Уолтър Скот
Пиратът (38)

ГЛАВА XXXVII

Над урви, непристъпни планини,

в гробове и бездънни падини,

във Нептунови води,

бури страшни где реват,

по високите скали

любовта ще найде път.

Старинна песен

Флечър бе принуден да се раздели с Клод Холкро и със сестрите от Бъра-Уестра между другото и понеже откъм Къркуол се зададе малка въоръжена група, която поради едно възвишение юдалерът не можа да забележи с далекогледа си, но пиратът видя много добре, затова реши веднага да се върне в лодката, където щеше да бъде в безопасност. Тъкмо тръгваше обратно и Мина го спря за малко — обстоятелство, което баща й не пропусна да забележи.

— Почакайте — каза тя — и чуйте какво ще ви заръчам? Предайте от мое име на вашия главатар, че какъвто и отговор да получи от Къркуол, непременно да заобиколи с кораба си към Стромнес, да се закотви там и щом съзре дим на Бройзгарския мост, да прати на брега лодка за капитан Кливланд.

И Флечър като приятеля си Бънс мислеше да си изпроси целувка поне за грижата да придружи тези хубави девойки и може би нито страхът от приближаващите се къркуолци, нито от оръжието на Мина щяха да спрат дързостта му. Но името на капитана и още повече спокойното, гордо и властно поведение на Мина Тройл го държаха на разстояние. Той се поклони по моряшки, обеща да следи зорко за сигнала и като се върна при лодката си, тръгна към кораба да занесе заръката.

Когато Холкро и сестрите се приближиха до забелязания то къркуолския път отряд, който на свой ред също се спря, сякаш да ги наблюдава, Бренда, превъзмогнала страха си от присъствието на Флечър, поради което досега бе принудена да мълчи, възкликна:

— Милостиви боже! В чии ръце оставихме скъпия си баща, Мина?

— В ръцете на храбреци — отвърна сестра й спокойно. — Затова не се боя за него.

— Храбреци, щом така казвате — обади се Клод Холкро, — то същевременно много опасни шарлатани… Аз познавам този Алтамонт, както се нарича, макар че това не е истинското му име — най-покварения тип, който е излизал на сцената с плам и бели стихове. Той започна с ролята на Барнуел и всички мислеха, че ще свърши на бесилката, както в последното действие на „Спасена Венеция“.

— Това няма значение — възрази Мина, — колкото по-бесни са вълните, толкова по-мощен е гласът, който властвува над тях. Самото име на Кливланд укроти най-големия злодей измежду тях.

— Жал ми е за Кливланд — каза Бренда, — ако такива са другарите му… но какво е той за мен пред баща ми?

— Запази съчувствието си за хора, които имат нужда от него — рече Мина, — и не бой се за татко. Бог ми е свидетел, с всеки сребърен косъм от главата му е за мен по-скъп от всички подземни богатства, но зная, че там, на кораба, няма опасност за живота му и че скоро ще се озове благополучно на брега.

— Бих искал да видя това — каза Клод Холкро, — но ме е страх да не би къркуолци, досещайки се, че Кливланд е такъв, какъвто се опасявам, че е, да решат да го разменят за юдалера. Шотландците имат много строги закони против укриването на разбойници от правосъдието срещу подкуп.

— Но какви са тези на пътя пред нас? — попита Бренда. — И защо са се спрели и ни гледат така враждебно?

— Това е патрул на общинската стража — отвърна Холкро. — Славният Джон, нали е якобит, се изказва много остро за тях:

Търбуси само гледат да натъпчат,

за бой ги няма, ала все се перчат,

на месеца веднъж с кураж са пълни,

но где са те, когато най са нужни?

Предполагам, че се спряха, понеже са ни забелязали от върха и са ни помислили за хора от шлюпа, а сега, като виждат, че сте с поли, продължиха напред.

И така въоръжените хора се приближиха и наистина, както бе предложил Клод Холкро, се оказа, че са патрул, пратен да следи движението на пиратите и да им попречи да слязат на брега, за да опустошават страната.

Стражите, мнозина от които познаваха Клод Холкро, го поздравиха сърдечно за избавянето му от пленничество; а командирът на отряда, който предложи на дамите всестранна помощ, все пак не можа да се сдържи да не им изкаже съчувствието си за положението на баща им и да намекне деликатно и твърде мъгляво за трудностите, с които може да бъде съпроводено неговото освобождаване.

