Уолтър Скот
Пиратът (17)

ГЛАВА XVI

Подсказва ми сърцето,

че някаква беда вещаят ни звездите

и страшният й път ще да започне

от тази нощна веселба.

Шекспир — „Сън в лятна нощ“

Според обичая, спазван често в цял свят при такива празненства, новодошлите бяха в своеобразни маскарадни костюми, изобразяващи тритони и сирени, с които старите легенди и народни поверия са населили северните морета. Тритоните, наричани от тогавашните шетландци шупелтини, представляваха младежи в чудновато облекло, с изкуствени коси и бради от ленени влакна и венци от морски водорасли, с нанизани на тях раковини и други дарове на морето; такива украшения имаше и на техните светлосини и зеленикави мантии от вече няколко пъти споменатия уодмел. Те държаха тризъбци и други подобаващи им емблеми; към тях верният на класическия си вкус Клод Холкро, майсторена тази маскировка, не бе забравил да добави и огромни конусообразни раковини, които едно-две от тези морски божества от време на време надуваха и острите им, дрезгави звуци отекваха неприятно в ушите на околните.

Участвуващите в това шествие нереиди и морски нифми показваха както винаги малко по-добър вкус и въображение в облеклото си от своите партньори. Фантастичните им одежди от зелени коприни и други скъпи и изящни тъкани бяха скроени така, че да бъдат колкото се може по-близо до представата за обитателите на водите и същевременно да показват в най-благоприятна светлина фигурите и лицата на прекрасните създания, които ги носеха. Гривните и раковините, украсяващи шията, ръцете и глезените на очарователните сирени, в някои случаи бяха преплетени с истински перли; изобщо с вида си дъщерите на Туле биха оказали чест на двора на самата Амфитрита, особено с дългите си светли къдрици, сини очи и бели лица с приятни черти. Не се наемаме да твърдим, че всяка от тези маскирани девойки изобразяваше истинска сирена със същата точност, както робините на Клеопатра, които според коментаторите на Шекспир се изхитрили да си сложат рибешки опашки, и то така изкусно, че изглеждали като украшения. Всъщност, ако шетландските сирени не бяха оставили краката си в естественото им състояние, нямаше да могат да изпълняват много красивия танц, с който възнаградиха публиката за оказания им горещ прием.

Скоро се разбра, че маскираните не са външни хора, а част от гостите, които малко преди това се бяха измъкнали неусетно, за да се преоблекат така и да разнообразят веселата вечер с още едно развлечение. Музата на Клод Холкро, винаги дейна в такива случаи, ги бе дарила с подходяща песен, препис от която даваме по-долу. Песента се изпълняваше поред от сирена и тритон, като мъжките и женските полухорове подхващаха припева и пригласяха на главните изпълнители.

Сирена

В морски дълбини живеем,

с бисер кичим си чела,

за викинги древни пеем,

славим техните дела.

Над чертозите ни стене

буря в горестна печал,

както влюбен на колене,

пред любимата примрял.

Бързи като чучулиги,

литваме към вас завчас,

северни чеда игриви,

да празнуваме със вас.

Тритон

Както ралото земята,

порим пенести вълни,

гоним устремно змията морска

в ширни далнини.

Щом чудовища се сбият,

ний тръбим със боен плам,

а тръбите тъжно вият,

щом рибар загива там.

Но надвили мрачините,

тръгнали сме в този час,

северни чеда честити,

да се веселим със вас.

Сирени и тритони

Нека бурята бушува,

празник весел ни зове,

само радост да се чува,

не тъжовни гласове.

Ваште веселби безпечни

са отрада и за нас,

и от дълбини далечни

се понасяме в екстаз,

с песни, смях и раковини,

за наслада и за пир.

O, на Туле юначини,

да се веселим безспир!

В заключителния хор се вляха гласовете на всички, без тритоните с конусообразните раковини, които те се бяха научили да надуват като своеобразен груб акомпанимент с добър ефект. Думите на песента и изпълнението й от маскираните бяха възнаградени с шумни аплодисменти от всички, които се смятаха за вещи съдници по тия въпроси, и най-вече от Триптолемус Йелоули: тъй като ухото му бе уловило скъпите нему звукосъчетания „рало“ и „земя“, а мозъкът му беше толкова просмукан с пунш, че можеше да схваща думите само в най-буквалния им смисъл, приканвайки Мордонт да му бъде свидетел, той заяви на всеослушание, че макар и да е грехота да се хаби толкова много хубав лен за брадите и перуките на тритоните, в песента е имало единствените разумни думи, които е чул през целия тоя ден.

