Уолтър Скот
Пиратът (2)

ГЛАВА I

Морето тръпне във захлас

и шепне морно вятър тих;

но кой над Туле вдига глас:

„За тебе арфа изгорих“?

Макнийл

Дългият, тесен и неправилен по форма остров, наричан обикновено Мейнланд, или Главен Шетланд, тъй като е безспорно най-големият от този архипелаг, както е добре известно на моряците, които плават из бурните морета, заобикалящи древната Туле, завършва с необикновено висока скала, наименувана Съмбъра Хед, която, подлагайки откритото си чело и голите си склонове на яростните вълни, представлява крайната югоизточна точка на острова. Този висок величествен нос непрекъснато е изложен на напора на мощно и буйно течение, което се образува между Оркнейските и Шетландските острови и се носи със сила, превъзхождана само от силата на течението в пролива Пентланд Фърт; името му Руст ъв Съмбъра произхожда от названието на горепоменатия нос — с думата руст на тия острови се обозначават такива течения.

Откъм сушата носът е покрит с ниска трева, а склоновете му се спускат стръмно към малък провлак, в който морето е прорязало тесни заливчета, постепенно задълбаващи се все по-навътре от двете страни на острова, тъй че след време вероятно ще се съединят и окончателно ще откъснат Съмбъра Хед, и сегашният нос ще стане самотно скалисто островче, отделено от главния остров, на който понастоящем е крайна точка.

Ала в миналото хората, изглежда, са смятали такова събитие за далечно или малко вероятно, защото в старо време един норвежки викинг, който според други предания и както показва названието на това място — Ярлсхоф — е бил някогашният ярл, или граф на Оркнейските острови, избрал тази тясна ивица земя, за да си построи замък. Този замък отдавна е напуснат и дори останките му трудно могат да се забележат, защото подвижните пясъци, носени от бурните ветрове, които духат из тия неспокойни краища, са навели и почти затрупали развалините на постройките; но в края на седемнайсети век част от графския замък беше все още здрава и обитаема. Тя представляваше неугледна постройка от грубо одялан камък и нищо в нея не радваше окото и не вълнуваше въображението; днешният читател може да си я представи най-добре като голяма, старинна, продълговата къща с островръх покрив с плочи от сив пясъчник. Малките прозорчета, не много на брой, бяха пръснати безредно тук-там из цялата сграда. Някога към главния корпус са били прилепени няколко по-малки пристройки, заети от служебни помещения и спомагателни стаи, в които е била настанена свитата и прислугата на графа. Но и те сега са в развалини: мертеците са използувани за горене или за други цели, стените — изкъртени на много места, а като венец на разрухата пясъкът вече е проникнал между руините и засипал някогашните жилищни помещения е две-три стъпки дебел слой.

Сред това опустошение жителите на Ярлсхоф бяха съумели с упорит труд и усърдие да запазят в добро състояние няколко декара земя, оградена като градина, която, заслонена от стените на самата къща срещу свирепия напор на морските ветрове, раждаше подходящи за климата зеленчуци или по-право такива, на които морските бури позволяваха да растат; защото, макар че студовете на тези острови не са така люти, както във вътрешността на Шотландия, все пак едва ли могат да се отглеждат дори най-обикновени кухненски зеленчуци, ако не ги пази някаква стена; колкото до храсти или дървета, за тях и дума не може да става, такава е силата на помитащите морски ветрове.

Недалеч от замъка, близо до морския бряг, точно където заливчето образува нещо като естествено пристанище, в което бяха подслонени три-четири рибарски ладии, се намираха няколко бедни къщурки на жителите на селцето Ярлсхоф, които държаха под аренда цялата земя на лендлорда^[1] при обичайните за онова време, разбира се, доста тежки условия, налагани на арендатори като тях. Самият лендлорд живееше в имение, разположено на по-добра местност в друга част на острова, и рядко навестяваше владенията си при Съмбъра Хед. Той беше почтен, добродушен шетландски джентълмен, малко сприхав — неизбежен резултат от това, че го заобикаляха подчинени, с може би прекалена слабост към трапезни компании, изглежда защото разполагаше с много свободно време, ала непринуден и великодушен към подчинените си, любезен и гостоприемен към външни хора. Той също произхождаше от стар и благороден норвежки род — обстоятелство, което му печелеше благоразположението на по-низшите съсловия, повечето от които имаха същото потекло, докато лордовете или земевладелците са обикновено от шотландски произход и в онова далечно време още се смятаха за чуждоземни и нежелани пришълци. Магнус Тройл, считащ се за потомък на същия граф, който според преданието е основал Ярлсхоф, особено ревностно поддържаше това гледище.

