефонният ви номер, мистър Бартслър.

— Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три — отвърна Мейсън рязко.

— Човек с маска ли казахте?

— Да.

— Виждате ли го?

— Да. Побързайте! Изпратете хора или ще избяга.

— Мистър Джейсън Бартслър ли е на телефона?

— Да.

— От вашия телефон ли се обаждате?

— Да. За бога, изпратете някого, какво ви става?!

— Съжалявам, но първо затворете да ви се обадя за потвърждение. Току-що получихме заповед от сержант Холкъм да не обръщаме внимание на обаждания от вашия телефон, без да ги проверим. Изглежда, че някакъв адвокат се опитва да накара полицията да изпрати там кола, за да прокара чрез вестниците своята позиция по някакво дело за убийство. Нали разбирате, мистър Бартслър? А сега затворете да ви набера. Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три. Хайде, затворете.

Мейсън тресна телефона и изруга под нос.

— Какво има? — попита Дела.

— Този проклет глупак Холкъм! — избухна Мейсън. — Ще пукне от страх да не го подмамя публично да открие някакви подхвърлени доказателства и да гръмне по вестниците!

— И какво ще правим сега? — недоумяваше Дела.

— Пол Дрейк е на път към нас, или поне би трябвало да бъде, ако се е нахранил. Господи, надявам се, че няма да му позвънят точно когато му поднасят пържолата. Загаси лампите, Дела.

— Всичките ли?

— Всичките в тази стая. Почни от онзи край, а аз ще се погрижа за тоя.

Мейсън щракна един от ключовете, а Дела Стрийт загаси лампиона.

— И в останалите стаи свети — напомни тя.

— Няма значение — отвърна Мейсън, — важното е тук да е тъмно.

— Защо?

— Така сме чудесни мишени за всеки, който реши да стреля през прозореца.

— Боже мой, шефе! Мислиш ли, че има такава опасност?

— Възможно е — промълви Мейсън. — Не знам в какво точно се замесваме, но като цяло картината започва да ми се изяснява.

— Хайде, шефе, изплюй камъчето. Шшт, тихо, Робърт. Всичко е наред. Аз съм Дела Стрийт и съм приятелка на майка ти. Искаш ли да отидеш при мама?

Това накара детето отново да заплаче.

— Искам мама — хлипаше то.

— На гости ли беше тук? — запита го Мейсън.

— Искам мама — изплака детето сънено.

Хайде, шефе — подкани го Дела Стрийт, — казвай какво става.

— Целият случай беше ясен като на длан, а аз не го виждах.

— Защо?

— Защото не взех предвид нещо, което е толкова просто, че не му обърнах внимание.

— Кое?

— Времето.

— Какво общо има това?

— Да се върнем към нощта на двайсет и шести. Даяна се е прибрала от разходката след десет часа.

— Е, какво от това? Искам да кажа: защо е толкова важно?

— Тя видяла мисис Кенард, която току-що била пристигнала. Даяна се качила на горния етаж. Намерила Карл в стаята си. Скарали се. Карл много спокойно и умело я ударил по окото и след това излязъл. Даяна изпаднала в лека истерия. Сложила си студени компреси на лицето. Полежала във ваната, докато спаднат оттоците на краката й, избърсала се и си обула обувките си, защото била забравила да вземе чехлите си в банята, облякла пеньоара си и след това се скарала с мисис Бартслър, вследствие на което изтичала на долния етаж. Облякла палтото си, което било в дрешника, и тръгнала да излиза, когато чула гласове. Решила, че не бива да се показва с подутото си око, и изчакала в дрешника около десет-петнайсет минути всички да се разотидат, за да поговори с мистър Бартслър. И после, когато си мислела, че всичко е наред, отворила вратата, за да излезе, и видяла, че Бартслър и Гленмор тъкмо изпращат мисис Кенард до вратата. И тъй като не искала мисис Кенард да види насиненото й око, избързала и излязла преди тях и тръгнала към аптеката на ъгъла. Оттам решила да отиде в апартамента си и да прекара нощта в него. Открила, че няма в себе си дори пари за телефон, и тръгнала пеша. Стигнала до апартамента и нямала ключ. Не искала да буди домоуправителката, за да й отключи, защото болезнено съзнавала, че е облечена с дълго кожено палто, под него пеньоар, обувки и нищо друго. Затова отишла на автобусната спирка и чакала Милдред да се върне в апартамента. От време на време звъняла на Милдред с монетата, която взела от някакъв непознат.

