Уолтър Скот
Пиратът (15)

ГЛАВА XIV

Обичаше за нас закон са —

те нали традиция са стара?

А религията пък е за онези,

дето вярват: всъщност пак е обичай —

като дедите почит да дадеш.

Обичай е всичко и затуй го тачим.

Старинна пиеса

Оставихме гостите на Магнус Тройл в разгара на пиршеството и веселбата. Мордонт, който подобно на баща си избягваше гуляйджийската чаша, не участвуваше в оживлението, предизвикано от товара, с който „лодката“ обикаляше масата. Но колкото и да изглеждаше в подтиснато настроение, той охотно се увлече в приказките на Холкро, който в сегашното състояние на младежа, когато беше готов да поеме ролята на слушател, го избра за своя жертва, подтикван кажи-речи от същия инстинкт, който тласка сивия гарван към болната овца в стадото, която най-търпеливо ще се отдаде на хищните му нокти. Поетът с радост се възползува от предимствата, които му даваше разсеяността на Мордонт и неговото нежелание да окаже енергична съпротива. С безпогрешна ловкост, присъща на прозаиците, с помощта на безгранични отклонения той съумя да разтегли разказа си двойно, така че подобно на кон, движещ се в grand pas,^[1] наглед препускаше стремително напред, а всъщност едва ли изминаваше и един ярд на четвърт час. Ала най-после Холкро успя да изложи с всичките й подробности и добавки историята на своя добър хазяин — майстора-шивач от Ръсел стрият, като обрисува накратко и петима негови роднини, разказа анекдоти за трима от главните му съперници и вмъкна някои общи бележки за облеклото и модата от това време; а след като обходи по тоя начин околностите и външните укрепления на своето повествование, на края стигна до главната крепост, както би могло да се окачестви в случая „Кафенето на талантите“. Обаче се поспря на прага му, за да обясни на какви основания неговият хазяин имал правото да влиза в този всеизвестен храм на музите.

— Това право — каза Холкро — се крепеше главно на две качества: търпение и търпимост, защото моят приятел Тимбълтуейт сам беше остроумен човек и никога не се докачаше от шегите, които зевзеците, постоянни клиенти на това заведение, подхвърляха наляво и надясно като фишеци и бомбички в карнавална нощ; и макар че някои от тези зевзеци — предполагам, повечето от тях — може би имаха вземане-даване с него, той нямаше навика да напомня на талантливите хора за такива неприятни дреболии. Това, драги ми Мордонт, може да ти се стори обикновена учтивост, защото в тая страна рядко се случва някой да взема или да дава в заем и защото, слава богу, няма нито съдебни пристави, нито шерифи, които да стиснат сиромаха за врата, а няма и затвори, в които да го натикат, но, уверявам те, такъв кротък като агънце човек, какъвто беше моят беден мил покоен хазяин Тимбълтуейт, рядко ще намериш в регистрите на Лондон. Мога да ти разкажа такива неща, които тези мръсни лондонски занаятчии погаждаха не само на други, но и на мен, че косата ти ще настръхне… Ала какво се е задърлил старият Магнус, дяволите да го вземат? Разкряскал се, като че иска да заглуши северозападния вятър.

Действително старият юдалер ревеше с цяло гърло, когато реформаторските проекти, с които икономът смело го бе притиснал, най-после го изкараха от кожата му и (да си послужим с един Осианов^[2] израз) като прибой, разбиващ се в скала, отговори:

— Стига с тия дървета, господин икономе… не ми разправяйте за дървета! Да няма на острова дори нито едно достатъчно високо, за да се обеси някой глупак, пак пет пари не давам. Не ни трябват други дървета освен тия, дето стърча? в нашите пристанища — хубави дървета, на които клони им са рейте, а листа — стоящият такелаж.

— Само че що се отнася до пресушаването на Брейбастърското езеро, за което ви говорих, мистър Магнус Тройл — продължаваше упоритият агроном, — според мен то ще има много важни последици, а това може да стане по два начина — или през Линклейтърската долина, или по Скалместърекия поток. Така че, като измерим равнището им…

— Има и трети начин, мистър Йелоули — прекъсна го стопанинът.

