Уолтър Скот
Пиратът (35)

ГЛАВА XXXIV

Слушайте каква е олелля!

Всеки тук фучи като фурия,

ругатни свистят като куршуми,

като саби чаткат остри думи;

тъй разбойниците вдигат врява;

ала пленникът ще им избяга.

„Плен“ — поема

Когато Кливланд, благополучно измъкнат от ръцете на своите нападатели в Къркуол, се озова на борда на пиратския кораб, пристигането му бе приветствувано с гръмко „ура“ от значителна част от екипажа, който се втурна да му стиска ръка и да го поздравява по случай завръщането му; защото като пиратски капитан той не стоеше особено по-високо от най-низките членове на екипажа, които в извънслужебните отношения претендираха за правото да му бъдат равни.

След като бандата — защото така биха могли да се нарекат шумните му приятели — изказа приветствията си, помъкнаха го към кърмата, където Гоф, сегашният им командир, седнал на едно оръдие, слушаше с мрачен и недоволен вид овациите, с които посрещаха Кливланд. Той беше четиридесет-петдесетгодишен човек, сравнително нисък, но с такова здраво телосложение, че екипажът го наричаше Топа. Черната коса, волският врат и надвисналите вежди заедно с грубата сила и свирепото му лице контрастираха рязко с мъжествената осанка и ведрото лице на Кливланд, у когото дори жестоката професия не бе успяла да заличи природното изящество и благородното изражение. Двамата пиратски капитани се гледаха известно време мълчаливо, докато около всеки от тях се събраха привържениците им. Сподвижниците на Гоф бяха най-вече измежду по-старите членове на екипажа, а младите, на които Джек Бънс беше главен водач и вдъхновител, в мнозинството си стояха на страната на Кливланд.

Най-после Гоф прекъсна мълчанието:

— Добре дошъл на кораба, капитан Кливланд… Да рухне хакбордът ми, но ти май си въобразяваш, че си още старши капитан. Ала, кълна се в бога, откакто затри кораба си, умря вече тая работа, мътните да те вземат!

Тук завинаги трябва да бъдем наясно, че този командир имаше благовъзпитания навик да размесва думи и ругатни в почти еднаква пропорция, което обичаше да нарича „зареждане“ на речта. Но тъй като такива артилерийски заряди никак не са ни по вкуса, занапред само ще отбелязваме с многоточие местата, където се срещат такива цветисти думи, и така — да ни прости читателят тази не много сполучлива игрословица — ще превърнем залпа на капитан Гоф с такива заряди в изстрел с халосни патрони. На подмятанията му, че е дошъл на кораба да стане негов старши капитан, Кливланд отговори, че нита желае, нито би приел такова повишение, а само ще помоли капитан Гоф да му даде лодката, за да слезе на някой от останалите острови, защото никак не му се иска нито да командува Гоф, нито да остане на кораб под негова команда.

— А защо не под моя команда, братлето ми? — произнесе Гоф високомерно. — …да не се мислиш за кой знае какъв… с тази сабя и с този вирнат нос… та да не можеш да служиш под мое командува не, дявол да те вземе, когато има толкова много джентълмени, и по-стари, и по-добри моряци от теб?

— Любопитен съм да чуя — отвърна Кливланд хладно — кой от тези превъзходни моряци подложи кораба на огъня на онази шесторъдейна батарея, която би могла да го вдигне във въздуха, преди да успеете да отрежете или да измъкнете котвеното въже? По-стари и по-добри от мен моряци може да пожелаят да служат на такъв некадърник, но моля аз да бъда освободен от такова задължение, капитане — това е всичко, което исках да ти кажа.

— О, боже мой, вие май и двамата не сте с всичкия си! — намеси се Хокинс боцманът. — Дуел със саби или пистолети би бил страшно забавно нещо по липса на друго; но за какъв дявол джентълмени с вашето положение, ако имат мозък в главата си, трябва да се чепкат помежду си, та нали така ще дадем възможност на тези наперени гъсоци островитяните да пречукат всички ни?

— Право казваш, побратиме Хокинс! — отсъди старши кормчията Дерик, когото тези морски разбойници почитаха много. — Според мен, ако пък двамата капитани чак толкова не могат да се погаждат и да си подадат ръка, за да защищават с общи сили този кораб, тогава, по дяволите, да ги свалим и двамата, па да си изберем друг на тяхно място!

— Да нямаш пред вид себе си, господин старши кормчия? — обади се Джек Бънс. — Само че този номер няма да мине. Човек, който ще командува джентълмени, трябва според мен сам да бъде джентълмен; а аз гласувам за капитан Кливланд — най-смелия и благороден джентълмен, който е скъсал със света и пет пари не дава за него!

— Какво! Да не би да се смяташ за джентълмен? — подхвърли язвително Дерик. — Има си хас! Всеки шивач би направил по-свестен джентълмен и от най-скапаните дрипи в твоя актьорски гардероб!… Срамота е юначаги като нас да държат на кораба си такова наконтено градинско плашило!