— Е? — не се стърпя Дела, щом Мейсън замълча.

— Събери всички тези факти, Дела — настоя Мейсън, — и обърни особено внимание на времето. Свържи го с това, което знаем сега, и ще видиш защо е толкова абсолютно и крайно необходимо да отидем в дома на Джейсън Бартслър…

Щом чу познатата фамилия, детето отново се разплака.

— Недей, мило — успокои го Дела. — Не плачи. Затвори си очичките и поспинкай.

— Светни.

— Не, време е за сън.

— Искам мама.

— След малко ще бъдем при нея, пиленце.

— И леля Милдред.

— Да, миличко.

— Ти си много добра.

— Спинкай, спинкай, миличко.

— Искам чичкото да ми разкаже приказка.

— Не може. Чичкото има работа. Трябва да мисли.

— Защо?

— Защото трябва.

— За какво мисли?

— За много важни неща. Сега трябва да мълчиш.

— Разкажи ми приказка.

— Не знам приказки, пиленце.

— Разкажи ми за Джак и бобеното стъбло.

— Забравила съм я.

— А мама знае всичко за Джак и бобеното стъбло.

— Да, мило. Но сега не бива да говориш.

— Светни.

— Не може, трябва да стоим на тъмно. Искаш ли след малко да се повозиш в кола?

Мейсън стана и се приближи до прозореца. Повдигна щорите и погледна в двора.

— Шефе, я по-добре се дръпни от този прозорец.

— Искам да видя Дрейк, когато дойде — рече Мейсън. — В случай, че наистина дойде. Боже мой! Защо ли се бави? Чакай малко. Появиха се светлини от фарове иззад ъгъла… Стой така, Дела. Стой и не мърдай. Не е абсолютно сигурно, че това е Пол Дрейк. Не се движи. Искам да загася лампите в преддверието, така няма да ме видят, ако застана до вратата.

Мейсън угаси светлината в коридора и предпазливо се изправи до изхода. Завъртя ключалката и открехна вратата няколко сантиметра. С бързина, несвойствена за неговата спокойна, отпусната, добросърдечна природа, Пол Дрейк измъкна характерната си Фигура от колата и се втурна по пътеката към къщата.

Мейсън извика през рамо:

— Всичко е наред, Дела! Давай! По-живо!

Адвокатът отвори вратата.

— Здравей, Пол. Имаш ли пистолет?

— По дяволите, не, Пери. Защо?

— Няма значение. Хайде да тръгваме. Дела носи детето. Внимавай да не се спънеш, Дела.

— Какво става с лампите? — попита Дрейк. — Светят откъм задната страна на къщата. Не можеш ли да запалиш тези…

— Не, не — отсече Мейсън. — Никакви лампи, Пол. Хайде да се махаме оттук.

— Що за тайнственост, да не се занимаваш с отвличане?

— Нещо такова. Дай да ти помогна по стълбите, Дела. Внимавай сега… Седни на задната седалка… Пол, ти седни там, аз ще карам.

— Ох, господи! — изстена Дрейк. — Тя не е свикнала на твоето каране. Остави аз да…

— Сядай от тази страна — рязко нареди Мейсън. — Аз ще карам.

Дрейк въздъхна и се качи от дясната страна на колата. Мейсън седна зад волана, затръшва вратата, натисна газта и включи на втора скорост преди още моторът да е запалил.

— Внимавай за шапката си — пошегува се мрачно Дрейк с Дела Стрийт. — Потегляме!

Колата се отдели от тротоара, набра инерция, гумите й изсвириха на завоя и подскочи, когато Мейсън ВКЛЮЧИ на четвърта скорост.

— Дръж здраво детето, Дела — предупреди я Мейсън.

— Държа го.

Момченцето извика от удоволствие и се вкопчи с все сила в Дела.

— Тихо — нареди Пол Дрейк през рамо. — Още си твърде малък да разбираш живота, не знаеш на какво е способен този глупак зад волана. За бога, Пери, имай милост! Къде отиваме?

— В дома на Джейсън Бартслър.

— Стига колата да издържи толкова дълго и нищо да не ни се изпречи на пътя — измърмори Дрейк полушеговито. — Ако наистина искаш да не ми изтъркаш гумите, Пери, просто взимай завоите на две колела. Така ще стане по-бързо — като велосипед, — а другите две няма да се износят… Хей, какво правиш!… Аз само се пошегувах. За бога, Пери, успокой се! Намали малко!