Когато пристигнаха в Къркуол и получиха аудиенция с кмета в присъствието на един-двама от общинските съветници, тези трудности им бяха представени като още по-сериозни.

— Фрегатата „Халцион“ кръстосва край брега — каза кметът, — забелязали са я около Дънкансбей Хед; и макар да изпитвам най-дълбоко уважение към мистър Тройл от Бъра-Уестра, все пак ще отговарям пред закона, ако освободя от плен капитана на този подозрителен кораб заради безопасността на един човек, чийто живот за нещастие може да бъде застрашен от по-нататъшното му задържане. Знаем, че капитанът е сърцето и душата на тези пирати, и имам ли право да го пусна на свобода, за да плячкосва страната и може би да нападне кораба на негово величество? Защото с дързостта си той е способен на всичко.

— Със смелостта си е способен на всичко, искате да кажете, господин кмете — поправи го Мина, която не можеше повече да сдържа раздразнението си.

— Е, наричайте го, както обичате, мис Тройл — отвърна достопочтеният управник, — но според мен такава смелост, която налага един да се бие срещу двама, не е нищо друго освен най-безочлива дързост.

— Но какво ще стане с татко? — възкликна Бренда със страстна молба в гласа. — Защото нашият баща е приятел, бих казала — баща на всички свои сънародници и мнозина се отнасят до него за съчувствие и дори подкрепа, а да загине той, все едно да угасне фар в буря. Как може да сравнявате застрашаващата го опасност с такава дреболия като освобождаването от затвора на един клетник, който и другаде пак би намерил злочестата си участ?

— Мис Бренда е права — каза Клод Холкро, — аз съм за принципа „не ме закачай и няма да те закачам“, както казват учениците. А не е и нужна заповед за освобождаване, кмете, ами чуйте съвета на един прост човек: нека пазачът забрави да пъхне резето на килията или да остави прозореца леко открехнат, или нещо от тоя род, и ще се отървем от този пират, а след някакви си пет часа най-честният човек на Оркнейските и Шетландските острови ще бъде отново на чаша пунш с нас.

Кметът отговори почти в същия дух, както преди: че макар и да уважава много мистър Магнус Тройл от Бъра-Уестра, не може от уважение към едно частно лице, колкото и порядъчно да е то, да пренебрегне изпълнението на служебния си дълг.

Тогава Мина със спокоен тон, в който обаче се долавяше сарказъм и гняв, се обърна към сестра си:

— Ти забравяш, Бренда, че говориш за сигурността на един клет, нищожен юдалер от Шетландия не с кого да е, а с върховния управител на оркнейската столица. Можеш ли да очакваш такава високопоставена личност да се унижи да се занимава с толкова дребен въпрос? Господин кметът има достатъчно време да обмисли предложените му условия… защото на края волю-неволю ще ги приеме… когато църквата „Свети Магнус“ се срути на главата му.

— Може да ми се сърдите, хубава девойко — отвърна добродушният кмет Торф, — но аз не съм в състояние да се обидя. Църквата „Свети Магнус“ съществува от векове и мисля, че ще надживее и вас, и мен, а най-вече оная пасмина, която заслужава само бесилка. И макар че баща ви е полуоркнеец и има при нас и имоти, и приятели, давам ви честната си дума — бих помогнал на шетландец в беда както на всеки друг, с изключение на нашите къркуолци, които, разбира се, имат предимство. И ако се съгласите да се настаните в нашия дом — додаде той, — двамата с жена ми ще се постараем да ви докажем, че сте добре дошли в Къркуол така, както и в Лъруик или в Скелоуей.

Мина дори не благоволи да отговори на тази любезна покана, а Бренда я отхвърли учтиво, оправдавайки се, че трябва да отседнат у една своя роднина в Къркуол — богата вдовица, която вече ги очаква.

Холкро се опита още веднъж да умилостиви кмета, но видя, че е неумолим.

— Бирникът — каза мистър Торф — вече заплашва да ме доложи, че влизам в заговор, или както се изрази той, върша далавери с тези чужденци, макар че само така мога да предотвратя кръвопролитие в града; и ако сега изпусна предимството, което ми предлага затварянето на Кливланд и бягството на иконома, може да си навлека нещо по-лошо от порицание. Изобщо много съжалявам за юдалера, съжалявам дори за този момък Кливланд, у когото все пак има някакви проблясъци на чест, но не мога да отбягна дълга си, трябва да го изпълня.

