Уолтър Скот
Пиратът (8)

ГЛАВА VII

Океанът бурен нищо не оставя

той наполовина свършено, а бърза

мъртвите моряци жадно да погълне

и да им предложи гробница достойна.

Старинна пиеса

От Стърбъра до Ярлсхоф имаше десет „дълги шотландски мили“ и макар че пешеходецът не срещаше по пътя си всички ония пречки, на които се е натъквал Тем О’Шентър^[1] защото в страна, където няма нито плетища, пито каменни огради, но може да има също „нито бариери, нито прелели“ все пак броят и естеството на „торфените блата и течащите води“ напълно уравновесяващо липсата на горепосочените препятствия и правеше пътуването трудно и опасно като прословутото завръщане на Тем О’Шентър от Ейр. Обаче Мордонт не срещна по пътя си нито вещица, нито магьосник. Денят бе вече доста дълъг и той пристигна благополучно в Ярлсхоф към единайсет часа вечерта. Навред около къщата беше тихо и тъмно и едва след като изсвири два-три пъти под прозореца па Суърта, тя се отзова на сигнала.

При първото изсвирване Суърта сънуваше нещо приятно един млад китоловец, който преди четиридесетина години бе давал подобен сигнал под прозореца на колибата й; при второто се събуди и си спомни, че Джони Фий от години вече спи дълбок сън сред ледените вълни на Гренландия и че тя е гувернантка па мистър Мъртън в Ярлсхоф; на третото стана и отвори прозореца.

— Кой е в този късен час? — попита тя.

— Аз съм — отговори младежът.

— А защо не влезете? Вратата е затворена само с мандалото, в кухнята под торфа тлее огън, а до огнището има прахан; можете да си запалите свещ.

— Всичко това е хубаво — отвърна Мордонт, — само че аз искам да зная как е баща ми.

— Ами както винаги криво-ляво… добрият господар пита за вас, мистър Мордонт; зер много далеч ходите и късно се прибирате, млади господине.

— Значи „черният час“ е минал, Суърта?

— Точно тъй, мистър Мордонт — отвърна гувернантката; — и баща ви пак стана разумен и добър, доколкото може да бъде, горкият господар. Вчера на два пъти му заговорих сама, по свой почин; първият път ми отговори учтиво, както правите вие, а на втория ми заповяда да не му досаждам; после ми мина през ума, че три е щастливо число, затуй му заговорих още веднъж — за късмет, а той ме нарече дърто дрънкало, ала съвсем кротко и чинно.

— Стига, стига, Суърта — прекъсна я Мордонт; — а сега стани да ми намериш нещо за ядене, защото обедът ми беше много оскъден.

— Сигурно сте били у новите заселници в Стърбъра, защото няма друга къща на островите, където да не ви дадат от най-хубавото, което имат. А не срещнахте ли Норна от Фитфул Хед? Тази сутрин тя отиде в Стърбъра, а се върна в града вечерта.

— Вършала ли се е? Тогава значи е тук! Но как е могла да извърви повече от три левги^[2] за толкова кратко време?

— Кой я знае как пътува! — отговори Суърта. — Ала я чух със собствените си уши да разправя на ранслара, че възнамерявала да намине днес в Бъра-Уестра да поговори с Мина Тройл, само че в Стърбъра (по-право каза Харфра, защото никога не го нарича другояче) видяла нещо, което я накарало да се върне обратно в града. Но заобиколете отзад, там ще намерите ядене, колкото щете: килерчето за провизии не е празно, пък и не е под ключ, макар че господарят ми е чужденец и, както казва рансларът, горният му такелаж не е твърде в ред.

Вслушвайки се в съвета на гувернантката, Мордонт заобиколи къщата и се озова в кухнята, където грижливата Суърта бързо му сложи обилна, макар и скромна вечеря, която го възнагради за оскъдното гостоприемство, оказано му в Стърбъра.

На сутринта, чувствувайки още известна умора, младият Мъртън стана от леглото по-късно от обикновено; затова, противно на установения ред, завари баща си в помещението, което им служеше и за столова, и за всичко друго, само не за спалня и кухня. Синът поздрави бащата е мълчалив поклон и зачака да му заговори.

— Вчера май те нямаше, Мордонт? — рече Мъртън.

Мордонт бе отсъствувал повече от една седмица, но често забелязваше, че през периодите на лошо настроение баща му сякаш не усещаше как тече времето. Затова на въпроса на стария мистър Мъртън отговори утвърдително.

— И предполагам, че си бил в Бъра-Уестра? — продължи баща му.

— Да, сър — отвърна Мордонт.

След това Мъртън-старши потъна за известно време и дълбоко мълчание, крачейки из стаята така мрачно замислен, като че ли предстоеше нов пристъп на меланхолия. Ала изведнъж се обърна към сина си и произнесе с въпросителен тон:

— Магнус Тройл има две дъщери — сега те трябва да са вече госпожици… и сигурно ги смятат за хубавици?

— Да, всички, сър — отговори Мордонт, учуден, че баща му го разпитва за представителки на пол, към който обикновено се отнасяше с презрение, а учудването му се засили още повече от следващия въпрос, зададен ненадейно като предишния:

— Коя намираш за по-красива?