Но Мордонт нема време да отговори на този призив, защото беше погълнат всецяло да следи най-внимателно движенията на една от маскираните девойки, която още при влизането си му бе дала скришом знак, който му подсказа, че може да очаква някакво важно съобщение от нея, макар и да не знаеше коя всъщност е тя. Сирената, която така смело го бе докоснала за ръката и съпроводила този жест с изразителен поглед, за да привлече вниманието му, беше маскирана много по-грижливо от дружките си; широката и свободна мантия закриваше цялата й фигура, а лицето беше скрито под копринена маска. Мордонт забеляза, че лека-полека тя се отдели от групата и най-после, като че ли търсеше въздух, застана до отворената врата на съседната стая, хвърли му още веднъж многозначителен поглед и възползувайки се от това, че вниманието на гостите беше насочено към останалите участници в маскарада, се измъкна от залата.

Без да се колебае, Мордонт се впусна незабавно подир тайнствената си пътеводителка, защото с право можем да наречем така маската, която се поспря, за да му покаже накъде ще тръгне, а после закрачи бързо към брега на воу, тоест соленото езеро, ширнало се пред тях; леките му вълни блестяха и трептяха под лъчите на пълната луна, която, озарявайки светлия здрач на тия ширини през лятото, правеше съвсем незабележимо отсъствието на слънцето, чиято чезнеща следа още се виждаше по вълните на запад, докато на хоризонта от изток вече започваше да пламти зората.

Ето защо никак не беше трудно за Мордонт да следи маскираната си пътеводителка, която през рътлини и долини вървеше бързо към морето; лъкатушейки между крайбрежните скали, тя го поведе към мястото, където по времето, когато беше добре приет в Бъра-Уестра, собственоръчно бе построил нещо като уединена беседка, под чийто покрив дъщерите на Магнус бяха свикнали при подходящо време да прекарват дълги часове. Тук значи щеше да стане обяснението, защото маската се спря и след кратко колебание седна на грубата скамейка. Но от чии устни щеше да го чуе той? Най-напред му дойде на ум за Норна; но високата й фигура и бавна, величествена походка се различаваха рязко от ръста и вървежа на по-изящната сирена, която се движеше пред него с такава лека стъпка, като че ли беше истинска нереида, която се е забавила на брега и от страх да не си навлече гнева на Амфитрита, сега бърза да се върне в родната си стихия. Но щом не е Норна, мислеше си Мордонт, само Бренда е способна да ю поведе така, че когато седна на пейката и си свали маската, се оказа наистина Бренда. Макар че, разбира се, не бе направил нищо, заради което да я отбягва, все пак свенливостта овладява така лесно чистосърдечните млади хора, независимо от пола, че той се смути, сякаш наистина се бе озовал ненадейно пред лице, основателно обидено от него. Бренда беше не по-малко смутена, но тъй като сама бе пожелала тази среща и съзнаваше, че тя трябва да бъде колкото се може по-кратка, налагаше се волю-неволю първа да подхване разговора.

— Мордонт — заговори тя с колеблив глас, но после продължи, като се поправи: — Сигурно се учудвате, мистър Мъртън, че съм си позволила тази необичайна волност.

— До тази сутрин, Бренда, — отговори Мордонт, — никакъв знак на дружба или близост от ваша страна или от страна на сестра ви не би ме учудил. Учудва ме повече това, че ме избягвахте безпричинно толкова часове, отколкото, че сега ме удостоявате с тази среща. С какво, за бога, съм ви оскърбил, Бренда, и защо се отнасяте така към мен?

— Достатъчно ли е да ви кажа — отвърна Бренда със сведени очи, — че такава е волята на баща ми?