Сегашните жители на Ярлсхоф много пъти бяха изпитвали добротата и благосклонността на арендатора на тия земи. Когато мистър Мъртън — така се казваше сегашният обитател на стария замък — пристигна за пръв път на Шетландските острови, тоест няколко години преди началото на настоящото повествование, той бе посрещнат в къщата на мистър Тройл с онова топло и сърдечно гостоприемство, е което се отличават островитяните. Никой не го запита откъде е, где отива, с каква цел посещава такова далечно кътче на империята или колко време ще остане тук. Той пристигна като съвсем непознат, ала моментално бе отрупан е безброй покани; и всяка къща, в която влезеше като гост, му ставаше като дом, в който можеше да остане колкото си иска и да живее като член на семейството, незабелязван от никого и самият той незабелязващ никого, докато не сметнеше за необходимо да потърси подслон другаде. Това привидно безразличие към сана, личността и общественото положение на госта не се дължеше на равнодушие на любезните му домакини, защото островитяните са по природа любопитни като всички, а на деликатността им, която ги караше да смятат за нарушение на заканите на гостоприемството задаването на въпроси, на които гостът трудно или с неохота би отговорил; така че вместо да се мъчат, както правят в други страни, да изтръгнат от мистър Мъртън такива неща, които той би предпочел да премълчи, галантните шетландци се задоволяваха да събират ревностно откъслечни сведения, каквито могат да се почерпят от един разговор.

Но мистър Безил Мъртън беше склонен да откровеничи или дори неволно да се изповяда толкова, колкото една скала в арабската пустиня би дала вода, и може би никога досега учтивостта на благородните жители на Туле не бе подлагана на такова сурово изпитание, защото смятаха, че доброто възпитание налага да се въздържат да разпитват за положението на толкова тайнствена личност.

Всичко, което се знаеше всъщност за него, лесно можеше да се обобщи накратко. Мистър Мъртън пристигнал в Лъруик, тогава вече придобил известно значение, но още непризнат за плавен град на острова, с холандски кораб, придружен само от своя син, красиво момче на четиринайсетина години. Самият той сигурно минавал четиридесетте. Капитанът-холандец го запознал с няколко свои добри приятели, на които доставял джин и джинджифилови сладки срещу нискорасли шотландски говеда, пушени гъски и чорапи от овча вълна; и макар че холандецът казал само, че „минхер Мъртън пла-ати пътя си като истински дже-ентълмен и освен туй дал на мо-оряците по един крайцдолар“, благодарение на този отзив пътникът от холандския кораб успял да влезе в почтен кръг от познати, който постепенно се разширил, тъй като се оказало, че чужденецът е много културен човек.

Това се узна почти мимо желанието на самия мистър Мъртън, защото не обичаше да говори не само за себе си, но и на общи теми. Но когато успяваха понякога да го въвлекат в спор, той неволно се проявяваше като много начетен човек с богат жизнен опит; а друг път, сякаш да се отплати за предложеното му гостоприемство, волю-неволю, противно на природните си наклонности, се принуждаваше да общува с околните, особено ако разговорът придобиеше сериозен, мрачен или язвителен тон, какъвто най подхождаше на собствения му темперамент. В такива случаи шетландци стигаха до единодушното заключение, че този човек ще да има отлично образование, обаче с един фрапантен пропуск, а именно, че мистър Мъртън едва можеше да различи носа от кърмата на кораба, а от управление на кораб разбираше колкото една крава. Учудваха се, че такова крещящо непознаване на най-необходимото изкуство в живота (поне такова се смяташе то на Шетландските острови) може да съществува редом с дарбите му в други области; но фактът си е факт.

Като се изключат случаите, когато го предизвикваха да се саморазкрие по горепосочения начин, Безил Мъртън оставаше верен на саможивия си мрачен нрав. Шумни веселия избягваше; и дори умерената веселост на приятелска компания неминуемо го хвърляше в още по-дълбоко униние от обикновено.

У жените винаги се забелязва своеобразна склонност да вникват в тайните и да облекчават болката, особено когато се отнася за красив мъж в разцвета на силите. Ето защо този тайнствен и замислен непознат лесно би намерил между русокосите и синеоки дъщери на Туле такава, която да се заеме да го утешава, стига да прояви желание да приеме любезната услуга; ала той не само не правеше това, но и като че ли дори избягваше компанията на противния пол, към който при душевните си и телесни болки обикновено прибягваме за съчувствие и утеха.

