Уолтър Скот
Пиратът (26)

ГЛАВЛ XXV

Обичам много древните руини —

къде кракът ни стъпи, всичко там

говори ни за миналото славно;

под този портик полуразрушен,

открит за бурите и дъждовете,

почиват хора, що с любов и щедрост

дарявали са църквата тогава,

със вяра костите им да приюти

до страшний съд; но всичко има край —

и храмове, и славни градове

тъй както нас болеят и умират.

Уебстър — „Херцогиня Малфи“

Порутената сега църква „Свети Ниниан“ се е радвала на времето на голяма слава; защото могъщата система на римската църква, изтъкана от суеверия и пуснала корени из цяла Европа, ги е разпростряла чак до този далечен архипелаг, така че в католически времена Шетландските острови си имаха вече свои светии, светилища и мощи, които, макар и слабо известни другаде, се почитаха от простодушните обитатели на Туле. Особено много се тачеше тази църква на свети Ниниан, или както го наричаха мастните жители — свети Ринган, понеже беше разположена близо до брега и служеше за ориентир на лодките им. С нея бяха свързани толкова много суеверни обреди и поверия, че протестантското духовенство сметна за най-разумно, с разрешение на църковните власти, да забрани там всякакво богослужение, което поддържа дълбоко вкоренената вяра на простото и невежо местно население в светии и други заблуждения на римокатолическата църква.

След като църквата „Свети Ниниан“ бе обявена по този начин за средище на идолопоклонството и, разбира се, закрита, богослужението се пренесе в друг храм; а когато смъкнаха мертеците и оловната обшивка на покрива, (малката и стара постройка в суров готически стил остана на пустия бряг на произвола на стихиите. Бурните ветрове, които метяха с бесен вой това голямо пространство, както описаното тече при Ярлсхоф, много скоро засипаха е пясък и главния, и страничните кораби на храма, а откъм северозападната страна, най-изложена на вятъра, се образуваха наноси, закриващи повече от половина външните стени, над които стърчаха само голите порутени останки от покрива и малката камбанария в източния ъгъл на сградата.

Но макар и така запустяла, църквата „Свети Ринган“ все още пазеше следи от някогашната си слава като място за поклонение. Простите и невежи рибари от Дънроснес и досега съблюдаваха един обред, чийто произход отдавна бяха забравили и от който протестантското духовенство напразно се мъчеше да ги отучи. Когато лодките им се намираха в крайна опасност, те имаха обичай да дават обет, наричан омъс, тоест подаяние към свети Ринган; и когато опасността минеше, никога не пропущаха да изпълнят обета си, като идваха тайно, един по един, в старата църква, изуваха обувките и чорапите си пред вратата на църковния двор и обикаляха трикратно развалините по посока на движението на слънцето. След третата обиколка поклонникът пускаше приношението си, обикновено малка сребърна монета, през каменната решетка на стреловидния прозорец на някой от страничните кораби, след което се оттегляше, внимавайки да не поглежда назад, докато не напусне пределите на това някога свято място, защото имаше поверие, че скелетът на светията вземал подаянието в костеливата си ръка и показвал страшния си мъртвешки череп през прозорчето, отдето е хвърлен дарът.

Но това място беше още по-страшно за невежите и слабите духом поради обстоятелството, че същите бурни, вихрени ветрове, които от едната страна на църквата заплашваха да засилят развалините с пясък и наистина бяха образували огромни насипи, почти закриващи страничната стена с нейните контрафорси, на други места постепенно разкриваха гробниците на тия, които бяха положени на вечен покой в югоизточния ъгъл на църковния двор; а след особено силна буря ковчезите, понякога и самите останки па покойниците, погребани без саван, се явяваха в най-отвратителен вид пред очите на живите.

Към това запустяло свято място вървеше сега старият Мъртън, макар и не с ония религиозни или суеверни цели, с които обикновено се посещаваше църквата „Свети Ринган“. Той не само беше напълно освободен от суеверните страхове на мастните жители, но и поради уединения си и затворен начин на живот, странейки от хората дори когато се събираха за молитва, се славеше като човек, който се отклонява от общоприетите догми и вярва по-скоро твърде малко, отколкото твърде много в това, което църквата получава и изисква от християните.