— Откровено казано, не виждам друг — възрази Триптолемус с цялата сериозност, която остроумец би желал да придаде на своята шега, — защото от юг е хълмът, наричан Брейбастър, а от север — висок рид… името му е щукнало от главата ми…

— Оставете тия хълмове и ридове, мистър Йелоули — има трети начин за пресушаване на езерото и той е единственият, който ще позволя да се изпробва, докато съм жив. Вие казвате, че лорд губернаторът и аз сме собственици на тези места е, така да е. Та, значи, нека всеки от нас изсипе в езерото по равно бренди, лимонов сок и захар — един-два кораба са достатъчни, — после да съберем всички весели юдалери от тоя край и след двайсет и четири часа върху мястото на сегашното Брейбастърско езеро ще видите суха земя.

Гръмогласен одобрителен смях изпроводи тази толкова навременна и уместна шега и принуди Триптолемус поне за известно време да млъкне; присъствуващите вдигнаха весела наздравица, изпяха игрива песен, разтовариха още веднъж сладостите на кораба, купата направи нов щедър кръг, а спорът между Магнус и Триптолемус, който с изострената си разпаленост бе привлякъл вниманието на цялата компания, сега потъна и се сля във всеобщата врява на празничната трапеза. Ала в това време поетът Холкро бе успял отново да прикове вниманието на Мордонт Мъртън.

— Докъде бях стигнал? — запита той с тон, който по-красноречиво от всякакви думи показваше на уморения му слушател колко още от този объркан разказ му оставаше да чуе. — Аха, сетих се — тъкмо бяхме пред прага на „Кафенето на талантите“… то беше открито от един…

— О, не, уважаеми мистър Холкро — прекъсна го малко нетърпеливо слушателят му, — аз искам да ми разкажете за срещата си с Драйдън.

— Аха, със славния Джон ли? Разбира се… ъ-ъ… докъде бях стигнал? Да, до „Кафенето на талантите“… Та ти казвам, още не бяхме прекрачили прага и прислугата, и всички останали ме зяпнаха ей така; добрият Тимбълтуейт им беше вече познат… А-а, като става дума за туй, мога да ти разправя една история…

— Ами Джон Драйдън? — възкликна Мордонт с тон, който пресичаше всякакви по-нататъшни отклонения.

— Да, да, славният Джон… докъде бях стигнал?… Аха, застанахме ние до тезгяха, един там мелеше кафе, друг пък правеше пакетчета тютюн по за едно пени — една лула тютюн и едно ядене струваха точно по едно пени — и тогава за пръв път го видях с очите си. До него седеше някой си Денис, който…

— А Джон Драйдън… как изглеждаше той? — запита Мордонт.

— Беше дребно пълничко старче, с естествена побеляла коса и отлично ушит чер костюм, който му стоеше прилепнал като ръкавица. Добрият Тимбълтуейт сам кроеше дрехите на славния Джон, а ръкава, уверявам те, изпилваше чудно… Но тук човек не може да каже свястна приказка… да го вземат мътните тоя шотландец, пак са се счепкали със стария Магнус!

Действително беше така; и макар че този път разказът на Холкро не бе прекъснат от гръмотевица, с каквато може да се сравни предишният гороломен изблик на юдалера, все пак се водеше шумен и разпален спор, при който въпроси, отговори, възражения и остроумни реплики се сипеха непрестанно едно след друго като далечни трясъци на ожесточена пушечна престрелка.

— Да се вслушвам в гласа на разума ли, сър? — крещеше юдалерът. — Сега ще чуем гласа на разума и ще поговорим разумно, а ако разумът не е достатъчен, ще влезе в работа и поезията… Хей, Холкро, скъпи приятелю!

Макар и прекъснат по средата на най-любимия си разказ (ако това, което нямаше нито начало, нито край, можеше да има среда), бардът настръхна при тоя зов, като корпус лека пехота, получил заповед да се притече на помощ на гренадирите, изправи се гордо, тупна с пестник по масата и даде да се разбере, че е готов да подкрепи своя гостоприемен стопанин, както подобава на признателен гост. Триптолемус малко се сепна от това подкрепление за своя противник, като благоразумен пълководец посред стремителната си атака, която бе започнал срещу странните шетландски обичаи, и заговори пак едва когато юдалерът го предизвика с обидния си въпрос:

— Е, къде е сега гласът на разума, мистър Йелоули, с който преди малко ми проглушавахте ушите?

— Потрайте, уважаеми сър — отвърна агрономът. — Какво можете да кажете вие или който и да било друг в защита на това нищожество, което в тази безпросветна страна наричате рало? Та дори дивите планинци в Кейтнес и Съдърланд могат да свършат и повече, и по-добра работа със своя гаскромх или как го наричат там.

