Уолтър Скот
Пиратът (18)

ГЛАВА XVII

Наскачаха във лодките си смело

за бран с чудовищата, всички взели

лопати, вили, копия, секири —

оръдия на боя и на мира,

и всеки тук със подвиг е готов

да извоюва слава или пък любов,

и от скалите гледат пребледнели

девойки красни, старци побелели.

На сутринта след такъв празник, какъвто бе устроен от Магнус Тройл, обикновено липсва онова напрежение, което оживяваше снощната веселба, както може би е забелязал запознатият със светския живот читател след официална закуска при конни състезания в провинциален град, защото в така нареченото висше общество обикновено гостите прекарват тези мъчителни минути всеки в стаята си. В Бъра-Уестра, разбира се, нямаше помещения за такова уединяване, тъй че момичетата с пребледнели бузи и сънливите, непрекъснато прозяващи се по-стари дами бяха принудени да се срещнат с кавалерите си (страдащи от главобол и други неразположения) точно три часа, след като се бяха разделили.

Ерик Скамбестър бе направил всичко в човешките възможности да осигури необходимите средства за разпръсване на скуката на сутрешната закуска. Трапезата пращеше от пушено по шетландски говеждо, баници, печено месо, консервирана и сготвена по всевъзможни начини риба; не липсваха и чуждестранни деликатеси като чай, кафе и шоколад, защото както вече имахме случай да отбележим, поради местоположението си тези острови отрано се бяха запознали с различни предмети на чуждоземен разкош, все още слабо известни в Шотландия, където в по-късно от описваното тук време един фунт зелен чай бил сварен като зеле, а от друг направили сос за осолено говеждо поради невежество на добрите домакини, на които бил изпратен като рядък подарък.

Освен тези блюда на масата беше разположено цяло изложение от ония целебни илачи, към които прибягват bon vivants^[1] под шеговитото название „косъм от ухапалото те куче“. Имаше и силно ирландско аскуибо, и неподправен нанц, и истински холандски джин, и ракия от Кейтнес, и голденвасер^[2] от Хамбург; само ром от памтивека и различни ликьори от Подветрените острови. След всички тези подробности е излишно да споменаваме силното домашно пиво, немската и черната бира, а съвсем под достойнството ни би било да изброяваме всевъзможните яхнии и каши, плюс бленда и разните млечни ястия за ония, които предпочитаха по-леко ядене.

Нищо чудно, че това изобилие от лакомства възбуди апетита и повдигна настроението на уморените гости. Младежите се заловиха незабавно да търсят дамите си от предишната вечер и отново се увлякоха с тях в сладки приказки, благодарение на които нощта бе минала така весело, а Магнус, заобиколен от верните си приятели — яки норвежци, с подкани и личен пример насърчаваше по-старите и по-мрачно настроени гости да се отдадат по-смело на предлаганите им съблазни. До обеда обаче имаше още много време, защото и най-продължителната закуска не може да трае повече от един час, пък и имаше опасност на Клод Холкро да му хрумне да запълни тези празни утринни часове с безконечно декламиране на свои стихове и с разправяне надълго и нашироко на цялата история за запознаването му със славния Джон Драйдън. Но съдбата избави гостите в Бъра-Уестра от такова страшно бедствие, като им прати развлечение точно според вкуса и навиците им.

Повечето от гостите вече работеха усърдно с клечките за зъби, а други се чудеха какво да правят по-нататък, когато с бърза стъпка, плам в очите и харпун в ръка влезе Е риж Скамбестър, за да извести на всички присъствуващи, че на брега или почти на брега, сиреч при устието на воу се е проснал кит! В тоя момент настъпи такова весело, шумно и всеобщо оживление, каквото само ловната страст, така дълбоко вкоренена у човека, може да предизвика. Какво е в сравнение с нея радостта на някакви си селски сквайери^[3], готвещи се да стрелят първите за сезона бекаси, а особено като се имат пред вид размерите на дивеча; нито хайката за изтребване на лисици в гъстаците на Етрикската гора, нито възбудата на ленокските ловци, когато някой от елените на херцога изскочи от Инч-Мирън, нито дори веселото оживление при лов на лисици с целия му шумен акомпанимент от кучешки лай и звуци на рогове не могат да се сравнят с настървението, с което смелите синове на Туле се втурнаха да премерят силите си с чудовището, което морето им бе изпратило за развлечение, и то така навреме.