— Аз ли, сър? — отвърна синът с известно недоумение, но без да се смути. — Откровено казано, не мога да се произнеса… никога не съм се замислял коя е по-хубава. И двете са много симпатични.

— Ти отбягваш въпроса ми, Мордонт; може да имам някаква особена причина да искам да чуя мнението ти. Аз не съм свикнал да хвърлям думите си на вятъра, затова те питам повторно: коя от дъщерите на Магнус Тройл е според теб по-крастава?

— Откровено казано, сър… — отвърна Мордонт. — Но вие сигурно се шегувате, като ми задавате такъв въпрос.

— Младежо — отговори Мъртън и очите му започнаха да се въртят и да святкат от нетърпение, — аз никога не се шегувам. Настоявам да отговорите на моя въпрос.

— Но, сър, честна дума — каза Мордонт, — не е по силите ми да направя избор между младите лейди… те и двете са много хубави, но съвсем не си приличат. Мина е брюнетка и по-сериозна от сестра си — по-сериозна, но съвсем не скучна и намусена.

— Хм — промърмори баща му, — ти също имаш сериозно възпитание и тази Мина, предполагам, ти се нрави повече?

— Не, сър, в никой случай не мога да й дам предпочитание пред нейната сестра Бренда, която е игрива като агънце в пролетно утро — по-ниска от Мина, но така добре сложена и такава превъзходна танцьорка…

— Че по умее да забавлява един млад човек със скучен дом и мрачен баща? — вметна мистър Мъртън.

Нищо друго в държането на баща му не бе учудвало Мордонт толкова, както упоритостта, с която той продължаваше да говори на тема, така чужда на обичайния му начин на мислене и на разговор; но синът се ограничи да отговори още веднъж, че и двете млади лейди са прекрасни, ала никога и през ум не му е минавало да постави едната над другата, което би било несправедливо и към двете… че други може да дадат предпочитание на една от тях, според това кои момичета харесват повече — сериозните или веселите, мургавите или светлокожите, но лично той не вижда у едната някакво особено качество, на което да не съответствува друго, не по-малко привлекателно у втората.

Безразличието, с което Мордонт даде това обяснение, може би не задоволи баща му по интересуващия го въпрос, но в тоя момент влезе Суърта със закуската и младежът, въпреки че бе вечерял късно, се нахвърли върху яденето с апетит, който наведе стария Мъртън на мисълта, че закуската е много по-важна за него от току-що водения разговор и че няма какво да каже повече в допълнение към дадения вече отговор. Бащата сложи длан над очите си и дълго гледа вторачено младежа, погълнат в яденето. В нито един негов жест не се забелязваше нито обърканост, нито съзнание, че го наблюдават; всичко у него беше искрено, естествено и непринудено.

— Сърцето му е свободно — промърмори си Мъртън. — Интересно, толкова млад, толкова жизнерадостен и толкова чувствителен, толкова красив и толкова привлекателен и с лице, и с фигура, а на тази възраст и при такива обстоятелства още да е избягнал мрежата, в която се хващат всички на тоя свят!

Когато закуската свърши, старият Мъртън, вместо да предложи както обикновено на сина си, който чакаше разпорежданията му, да се залови с едно или друго от учебните си занимания, взе шапката и бастуна си и пожела Мордонт да го придружи до върха на скалата, наречена Съмбъра Хед, за да погледат оттам океана, който сигурно още не се е укротил от вчерашната буря. Мордонт беше на такава възраст, когато младите хора с удоволствие заменят заседналата работа със занимания, изискващи движение, затова скочи живо да изпълни желанието на баща си; и само след няколко минути двамата вече изкачваха хълма, който откъм сушата се издигаше във вид на дълъг, стръмен и тревист скат, а от върха към морето се спущаше рязко в страшна върла пропаст.

Денят беше чудесен, а вятърът — толкова слаб, че едва раздвижваше леките пухкави облачета, пръснати по хоризонта, и като забулваше от време на време с тях слънцето, изпъстряше земята с онова шаренило от светлини и сенки, което често придава на гола и открита местност поне за известно време особено очарование, близко до разнообразието на обработената и засадена земя. Хиляди бързо сменящи се отсенки на светлината и сянката играеха над безкрайните простори от диви тресавища, скали и фиорди, които, колкото по-високо се изкачваха бащата и синът, се разстилаха във все по-широк и по-широк кръг около тях.

Старият Мъртън честичко се спираше да огледа околната панорама и отначало син му помисли, че се любува на нейните красоти; но колкото по-високо възлизаха на хълма, постепенно забеляза, че баща му се задъхва и крачи неуверено и трудно, и с известна тревога разбра, че старият Мъртън няма повече сили и изкачването е за него по-трудно и изморително от обикновено. Мордонт се приближи до баща си и мълчаливо му подаде ръка за опора, което беше от негова страна колкото проява на уважение на млад към човек на напреднала възраст, толкова и на синовна почит; а и Мъртън отначало като че ли схвана това в такъв смисъл, защото безмълвно прие така предложената му помощ.