Към тези странности мистър Мъртън прибавяше и една друга, особено неприятна за неговия домакин и главен покровител, Магнус Тройл. Този шетландски магнат, който, както вече казахме, произхождаше по бащина линия от стар норвежки род в резултат от брака на негов представител с датска аристократка, вярваше дълбоко, че чаша холандски джин или нанц^[2] е най-добрият лек срещу всякакви тревоги и горести. Но мистър Мъртън никога не си служеше с такива средства; той пиеше вода и само вода, и колкото да го увещаваха и умоляваха, не бяха в състояние да го накарат да кусне по-силна напитка от тази, която предлага бистрият извор. А именно това Магнус Тройл не можеше да търпи; то погазваше старите закони на Севера за гостоприемството, така строго спазвани от него, и макар да обичаше да разправя, че никога в живота си не си е лягал пиян (впрочем смисъла, з който той разбираше тази дума), все пак не можеше да се докаже, че действително се е случвало да заспива в напълно трезво състояние. Ето защо би могло да се запита: какво предлагаше този непознат на обществото, за да изкупи недоволството, предизвикано от студеното му и резервирано държане? Преди всичко имаше обноските и самоувереността на човек с обществено положение; и макар да се предполагаше, че не е богат, все пак от разходите му можеше да се заключи, че не е съвсем беден. Освен това мистър Мъртън притежаваше дарбата да говори, макар и както вече намекнахме, само когато решеше да я покаже, и изразяваше човекомразството и отвращението си от дейността и отношенията в обикновения живот често с такива парадокси, че ги мислеха за проява на находчивост поради липса на нещо по-възвишено. И най-важното — тъй като тайната на мистър Мъртън им се струваше непроницаема, самото му присъствие беше интересно като гатанка, която хората обичат да препрочитат по няколко пъти именно защото не могат да я отгатнат.

Въпреки тези свои качества Мъртън имаше разногласия със своя домакин по толкова много важни въпроси, че след като погостува известно време в главната му резиденция, една вечер, след два часа, преседени в пълно мълчание и посръбване на бренди и вода — тоест Магнус консумираше алкохола, а Мъртън — природната напитка, Магнус Тройл бе приятно изненадан, когато гостът го помоли да му даде под наем изоставения замък в Ярлсхоф, разположен точно под Съмбъра Хед, на другия край на областта Дънроснес. „Тъкмо ще се отърва от него — рече си Магнус — и мрачната му физиономия няма вече да пречи на бутилката да обикаля масата. Само че ако си отиде, ще се разоря да купувам лимони, защото само погледът му беше достатъчен, за да подкисели цял океан пунш.“

Все пак добросърдечният шетландец конкретно и без задни мисли се залови да обяснява на мистър Мъртън на какво усамотение и неудобства ще бъде обречен там.

— В старата къща — каза той — липсват дори най-необходимите мебели… на много мили наоколо няма жива душа… за храна ще имате предимно солена треска, а компания ще ви правят само чайките и рибоядите.

— Любезни приятелю — отвърна Мъртън, — ако искате да посочите обстоятелството, поради което това място да е за мен по-привлекателно от всяко друго, то е, че в близост до убежището ми няма да има нито човешки разкош, нито човешко общество, аз търся само къде да подслоня главата си и сина си при лошо време. Затова ми кажете какъв наем искате, мистър Тройл, и ми позволете да стана ваш наемател в Ярлсхоф.

— Наем ли? — откликна шетландецът. — Че какъв наем мога да искам аз за стара къща, в която от смъртта на майка ми — бог да я прости! — не е живял никой, а колкото до подслон, старите стени са достатъчно дебели и ще издържат още на много трусове. Но, за бога, мистър Мъртън, обмислете добре намерението си. За такива като нас дори е лудост да живеят в Ярлсхоф, а камо ли за вас, човек от друг край от Англия ли, от Шотландия ли, от Ирландия ли, не знаем…

— Но това не е толкова важно — прекъсна го Мъртън малко рязко.