Тутакси различните складове на Бъра-Уестра бяха претършувани за всевъзможни оръжия, които можеха да послужат в такъв случай. На един се паднаха харпуни, саби, пики и алебарди, други се задоволиха с вили, лопати и каквото друго им попадне, само да бъде дълго и остро. След като се въоръжиха така набързо, част от тях под командуването на капитан Кливланд забързаха към лодките в малкото заливче, докато останалите се завтекоха по суша към мястото на полесражението.

Внезапна врява, която моментално сложи край на поезията на Холкро и на не по-малко страшната проза на Триптолемус, попречи на клетия агроном да изпълни един замислен от него план — да изпита търпението на шетландците, като им изнесе лекция за земеделието и възможностите на страната. Лесно можем да си обясним защо той прояви толкова слаб интерес към лова, така внезапно изместил словоизлиянията му, и дори нямаше да удостои с поглед това бурно зрелище, ако не го бяха принудили увещанията на мис Бейби.

— Карай натам, драга — подканяше го тази предвидлива особа, — карай натам! Кой знае какво може да докопаш… Разправят, че при подялбата всекиму ще се падне поравно от китовата мас, а с един пинт от нея ще пестим сума пари, когато тталим железния светилник през дългите тъмни нощи, които, говори се, щели да настъпят. Затуй карай натам, драги… ето ти вила за тор… както казват, със страхливо сърце хубавица не се печели… пък отде знаеш, тая мас, когато е прясна, може и да се ядва, а тъй ще си икономисваме и маслото.

Не знаем доколко перспективата да яде прясна мас вместо масло въодушеви и открили Триптолемус, но вероятно като не видя друг изход, той размаха селскостопанското оръдие (оборска вила), с което се въоръжи, и заслиза към брега да води бой с кита.

Положението, в което злочестата съдба бе поставила противника, беше особено благоприятно за начинанието на островитяните. Необикновено високият прилив бе прехвърлил животното над една широка пясъчна коса във воу, тоест в заливчето, където и лежеше сега. Като усети, че водата започва да се отдръпва, то разбра опасността и с отчаяни усилия се помъчи да мине над плитчината, където вълните се блъскаха в косата, но досега китът бе успял по-скоро да влоши, отколкото да подобри положението си, тъй като отчасти беше излязъл на сухо и това го излагаше особено много на замисляната атака. В тоя момент именно врагът се нахвърли върху него. Първите редици се състояха от млади и яки мъже, въоръжени с вече описаните от нас различни оръжия, а младите дами и по-възрастните особи от двата пола се настаниха между скалите, надвиснали над полесражението, за да следят и поощряват техните усилия.

Тъй като преди да дойдат до входа на залива, лодките трябваше да заобиколят един малък нос, бойците, които стигнаха брега пеша, имаха достатъчно време да извършат необходимото разузнаване за силите и положението на противника, когото възнамеряваха да нападнат едновременно и по суша, и по море.