Но бащата се възползува от подкрепата на сина си само две-три минути. Не бяха изминали и петдесет ярда^[3], когато той внезапно, да не кажем грубо, отблъсна Мордонт от себе си и сякаш жилнат от някакъв неочакван спомен, заизкачва стръмнината с такива широки и бързи крачки, че Мордонт на свой ред бе принуден да се понапъне, за да не изостава. Той добре знаеше своенравността на баща си; от много дребни случки бе разбрал, че баща му не го обича, макар че полага толкова грижи за образованието му и за него Мордонт е единственият мил човек на тоя свят. Но никога не бе чувствувал това така силно и осезателно, както сега, когато Мъртън толкова неочаквано и рязко отблъсна помощта на сина си, която в повечето случаи по-старите хора приемат охотно от млади, с които дори нямат такива тесни връзки, като дан, която е еднакво приятно и да предлагаш, и да получаваш. Мъртън обаче като че ли не забеляза как подействува неговата грубост върху чувствата на сина му. Той се спря на нещо като равна тераса, която в момента бяха стигнали, и се обърна към сина си с равнодушен, може би донякъде пресилено равнодушен тон:

— Тъй като, изглежда, нищо особено не те привлича на тези диви острови, Мордонт, сигурно понякога ти се приисква да надзърнеш и малко по-надалеч, отвъд заобикалящия те свят?

— Честна дума, сър — отвърна Мордонт, — уверявам ви; никога досега не съм мислил за такова нещо.

— А защо не, млади момко? — попита баща му. — Смятам, че това би било естествено за годините ти. Когато бях на твоята възраст, не ме задоволяваха дори красивите и разнообразни простори на Великобритания, а камо ли тези опасани от морето торфени блата.

— Никога не ми е идвало на ум да напущам Шетландия, сър — отговори синът. — Тук съм щастлив, имам си приятели. А и на вас, сър, ще ви липсвам, освен ако…

— Охо, да не би да искаш да ме убедиш — някак побърза да го прекъсне баща му, — че стоиш тук или желаеш да останеш тук само от любов към мен?

— Че защо не, сър? — отвърна Мордонт кротко. — Това е мой дълг и се надявам, че съм го изпълнявал досега.

— О, да — потвърди Мъртън със същия тон, — твой дълг, твой дълг. Нещо като дълга на кучето да върви по петите на слугата, който го храни.

— А нима то не прави така, сър? — каза Мордонт.

— Да — съгласи се баща му, като извърна глава настрана, — но се умилква само на ония, които го милват.

— Надявам се, сър — отвърна Мордонт, — че не съм се по-срамил в това отношение?

— Е, стига… стига за това — тросна се Мъртън, — и двамата сме направили достатъчно един за друг… ще трябва скоро да се разделим… Нека това ни бъде утешение… ако при раздялата имаме нужда от утешение.

— Готов съм да изпълня вашите желания — заяви Мордонт, не особено огорчен от предлаганата му възможност да види широкия свят. — Предполагам, няма да имате нищо против да започна странствуването си с китоловен кораб през ловния сезон.

— С китоловен кораб! — повтори Мъртън. — Хубав начин наистина да видиш света! Но това не са думи от твоите уста. Достатъчно засега по тоя въпрос. Я ми кажи къде се подслони вчера от бурята?

— В Стърбъра, в къщата на новия управител от Шотландия.

— Аха, у тоя смахнат педант и хитър интригант — каза Мъртън. — И кой още беше там?

— Сестра му, сър — отговори Мордонт, — и старата Норна от Фитфул Хед.

— Какво! Повелителката на магическите сили? — усмихна се Мъртън подигравателно. — Тая, дето може да промени посоката на вятъра само като накриви качулката си, както правел крал Ерик^[4], като въртял шапката си? Тази дама май много шари насам-нататък… Но как я кара тя? Все тъп ли богатее, като продава попътни ветрове на желаещите да стигнат пристанище?

— Откровено казано, не зная, сър — отговори Мордонт, възпиран от известни спомени да възприеме охотно подигравателния тон на баща си.

— Сигурно мислиш, че въпросът е твърде сериозен за шеги или че може би стоката й е твърде лековата, за да заслужава внимание — продължи Мъртън със същия саркастичен тон — най-силната за него изява на веселост. — Но размисли добре. Всичко на тоя свят се купува и продава, та защо не и вятърът, стига продавачът да намери купувачи? Земята е разграбена от повърхността до най-дълбоките си недра; огънят и горивото се изкупуват и разпродават наляво и надясно; нещастниците, конто хвърлят мрежите си из бурния океан, откупват правото да се удавят в него. На какво основание би могъл въздухът да бъде изключен от тази повсеместна търговия? Всичко над земята, под земята и около земята си има цена, продавачи и купувачи. В много страни свещениците ще ти продадат късче от царството небесно, а във всички страни хората са готови за здраве, богатство и спокойна съвест да си купят значителна част дори от ада. Та защо и Норна да не се занимава с такава търговия?

— Защо не, наистина — отвърна Мордонт; — само че според мен тя трябва да пласира стоката си на дребно. А вчера търгуваше на едро — и всеки получаваше за парите си повече, отколкото му се полага.