След това кметът сложи точка на всякакви по-нататъшни спорове, като каза, че трябва незабавно да се занимае с един друг шетландски въпрос. Някой си джентълмен на име Мъртън, живеещ в Ярлсхоф, подал жалба против амбулантния търговец Снейлсфут, загдето с помощта на една негова слугиня му задигнал някои ценни неща, оставени му да ги пази; затуй трябва сега да разследва тази работа и да накара виновниците да върнат вещите на мистър Мъртън, който отговарял за тях пред законния им собственик.

В това обяснение нямаше нищо особено интересно за сестрите, освен името Мъртън, което прониза като кинжал сърцето на Мина, напомняйки й обстоятелствата, при които бе изчезнал Мордонт Мъртън, и предизвиква тъжно, макар и не толкова болезнено чувство у Бренда, която се поизчерви и очите й леко се навлажниха. Но скоро се разбра, че сановникът има пред вид не Мордонт, а баща му, и дъщерите на Магнус, за които по-нататъшните подробности не бяха интересни, се разделиха с кмета, за да се отправят към квартирата си.

Когато пристигнаха при своята роднина, Мина се залови да се осведоми — доколкото можеше да разпитва, без да буди подозрение — за положението на нещастния Кливланд и скоро научи, че то е изключително опасно. Наистина кметът не бе го пратил в тъмничен затвор, както предполагаше Клод Холкро, защото помнеше може би с каква готовност той се бе предал и не искаше да престъпва думата си, освен в случай на крайна принуда. Но макар и привидно оставен на свобода, Кливланд беше под зоркото наблюдение на добре въоръжени, специално поставени за тази цел лица, които имаха нареждане да го задържат със сила, ако се опита да прекрачи определените му тесни граници. Той беше настанен в една стая със здрави стени в така наречения кралски замък, чиято врата нощем се заключваше отвън и я пазеше стража, достатъчна, за да не му позволи да избяга. Така че Кливланд се радваше на свободата, която котката в жестоката си игра благоволяваше да даде понякога на уловената мишка; и все пак страхът от находчивостта, смелостта и жестокостта на пиратския капитан беше толкова голям, че и бирникът, и много други благоразумни граждани на Къркуол упрекнаха кмета, загдето изобщо му предоставил такава условна свобода.

Естествено, при тези обстоятелства Кливланд никак нямаше желание да се явява пред хора, съзнавайки, че е обект на смесени чувства — любопитство и страх едновременно. Ето защо любимото място за разходка му бяха страничните кораби на катедралата „Свети Магнус“, от които само източният беше пригоден за богослужение. Тази величествена стара сграда, избягнала опустошенията, които съпровождаха първите конвулсии на Реформацията, все още е запазила отчасти някогашния си блясък. Мястото, където става богослужението, е отделено от главния кораб и от западната част на храма с преграда и навсякъде се пази чистота и ред, който би могъл да служи за пример дори на гордите грамади на Уестминстърското абатство и на катедралата „Свети Павел“.

В тази именно външна част на катедралата Кливланд имаше право да се разхожда, най-вече защото тук стражата, следейки само един изход, можеше без особен труд да предотврати евентуален опит за бягство. А и, самото място беше в унисон с мрачното му настроение. Високите сводове се издигаха върху редица масивни колони в саксонски стил, четири от които, най-големите, са поддържали някога високата камбанария, отдавна разрушена, но сега възстановена, макар и в несъразмерен и осакатен вид. Светлината прониква в източния кораб през висок готически прозорец с хармонични форми и богати украшения, а плочите на пода, покрити с надписи на различни езици, отбелязваха гробовете на благородните оркнейци, погребани в различно време в свещените предели на храма.