Сърцатият и опитен пълководец, какъвто с право бихме могли да наречем юдалера, за нищо на света не беше съгласен да повери тази работа другиму; и наистина както с външния си вид, така и с умното си ръководство той отговаряше на всички изисквания за командирското звание, което си бе присвоил. Шапката със златни галони бе заменил с шапка от меча кожа, синият сукнен костюм с червена подплата, със златни илици н копчета бе отстъпил място на червена фланелена куртка с чер ни кокалени копчета, върху която беше наметната риза от тюленова кожа с причудлива везба и плисета на гърдите, каквито носят ескимосите и понякога гренландските китоловци. Огромни моряшки ботуши завършваха костюма му, а в ръката си държеше грамаден китоловен нож, който размахваше сякаш от нетърпение по-скоро да се запретне с разсичането на исполинското животно, проснато пред тях — тоест с отделянето на месото от костите. Но като го огледа по-отблизо, той бе принуден да признае, че развлечението, към което бе повел приятелите си, макар и да съответствуваше на широките мащаби на неговото гостоприемство, май криеше своеобразни опасности и мъчнотии.

Животното, дълго над шейсет стъпки, лежеше съвсем неподвижно в най-дълбокото място на воу, където вълните го бяха изтласкали и където, изглежда, чакаше нов прилив, чието настъпване навярно усещаше инстинктивно. Тутакси се свика съвет на опитните харпунохвъргачи, които решиха единодушно да се опитат да хванат в примка шашката на вцепененото морско чудовище, като другия край на въжето вържат здраво за котви, забити в брега; така то нямаше да може да избяга, ако приливът настъпеше, преди да са се справили с него. Тази деликатна работа бе възложена на три лодки, едната от които юдалерът пожела сам да управлява, а другите две бяха поверени на Кливланд и Мъртън. След като взеха това решение, насядаха на брега и зачакаха с нетърпение пристигането на морския отряд във воу. През този промеждутък Триптолемус Йелоули, след като прецени на око необикновените размери на кита, подхвърли, че според скромното му мнение „впряг не само от шест вола, но и от шейсет вола местна порода не би могъл да измъкне на морския бряг такава грамада от водата, където лежи сега“.

Колкото и маловажна да би се сторила на читателя тази забележка, тя зачекваше въпрос, който винаги караше стария юдалер да излиза от кожата си. Затуй и сега, като хвърли иа Триптолемус бърз и строг поглед, той го запита какво значение има това, дявол да го вземе, щом и сто вола не могат да измъкнат кита на брега? Макар че на мистър Йелоули не му се хареса твърде тонът, с който бе зададен въпросът, все пак собственото му достойнство и личната заинтересованост го принудиха да отговори така:

— Има значение, сър. Вие, мистър Магнус Тройл, сам знаете, пък и всеки, който разбира от тия работи, знае, че китове с такива размери, които не могат да се измъкнат на брега с впряг от шест вола, по право стават собственост на адмирала, а този благороден лорд в момента е плюс това и губернатор на нашите острови.

— Вижте какво ще ви кажа, мистър Триптолемус Йелоули — отвърна юдалерът, — както бих казал и на вашия господар, ако беше тук: всекиму, който рискува живота си, за да измъкне тази риба на брега, се полагат равен дял и пай според нашите хубави стари норвежки традиции и обичаи; дори ако някоя от ония жени, дето гледат сега, само докосне въжето, ще има право да дели наравно с нас; и нещо повече: ако рече, че има причина за това, ще отделим пай и за нероденото и детенце.

Строгият принцип за справедливост, който предписваше такава подялба, предизвика смях сред мъжете и леко смущение сред жените. Но икономът реши, че е срамота да сложи оръжие така лесно.

— Suum cuique tribuito^[4] — произнесе той, — аз ще отстоявам правото на лорда и собственото си право.

— Я гледай! — тросна се Магнус. — А ние, кълна се в костите на свети мъченик Магнус, при тая подялба ще се ръководим единствено от божиите закони и законите на свети Олаф, които са съществували, когато още и помен не е имало нито от икономи, нито от ковчежници, нито от губернатори! Всеки, който помогне, ще получи своя дял, а останалите — нищо. Така че, господин икономе, поработете и вие с другите и бъдете доволни, че ще делите наравно с тях. Качвайте се бързо на тази лодка (в това време лодките бяха вече заобиколили носа), а вие, момчета, сторете място на иконома на кърмовата пейка — той пръв през тоя благословен ден ще нанесе удар на рибата.