— Че какво толкова лошо му намирате на нашето рало, сър? — отвърна юдалерът. Позволете ми да чуя вашите възражения. Оре си то нашата земя, какво искате повече от него?

— Има само една дръжка, или както й казвате, кокила — отговори Триптолемус.

— А кому са притрябвали, дявол да го вземе — обади се поетът, който искаше да каже нещо духовито, — две кокили, щом може да ходи само с една?

— Или, да речем — вметна Магнус Тройл, — как ще може Нийл от Лъпнес, който остана с една ръка, когато падна от скалата Чупиврат, да кара рало с две дръжки?

— Хамутът ви е от сурова тюленова кожа — не мирясваше Триптолемус.

— Така се икономисва обработена кожа — отговори Магнус Тройл.

— Освен туй го теглят четири нещастни вола, запрегнати един до друг — додаде агрономът, — а подир това жалко оръдие трябва да се мъкнат две жени и да доизкусуряват браздите с лопати.

— Я по-добре си сръбнете, мистър Йелоули — каза юдалерът, — и както казвате в Шотландия, „хич едно пени не давайте“. Нашият добитък е честолюбив и не оставя друг да го изпреварва; мъжете ни са така внимателни и възпитани, че за нищо на света не биха работили на полето без женска компания; ралата ни орат земята, земята ни дава ечемик, варим си пиво, ядем си свой хляб и странникът е винаги добре дошъл на нашата трапеза. Ха наздраве, мистър Йелоули.

Това бе изречено е тон, който окончателно слагаше точка на всякакви по-нататъшни разисквания, затова Холкро прошушна на Мордонт:

— Въпросът е решен, така че можем да продължим за славния Джон… И тъй седи си той с елегантния чер костюм — от две години неплатен, както ми казва после моят добър хазяин, — а какви очи! — не пламтящият, изгарящ, орлов поглед, който ние, поетите, обичаме да описваме, а кротък, дълбок, замислен и същевременно проницателен поглед — в живота си не съм виждал такъв, освен у малкия Стивън Клийнког, цигуларя от Папастоу, който…

— А Джон Драйдън? — намеси се Мордонт, конто поради липса на по-добро развлечение бе започнал да се увлича от разказа на стария джентълмен и да не му дава да се отклонява, както овчарите подгонват обратно в стадото буен овен, когато искат да го уловят.

С обичайната фраза „А, вярно… славният Джон“ разказвачът се върна на темата си:

— И тъй, сър, хвърли той поглед — такъв, какъвто го описах — към моя хазяин и рече: „Драги ми Тим, какво има пак?“ и всички таланти, лордове и джентълмени, които все се въртяха около него като момиченца около сергиджия на панаир, ни сториха път, а ние се приближихме до камината, където той си имаше свое постоянно кресло — чувал съм, че лете го изнасяли на балкона, но тогава, когато имах щастието да го видя, то беше до камината, — приближи се Тим Тимбълтуейт, промъквайки се горд като лъв през множеството, а подир него и аз с малък пакет под мишница; бях го взел хем да услужа на моя хазяин, понеже разносвачът му отсъствуваше, хем да имам повод за присъствието си тук, защото в „Кафенето на талантите“ не се допускаха външни лица без работа… Чувал съм, че сър Чарлз Седли казал много остроумно по този въпрос…

— Но вие пак забравихте славния Джон — прекъсна го Мордонт.