Тук ставаха разходките на Кливланд, потънал в размисъл над събитията от пропиления си живот, чийто насилствен и позорен край като че ли наближаваше, докато беше още в своя разцвет. „Скоро — мислеше си той, гледайки плочите — и аз ще бъда като тези мъртъвци… но нито един божи служител не ще ми прочете молитва, нито една приятелска ръка няма да издълбае надпис и ще бъда без горд потомък, който да сложи родовия герб над гроба на пирата Кливланд. Побелелите ми кости ще се люлеят във вериги на бесилката на някой див бряг или самотен нос, който заради мен ще почнат да смятат за съдбовен и прокълнат. Когато някой стар моряк минава през пролива, ще поклаща глава, ще споменава името ми и ще разказва за делата ми като поука за по-младите му другари… Но Мина, Мина! Какво ще си помислиш, когато чуеш за моята участ? Дай боже, вестта за това да потъне в най-дълбокия водовъртеж между Къркуол и Бъра-Уестра, преди да е стигнала до твоите уши! О, боже, по-добре да не бяхме се срещали, щом никога вече не ще можем да се видим!“

С тези думи той вдигна очи и видя пред себе си Мина Тройл, загърната със същата широка пелерина, с която се бе наметнала, напущайки кораба. Лицето й беше бледо, косата — разрошена, ала погледът — спокоен и твърд, все тъй с обичайното си изражение на горда печал. Първото чувство на Кливланд беше смайване; следващото — радост, примесена с известен страх. Той понечи да извика… готов да се хвърли в нозете й… но като вдигна пръст, тя моментално го накара да замълчи и да запази спокойствие, след което с тих, но властен глас изрече:

— Внимавай… наблюдават ни… навън има хора… едва ме пуснаха да вляза. Не смея да остана дълго… ще си помислят… може да си помислят… О, Кливланд! Готова съм на всичко, за да те спася!

— Да ме спасиш ли? Уви, клета Мина! — отвърна Кливланд. — Невъзможно е да ме спасиш… Достатъчно ми е, че те видях още веднъж, макар и само за да ти кажа „сбогом навеки“!

— Да, наистина трябва да се простим навеки — каза Мина, — защото съдбата и твоите престъпления ни разделиха завинаги… Кливланд, аз се видях с твоите приятели… Има ли нужда да ти казвам нещо повече… нужно ли е да ти казвам, че сега зная що е пират?

— Значи ти си била в ръцете на тези негодници! — кипна Кливланд, потръпвайки от ужас. — Нима си позволиха…

— Не си позволиха нищо, Кливланд — отвърна Мина, — името ти им подействува като магия. И единствено властта на тази магия над тия свирепи бандити ми напомни за достойнствата, които съзирах някога у моя Кливланд!

— Да — каза гордо Кливланд, — името ми има и винаги ще има власт над тях, дори когато са най-разюздани; и да бяха те оскърбили дори с една-единствена непристойна дума, щях да им дам да… Но що за глупости бълнувам… та аз съм пленник!

— Но няма да останеш повече — заяви Мина. — Твоят живот… животът на скъпия ми баща… всичко налага да бъдеш незабавно освободен. Аз имам план как да стане това и ако го изпълним смело, не може да не успее. Навън вече се смрачава — загърни се в моята пелерина и лесно ще минем край пазачите… Аз им дадох нещо да се почерпят и сега те са заети с това. Бързай към Лох ъв Стенис и се крий там до зори; след това запали огън с много пушек на мястото, където сушата се врязва от двете страни на езерото и го дели почти надве при Бройзгарския мост. Корабът ти, който чака недалеч, ще прати лодка на брега… Не се двоуми нито миг!

— Ами ти, Мина? Ако този безразсъден план успее — попита Кливланд, — какво ще стане с теб?

— За участието ми в твоето бягство — отговори девойката — почтеността на моите намерения ще ме оневини пред всевишния, а спасяването на баща ми, чиято съдба зависи от твоята, ще ме оправдае пред хората.

С няколко думи тя му разказа за пленяването им и за поледиците от него. Кливланд вдигна очи и ръце към небето да благодари за избавянето на сестрите от ръцете на злите му другари, след което побърза да добави:

— Но ти си права, Мина, трябва да бягам на всяка цена… заради спасението на баща ти трябва да бягам… Тогава да се разделим… и се надявам, че няма да бъде навеки.

— Навеки! — отвърна глас, който звучеше сякаш изпод свод на гробница.

Те се сепнаха, озърнаха се, после се спогледаха. Като че ли ехото на сградите бе повторило последната дума на Кливланд, но произношението беше твърде натъртено.

— Да, навеки! — каза Норна от Фитфул Хед, излизайки иззад една от масивните саксонски колони, които поддържаха свода на катедралата. — Тук се срещат окървавен крак с окървавена ръка. За щастие и на двама ви раната е зарасла, щом кръвта е изтекла… за щастие и на двама ви, но най-вече на този, който я е пролял… И тъй срещате се тук… но се срещате за последен път!