Силният властен глас и навикът да се разпорежда безпрекословно, проявяващ се във всички действия на юдалера, а и съзнанието на самия Триптолемус, че няма да намери съмишленици и поддържници между останалите участници в експедицията, не му оставяха друг изход, освен да се преклони, макар че по този начин изпадаше в съвсем ново за него и при това опасно положение. Обаче той все още се колебаеше и се мъчеше да се оправдава с глас, в който личеше повече страх, отколкото негодувание, колкото и да се стараеше да ги прикрие с весел тон и да представи цялата работа просто като шега. Но в тоя момент чу гласа на Бейби, която му мърмореше на ухото:

— Искаш да загубиш пая си от китовата мас, а? А не мислиш, че иде дългата шетландска зима, когато и в най-ясен декемврийски ден не е по-светло от безлунна нощ в Мърнз!

Този довод от икономично естество, прибавен към страха от юдалера и срамът да не се покаже по-несмел от другите, така повдигна духа на агронома, че той размаха вилата си и се качи на лодката с вид на същински Нептун, носещ високо своя тризъбец.

Трите лодки, определени за тази опасна работа, скоро се приближиха до тъмната грамада, която се бе проснала като островче в най-дълбокото място на воу и ги пусна да доплават до нея, без да прояви ни най-малък признак на живот. Мълчаливо и предпазливо, както се изискваше от тая крайно деликатна операция, нашите храбреци, след първия си безуспешен опит и продължителни по-нататъшни усилия, успяха най-после да метнат въже около тялото на неподвижното чудовище и да прехвърлят краищата му на брега, където стотина ръце се заловиха тутакси да го вържат. Но докато сварят да свършат това, започна приливът и юдалерът извести на помощниците си, че или трябва да убият рибата, или поне да я ранят тежко, преди равнището на водата при косата да се повдигне толкова, че вълните да подхванат животното; тогава въпреки дружните им мъжествени усилия има вероятност то да се измъкне.

— Затова — рече той — трябва да се запретваме на работа, а икономът ще има честта да нанесе първия удар.

Храбрият Триптолемус моментално разбра какво се иска от него; трябва да кажем, че търпението, с което китът се остави покорно да му метнат примката, бе поуталожило страха на иконома и значително подронило неговото мнение за това създание. Той заяви, че тази риба не е по-умна и едва ли по-подвижна от най-обикновен охлюв, и повлиян от това съвсем неуместно подценяване на противника си, не дочака нито нужния знак, нито по-добро оръжие, нито по-благоприятно положение, а се изправи енергично и запрати с все сила вилата си в нещастното чудовище. Това безразсъдно започване на военните действия стана толкова бързо, че лодките не свариха дори да се отдръпнат на достатъчно безопасно разстояние от кита.

Магнус Тройл, който само се бе пошегувал с иконома и мислеше всъщност да възложи нанасянето на първия удар на някой по-сръчен копиеносец, едва успя да извика: „Пазете се, момчета, че всички ни ще натопи!“, и чудовището, което ударът на оръжието на иконома изведнъж изкара от пасивното му състояние, с шум, подобен на взрив на парен котел, изхвърли във въздуха огромен фонтан вода и същевременно запляска с опашката си по вълните във всички посоки. Соленият душ, изригнат от чудовището, се стовари върху лодката, командувана от Магнус, а смелият Триптолемус, измокрен до кости, беше толкова смаян и уплашен от последиците на геройския си подвиг, че падна по гръб в краката на спътниците си, които, твърде заети, за да му обръщат внимание, се мъчеха с всички сили да стигнат с лодката плитчината, където щяха да бъдат извън обсега на кита. Агрономът лежа така няколко минути, тъпкан от нозете на гребците, докато най-после те оставиха веслата, за да изгребат насъбралата се в лодката, вода, след което юдалерът им заповяда да подкарат към брега и да свалят тоя излишен човек, започнал лова така неудачно.