— Не, не е достатъчно — възрази Мъртън. — Баща ви може да промени така внезапно мнението си за мен и цялото си отношение към мен само под влиянието на някаква жестока заблуда. Имам една-единствена молба към вас: обяснете ми причината; готов съм да падна в очите ви по-ниско дори и от най-простия селяк на тия острови, ако не успея да ви докажа, че тази промяна на мнението се основава единствено на някакво дълбоко недоразумение или чудовищна измама.

— Може и да е така — каза Бренда, — надявам се, че е така… и желанието ми да се срещна тайно с вас е доказателство, че храня такава надежда. Но трудно ми е… по-право невъзможно ми е да ви обясня причината за неприязънта на баща ми. Норна му говори сериозно по тоя въпрос и се боя, че са се разделили скарани, а вие сам добре знаете, че това не може да стане без нищо.

— Забелязал съм — рече Мордонт, — че баща ви се вслушва много в съветите на Норна и проявява към нейните странности снизходителност, каквато не показва към други… точно това съм забелязал, макар че той не е от ония, дето вярват сляпо в свръхестествените способности, които тя си приписва.

— Те са далечни роднини — отговори Бренда, — а на млади години са били приятели… чувала съм дори, че по едно време възнамерявали да се женят, ала странностите на Норна се проявили веднага след смъртта на баща й и работата се развалила, ако изобщо е имало нещо. Но баща ми безспорно я уважава много и се боя, че предубеждението му към вас е вече твърде дълбоко вкоренено, щом почти са се скарали заради вас.

— 0, бог да ви благослови, Бренда, че го нарекохте предубеждение — възкликна Мъртън страстно, — хиляди пъти да ви благослови! Вие винаги сте била с добро сърце… вие не сте способна да бъдете дълго груба, дори и привидно.

— Грубостта ми беше наистина привидна — отвърна Бренда и постепенно тонът й се смекчи, стана непринуден, както бяха разговаряли в детинство. — Аз никога не съм мислила, Мордонт… никога не съм вярвала, че ти можеш да бъдеш груб към Мина или към мен.

— Груб? Кой смее да твърди това? — възкликна Мордонт, поддавайки се на вродената си пламенност. — Който дръзне да го каже, трябва да знае, че няма да оставя езика му да се върти безнаказано между зъбите! Кълна се в свети мъченик Магнус, че ще го откъсна и хвърля на ястребите!

— О недей! — замоли се Бренда. — Гневът ти ме плаши и ще ме принуди да си отида.

— Да си отидеш — повтори Мордонт, — без да разбера нито каква е клеветата, нито кой е този подъл клеветник?

— 0, не е само един — отвърна Бренда, — мнозина настройваха баща ми… не мога да ти кажа точно какво, но мнозина говорят…

— И стотици да са, Бренда, аз ще постъпя с тях точно тъй, както казах… Свети мъченико! Да ме обвиняват, че съм се отнасял грубо с тия, които уважавам и ценя най-много на света!… Ей сега ще се върна в замъка и ще накарам баща ти да ми се извини пред всички.

— За бога, недей! — провикна се Бренда. — Не отивай, ако не искаш да ме направиш най-нещастното същество на земята!

— Тогава кажи ми поне основателни ли са подозренията ми — рече Мордонт, — че Кливланд е един от тия, конто са ме клеветили?

— Не, не — възрази енергично Бренда, — ти изпадаш в още по-жестока грешка. Твърдиш, че си ми приятел, аз съм готова да ти докажа, че също съм ти приятелка… но почакай малко, чуй какво искам да ти кажа… разговорът ми и без това продължи много и всеки миг става все по-опасно да бъдем заедно.

— Кажи ми тогава — рече Мъртън, трогнат дълбоко от крайното вълнение и безпокойство на клетото момиче — какво искаш от мен, и те уверявам, че каквато и да е молбата ти, ще направя всичко възможно да я изпълня.

— Хм… такова… този капитан — подхвана Бренда, — този Кливланд…

— Ето на, така си и знаех! — възкликна Мордонт. — Сърцето ми подсказваше, че този човек стои по един или друг начин в дъното на всички тези неприятности и недоразумения!

— Ако не мълчиш и не потърпиш малко — предупреди Бренда, — веднага ще си отида. Това, което исках да кажа, не засяга теб, а друго лице… с една дума, моята сестра Мина. Излишно е да ти говоря за неприязънта й към теб, ала трябва със съжаление да ти разкажа за вниманието, с което той я обгражда.