— Не е вярно — възрази Кливланд, като понечи да улови Мина за ръката, — докато съм жив, само по волята на Мина може да стане тази раздяла.

— Уви — произнесе Норна, като застана помежду им, — ще трябва да се простиш с тази безумна мечта! Не храни напразни надежди за бъдещи срещи — тук ще се разделите, и то навеки. Ястребът не се събира с гълъба, престъплението не може да върви ръка за ръка с невинността… Мина Тройл, ти гледаш за последен път този безочлив и престъпен човек… Кливланд, ти виждаш Мина за последен път.

— И си въобразяваш — избухна Кливланд, — че твоите комедии могат да ме заблудят и че съм от глупците, които съзират в мнимото ти изкуство нещо повече от фокус?

— Недей така, Кливланд, недей! — замоли го Мина, чийто вроден страх от Норна се засили още повече от ненадейното й появяване. — О, бъди търпелив! Тя е могъща… неимоверно могъща… А ти, о Норна, спомни си, че спасението на баща ми зависи от спасението на Кливланд.

— Късмет има Кливланд, че помня това — отвърна пророчицата — и че заради единия съм дошла тук да помогна и на двамата. А ти с твоята детинска наивност, дето си намислила да скриеш мъж с такъв ръст и такава снага под гънките на твоето жалко наметало, не разбираш ли, че по този начин само ще ги накараш веднага да го оковат и да го хвърлят в тъмница? Аз съм тази, която ще го спаси… с моя помощ той ще се върне благополучно на своя кораб. Ала трябва да се прости завинаги с тези брегове и да отиде да сее другаде ужас с черното си знаме и още по-черното си име; защото ако слънцето изгрее два пъти и го завари още закотвен тук, сам ще бъде виновен за смъртта си… И тъй, погледнете се… погледнете се за последен път — позволявам това на една мимолетна обич — и си кажете, ако можете: „Сбогом навеки!“

— Послушай я — едва промълви Мина, — не възразявай, а я послушай.

Кливланд улови ръката й, целуна я горещо и каза, но толкова тихо, че само тя да го чуе:

— Сбогом, Мина, но не навеки!

— А сега, девойко, върви си — заповяда Норна — и остави всичко друго на Рейм-кенара.

— Още една дума само — замоли се Мина — и ще те послушам. Кажи ми правилно ли съм те разбрала: оздравял ли е Мордонт Мъртън и няма ли опасност за живота му?

— Оздравял и няма опасност за живота му — отговори Норна, — иначе тежко тогова, чиято ръка проля неговата кръв!

Мина закрачи полека към вратата на катедралата, като сегиз-тогиз се обръщаше да погледне тъмния силует на Норна и снажната, мъжествена фигура на Кливланд, застанали един до друг в сгъстяващия се сумрак на стария храм. Когато погледна за втори път, те бяха вече тръгнали: Кливланд вървеше подир старицата, която с бавна и тържествена походка се насочваше към един от страничните кораби. Когато Мина погледна за трети път, бяха вече изчезнали. Тя се опомни и продължи към източната врата, отдето бе влязла, и се поослуша в гласовете на стражите, които разговаряха навън.

— Много се забави шетландката при тоя пират — казваше един. — Дано да говорят само за откупа на баща й.

— Така е то — обади се друг, — момичетата жалят повече красив млад пират, отколкото немощен старец.

Тук разговорът им бе прекъснат от тази, за която ставаше дума; сякаш уловени на местопрестъплението, те й свалиха шапка и се поклониха неловко, малко смутени и засрамени.

Мина се върна в къщата, където беше настанена, много развълнувана, но, общо взето, доволна от своята експедиция, в резултат на която баща й изглеждаше вече вън от всякаква опасност, бягството на Кливланд — осигурено, а младият Мордонт — жив и здрав. Тя побърза да съобщи тези новини на Бренда и двете отправиха благодарност към всевишния; Бренда беше дори склонна да повярва в свръхестествените способности на Норна — толкова я смая начинът, по който бяха изявени. Мина известно време, докато споделят радостта си, примесена едновременно със сълзи на надежда и страх; и чак късно вечерта излиянията им бяха прекъснати от Клод Холкро, който с важен, но малко нервен и дори уплашен вид им доложи, че пленникът Кливланд е изчезнал от катедралата, където му било разрешено да се разхожда, и че кметът, научавайки за съучастието на Мина в това бягство, е тръгнал много разтревожен насам да разследва случая.