От задната седалка Дела Стрийт въздъхна дълбоко и с облекчение.

— Е, това е последният завой преди къщата на Бартслър.

Момченцето изпищя от удоволствие.

— Ехааа…

— Говори само от свое име, синко — рече Дрейк през рамо.

Дела Стрийт се засмя — явно от нерви.

— Получих нови сведения от кантората, Пери — каза Дрейк, — за онова писмо. Милдред е накарала едно момче на велосипед да го предаде. Дала му половин долар. То казало на родителите си, когато прочело за убийството. Видяло снимката й и си помислило, че я познава, и после, когато прочело адреса… Боже господи, Пери, внимавай!

Мейсън натискаше педала на газта почти докрай и без да обръща внимание на знаците и светофарите по булеварда, се промъкваше покрай малкото коли по пътя. Детето на задната седалка настояваше да стои право, а Дела Стрийт здраво го държеше. Пол Дрейк мълчеше мрачно.

Зад тях се появи червена светлина и зави сирена. Дрейк се завъртя и отбеляза лаконично:

— Е, Пери, намери си го. Мейсън още по-силно натисна газта.

— Остават още четири-пет преки. Нямаме време да спираме и да обясняваме.

Полицейската кола заръмжа още по-силно, Мейсън увеличи скоростта, но полицията не изостана. Сирената запищя пронизително, принуждавайки другите коли да замръзнат на място, което само допълнително улесни Мейсън да подкара с пълна скорост.

Полицейската кола направи опит да го догони, но от един момент нататък двете коли се понесоха бясно по булеварда на постоянна дистанция.

— Ей сега ще започнат да се целят по гумите — предупреди Дрейк. — Когато стрелят по шофьора, не е толкова страшно. Винаги се прицелват по-високо, но стрелят ли по гумите, непременно улучват някой от пътниците.

— Дръжте се. Това е ъгълът — извика Мейсън.

Той зави остро, натисна педала на спирачката, отпусна го, натисна го отново, пак го отпусна и залегна над кормилото.

По паважа се появиха дълги следи от горяла гума, която засвистя по-силно от сирената. Колата поднесе, после рязко се изправи, стъпи отново на четири колела и полетя напред като стрела. След две преки Мейсън закова до тротоара.

Зад тях полицейската кола също спря, издавайки остър звук. Мейсън беше вече отворил вратата и тичаше по пътеката към дома на Джейсън Бартслър. От полицейската кола се чу рязка заповед:

— Спри или ще стрелям!

Мейсън се обърна.

— Бързай, проклети глупако! Трябва да предотвратим убийство!

Полицаят остана непоклатим.

— Спри или ще стрелям!

Мейсън спря. От вътрешността на къщата се чу изстрел. След половин секунда изгърмя още един, куршумът проби големия прозорец откъм фасадата и там зейна дупка, около която се появиха пукнатини.

Мейсън махна на полицаите.

— Бързо! Пригответе се за стрелба.

От вътрешността на къщата се раздаде трети изстрел.

— Направи нещо, Пол! — изстена Дела Стрийт. След това пусна детето и затича към полицейската кола.

— Това е Пери Мейсън, адвокатът. Опитва се да предотврати убийство!

— Мейсън е, вярно — достигна до ушите на секретарката.

Пол Дрейк се измъкна от колата.

— Грижи се за детето, Дела — викна той и се втурна към задната страна на къщата.

Полицаите също се разтичаха — един по стъпалата към входната врата, а друг заобиколи към вътрешния двор.

В къщата изтрещяха още два последователни изстрела. Мейсън се хвърли с цялата си тежест върху вратата, но отхвръкна обратно. Полицаят до него вдигна приклада на пушката си и го стовари с все сила върху рамката на прозореца, който гледаше към предната веранда. Стъклото иззвънтя, полицаят бутна с крак назъбените парчета, останали отдолу, и скочи в осветеното помещение.

Мейсън го последва толкова бързо, че сенките им се сляха. От вътрешността прозвучаха рязка заповед, пукот от пистолет, гърмеж от пушка и накрая настъпи тишина.

Лампите във всекидневната, която Джейсън използваше като кабинет, светеха. Вратите бяха отворени.

— Насам — извика Мейсън.

— Почакай — рече полицаят. — Спокойно. Първо ще отворим входната врата.

— Не, не, насам. Тук има труп.