— То е толкова очебийно, че не може да не направи впечатление — каза Мордонт, — и ако не ме лъжат очите ми, вниманието му се посреща с благосклонност, ако не и с взаимност.

— Точно това ме плаши — рече Бренда. — Отначало и аз бях под обаянието на привлекателната външност, непринудените обноски и романтичните разкази на този човек.

— Външност! — повтори Мордонт. — Вярно, той е строен и доста красив, но както е казал старият Синклер от Куендейл на испанския адмирал: „Плюя му аз на мутрата! Колко по-красиви съм ги виждал на бесилката в Бъра-Мур!“ По обноски би могъл да бъде капитан на капер, а по приказки — панаирджия, който сам си хвали стоката, защото дрънка кажи-речи само за собствените си подвизи.

— Ти се лъжеш — възрази Бренда, — той разказва чудесно за всичко, което е видял и научил, освен това действително е бил е много далечни страни и е участвувал в много славни битки и разправя за тях с голямо въодушевление, но скромно. Просто ти се струва, че виждаш пламъка и чуваш грохота на оръдията. Но може да говори и съвсем другояче — за чудните дървета и плодове на далечни земи, където хората през цялата година ходят по-леко облечени дори от нас през лятото, а и рядко изобщо носят нещо друго освен батиста и муселин.

— Честна дума, Бренда, изглежда, че той умее да забавлява млади момичета — забеляза Мордонт.

— Вярно — потвърди Бренда простодушно. — И знаеш ли, отначало се хареса повече на мене, отколкото на Мина; и все пак, макар че тя е много по-умна от мен, аз познавам света по-добре от нея, защото съм виждала повече градове: била съм веднъж в Къркуол, а освен това съм ходила три пъти в Лъруик, когато там имаше холандски кораби, тъй че не се лъжа толкова лесно.

— Но кажи ми тогава, Бренда — замоли се Мъртън, — какво те накара да промениш мнението си за тоя млад човек, на вид така очарователен?

— Ето какво — отговори Бренда, като помисли малко. — Отначало той беше много по-весел, а разказите му не бяха толкова тъжни или страшни, пък и по-често се смееше и танцуваше.

— И може би тогава предпочиташе да танцува повече е Бренда, отколкото със сестра й? — додаде Мордонт.

— Не… не съм уверена — рече Бренда. — Все пак, откровено казано, не подозирах нищо, докато беше еднакво внимателен към нас двете; и знаеш ли, тогава той стоеше за нас наравно с теб, Мордонт, или с младия Суорастър, или всеки друг младеж на островите.

— Но защо тогава — попита Мордонт — не можеш да гледаш спокойно как ухажва сестра ти?… Той е богат или поне така изглежда. Казваш, че е изискан и забавен. Какво още би могло да се желае от един обожател на Мина?

— Мордонт, ти забравяш кои сме — отвърна девойката с гордост, която обаче беше така естествена за нея, както и простодушният тон, с който бе говорила досега. — Шетландските острови са нашият малък свят, може би по почва и климат по-лош от други части на земята — поне така казват чужденците; но той си е наш собствен малък свят, и ние, дъщерите на Магнус Тройл, заемаме най-високо положение в него. И мисля, че не подобава на нас, потомки на викинги и ярлове, да се хвърляме в обятията на един непознат, който идва на нашия бряг като гага на пролет бог знае отде и може да отлети наесен бог знае накъде.

— И да примами една шетландска патица да хвръкне с него — додаде Мъртън.

— Няма да позволя несериозно отношение към такива неща — тросна се Бренда. — Мина е като мен дъщеря на Магнус Тройл, приятел на чужденците, но и баща на Хиалтландия. Той им оказва нужното гостоприемство, но нека дори най-именитите да не си въобразяват, че могат да се сродят с него, когато си поискат.