Докато ставаше това, другите лодки също се бяха отдръпнали на по-безопасно разстояние, и сега от тях и от сушата върху злочестия обитател на морските дълбини се посипаха всевъзможни метателни оръжия — от всички страни към него полетяха харпуни и копия, загърмяха пушки и влязоха в действие най-различни други средства, които целяха да дразнят животното, за да губи силите си в безполезна ярост. Когато видя, че от всички страни го заобикаля плитчина, и същевременно усети тялото си стегнато от въжето, то се замята конвулсивно, за да се отскубне, издавайки звуци, подобни на дълбоки и силни стенания, способни да трогнат всекиго, само не и свикнал на тях китоловец. Фонтаните, които изхвърляше от време на време във въздуха, сега бяха примесени с кръв, а и вълните около него също се оцветиха в тъмночервено. В това време нападателите удвоиха усилията си, но особено много залягаха Мордонт Мъртън и Кливланд, които се надпреварваха кой най-смело да се приближи до чудовището, тъй страшно в предсмъртната си агония, и да нанесе най-дълбоки и смъртоносни рани на огромното му туловище.

Най-после борбата като че ли наближи своя край, защото макар че животното продължаваше сегиз-тогиз да се бъхти бясно, за да се освободи, все пак силите му очевидно бяха толкова изчерпани, че дори с помощта на прилива, който сега се бе издигнал доста високо, едва ли щеше да може да се измъкне.

Магнус даде знак да се приближат още повече до кита и същевременно извика:

— Гребете към него, момчета, сега вече не лудува толкова!… Агрономът май ще има през зимата мас за двата си светилника в Харфра… Още по-близо, момчета!

Но преди да успеят да изпълнят тази заповед, другите две лодки бяха отгатнали намерението му; и Мордонт Мъртън, в желанието си да изпъкне пред Кливланд, с цялата сила на която беше способен, заби една къса пика в тялото на животното. Ала морското чудовище като народ, чиито сили изглеждат напълно изтощени от предишни загуби и бедствия, събра цялата си останала мощ за последно отчаяно усилие и успя. Този удар навярно бе пробил външния защитен слой от тлъстина и достигнал някакъв много чувствителен орган, защото животното изрева силно, изпрати към небето струя солена вода, примесена с кръв, като конец скъса здравото въже, преобърна и лодката на Мъртън с удар на опашката си, с мощен напън се прехвърли през косата, водата над която сега се бе покачила значително вследствие на прилива, и се устреми към морето, отнасяйки със себе си цяла гора от забити в тялото му оръжия и оставяйки подире си тъмночервена следа по водата.

— Отива в морето вашата делва с мас, мистър Йелоули — каза Магнус, — и сега ще трябва или да горите овча лой, или да си лягате на тъмно.

— Opera et oleum perdidi^[5] — промърмори Триптолемус; — но да ме глътне кит като Йон^[6], ако взема втори път да ловя такава риба.

— Ала къде е Мордонт Мъртън? — възкликна Клод Холкро и тутакси всички забелязаха, че младежът, зашеметен от удара на китовата опашка, който проби лодката, не можеше да плува към брега като другите моряци и сега вълните го отнасяха безчувствен.

Вече споменахме за странния и безчовечен предразсъдък, поради който тогавашните шетландци твърде неохотно оказваха помощ на давещи се пред очите им хора, макар че именно такова нещастие застрашава най-често островитяните. Но трима се издигнаха над този предразсъдък. Първият беше Клод Холкро, който се хвърли стремглаво от една малка скала във вълните, забравил, както заяви впоследствие, че не знае да плува и макар че умее да си служи с арфа като Арион, няма делфини да му помогнат. Още първото гмурване на поета в дълбока вода обаче му напомни тези недостатъци и той бе принуден да се улови за скалата, от която бе скочил, и успя най-после да стигне брега, щастлив, че се е отървал само с окъпване.