Полицаят погледна към мястото, което му сочеше Мейсън. През вратата се виждаха рамото и ръката на човек, проснат на пода. Ръката държеше автоматичен пистолет.

Полицаят се поколеба, след това тръгна рязко, като държеше пушката си готова. От задния прозорец се чу глас:

— Хей, Бил, един човек избяга оттук. Пол Дрейк го хвана, но не успя да го задържи. Онзи се откопчи точно когато се приближавах. Изкрещях му да спре, а той се прицели в мен и аз стрелях. Успя да избяга през задния двор в уличката. Но го улучих. Оставил е следи от кръв.

— Тичай и го хвани! — изрева полицаят. — Какво чакаш?

— Реших първо да съобщя.

— Добре, вече ми съобщи! Не го изпускай! Тук има труп.

Полицаят и Мейсън влязоха в стаята. Върху килима на всекидневната бе проснат Джейсън Бартслър. От крака, който беше свит под тялото му, бавно изтичаше червена струйка.

Мейсън коленичи и хвана китката на Бартслър.

— Пулсът му е добър — съобщи адвокатът. — Трябва да го обърнем и да видим дали има други рани.

— Вземи пистолета от ръката му — нареди полицаят.

Мейсън обърна Бартслър на другата страна. Пистолетът се изплъзна от безчувствените му пръсти. Без да се бави, адвокатът разтвори халата и повдигна горнището на пижамата, разгърна го, а полицаят, който все още държеше пушката в едната си ръка, смъкна с Другата панталоните и огледа тялото.

Един куршум беше пронизал крака на Джейсън Бартслър точно при дясното коляно и беше излязъл през прасеца. Изглежда, че това беше единствената рана.

Мейсън се наведе и помириса дулото на автоматичния пистолет. С него току-що беше стреляно.

— Припаднал е от шока — обади се той. — Изглежда, че куршумът е улучил ставата. Хайде да го вдигнем на кушетката и да му дадем малко бренди.

— Ей, слушай — заповяда полицаят, без дори да помръдне, за да изпълни молбата на Мейсън, — я сега ми кажи туй-онуй. Какво става тук?

Той отиде до входната врата, отключи я и се върна.

— Някой се е опитал да убие Джейсън Бартслър — заяви Мейсън.

— На мен ми се струва, че Джейсън Бартслър се е опитал да убие някого.

— Ще има възможност да ви разкаже, когато дойде в съзнание. Дайте сега да го вдигнем на тази кушетка.

Адвокатът намери бренди, навлажни устните на Бартслър, доближи го под ноздрите му и се обърна към полицая:

— Най-добре ще е да извикате линейка.

Навън отново засвири сирена, затрептя и замлъкна. Една кола приближи и спря до тротоара пред къщата.

— По звука прилича на линейка — обади се полицаят.

— Не знам как е пристигнала тук, ако не по телепатия — отбеляза Мейсън.

Клепачите на Бартслър потрепнаха. Мейсън мушна ръка под главата му.

— Пийте. — И наля бренди в гърлото му.

Бартслър преглътна, закашля се и после протегна ръка към чашата.

— Улучих ли го? — попита той.

— Все още не знам — отвърна Мейсън. От верандата се чуха тежки стъпки. Няколко души се втурнаха един през друг в стаята и се спряха, когато забелязаха хората вътре. Лейтенант Траг погледна към полицая от радиоколата, към човека на кушетката и към Мейсън.

— Какво е станало? — поиска да узнае той.

— Франк Гленмор се е опитал да убие Джейсън Бартслър. Мисля, че пристигнахме навреме. Един от полицаите стрелял по Гленмор, докато той се е измъквал през задната врата.

Преценявайки бързо положението, Траг нареди на полицая от радиоколата:

— Добре, вървете и помогнете на колегата си. Вижте дали може да откриете Гленмор. Ние ще се погрижим тук. Как се чувствате, Бартслър?

— Доста зле — промълви раненият. — Какво можем да направим за това коляно?

— Ще извикаме линейка — успокои го Траг и се обърна към Мейсън: — Съжалявам, че не дойдохме по-рано. Нямаше ме. Когато се върнах, Холкъм ми каза за телефонния ви разговор. Въобразяваше си, че е постъпил умно, смяташе, че искаш да подхвърлиш на полицията подставени от теб фалшиви доказателства и да им придадеш достоверност.

— Знам.