— Да, с право може да се нарече славен. Сега величаят разни там Блекморовци, Шедуеловци и какви ли не други, дето не са достойни да завържат връзките на обувките на Джон… „Е — пита той хазяина ми, — какво имаш там?“ А Тим му се поклони, уверявам те, по-ниско дори отколкото на херцог, и каза, че си позволил да дойде да му покаже плата, който лейди Елизабет си избрала за нощница. „А кой от твоите гъсоци, Тим, го носи под крилото си?“ — „Този е, с извинение, оркнейски гъсок, мистър Драйдън — отговори Тим, винаги готов да подхвърли нещо духовито, — и ви е донесъл ръкопис със стихотворения, да ги прегледа ваша светлост.“ — „Аха, значи е земноводен?“ — рече славният Джон, като взе ръкописа… а аз, право да ти кажа, в тоя момент бях петимен да застана срещу цяла батарея топове, нежели да слушам шумоленето на тетрадката ми, когато я разтваряше, макар че не проронваше нито една обидна дума, а после прегледа стиховете и благоволи да каже с много насърчителен тон и с такава добродушна усмивка на лицето… разбира се, не бих сравнявал усмивката на един шишкав стар джентълмен с усмивката на Мина или на Бренда — но беше най-приятната усмивка, която съм виждал… „Я гледай, Тим — рече, — този твой гъсок ще се превърне в ръцете ти на лебед.“ При това се поусмихна и всички се разсмяха, а най-силно тези, които стояха най-далеч и не можеха да чуят шегата, защото всички знаеха, че когато се усмихне, значи има нещо смешно, та се смееха на доверие; а после шегата взе да минава от уста на уста — от младите студенти по право през остроумните до контетата и всички заразпитваха кои сме ние; един французин даже ги уверяваше, че авторът е чисто и просто мосьо Тим Тимбълтуейт, но така бъркаше ту Дъмбълтейт, ту Тимбълтейт, че си рекох: отиде, та се не видя това обяснение…

„Също като твоята история“ — помисли си Мордонт, ала най-после гръмкият и решителен глас на юдалера сложи точка на повествованието.

— Не искам да ви слушам повече, господин икономе — провикна се той.

— Но позволете ми поне да ви кажа една-две думи за породата на вашите коне — молеше Йелоули с жален глас. — Вашите коне, уважаеми сър, по размери са като котки, а по лошотия — като тигри!

— Що се отнася до размерите им — отвърна Магнус, — така по-лесно се качваме и слизаме от тях (което Триптолемус изпита тази сутрин на собствения си гръб, помисли си Мордонт), а колкото до лошотията им, който не може да им излезе на глава, нека да не ги възсяда.

Съзнанието, че сам си е виновен, накара агронома да се въздържи от отговор. Той само хвърли жален поглед на Мордонт, сякаш го умоляваше да запази в тайна търкулването му, а юдалерът, разбрал, че е надвил (макар и да не подозираше причината за това), додаде с висок и суров тон, присъщ на човек, свикнал цял живот да не среша и да не търпи противодействие:

— Кълна се в кръвта на свети мъченик Магнус — каза той, — голям хитрец сте, господин икономе Йелоули! Идвате при нас от чужда страна, без да разбирате нито нашите закони, нито нравите ни, нито езика ни, а искате да се разпореждате тук и всички да ви станем роби!

— Ученици, уважаеми сър, мои ученици поправи го Йелоули, — и единствено за ваше добро.

— Не ни прилича на стари години да ходим на училище — отвърна шетландецът. — И искам да ви кажа още веднъж: ще сеем и жънем зърното си, както са правили нашите деди, ще ядем каквото бог ни даде и вратите ни ще бъдат отворени за чужденци така, както и техните би трябвало да бъдат отворени. Ако нещо куца в обичаите ни, с време ще го оправим А на Ивановден човек трябва да има леко сърце и пъргави нозе. И който продума още веднъж за гласа на разума, както му казвате вие, или за нещо от тоя род, давам ви честна дума, че ще нагълта цял пинт^[3] морска вода! А сега да натоварим още веднъж хубавия кораб „Веселият кантонски моряк“ в името на приятелите му, останалите да се отзоват на цигуларите, които вече ни подканят. Обзалагам се, че крачетата на всички девойчета вече шават от нетърпение. А вие, мистър Йелоули, не се докачайте… охо-о, драги, „Веселият моряк“ вече здравата те е разклатил… (Действително в движенията на достопочтения Триптолемус се забелязваше известна неустойчивост, когато стана и тръгна към домакина)… но нищо, ще ти помогнем да възвърнеш сухоземната си походка, та да се повъртиш с тези гиздави хубавици. Хайде, Триптолемус… дай да те хвана на абордаж, че може да се претреп… претрепеш, драги ми Триптолемус… ха-ха-ха!

Като рече това, все още якият, макар и брулен от много ветрове, юдалер се понесе напред като стар военен кораб, издържал на стотици бури, и повлече госта си на буксир, като току-що завладян трофей. Повечето от участниците в пиршеството последваха предводителя с весели провиквания, а няколко упорити гуляйджии, възползувайки се от свободата, предоставена им от юдалера, останаха да разтоварват пак „Веселия моряк“, вдигайки наздравици за отсъствуващия домакин, за благополучието на дома му и всякакви други благопожелания, които им хрумнеха, като повод да обърнат още една чаша чудесен пунш.