Магнус Тройл, чието великодушно сърце забрави предишната си хладина към Мордонт, когато видя младежа в опасност, искаше моментално да му окаже по-ефикасна помощ, но Ерик Скамбестър го спря.

— Чакайте, сър… чакайте! — извика верният слуга. — Капитан Кливланд вече е уловил мистър Мордонт… оставете двамата чужденци да си помагат, да видим как ще свърши тая работа. Няма да допуснем светилото на нашата страна да угасне заради такива като тях. Потрайте, сър, моля ви… Бреднес воу не е купа е пунш, та да можеш да измъкнеш оттам човек с черпак и да го сипеш в чаша.

Този разумен довод обаче щеше да мине през едното и да излезе през другото ухо на Магнус, ако самият той не бе видял, че Кливланд наистина скочи от лодката и заплува да помогне на Мордонт, а сега го задържаше над водата, докато лодката дойде да измъкне и двамата. Ала щом непосредствената опасност, която изискваше незабавна помощ, бе отстранена по тоя начин, желанието на благородния юдалер да помогне също се изпари; а като си опомни причината за обидата, която Мордонт Мъртън му бе нанесъл или смяташе, че му е нанесъл, той се отскубна от ръцете на слугата, обърна презрително гръб към брега и каза, че Ерик е дърт глупак, ако си въобразява, че господарят му се безпокои дали младежът ще изплува, или ще се удави.

Все пак, въпреки привидното си безразличие, Магнус не можа да се сдържи да не надзърне над главите на тия, които бяха наобиколили Мордонт веднага след измъкването му на брега и сега полагаха всички усилия да го свестят; но успя да си придаде вид на пълно равнодушие чак когато младежът се изправи и седна на пясъка, което ясно показваше, че нещастието няма никакви сериозни последици. Едва тогава, ругаейки спасителите, че не се сещат да дадат на момчето чаша бренди, той си тръгна начумерен, сякаш Мордонт никак не го интересуваше.

Жените, които винаги се следят внимателно една друга, за да видят дали чувствата им не ги издават, не пропуснаха да забележат, че когато сестрите от Бъра-Уестра видяха Мордонт във водата, Мина пребледня като смъртник, а Бренда изпищя няколко пъти от ужас. Но макар че тава предизвика многозначителни кимвания, подмигвания и подмятания, в смисъл, че старите познайници не се забравят лесно, на края почти всички волю-неволю признаха, че едва ли би могло да се очаква от сестрите да останат толкова равнодушни, когато виждат, че другарят им от детинство гине пред техните очи.

Какъвто и интерес та будеше състоянието на Мордонт, докато беше в опасност, той взе да отслабва, когато младежът почна да се свестява, а щом се съвзе напълно, до него бяха останали само Клод Холкро и двама-трима други. На десетина крачки стоеше Кливланд — от косата и дрехите му канеше вода, а лицето му имаше такова особено изражение, че веднага направи впечатление на Мордонт. Леката усмивка на устните му и надменният поглед в очите показваха, че се е отърсил от мъчителната сдържаност и сега изпитва нещо като презрително задоволство. Клод Холкро побърза да осведоми Мордонт, че дължи живота си на Кливланд, и младежът, като стана от земята, забравил всякакви други чувства, освен чувството на признателност, пристъпи напред с протегната ръка, за да изкаже най-гореща благодарност на своя спасител. Но изведнъж се спря смаян, когато Кливланд отстъпи една-две крачки, скръсти ръце на гърдите си и не пое подадената му ръка. Мордонт също се отдръпна, учуден от грубия жест и почти обидения поглед, с които Кливланд, който по-рано бе проявил към него явна сърдечност или най-малкото прямота, се отнасяше към благодарността му сега, когато му бе оказал такава голяма услуга.

— Стига! — каза Кливланд, забелязвайки учудването му. — Излишно е да говорим повече за това. Аз се отплатих и сега сме квит.