Когато стигна малкия залив, на чийто бряг, почти до водата, се намираха развалините, той неволно поспря за миг и се убеди колко разумно е избрано мястото на божия дом сред тази природа, сякаш създадена да въздействува на човешките чувства. Пред него се простираше морето, в което се врязваха два носа, обграждащи залива като огромни вълноломи от тъмни и мрачни скали, на чиито върхове чайките, гларусите и другите морски птици приличаха на снежинки, докато на по-ниските зъбери кормораните се бяха строили в редици, като войници в боен ред, и никакво друго живо същество не се виждаше.

Морето, макар и не бурно, все пак беше доста развълнувано и се разбиваше в тези носове с тътен, подобен на далечна гръмотевица, а вълните, които вдигаха пенести гребени чак до средата на тези мрачни скали, с резките си цветови контрасти предизвикваха едновременно и възхищение, и тръпки.

В деня, когато Мъртън посети това място, между краищата, или носовете, на тези вдадени в морето скали се влачеха бавно гъсти, плътни облачни маси, през които човешко око не можеше да проникне; ограничавайки кръгозора и закривайки изцяло от погледа далечния океан, те напомняха поразително морето във „Видението на Мирза“^[1], забулено от мъгли и буреносни облаци. Стръмно издигащият се бряг, който не позволяваше да се види вътрешността на страната, представляваше отчайваща пустош, в която единствената растителност бяха ниският, закърнял пирен и дългата, корава, стелеща се по земята трева, поникваща най-напред на песъчлива почва. На едно естествено възвишение, издигащо се над брега в самото дъно на залива, но малко отдръпнато навътре, така че вълните да не го заливат, стърчаха описаните вече позасипани развалини, обградени със запусната, полуразрушена стена, която, макар и пробита на няколко места, все пак отделяше мястото на гробищата. Моряците, принудени поради някаква беда да потърсят убежище в този усамотен залив, твърдяха, че понякога в църквата се виждали светлини, смятани за лоша поличба — предвестник на корабокрушения и гибел в морето.

Приближавайки се до църквицата, Мъртън неволно и може би без предумисъл се пазеше да не бъде забелязан, докато стигна стената на гробищата, до която случайно се бе приближил тъкмо от оная страна, където пясъкът беше издухан от гробовете и те представляваха описаната по-горе гледка.

Надзъртайки оттук през една от пролуките, образували се с течение на времето в оградата, той съзря точно тази, която търсеше; погълната в занимание, съответствуващо напълно на общоразпространената представа за нея, но иначе твърде необикновено.

Тя се занимаваше с нещо до един грубо издялан паметник, едната страна на който представляваше несръчно изображение на някакъв рицар или ездач на кон, а другата — шит с толкова изтрити хералдични знаци, че не можеха да се разпознаят, и то окачен накриво, противно на сегашния обичай да се поставя право и отвесно. Под тази каменна колона почиваха, както бе чувал Мъртън, костите на Риболт Тройл, един от далечните прадеди на Магнус, прославил се с доблестите си подвизи прел петнайсети век. А Норна от Фитфул Хед като че ли разравяше гроба именно на този воин, което не беше трудно при този лек и рохкав пясък, тъй че, по всичко изглежда, скоро щеше да довърши работата, подхваната от свирепите ветрове, и да оголи заровените там кости. А докато вършеше това, пееше полугласно магическо заклинание, защото без рунически стихове не може да мине суеверен обред по тия северни краища. Може би дадохме вече достатъчно образци на такива стихове и все пак не можем да се сдържим да не се опитаме да преведем и следните:

Риболт Тройл, герой прославен,

в сън гробовен тук забравен,

твоите исполински кости

ровили са бури злостни.

Нявга в твоите покои

спеше несмутим, спокоен,

и сега дори детето бърка

в твойто ложе свето.

 

Но недей със гняв и злоба

да обсипваш мен от гроба!

Не, не бой се, на героя

няма да смутя покоя,

няма подло с твоите мощи

да се гавря в здрача нощен.

 

Позволи на мене, грешна,

мерк олово да отчекна,

ще останеш пак в ковчега

да те пази в дъжд и жега.

 

Ето, вадя нож вълшебен

без умисъл лош, враждебен.

Нявга ти безстрашен беше,

сабя, меч кога звънтеше.

Гледай, режа аз олово!

Ще се вдигнеш ли отново?

Не, търпиш в съня си вечен.

Мойта цел постигнах вече!

 

Риболт, знай, награда давам:

бурята ще заглушавам

и от пенести талази

зорко гроба ти ще пазя.