— Вината не е изцяло негова — промърмори Траг, после се обърна към Бартслър: — Можете ли да ни кажете какво се случи?

Бартслър протегна ръка към втората чаша бренди, която Мейсън му подаваше, и започна:

— Някой се обади на Гленмор. Чух, че разговаря доста развълнувано. Малко след това исках и аз да позвъня, но телефонът не даваше никакъв сигнал. Бях много учуден. Погледнах отзад и видях, че жиците са прерязани. В този момент започнаха да ме обхващат подозрения. Отидох до бюрото и взех автоматичния си пистолет. Но не подозирах Гленмор. Подозирах жена си. Гленмор влезе. Попита ме нещо и мина зад стола… Не знам какво ме накара изведнъж да се усъмня, погледнах в огледалото и видях, че държи пистолет. Скочих от стола и посегнах към пистолета си, а той стреля. Улучи ме в коляното и ме повали на земята. Все още не бях успял да извадя пистолета си. Бях напълно безпомощен и видях как Франк внимателно се прицелва. В очите му прочетох намерението му да ме убие. В този момент се чу полицейска сирена и свистенето на гуми иззад ъгъла — и това обърка Гленмор. Той погледна неспокойно през рамо и стреля прибързано. Извих тялото си така, че куршумът мина покрай главата ми и се заби в пода. Мисля, че изсвистя покрай мен на по-малко от два сантиметра. Тогава измъкнах пистолета си и Франк побягна. На вратата се обърна и двамата стреляхме. Не знам да ти го улучих, или не. Стрелях още веднъж напосоки, когато той се обърна и побягна. Мисля, че тогава го улучих, защото той се препъна, хвана се за вратата, обърна се и стреля отново. Полудявах от болката и шока. Чух тропота на тичащи хора и… навярно съм припаднал… Това е всичко. А вие как така сте тук, Мейсън?

— Предположих, че ще стане така — обясни Мейсън. — Знаех, че Милдред Данвил е взела внука ви от Хелън и го е скрила някъде. Имах причини да мисля, че той е при мисис Дж. С. Кенард. Спомняте ли си, че тя е идвала при вас вечерта, когато на Даяна й насинили окото?

— Да, да. Само че тя искаше да ме види във връзка с един минен участък.

— Така е казала. Но ето какво наистина се е случило. Милдред Данвил не й вдъхнала доверие. Жената знаела името на момчето — Робърт Бартслър. Потърсила в телефонния указател, намерила само един Бартслър и позвънила. Обадил се Франк Гленмор. Тя му обяснила, че дете на име Робърт Бартслър е оставено при нея от някаква жена на име Милдред Данвил, и попитала дали всичко е наред. Гленмор бързо преценил, че ако успее да се добере до детето, би получил голяма власт. Явно знаел за предстоящия развод. Близко до ума е, че е възнамерявал да даде детето на онзи, който предложи най-висока цена. Не знам какво точно е било положението тук, но е съвсем ясно какво се е опитал да направи Гленмор. Повикал е мисис Кенард и когато тя позвънила на вратата, измислил предлога за минния участък, за да заблуди Даяна. Не очаквал, че когато отвори, ще има свидетели. Завел мисис Кенард в някоя от стаите, за да уговорят подробностите и да сключат сделка. След това я довел при вас, като предварително я подучил как да ви предложи минния участък. Предполагам, че по-голямата част от разговора е водил Гленмор.

— Точно така. Но къде е внукът ми, Мейсън? Ако сте го открили…

— Спокойно — рече Мейсън. — Ще стигна и до това. Искам да изясня другите неща, докато лейтенант Траг е тук. Всъщност трябваше по-рано да разгадая какво се е случило тук. Ако си спомняте, Гленмор каза, че е разговарял с нея само няколко минути, преди да я доведе при вас, а вие също сте разговаряли с нея не повече от няколко минути. И все пак ние знаем, че тя трябва да е престояла в къщата около четирийсет и пет минути, а може би и по-дълго. И тъй като вие сте я приели за десетина минути, явно, че Гленмор я е задържал, за да обсъдят всичко надълго и нашироко. В крайна сметка са стигнали до сделка и Гленмор си е оплел кошницата. Вие сте били в ръцете му.

— Долен измамник — изруга Бартслър. — Бях го хванал във финансови машинации и исках да изясня тази работа. Настоях да извикаме експерт счетоводител и човекът щеше да дойде утре. Но не съм си представял, че положението е било толкова сериозно.