Когато пристигна достойният сановник, Мина не скри заинтересоваността си от бягството на Кливланд, защото виждаше з него единствения начин да спаси баща си от надвисналата опасност. Но категорично отрече каквото и да било непосредствено съучастие в бягството и заяви, че „се разделила с Кливланд в катедралата преди повече от два часа, като го оставила там с лице, чието име не се смята за задължена да разкрива“.

— А и не е нужно, мис Мина Тройл — отвърна кметът Торф, — защото макар и никой друг освен вас и този капитан Кливланд да не е забелязван да влиза днес в църквата „Свети Магнус“, знаем добре, че вашата роднина, старата Ула Тройл, която вие, шетландците, наричате Норна от Фитфул Хед, кръстосва насам-натам и по море, и по суша, и комай по въздуха, ту с лодки, ту с понита, а може би и с метла; пък и нейният ням драу също се върти тук и шпионира всички — впрочем бива си го за шпионин, защото чува всичко, но нищо не може да каже, само господарката му го разбира. Осведомени сме освен това, че тя може да влиза в църквата дори когато всички врати са заключени, много пъти са я виждали там, да ни пази господ от нечестивия! И тъй, без да разпитвам повече, идвам до заключението, че именно старата Норна сте оставили в църквата с този главорез; а в такъв случай хвани ги, ако можеш! Трябва обаче да ви кажа, прекрасна мис Мина, че вие, шетландците, изглежда, забравяте и законите, и свещеното писание, когато прибягвате до услугите на магьосници, за да измъквате престъпници от законен затвор; и най-малкото, което вие или вашата сродница, или баща ви може да направите, е да убедите този вироглавец да се маха оттук, колкото се може по-бързо, и да не напакостява на града или на търговията му — тогава във всичко туй няма да има голяма беда. Защото, бог ми е свидетел, животът на този нещастник не ми е потребен и мога да го пусна спокойно, без да ме упрекват за това; а още по-малко бих желал във връзка със затварянето му да пострада и високоуважаемият Магнус Тройл от Бъра-Уестра.

— Разбирам къде ви стяга чепикът, господин кмете — обади се Клод Холкро, — затова мога да ви гарантирам, че и моят приятел мистър Тройл, и аз ще кажем и ще направим всичко по силите си, за да накараме този човек, капитан Кливланд, незабавно да напусне вашите брегове.

— А аз — добави Мина — съм напълно убедена, че вашето предложение е изгодно за всички, затова още утре сутринта ще отидем със сестра ми в замъка Стенис, ако мистър Холкро ни придружи дотам, за да посрещнем баща си, когато слезе на брега, да му предадем желанието ви и да положим всички усилия да увещаем този нещастник да напусне страната. Кметът Торф я изгледа малко учудено.

— Не всяка млада жена — рече той — би се съгласила да се приближи на осем мили от пиратска банда.

— Но нас не ни заплашва нищо — намеси се Клод Холкро. — Замъкът Стенис е здраво укрепен и роднината ми, комуто принадлежи, разполага и с хора, и с оръжие. Младите лейди ще се чувствуват там спокойни като в Къркуол; а и колкото по-скоро се срещне Магнус Тройл с дъщерите си, толкова по-добре. И съм щастлив, че във ваше лице, добри ми стари приятелю, виждам човек, който, както казва славният Джон,

…след като дълго е спорил,

съдийския си нрав надвил.

Кметът се усмихна, кимна с глава и заяви, доколкото му позволяваше приличието, че ще бъде щастлив, ако „Любимка на съдбата“ и нейният разюздан екипаж напуснат Оркнейските острови без каквато и да било намеса или насилие от едната или другата страна. Не е властен да разреши да ги снабдят от брега, каза той, но могат да бъдат сигурни, че в Стромнес — от страх или от собствен интерес — ще им дадат каквото трябва. След това миролюбивият сановник се сбогува с Холкро и с двете лейди, които възнамеряваха още на другата сутрин да се преместят в замъка Стенис, разположен на брега на едноименното солено езеро и на около четири мили по вода от Стромнеския рейд, където чакаше закотвен пиратският кораб.