Тя изрече това много разпалено, но тутакси добави с по-мек тон:

— Не, Мордонт, не мисли, че Мина Тройл е способна да забрави дълга към баща си и бащината си кръв дотам, та да мечтае за брак с този Кливланд, но тя може така да се увлече по него, че да разруши собственото си щастие. Защото по душа е такава, че се вживява много силно и дълбоко; спомняш ли си как Ула Сторлсън се качваше всеки ден на Восдейл Хед да погледне дали не идва корабът на възлюбления й, а той изобщо не се върна? Като си представя унилата й походка, бледите й бузи, очите, които лека-полека гаснеха като светилник, на който се е свършило маслото… като си спомня трескавия поглед, в който трептеше нещо като надежда, когато се изкачваше сутрин на скалата, и дълбокото, безотрадно отчаяние, изписано на челото й, когато се връщаше — като си мисля за всичко това, учудва ли те, че се страхувам за Мина, чието сърце е създадено да лелее вярно и дълбоко зародилото се в него нежно чувство.

— Не ме учудва — каза Мордонт, изпълнен с искрено съчувствие към клетата девойка, защото не само чуваше треперещия й глас, но и можеше да различи в тази светла нощ сълзите, които трептяха в очите й, докато рисуваше картината, която мислено свързваше със сестра си. — Не ме учудва, че изпитваш такива чувства и страхове, подбудени само от най-чиста обич; и ако ми посочиш с какво мога да помогна на твоята сестринска любов, ще видиш, че съм готов при нужда да жертвувам живота си така, както когато се катерех по скалите, за да ви донеса яйца от кайра, и, повярвайте ми, каквото и да са говорили на баща ти и на теб дори за най-малко неуважение или грубост от моя страна, то е лъжа, която само демон е способен да измисли.

— Вярвам ти — отвърна Бренда, като му подаде ръка, — вярвам ти и сега, когато възвърнах доверието си към такъв стар приятел, по-леко ми е на сърцето. Не зная как можеш да ни помогнеш, но именно по съвета, по-право по нареждане на Норна се реших да ти разкрия всичко това; и просто се чудя — додаде тя, като се озърна — как имах смелост да го направя. Сега ти знаеш всичко, което мога да ти кажа за опасността, която заплашва сестра ми. Не изпускай от очи тоя Кливланд… пази се да не се спречкаш с него, защото лошо те чака от такъв опитен воин.

— Не разбирам — рече младежът — защо тъкмо мен лошо да ме чака. Зная само, че със здравите мускули и смелото сърце, които господ ми е дал, и като се има пред вид, че се боря за правдата, не ме е страх от спречкване, което Кливланд може би ще поиска да предизвика.

— Тогава, ако не заради теб, то поне заради Мина — замоли се Бренда, — заради баща ми… заради мен… заради всички, избягвай каквато и да било свада с него; достатъчно е да го следиш и да се помъчиш да разбереш кой е и какви са намеренията му към нас. Той спомена, че Щял да отиде на Оркнейските острови да потърси консорта, който го придружавал, но минава ден след ден, седмица след седмица, а не заминава; и докато прави компания на баща ми в пиенето и разказва на Мина романтични истории за други народи и за битки в далечни диви и непознати краища, времето лети и този човек, за когото не знаем нищо друго, освен че е чуждоземен, лека-полека влиза все повече в нашия кръг и става неразделен негов член… А сега, сбогом, Норна се надява да те сдобри с баща ми и те моли утре да не си отиваш от Бъра-Уестра, колкото и хладно да се държат той и сестра ми към тебе. Аз също — каза тя, протягайки ръка — трябва да си сложа маска на неприязненост като към нежелан посетител, но в душата си ние пак сме си един за друг Бренда и Мордонт. А сега да се разделяме по-скоро, защото не бива да ни виждат заедно.

Тя му подаде ръка, но я отдръпна малко смутено, засмя се и се изчерви, когато той съвсем непринудено понечи да притисне устните си до нея. За миг Мордонт се опита да я задържи, защото тази среща го бе изпълнила с такава радост, каквато, макар и често да оставаше насаме с Бренда, никога не беше изпитвал. Но тя се отскубна и като махна още веднъж с ръка за сбогом и му показа една пътека, противоположна на тая, която самата тя щеше да поеме, закрачи бързо към къщи и скоро изчезна зад скалите.