— Може и да е така — каза баща му, спирайки се до края на стръмната урва, която бяха стигнали; от нея дълбоката бездна се спущаше отвесно към необятния и бурен океан. — И последиците още личат.

Откъм морето този висок нос се състои от мек, ронлив камък, наричан лиска, който лека-полека вследствие на атмосферните влияния се руши и разпада, цепи се на големи плочи, надвиснали над пропастта; при силна буря те често се откъсват, политат с опустошителен грохот и се строполясват в бездната, където вълните плискат подножието на канарата. Някои от тези огромни каменни отломки са пръснати в подножието на скалите, от които са се откъртили, и прибоят се пени и бушува между тях с ярост, характерна за тези ширини.

В момента, когато Мъртън и неговият син гледаха от ръба на пропастта, необятното море все още беше развълнувано от вчерашната буря, която бе го разбунила твърде силно, за да може да се успокои тъй скоро. Поради това буруните блъскаха носа с оглушителна и ослепителна ярост и заплашваха мигом да пометат всичко, което срещнеха по пътя си. Природата със своето величие, красота или страхотия винаги е криела властна привлекателност, която дори навикът не може що-годе да отслаби; затова и баща, и син седнаха на скалата да погледат тази безкрайна борба между вълните, които в гнева си биеха чак до подножието на канарата.

Изведнъж Мордонт, който имаше по-остро зрение и може би по-будно внимание от баща си, скочи и се провикна:

— Боже мой, в Руста има кораб!

Мъртън погледна на северозапад и сред бушуващите вълни видя някакъв предмет.

— Без платна е — забеляза той и като се взря в предмета с далекогледа си, добави: — И без мачти, само скелетът му стърчи над водата.

— И се носи право към Сърбъра Хед — възкликна Мордонт ужасен, — и няма ни най-малка възможност да заобиколи носа!

— А и не си прави труд да го заобиколи — каза баща му, — навярно екипажът го е напуснал.

— В буря като вчерашната — додаде Мордонт, — когато нито една лодка не би оцеляла, дори и да я карат най-опитните гребци, всички трябва да са загинали.

— Така е по всяка вероятност — произнесе баща му с мрачно спокойствие; — рано или късно, все някой ден е трябвало да загинат. И не е ли все едно дали птицеловецът, от когото никой не може да се отърве, ги е уловил, всички наведнъж с един замах на мрежата си върху тая разбита палуба, или ги е хващал един по един, който му попаднел под ръка? Какво значение има това? И на палубата, и на бойното поле смъртта ни дебне така, както и на масата, и на леглото; и ако се спасим от едно, оставаме да влачим жалко и мъчително съществувание, докато загинем от друго. Тъй че нека дойде тоя час — часът, към който разумът би трябвало да ни подтиква, макар че природата е вкоренила в нас такъв силен страх от него! Тез(и размишления те учудват, защото животът е още нещо ново за теб. Но преди да стигнеш моята възраст, те ще бъдат обичайни спътници на твоите мисли.

— Но нима, сър — попита Мордонт, — такова отвращение от живота е неизбежна последица от напредналата възраст?

— За всички, които имат разум да преценят какво всъщност представлява той — отвърна Мъртън. — Тези, у които, като Магнус Тройл, животинските инстинкти надделяват до такава степен, че изпитват удоволствие единствено от удовлетворяването на плътските си потребности, може като животните да намират наслада в самото съществуване.

На Мордонт не се хареса нито тази философия, нито приведеният пример. Той смяташе, че човек, който като добрия стар юдалер изпълнява дълга си към ближните, има по-голямо право слънцето да озари с щастие заника на живота му, отколкото ако се отнася равнодушно към всичко. Но Мордонт изостави тази тема, защото влезеше ли в спор, баща му винаги се дразнеше, затова пак насочи вниманието си към пострадалия от бурята кораб.

Скелетът му — тъй като почти нищо друго не бе останало от него, — подхванат от течението, се носеше с голяма скорост към подножието на скалата, на върха на която стояха бащата и синът. Много време мина обаче, докато различат ясно това, което изпърво им се стори черно петънце сред вълните, а после, когато дойде по-наблизо, им заприлича на кит, който ту едва подава над водата тръбната си перка, ту показва грамадния си чер хълбок. Сега обаче виждаха по-ясно, че е кораб, защото огромните гърбести вълни, които го тласкаха към брега, ту го издигаха високо на повърхността, ту го потапяха в дълбоките си бразди. Наглед беше кораб с двеста-триста тона водоизместимост, пригоден да се отбранява, защото се виждаха оръдейни амбразури. Той бе останал без мачти вероятно от вчерашната буря и лежеше полупотънал върху вълните, които го подмятаха в бясната си игра. Несъмнено екипажът, виждайки, че не може нито да управлява кораба, нито да изпомпи водата, се е накачил на лодките и го е изоставил на произвола на съдбата. Тъй че що се отнася до живота на екипажа, нямаше никаква причина за опасения; и все пак Мордонт и баща му със затаен от ужас дъх гледаха как корабът — това рядко творение, с което човешкият гений се мъчи да надвие вълните и да се пребори с ветровете — е на път да се разпадне под техните удари.