Аз стихиите владея

и дори кога завее,

вятърът ще пей приспивно

над убежище почивно.

 

Норна страшна и зловеща,

във таланти чудни веща,

в свойта мощ е тъй ужасна,

но и толкова нещастна,

с власт, дарена от съдбата,

с болка адска във душата,

най-презряна, най-омразна,

но на думата си вярна.

Докато пееше началото на това заклинание, Норна успя да разкрие част от оловния ковчег на стария воин и да откърти от него много предпазливо и с явно благоговение къс метал. След това почтително засипа отново ковчега с пясък, а когато свърши песента, нямаше вече и следа, че светостта на гробницата е осквернена.

Докато траеше тази церемония, Мъртън стоеше зад гробищната ограда и гледаше мълчаливо Норна — не от някакво уважение към самата нея или към заниманието й, а защото разбираше, че да прекъснеш безумна жена в момента, когато върши нещо безумно, не е най-добрият начин да измъкнеш от нея сведенията, които би могла да ти даде. В това време имаше пълна възможност да я огледа, макар че лицето й беше закрито от разчорлената коса и от качулката на тъмното наметало, тъй че се виждаше не повече от това, което би показала друидска жрица, изпълняваща мистичните си обреди. Често и преди Мъртън бе слушал за Норна, а може би много пъти я бе виждал дори, защото неведнъж бе обикаляла около Ярлсхоф, откакто той живееше там. Но нелепите слухове, които се разпространяваха за нея, го караха да бъде сдържан към особа, която смяташе или за измамница, или за луда, или и за двете заедно. Но сега, когато поради стечението на обстоятелствата вниманието му неволно беше насочено към нейната личност и държане, не можеше да не признае в себе си, че тя е или фанатично убедена в това, което върши, или играе ролята си така изкусно, че и прорицателка от старо време не би я надминала. Величествените й, тържествени движения, високопарният и същевременно внушителен тон, с който говореше на покойния дух, чиито тленни останки бе дръзнала да обезпокои, не можеха да не направят впечатление на Мъртън, колкото и равнодушен и безразличен да изглеждаше обикновено към всичко, което го заобикаляше. Но едва Норна завърши странното си занимание, и Мъртън, прехвърляйки се с мъка през порутената ограда, влезе в църковния двор и застана пред заклинателката. Без ни най-малко да се сепне или да се покаже изненадана от появяването му на такова усамотено място, тя произнесе с тон, е който като че ли му даваше да разбере, че го е очаквала:

— Значи… най-после реши да ме потърсиш?

И те намерих — отговори Мъртън със същия тон, след като разсъди, че така най-лесно ще получи необходимите сведения.

— Да! — потвърди тя. — И ме намери там, където е писано всички да се срещнат — в последното убежище на мъртвите.

— Тук наистина ще се срещнем на края — съгласи се Мъртън, обгръщайки с поглед тъжната картина наоколо, където се виждаха само надгробни камъни, покрити с надписи или украсени с емблемите на смъртта, едни — полузаровени в пясъка, други — стърчащи над оголената от вятъра земя, в която бяха побити. Тук, в дома на покойниците, всички люде ще се срещнат на края; и блажени са тия, които дойдат по-скоро в това тихо пристанище.

— Само който следва неизменно верен път в морето на живота — каза Норна, — може да се уповава на такова пристанище. Аз не смея да се надявам на такова убежище. А нима ти смееш? И заслужил ли си го с избрания от теб път?

— В момента това не е толкова важно — отвърна Мъртън. — Аз съм дошъл да те питам не знаеш ли нещо за моя син Мордонт Мъртън.

— Бащата възкликна прорицателката, — бащата пита чужда жена какво знае за неговия син! Но какво бих могла да зная аз за него? Нима корморанът пита дивата патица къде са му рожбите?

— Остави тази безполезна престорена тайнственост — каза Мъртън. — Сред простите и невежите тя може да има успех, ала спрямо мен е напразен труд. Селяните от Ярлсхоф ми казаха, че ти знаеш или може да знаеш нещо за Мордонт Мъртън, който не се е прибирал от празненството, състояло се на Ивановден в къщата на твоя сънародник Магнус Тройл. Дай ми сведения за него, ако наистина знаеш нещо, и ще те възнаградя за това, доколкото е по силите ми.

— В цялата вселена — отговори Норна — няма достойна награда и за най-нищожната думица, която изрека в ухото на простосмъртен. А колкото до твоя син, ако искаш да го видиш жив, върви на Оркнейските острови, на предстоящия Къркуолски панаир.