Скоро останалите напълниха танцувалната зала — помещение, което носеше белега на простотата на епохата и на страната. Тогава в Шотландия гостни и салони имаше само в къщите на аристократите, а на Шетландските острови те бяха нещо съвсем непознато. Но дългият, нисък безформен склад, използуван понякога за съхраняване на стока, понякога за струпване на какви ли не непотребни вехтории, пък и за хиляди други цели, беше добре известен на младите хора от Дънроснес и от много други окръзи като място за весели танци, които се развихряха при честите празненства, уреждани от Магнус Тройл.

На пръв поглед тази бална зала би шокирала едно изискано общество, събрало се да играе кадрил или валс. Лампите, свещите, корабните фенери и всевъзможните други „канделабри“ не можеха да осветят достатъчно това, макар и ниско, както казахме вече, помещение, а само хвърляха бледи лъчи върху пода и купчините стока и различни предмети, струпани навред. Тук имаше и зимнина, и стоки, предназначени за износ и дарове за Нептун, направени му заради претърпели корабокрушение кораби, чиито собственици са останали неизвестни, и предмети, получени от стопанина срещу риба и различни произведения на имението му, защото и той като повечето други чифликчии от това време беше едновременно и земевладелец, и търговец. Всички тези сандъци, кутии, бурета и други със съдържанието си сега бяха струпани настрана едно връз друго, за да отворят място за танцуващите, които изпълняваха грациозните си и живи местни танци така леко и пъргаво, като че ли се намираха в най-разкошния салон на Сентджеймския дворец.

Групичката старци, които наблюдаваха танцьорите, твърде наподобяваха стари тритони, загледани в игрите на морските нимфи — толкова суров вид бяха придобили повечето от тях в борбата със стихиите и толкова приличаха на тези митични обитатели на морските дълбини е рунтавите коси и бради, които мнозина носеха по стар норвежки обичай. Младите, напротив, бяха необикновено красиви, високи, стройни и грациозни, мъжете — с дълги коси и още незагрубели от суровата природа свежи лица със здрава руменина, смекчена у жените от неописуема нежност. Благодарение на вродената си музикалност те умееха много точно да следват ритъма на оркестъра, който свиреше доста сносно, а старците, изправени наоколо или насядали кротко на старите корабни сандъци, служещи за столове, одумваха танцуващите, сравнявайки изпълнението им с едновремешните си успехи, или се сгряваха с някоя и друга чашка от купата, която продължаваше да ги обикаля, щракаха с пръсти и потропваха в такт с музиката.

Мордонт наблюдаваше тази картина на всеобщо веселие с горчивото съзнание, че загубил привилегированото си положение, вече не изпълняваше важното задължение на водач на танците или ръководител на игрите, прехвърлено на чужденеца Кливланд. Но в стремежа си да прикрие своето огорчение, което, както съзнаваше сам, не беше нито умно да поддържа, нито достойно да показва като мъж, той се приближи до прекрасните си съседки, на които се бе толкова харесал на трапезата, с намерение да покани някоя от тях за дама в танците. Но тази ужасна дърта баба, лейди Глоуроуръм, която бе търпяла прекомерната веселост на племенничките си по време на вечерята само защото мястото й на масата не позволяваше тогава да се намеси, сега никак не беше склонна да допусне понататъшно сближение, каквато опасност криеше поканата на Мордонт. Затова от името на двете си племеннички, които седяха до нея нацупени, сърдити и мълчаливи, тя се нагърби да уведоми Мордонт, след като му поблагодари за вниманието че те вече са ангажирани за цялата вечер. Ала като продължи да наблюдава момичетата отдалеч, той има възможност да се убеди, че мнимата ангажираност беше само повод да се отърват от него, защото видя, че двете весели сестри се впуснаха в танца с първите млади кавалери, които ги поканиха след него. Възмутен от тази явна обида и нежелаещ да се изложи на друга, Мордонт Мъртън се отдръпна от кръга на танцуващите, смеси се с тълпата от по-второстепенни гости, струпали се в дъното на помещението като зрители, и там, скрит от чужди погледи, се помъчи да преглътне унижението си по възможност по-безболезнено, ала с не особен успех, и с цялото философско спокойствие, на което беше способна младостта, но и то не му помогна.