Той се носеше стремително напред и колкото повече се приближаваше, толкова по-голям изглеждаше огромният му черен скелет. А когато дойде вече съвсем наблизо, яхна гребена па една чудовищна вълна, която го повлече, докато най-после се разби заедно с товара си в скалата, с което стихиите окончателно възтържествуваха над творението на човешките ръце. Една вълна, казахме, повдигайки злополучния кораб, оголи напълно целия му корпус, след което го понесе към скалата. Но когато вълната се отдръпна от брега, корабът престана да съществува и оттеглящият се талаз помъкна обратно в открито море само безброй греди, дъски, бурета и други подобни предмети, за да бъдат пак подхванати от следващата вълна и запокитени отново към скалата.

Точно в този миг на Мордонт му се стори, че вижда човек, плаващ на дъска или бъчва, която, отнасяна настрана от главното течение, като че ли се насочваше към една малка пясъчна ивица на брега, където водата беше плитка, а вълните се разбиваха по-кротко. Първата мисъл на безстрашния Мордонт; като съзря опасността, беше да извика: „Той е жив и все още може да бъде спасен!“ А втората, когато измери бързо с поглед стръмнината — да прекрачи ръба на скалата (това именно подсказваше стремителното му движение) и като използува всяка пукнатинка, издатинка и цепнатинка, да започне спущане, което на страничния наблюдател би се сторило истинска лудост.

— Стой, заповядвам ти, безумецо! — извика баща му. — Това значи сигурна смърт. Стой, поеми по-безопасната пътечка вляво.

Но Мордонт беше вече напълно погълнат от своето рисковано начинание.

„Защо ли го спирам? — рече си бащата, усмирявайки своето безпокойство със суровата и безсърдечна философия, чиито принципи бе възприел. — Ако умре сега, изпълнен с благородни и възвишени пориви, решен да изпълни човешкия си дълг, щастлив от мисълта, че може да прояви младежката си сила и енергия — ако умре сега, дали няма да избегне мизантропията, угризението на съвестта, старостта и съзнанието за преходността на тялото и душата? Но аз не искам да виждам това… не искам… не мога да гледам тъй внезапно да угасне пламъкът на младата му душа.“

Затова Мъртън се отвърна от пропастта и забърза наляво, към една р и в а, или цепнатина в скалата, на повече от четвърт миля оттам, отдето започваше една пътека, наречена Стъпките на Ерик — нито безопасна, нито лека, ала единствената, която жителите на Ярлсхоф използуваха в случай на нужда, за да се спуснат до подножието на крайбрежните скали.

Но дълго преди Мъртън да стигне горния край на този проход, неговият смел и пъргав син вече бе свършил несравнимо по-опасното си начинание. Макар че при слушането бе срещал препятствия, незабележими отгоре, които го караха да се отклонява от правия път и да криволичи, те не бяха в състояние ла го спрат. Много пъти големи каменни блокове, на които понечваше да стъпи с цялата си тежест, се плъзваха изпод краката му и с грохот се строполяваха в бушуващия океан; а веднъж-дваж такива откъснали се каменни отломки се търкулваха край него, сякаш искаха да го повлекат в главоломния си устрем. Но смелото сърце, вярното око, твърдата ръка и здравите нозе му помогнаха да се измъкне благополучно от това дръзко изпитание и след някакви си седем минути той беше вече в подножието на скалата, от върха на която се бе спуснал с риск на живота си.

Мястото, където стоеше сега, представляваше малка коса от камъни, пясък и чакъл, вдадена в морето, което отдясно биеше самото подножие на скалите, а отляво плискаше тясна пясъчна ивица, простираща се до долния край на пролуката в скалите, наречена Стъпките на Ерик, по която бащата на Мордонт възнамеряваше да се спусне.

Когато корабът се разцепи и разпадна на парчета, всичко, което след първия сблъсък бе изплувало над вълните, сега бе погълнато от океана, с изключение на няколко отломки, бурета, сандъци и други подобни, които силният водовъртеж, образуван при отдръпването на вълните, изхвърли на брега или стовари на тясната коса, на която стоеше Мордонт. Между тях острото му око откри предмета, който още отначало бе привлякъл вниманието му, а сега, гледан от по-близко разстояние, се оказа наистина човек, и то в най-опасно положение. Ръцете му още стискаха здраво и конвулсивно дъската, за която се бе уловил в момента на сблъсъка, но съзнанието и способността да се движи бяха го напуснали; а в положението, в което лежеше дъската — отчасти изхвърлена на брега, отчасти потопена във водата, — имаше опасност вълните отново да я отнесат и в такъв случай гибелта на човека беше неизбежна. Едва схванал всичко това, Мордонт видя приближаването на една огромна вълна и побърза да се притече на помощ, преди да се е разбила в брега, защото знаеше, че при отдръпването си тя положително щеше да отнесе и нещастника.