— Аз съм ви задължен повече, капитан Кливланд — отвърна Мъртън, — защото изложихте живота си на опасност заради нещо, което аз направих за вас без ни най-малък риск за себе си… Освен това — додаде той, опитвайки се да по-разведри разговора — вие ми подарихте ловната си пушка.

— Само страхливците съзират в играта опасност — каза Кливланд. — Опасността ми е била спътник цял живот и ме е принуждавала в хиляди още по-страшни премеждия, а колкото до пушките, аз си имам достатъчно, пък ако желаете, можем да видим кой по-добре си служи с тях.

В тона, с който изрече това, имаше нещо, което жегна дълбоко Мордонт: „нещо нечисто“, както казва Хамлет, сиреч лоша поличба. Кливланд видя недоумението на младежа, пристъпи почти до него и като сниши глас, произнесе:

— Слушай, млади побратиме. Ние, джентълмените на слуката, имаме един обичай: ако двама гоним един и същ дивеч и се мъчим да си отнемем, взаимно вятъра, смятаме, че шейсет ярда морски бряг и две пушки са добро средство за уреждане на сметките.

— Не ви разбирам, капитан Кливланд — каза Мордонт.

— Така и предполагах… така и предполагах — че няма да ме разберете — отвърна капитанът и като се обърна кръгом, с усмивка, в която се долавяше сарказъм, се смеси с гостите; скоро Мордонт го видя до Мина, която разговаряше оживено е него, сякаш да благодари за омелата му и благородна постъпка.

„Ако не беше Бренда — помисли си Мордонт, — почти съжалявам, че не ме остави във воу, защото, изглежда, никой не го е грижа жив ли съм или умрял… Две пушки и шейсет ярда морски бряг — това ли му е целта?… Е, може и да я постигне… но не в деня, когато опаси живота ми, рискувайки своя.“

Докато размишляваше така, Ерик Скамбестър шепнеше на Холкро:

— Ако тия двама момци не си напакостят с нещо един на друг, значи вятър са това предсказанията. Мистър Мордонт спасява Кливланд — това е много хубаво. Кливланд за отплата го засенчва в Бъра-Уестра, а можеш да си представиш какво е да изпаднеш в немилост в такава къща, където котлето с пунша никога не се оставя да изстине! Сега пък тоя Кливланд на свой ред има глупостта да измъкне Мордонт от воу — за да видим няма ли да получи за награда вмирисани рибета вместо прясна треска.

— Стига, стига! — сряза го поетът. — Всичко това е бабини деветини, приятелю Ерик, защото, както е казал славният Драйдън… светият Джон.

Жлъчката, в сърцето ти събрана,

гложди в мислите ти люта рана.

— Свети Джон ли, свети Джеймз ли — все едно, и двамата може да грешат в тая работа — отвърна Ерик, — защото, струва ми се, нито единият, нито другият не е живял в Шетландия. Смея да кажа само, че ако може да се вярва на старите поговорки, тези двама момци ще си напакостят един на друг; и ако това стане, дано се стовари върху Мордонт Мъртън.

— Но защо, Ерик Скамбестър — ядоса се Холкро, — желаеш злото на тоя клет младеж, който струва петдесет такива?

— Всеки да сърба каквото е дробил — отговори Ерик, — мистър Мордонт пие само чиста водица, като тая дърта акула баща си; капитан Кливланд пък, знаеш, обича чашката, както подобава на порядъчен човек и джентълмен.

— Няма що, добре го казваш, и то тъкмо по твоята част — заключи Холкро и като прекъсна разговора, пое обратно към Бъра-Уестра, където Гостите на Магнус вече се връщаха, обсъждайки разпалено из пътя различните епизоди от атаката срещу кита, позасрамени, че въпреки усилията им се бе изплъзнал.

— Само да не чуе капитан Дондердрехт от „Айнтрахт“ в Ротердам — каза Магнус, — веднага ще вземе да разправя, че — гръм и мълния! — ни бива да ловим само камбала.