— Според уговорката с Гленмор — продължи Мейсън — мисис Кенард отишла с малкия Робърт да живее при сестра си, като много внимавала да не я проследят. Но когато разказвала на Милдред как са й насинили окото, Даяна споменала, че една възпълна жена, която накуцва, е звъняла на вратата ви при пристигането й. Милдред веднага разбрала какво се е случило. След такова недвусмислено описание не било трудно да се досети, че Гленмор сигурно е подкупил мисис Кенард да я предаде. Тогава Милдред решила да се сдобри с Хелън Бартслър и се уговорила да се срещне с нея в десет часа. Но преди Хелън да отиде на срещата, Франк Гленмор бил вече там и накарал Милдред да замлъкне завинаги.

— А откъде е разбрал, че Милдред го е разкрила? — попита Бартслър.

— Обяснението може да бъде само едно. След като научила чрез Даяна за разговора на Гленмор с мисис Кенард, Милдред е направила фаталната грешка да телефонира на Гленмор и да го изобличи. Може би е Щяла да успее по този начин, ако мотивът на Гленмор е бил само алчност, но струва ми се, че ще открием и други, все още неразкрити причини, поради които е искал да държи в ръцете си Джейсън Бартслър. Бил е притиснат до стената и нищо не е можело да го възпре. Твърде вероятно е Милдред да го е поканила да Доведе детето в дома на Хелън. Вместо това той е отишъл там, готов на всичко, но не и да се откаже от детето, докато не получи онова, което иска. Милдред е имала пистолет. Направила е глупостта да прибегне до него. Гленмор й го е отнел и в безумното си отчаяние я е застрелял, след това е изтрил отпечатъците от пръсти, занесъл го е в апартамента на Милдред и го е оставил на такова явно място, където Даяна със сигурност да го види и пипне.

— Как е влязъл там? — попита Траг.

Мейсън се усмихна.

— За човек в неговото отчаяно положение някаква си ключалка на обикновена външна врата не може да бъде сериозна пречка.

— Ако наистина е така — отбеляза Траг, — то Хелън е лъгала, че…

— Разбира се — прекъсна го Мейсън нетърпеливо. — Опитваше се да спаси собствената си кожа. Поначало на Хелън не й е било лесно и без усложненията с това убийство. Тази история има много страни, които ние все още не знаем, лейтенанте. Излишно е сега да губим време с тях. Но когато е видяла, че сигурно ще вали, Хелън е отворила крана на цистерната…

— Тук беше напълно прав — призна лейтенант Траг. — Един от полицаите от отдел „Убийства“ дойде при мен след заседанието на съда днес и ми каза, че си спомня ясно как кранът на цистерната е бил отворен и от него е изтичала силна струя.

— Това е един от най-важните моменти в делото — кимна Мейсън, — защото доказва възможността Милдред да е била убита, преди да завали. И в действителност е била убита значително по-рано, отколкото предполагахте.

— А внукът ми? — намеси се Бартслър. — По дяволите, искам да видя внука си. Ей сега някой проклет доктор ще ме приспи с упойка… Искам да видя внука си.

Мейсън се обърна към един от полицаите:

— Бихте ли помолили мис Стрийт, която чака навън в колата, да доведе тук момченцето? Кажете й, че е безопасно и че не крием нищо от полицията.

Сержантът погледна към Траг за потвърждение.

— Върви — нареди лейтенантът.

Отвън долетя шум от стъпки на човек, който зави тичешком по пътеката откъм задния двор към къщата, изтрополи глухо по верандата и накрая полицаят от патрулната кола нахълта в стаята, улови погледа на лейтенант Траг, кимна и доложи:

— Дрейк го откри под навеса за дърва в съседната къща. Ще трябва да побързате, лейтенанте. Има ли стенограф тук?

Траг свъси вежди и огледа хората около себе.

— Оставете на нас детето и вземете със себе си Дела Стрийт — предложи Мейсън.

— Ще трябва да побързате — повтори полицаят. Траг закрачи решително и пресрещна Дела Стрийт на вратата.

— Бързо, мис Стрийт, елате с мен. Имате ли писалка и бележник в чантата си?

Тя кимна.

— Ще издържите ли на изпитанието да запишете едно предсмъртно признание?

Тя кимна отново.

Мейсън взе момченцето от секретарката си, даде й знак да мълчи и влезе в стаята с малкия Робърт Бартслър.