Той се хвърли в прибоя и се вкопчи в тялото с настървеността, с която куче сграбчва плячката си, макар и подтикван от други подбуди. Отдръпващата се вълна обаче се оказа по-мощна, отколкото бе очаквал, и му се наложи с борба както за собствения си живот, така и за живота на непознатия да противостои на нейното притегляне, защото, колкото и опитен плувец да беше, силното течение неминуемо щеше да го разбие в скалите или да го отнесе в морето. Но Мордонт устоя и преди да връхлети друга подобна вълна, изтегли на малката ивица сух пясък и тялото на непознатия, и дъската, която той продължаваше да стиска здраво. Но как да запази, как да съживи наново гаснещия живот и чезнещите сили, как да пренесе на по-сигурно място пострадалия, който не беше в състояние да помогне с нищо за собственото си спасяване — питаше се тревожно Мордонт, но не можеше да намери отговор на тези въпроси.

Той погледна към върха на скалата, където бе оставил баща си, и му извика за помощ, ала очите му не можеха да различат неговата фигура, а на вика му отговори само крясъкът на морските птици. Младежът пак отправи взор към пострадалия. Богато обшитите с дантели според тогавашната мода дрехи, финото бельо и пръстените по ръцете показваха, че човекът е с високо положение, а чертите на лицето, макар и бледо и обезобразено — че е млад и красив. Той още дишаше, но толкова слабо, че дъхът му почти не се усещаше, а животът едва мъждееше в тялото и всеки миг можеше да угасне съвсем, ако не бъде подкрепен веднага. Да развърже кърпата на врата му, да го обърне с лице към вятъра и да го привдигне с ръце — това бе всичко, което можа да направи Мордонт за него, докато се оглеждаше тревожно да види някой, който би му помогнал да пренесе нещастника на по-сигурно място.

В този миг съзря някакъв човек, който се движеше бавно и предпазливо по брега. Отначало помисли обнадежден, че е баща му, но изведнъж си спомни, че той още не е успял да стигне дотук по обиколната пътека, която по неволя е трябвало да поеме, а освен това забеляза, че човекът, който се приближаваше към него, беше по-нисък на ръст.

Когато онзи дойде съвсем наблизо, Мордонт лесно позна амбулантния търговец, когото бе видял вчера в Харфра, а и много пъти преди това бе имал случай да срещне. Той завика с всички сили: „Хей, Брайс! Брайс, ела тук!“ Но търговецът, зает да събира останките от корабокрушението и да ги мъкне по-далеч от прибоя, известно време не обърна внимание на виковете му.

Най-после той се приближи до Мордонт, но не за да му помогне, а за да го нахока, загдето така лекомислено е взел да върши благодеяния.

— Ти луд ли си? — занарежда Брайс. — От толкова време живееш в Шетландия, а си се заловил с риск на живота си да спасяваш удавник! Не знаеш ли, че ако му върнеш живота, той непременно ще ти напакости с нещо?… Я елате, мистър Мордонт, да свършим една по-полезна работа. Помогнете ми да измъкна на брега един-два от тия сандъци, докато не е довтасал някой друг, а ние с пас като добри християни ще си поделим пратеното ни от бога и ще му изкажем благодарност.

На Мордонт действително му беше познато това жестоко суеверие, разпространено някога сред простолюдието на Шетландските острови и така широко вкоренено може би за да служи на някои като оправдание да отказват помощ на злочестите жертви на корабокрушенията, а същевременно и да разграбват имуществото им. Във всеки случай убеждението, че ако спасиш давещ се човек, той непременно ще ти причини някакво зло в бъдеще, странно противоречеше на характера на тези островитяни; гостоприемни, великодушни и безкористни във всички други случаи, все пак това суеверие ги подтиква понякога да отказват помощ на изпаднали в смъртна опасност, толкова често срещана по тези скалисти и бурни брегове. Щастливи сме да добавим, че увещанията и примерът на новите заселници са изкоренили и последните останки от това безчовечно суеверие, споменът за което може би е запазен у живите и до днес. Странно, че тези хора могат да бъдат безсърдечни към изпадналите в беда, на която те самите са постоянно изложени; но може би като гледат често и съзнават тази опасност, чувството им за последиците от нея, независимо дали засягат тях или други, силно се е притъпило.

Брайс се придържаше особено упорито към това старо поверие, най-вече защото пълненето на раницата му зависеше не толкова от складовете на Лъруик или Къркуол, колкото от последиците от такава северозападна буря като вчерашната, за която като човек по своему много набожен той рядко пропущаше да отправи гореща благодарност към бога. Всъщност за него казваха, че ако бе употребил толкова време да помага на претърпелите корабокрушение моряци, колкото да плячкосва техните вързопи и сандъци, щеше да спаси живота на мнозина, но да загуби много бельо. Сега той не обръщаше никакво внимание на настойчивите молби на Мордонт, макар че и двамата стояха на една и съща пясъчна коса. Брайс знаеше добре, че на това място именно прибоят струпва плячката, която океанът изхвърля; и сега, възползувайки се от благоприятния случай, не го интересуваше нищо друго, освен да прибере и да си присвои това, което му се струваше най-леко за носене и най-ценно. Най-после Мордонт видя, че почтеният търговец хвърля око на един як моряшки сандък, който изглежда чуждоземни дърводелци бяха направили от някакво индийско дърво и за по-голяма издръжливост обковали с мед. Здравият катинар устоя на всички напъни на Брайс да го отвори, докато на края най-спокойно извади от джоба си едно много изящно чукче и длето и се залови да разбива пантите.