— Но защо тъкмо там? — учуди се Мъртън. — Доколкото ми е известно, той не възнамеряваше да ходи нататък.

— Нас ни носи течението на съдбата — отвърна Норна, — а нямаме нито весла, нито кормило. Тази сутрин ти също не възнамеряваше да идваш в църквата „Свети Ринган“, ала ето те тука; преди малко също не възнамеряваше да ходиш в Къркуол и все пак ще отидеш там.

— Само ако ми обясниш по-ясно причината за това. Аз, мадам, не съм от ония, които вярват в свръхестествените ви способности.

— Преди да се разделим, ще повярваш — рече Норна. — Малко знаеш ти за мен, но и занапред няма да знаеш повече. Аз обаче зная много за теб и една дума е достатъчна, за да те убедя в това.

— Е, убеди ме тогава — каза Мъртън, — защото, ако не ме убедиш, едва ли ще послушам съвета ти.

— Запомни тогаз — подзе Норна — какво ще кажа за твоя син, защото това, което ще изрека после за теб, ще прогони всякаква друга мисъл от главата ти. Ще отидеш на предстоящия Къркуолски панаир; и на петия ден от панаира, точно по пладне, ще влезеш във външния кораб на катедралата „Свети Магнус“ и там ще срещнеш човек, който ще ти даде сведения за твоя син.

— Говорете по-ясно, мадам — отвърна Мъртън иронично, — ако искате да послушам съвета ви. Много жени са ме мамили навремето, но никоя така грубо, както се мъчиш да ме разиграваш ти.

— Тогава слушай! — възкликна старата жена. — Думата, която ще изрека, ще зачекне най-съкровената тайна на живота ти и ще те разтърси до дъното на душата.

Като каза това, тя прошепна на ухото му една дума, която подействува почти като магия: Мъртън се вцепени от изненада, а Норна с тържествуващ и победоносен вид бавно вдигна ръка към небето, плъзна се край него, зави зад ъгъла на развалините и скоро изчезна.

Мъртън не се и опита да я настигне, нито да я проследи. „Напразно бягаме от съдбата си!“ — промълви той, когато се опомни, и като се обърна, остави зад гърба си запустелите развалини на храма и гробищата. Поглеждайки за последен път от мястото, отдето още се виждаше църквата, той забеляза силуета на Норна, която, загърната в наметалото си, стоеше на самия връх на порутената кула и развяваше на морския вятър нещо като бял вимпел или флаг. Сърцето му отново потрепера от ужас, както при последните й думи, и той се устреми напред с необичайно бърза крачка, докато църквата „Свети Ниниан“ и песъчливият й залив не останаха далеч зад него.

Когато пристигна в Ярлсхоф, лицето му беше така променено, че Суърта се уплаши да не би господарят й да изпадне отново в един от ония пристъпи на дълбока меланхолия, които тя наричаше негов „черен час“.

„Че какво друго би могло да се очаква — мислеше си Суърта, — като толкова се е засилил да тича при Норна от Фитфул Хед в църквата «Свети Ринган», обитавана от нечисти сили?“

Но без да проявява никакви други признаци на умопомрачение, освен подтиснато, мрачно настроение, господарят и я извести за намерението си да отиде на Къркуолския панаир, което толкова противоречеше на навиците му, че домоуправителката просто не повярва на ушите си. Малко след това той изслуша с явно безразличие донесенията на хората, пратени да търсят Мордонт по море и по суша: всички те се връщаха без никаква вест. Равнодушието, с което Мъртън изслуша съобщението за неуспеха им, още повече убеди Суърта, че в разговора му с Норна този резултат е бил предсказан от гадателката, до която се е допитал.

Селяните се учудиха още повече, като научиха, че техният таксман мистър Мъртън, изглежда като последица от някакво внезапно взето решение, се кани да посети Къркуол по време на панаира, макар че досега най-старателно бе избягвал такива сборища. Суърта доста си блъска главата, но не можа да си обясни тази загадка. Тя продължаваше да се безпокои и за съдбата на своя млад господар, но тревогата й бе значително смекчена от известна сума, наистина скромна, но в нейните очи цяло състояние, която господарят й предаде, уведомявайки я същевременно, че възнамерява да замине за Къркуол с една малка ладия, принадлежаща на владетеля на остров Мауза.