— Разбира се, не е важно дори и колкото люспа на херинга — отвърна лордът, — само че, откровено казано, вие ми харесвате, защото не сте шотландец — вярвам, че не сте шотландец. Те долитат тук като прелетни патици — всеки управител на имение е домъкнал цяло ято свои роднини и както забелязвам, на всичко отгоре и собствените си птички, свили са тук гнезда завинаги — иди, та ти изгони обратно в голите им планини или равнини, след като вече са вкусили от нашето шетландско говеждо и са видели нашите хубави воу^[3] и заливи. Не, сър — продължи Магнус с голямо въодушевление, като сегиз-тогиз посръбваше полуразредения алкохол, който едновременно разпалваше омразата му към нашествениците и подтискаше предизвиканите от тях мрачни мисли, — не, сър, няма ги вече на тези острови старите времена и добрите нрави; защото някогашните ни земевладелци — нашите Патерсъновци, Фиевци, Шлагбренъровци, Торбиорновци — са изместени от Гифърдовци, Скотавци, Маутавци, хора, самите имена на които показват, че те или предците им са чужди на земята, на която ние, Тройловци, живеем, дълго преди Торфения Ейнар да е научил тукашните хора да използуват торфа за ториво и признателното потомство му дало тоя прякор, за да ознаменува това откритие.

Владетелят на Ярлсхоф можеше да говори безкрай на тази тема, и Мъртън се зарадва, като вадя, че се задълбава в нея, понеже знаеше, че така няма да се налага да участвува в разговора и ще може да се отдаде на собствените си мрачни мисли, докато шетландецът философствува за променилите се времена и хора. Но точно когато Магнус бе стигнал до печалния извод, че „май след сто години едва ли ще остане един мерк^[4], даже един юр^[5] земя на норвежците, истинските шетландски юдалери“, изведнъж си спомни за присъствието на своя гост и се опря внезапно.

— С това не искам да кажа — додаде той, прекъсвайки словоизлиянието си, — че съм против настаняването ви в моето имение, мистър Мъртън… Само че Ярлсхоф… е диво място… Отдето и да сте, сигурно и вие като другите чуждоземци ще кажете, че климатът ви е по-добър от нашия, всички разправяте така. И въпреки това искате убежище на такова място, което даже тукашните хора отбягват. Няма ли да сръбнете? — вметна той между другото. — Е, тогава за ваше здраве.

— Любезни господине — отвърна Мъртън, — за мен климатът няма значение; стига ми да имам достатъчно въздух да напълня дробовете си, все едно дали ще бъде арабски или лапландски.

— Въздух ще имате достатъчно — отговори Магнус, — поне това няма да ви липсва… чужденците твърдят, че бил влажничък, ала и на туй имаме цяр… А наздраве, мистър Мъртън… Вие трябва да се научите на това, а и лула да пушите; виж, тогава, както казвате, шетландският въздух ще ви бъде като арабския. Впрочем виждали ли сте Ярлсхоф?

Странникът призна, че не.

— Значи — възрази Магнус — нямате представа какво правите. Ако мислите, че там е удобно заливче като тук и че къщата е разположена на брега на затворено воу, тъй че селдата ще идва до вратата ви, лъжете се, драги. В Ярлсхоф ще виждате само бурните вълни, които бъхтят голите скали, и течението Руст ъв Съмбъра, което се движи със скорост петнайсет възла в час.

— Поне няма да виждам потока на човешките страсти — отвърна Мъртън.

— И от изгрев до залез ще чувате само писъка и крясъка на кормораните, буревестниците и чайките.

— И с това ще се примиря, приятелю — отговори странникът, — само и само да не чувам плетене на женски езици.

— Аха — възкликна норманът, — говорите така, защото тъкмо чувате щерките ми Мина и Бренда да пеят в градината с вашия Мордонт. Аз пък предпочитам нежните им гласове пред гласа на чучулигата — чух я веднъж в Кейтнес, или на славея — за него само съм чел… Но с кого ще играят момичетата, когато Мордонт ни напусне?

— Ще минат и без него — отвърна Мъртън; — млади или стари, винаги ще намерят кого да въртят на пръста си… Но по-важно е да зная, мистър Тройл, ще ми дадете ли под наем стария замък в Ярлсхоф?

— С удоволствие, щом сте решили да живеете на такова усамотено място.

— А наемът? — продължи Мъртън.

— Наемът ли? — повтори Магнус. — Хм… там ще имате планти крув^[6], който се наричаше някога градина, и право на скетхолд — пасище за добитъка, плюс шестпенсов мерк от брега, където местните хора ще ви ловят риба — за всичко това осем лиспунда^[7] масло и осем сребърни шилинга годишно няма да бъдат много, нали?

Мистър Мъртън прие тези толкова умерени условия и оттогава заживя почти неотлъчно в усамотения замък, който описахме в началото на тази глава, търпейки не само безропотно, но и като че ли с мрачно задоволство всички лишения, които това толкова диво и затънтено място неизбежно носеше на своя обитател.