Възмутен до крайност от това своеволие, Мордонт грабна една търкаляща се наблизо дъска, която е служила за опора на краката в някоя лодка, и като сложи внимателно на пясъка живия си товар, пристъпи към Брайс, размаха заплашително дъската и извика:

— Слушай, мошенико бездушен и безчовечен! Ако не станеш веднага и не ми помогнеш да свестя този човек и да го измъкна по-далеч от прибоя, не само ще те пребия на място, но и ще разкажа на Магнус Тройл, че крадеш, та да ти дръпне такъв бой, че кокалите ти да счупи, а след туй и да те изгони от Мейнланд!

В същия миг, когато тези не твърде любезни думи стигнаха до ушите на Брайс, капакът на сандъка отскочи и разкри пред очите му примамливото си съдържание: различно облекло за суша и за море, ризи — обикновени и обшити с дантели, сребърен компас, сабя със сребърна дръжка и други ценни неща, които, както беше добре известно на търговеца, щяха бързо да се разграбят. Той бе почти готов да скочи, да грабне сабята — оръжие както за сечене, така и за мушкане — и както казва Спенсър^[5], да „начене бран“, за да защити трофеите и да прекрати всякаква намеса. Макар и нисък на ръст, но як, набит и не съвсем още минал разцвета на силите си, при това с по-добро оръжие под ръка, Брайс можеше да причини на Мордонт повече неприятности, отколкото младежът заслужаваше с благородството си на странствуващ рицар.

На многократните енергични настоявания на Мордонт да остави плячката и да помогне на умиращия търговецът отвърна с предизвикателен тон:

— Не ругайте, сър, не ругайте, сър… няма да търпя да ме ругаят! Аз си вземам каквото ми се полага от чужденците и ако се опитате дори да ме пипнете с пръст, ще ви дам такъв урок, че до Коледа ще го помните!

Мордонт беше готов тозчас да изпита храбростта на търговеца, но внезапно един глас зад него произнесе: „Стойте!“ Беше гласът на Норна от Фитфул Хед, която в разгара на препирнята се бе приближила неусетно до тях.

— Стойте! — повтори тя. — А ти, Брайс, окажи на Мордонт помощта, която иска. И те уверявам, че от това ще имаш по-голяма полза, отколкото от всичко друго, което би спечелил днес.

— Но туй е скъпо ленено платно — каза амбулантният търговец, опипвайки една от ризите с вид на познавач, както домакините и специалистите преценяват изделията на тъкачния стан, — скъпо ленено платно и здраво като басма. И все пак, майко, ще изпълня твоята молба; бих изпълнил и молбата на мистър Мордонт — додаде той, като смени предизвикателния си тон с мазно хленчене, с каквото предумваше клиентите си, — ако не си бе послужил с такива неприлични ругатни, от които кръвта ми кипна така, че насмалко не излязох от кожата си. — След това извади от джоба си една манерка и се приближи до корабокрушенеца. — Първокачествено бренди — обяви той, и ако това не го съживи, не зная дали нещо друго би му помогнало. — След тези думи Брайс отпи предварително една глътка, сякаш да докаже качеството на питието, и тъкмо се канеше да поднесе манерката до устата на пострадалия, изведнъж си дръпна ръката и погледна Норна. — Ако му помогна, ще ме предпазиш ли от всякакво зло, което този човек може да ми причини? Нали знаеш, майко, какво казва народът.

Вместо отговор Норна взе манерката от ръката на търговеца и започна да разтрива слепоочията и гърлото на корабокрушенеца, като заповяда на Мордонт да наведе главата му така, че да може да повърне морската вода, която бе нагълтал при давенето.

Амбулантният търговец гледа безучастно една минута, а после рече:

— Май сега, когато не е вече във водата, а лежи на сухо и сигурно място на брега, не е страшно да му се помогне; и май главната опасност е за тия, които първи го докоснат; ала наистина е много жал да гледаш как пръстените са се врязали в подутите пръсти на този клетник, посинели като несварен рак. — Като каза това, той улови студената ръка на човека, която с треперливо движение бе показала, че животът се възвръща, и се залови с благородното дело да сваля пръстените, наглед доста ценни.

— Ако ти е скъп животът, не пипай — произнесе Норна строго, — иначе ще направя така, че ще се простиш с обиколките си из островите.

— О, майчице, за бога, не говори така! — замоли се търговецът. — Ще сторя каквото искаш и както пожелаеш. Не стига дето вчера ревматизмът ме въртеше в гърба, ами на всичко отгоре остава аз, нещастният, да не мога да се движа спокойно из страната и да си карам търговийката — да изкарвам с честен труд хляба си и да прибирам каквото господ изхвърли на нашите брегове.

— Тогава слушай — рече жената, — слушай и няма да съжаляваш: вдигни тоя човек на широките си плещи. Животът му е ценен, и ти ще бъдеш възнаграден.

— Ще трябва — каза търговецът, като погледна замислено сандъка с изкъртения капак и другите неща, пръснати по пясъка, — защото този човек застана между мен и това имане, което би могло да ме направи богат за цял живот; а сега то ще се търкаля тук, докато следващият прилив го отмъкне в морето ведно с ония, на които е принадлежало вчера сутринта.