Мордонт стоеше загледан подире й в душевно състояние, непознато му дотогава. Човек може дълго и спокойно да ходи по несигурната неутрална територия между любовта и приятелството, докато внезапно се види принуден да признае властта на едната или другата сила; тогава често се случва тази, която с години е смятал само за приятелка, изведнъж да се превърне в любима. И нищо чудно, че от тоя момент настъпи такава промяна в чувствата на Мордонт, макар че нямаше още ясна представа за нея. Една красива и очарователна девойка, която доскоро, както му се струваше, го бе презирала и мразила, неочаквано, с доверчива искреност му бе разкрила душата си; и ако нещо можеше да направи това преобразяване, само по себе си толкова ненадейно и толкова приятно, още по-обаятелно, то беше невинната и чистосърдечна простота на Бренда, която придаваше очарователност на всичките й постъпки и думи. Самата обстановка може би имаше своето въздействие, макар че в случая почти нямаше нужда от нейната помощ. Но прекрасното лице изглежда още по-прекрасно при лунна светлина, а сладкият глас звучи още по-сладко сред шепота на лятната нощ. Затова Мордонт, който в това време вече се бе върнал в замъка, беше готов да слуша с необикновено за него търпение и снизхождение възторжените словоизлияния на Клод Холкро за лунната светлина, вдъхновени от кратка разходка на чист въздух, предприета с цел да разпръсне парите на хубавия пунш, който не бе жалил по време на празненството.

— Слънцето, момчето ми — говореше той, — е фенер за всеки нещастен труженик: то изскача с ослепителен блясък от изток, за да прикани цял свят към труд и мъки; а веселата луна ни осветява пътя към насладите и любовта.

— И към безумието, ако се не лъжа — вметна Мордонт, колкото да каже нещо.

— Нека да е така — отвърна Холкро, — стига да не се превърне в черна меланхолия… Драги ми млади приятелю, обитателите на този луд свят прекалено много се стремят да не загубят разсъдъка си, или, както се изразяват самите те, умът им да бъде винаги на място. Доколкото зная, често ме наричат полуумен, а съм живял толкова добре на тоя свят, като че ли имам двойна доза ум. Но чакай… за какво ставаше дума? Аха, за луната… И тъй, драги, луната е самата душа на любовта и поезията. Според мен едва ли е имало истински влюбен, който да не е започнал сонет в нейна чест поне с думите: „О, ти…“

— Луната — обади се агрономът, чийто език вече започваше да се преплита — налива зърното, поне така казват старите хора, и напълва орехите, което всъщност не е толкова важно — sparge nuces, pueri^[1].

— Глоба, глоба! — завика юдалерът, чийто език също почваше да се преплита. — Агрономът говори на гръцки… Кълна се в костите на свети Магнус, чието име нося — ако не ни изпее веднага една песен, ще го накарам да излока цялата „лодка“ с пунша!

— От много вода и воденичарят се дави — отвърна Триптолемус. — Сега мозъкът ми има нужда повече от пресушаване, отколкото от ново поливане с алкохол.

— Тогава пей — заповяда властният стопанин, — защото никой не може да говори тук на друг език, освен на благороден норвежки, приятен холандски или датски, а в краен случай на простолюдно шотландско наречие. Затуй, Ерик Скамбестър, дай тука „лодката“ и я напълни догоре — глоба за забавяне.

Но преди гарафата да бе успяла да стигне до агронома, той, виждайки, че „лодката“ вече е тръгнала на път и се приближава към него на къси халсове (защото самият Скамбестър в това време вече бе загубил ориентировка), направи отчаяно усилие и запя или, по-право, закряка йоркширска жетварска лесен, която баща му пееше едно време, когато сръбнеше, по мелодията на „Хей, Добин, карай колата“. Печалната физиономия на певеца и безнадеждно фалшивият му глас бяха в такъв чуден контраст с веселите думи и мелодия, че достопочтеният Триптолемус изглеждаше смешен като гост, дошъл на гуляй в официалния костюм на дядо си. С тази шега всъщност завърши вечерта, защото дори якият и държелив Магнус бе започнал да усеща властта на Морфей^[2]. Гостите се разотидоха кой както може по отредените им стаи и кътчета за почивка и скоро замъкът, досега толкова шумен, потъна отново в мъртва тишина.