— Не бой се — отвърна Норна, — все някой ще го прибере. Гледай, идат вече черни врани обонянието им не е по-лошо от твоето.

Тя беше нрава: неколцина селяни от Ярлсхоф вече бързаха покрай брега, да вземат и те пая си от плячката. Като ги видя да се приближават, амбулантният търговец запъшка жално:

— Ох, ох, ей сега ярлсховци ще се разшетат тук; отдалеч усещат такива работи и след малко няма да оставят даже гнило въженце; а на всичко отгоре не им идва на ум да благодарят на бога за този дар. Пък и старият ранслар Нийл Роналдсън, дето и на една миля не може да ходи, за да слуша проповедта на свещеника, чуе ли, че е потънал кораб, и на десет ще тича.

Ала Норна изглежда имаше такава безпрекословна власт над него, че той, без да му мисли много, метна на гърба си човека, който вече явно даваше признаци, че се съживява, и подкрепян от Мордонт се помъкна безропотно с товара си по брега. Преди да го понесат, непознатият посочи сандъка и се помъчи да промълви нещо, на което Норна отговори:

— Добре. Ще бъде запазен.

Вървейки към пътеката Стъпките на Ерик, по която трябваше да се изкачат на скалите, те срещнаха ярлсхофци, които бързаха в обратна посока. Минавайки край тях, и мъже, и жени почтително даваха път на Норна и й се кланяха, при което по лицата на мнозина се четеше страх. Тя отмина няколко крачки, после се обърна и повика ранслара, който придружаваше съселяните си в грабителската им експедиция (при все че това беше по-скоро обичай, отколкото закон).

— Нийл Роналдсън — каза Норна, — запомни думите ми. Хей там има един сандък с току-що изкъртен капак. Погрижи се да го приберат в къщата ти в Ярлсхоф така, както си е. Но внимавай да не вземат и да не пипат нищо. Надзърне ли някой в него, по-добре да си влезе в гроба. Аз не обичам да си хвърлям думите на вятъра и да не ми се подчиняват.

— Волята ти ще бъде изпълнена, майко — отговори Роналдсън. — Обещавам да не бутаме сандъка, щом така заповядваш.

Далеч зад останалите селяни креташе една старица, мърмореше си под нос и проклинаше своята немощ, заради която изоставаше от другите, ала все пак бързаше с всички сили да свари и тя да си вземе пая от плячката.

Когато ги настигна, Мордонт с учудване позна старата домоуправителка на баща си.

— Какво става, Суърта? — попита той. — Що търсиш толкова далеч от къщи?

— Мръднах само да видя къде се е запилял старият господар, а с него и ваша светлост — отговори Суърта, която се чувствуваше като хваната на местопрестъплението, защото неведнъж мистър Мъртън се бе изказвал крайно неодобрително за експедициите от рода на тази, в която домоуправителката му участвуваше сега.

Но Мордонт беше твърде погълнат от мислите си, за да обърне особено внимание на нейната простъпка.

— Виждала ли си баща ми? — попита той.

— И още как — отвърна Суърта. — Добрият джентълмен се смъкваше сам-самичък по Стъпките на Ерик и добре, че не намери смъртта си там — нали знаете, не го бива за катерач. Та успях да го предумам да се прибере в къщи… и тъкмо ви търсех да изтичате подире му дотам, защото, чини ми се, никак не е добре.

— Баща ми не е добре? — възкликна Мордонт, спомняйки си, че в началото на утринната им разходка му се видя премалял.

— Никак не е добре… никак не е добре — завайка се Суърта, клатейки жално глава, — има съвсем болнав вид… съвсем болнав вид… а му текнало да се спуска по ривата!

— Прибирай се, Мордонт — каза Норна, която слушаше разговора им. — Аз ще се погрижа за всичко, което е нужно на този човек, а ако се интересуваш, ще го намериш у ранслара. Ти направи каквото можа, с нищо повече не си в състояние да му помогнеш.

Мордонт чувствуваше, че Норна е права, и като заповяда на Суърта да го последва незабавно, пое пътеката към къщи.

Суърта се помъкна неохотно в същата посока подир младия си господар, но когато той навлезе в процепа на скалата и го загуби от очи, изведнъж зави обратно, като си мърмореше:

— Да бързам към къщи ли? Няма го майстора! Да бързам към къщи и да пропусна такъв сгоден случай да се сдобия с нова пелерина и ново шалче, каквито от десет години не съм виждала? О, не, в никой случай! Рядко ни се е падал такъв късмет — да дойде нещо тлъстичко на нашия бряг… още от времето на крал Чарли, когато се разби „Джени и Джеймз“.

Като рече това, тя ускори колкото може повече крачка и превъзмогвайки със силата на волята си слабостта на тялото, се понесе напред с необичайна бързина, за да вземе дяла си от плячката. Скоро стигна брега, където рансларът, който не пропускаше да натъпче своите торби, същевременно увещаваше останалите да си делят справедливо, както подобава на добри съседи, и да дават по нещичко на старите и немощните, така че, додаде той благонравно, бог да осени с благословията си този бряг и да им прати „още много разбити кораби, преди да е дошла зимата“.