Тези недостойни сравнения така вбесиха Джек Бънс, че без да се церемони повече, грабна сабята си. Но тук се намесиха дърводелецът и боцманът: единият, размахвайки голямата си брадва, се кълнеше, че ще разцепи главата на първия, който започне бой, а другият им напомни, че правилникът строго забранява всякакви кавги, сбивания и особено дуели на борда и че ако някои от джентълмените имат да уреждат някакъв спор, могат да слязат на брега и да го решат там със саби или пистолети в присъствието на двама свои другари.

— Аз нямам спор с никого…! — отвърна Гоф навъсено — Капитан Кливланд тръгнал да се шляе тук от остров на остров, да си кара кефа…! А ние си пилеем времето и парите да го чакаме, докато можехме да сложим в общия кюп още двайсет-трийеет хиляди долара. Ако обаче останалите джентълмени-храбреци желаят това… е, тогава няма дума да обеля.

— Аз предлагам — каза боцманът — според правилника да се свика в каюткомпанията общ съвет, да обсъдим какво да правим по този въпрос.

Предложението на боцмана бе прието единодушно, защото всеки извличаше полза от участието си в този общ съвет, където пиратите имаха еднакво право на глас. Наистина повечето от членовете на екипажа ценяха това свое право дотолкова, доколкото за такива тържествени случаи се отпускаше неограничено количество алкохол, което те използуваха до максимум за стимулиране на дебатите. Но неколцина измежду тия главорези, у които смелостта и разюздаността, присъщи на занаята им, се съчетаваха с известна доза здрав разум, в такива моменти гледаха да запазват относителна трезвост и те именно чрез привидно всеобщо гласуване на съвета всъщност решаваха всички най-важни въпроси, свързани с плаването и другите начинания на пиратите. Останалите членове на екипажа, когато изтрезнееха, лесно можеха да бъдат убедени, че взетото решение е законен резултат от всеобщата мъдрост на целия сенат.

В случая гуляят продължи, докато по-голямата част от екипажа започна, както винаги, да проявява пиянството си в най-груби и неприлични форми: да изригва празни и безсмислени ругатни, да бълва в изблик на веселие най-страшни проклятия, да пее песни, чиято непристойност можеше да се сравни само с тяхната кощунственост; и сред този земен ад двамата капитани заедно с един-двама от главните си привърженици, а също и дърводелецът и боцманът, които в такива случаи винаги вземаха инициативата в ръцете си, образуваха нещо като дяволско сборище, или таен съвет, за да обмислят какво да се прави; защото, според образното сравнение на боцмана, те се намираха в теснина и трябваше непрекъснато да следят посоката на течението.

Когато започна съвещанието, приятелите на Гоф за голямо свое неудоволствие забелязаха, че той не спазва полезното правило, което споменахме по-горе: в желание да удави с алкохол яда си от неочакваното появяване на Кливланд и посрещането, устроено му от екипажа, по-старият капитан бе удавил и разсъдъка си. Благодарение на присъщата му мрачна мълчаливост това бе останало незабелязано досега, но когато съветът започна разискванията, повече не можеше да се скрие.

Пръв заговори Кливланд, който заяви, че не само не би станал командир на кораба, но и не иска друга милост от никого, освен да го свалят на някой остров или островче далеч от Къркуол и да го оставят сам да се оправя.

Боцманът се противопостави най-енергично на това решение.

— Всички наши момчета — каза той — познават Кливланд и му вярват като на добър моряк и боец; освен това той никога не се е оставял грогът да го надвие, винаги е бил в добра форма и при плаване, и в бой, затова, когато е бивал на кораба, нито веднъж не го е оставял на произвола. А що се отнася до благородния капитан Гоф — продължи той ролята си на усмирител, — няма друг по-сърцат от него между тия, които хрупат морски сухари, затуй винаги ще го подкрепям; ала претовари ли се с грог — искам да му го кажа в очите, — почва да плещи едни такива приказки и закачки, че не се трае. Всички помните как, уж на майтап, едва не лашна кораба в този проклет Хорс ъв Копинша, както му казват; и знаете също как гръмна с пистолета си под масата, баш по време на големия съвет, и перна Джек Дженкинс в коляното, та заради тази шега горкият остана без крак.^[1]

— Само че Джек Дженкинс все едно бълха го ухапа — обади се дърводелецът; — отрязах му аз крака с трион не по-лошо от кой да е фелдшер, па като нажежих брадвата си, обгорих отрязаното място и му издялах такъв дървен крак, че и досега си куцука с него, сякаш нищо не е станало — Джек, знаете, и по-рано не можеше да „цепи перо“^[2] както трябва.

— Голям си ни майстор, дърводелецо — отсъди боцманът, — за какво ли не те бива, мътните да те вземат! Само че по-добре да се удавя, отколкото да опиташ триона и нажежената си брадва на моите крака! Режи си ти кницовете… Ала тук работата е друга… Въпросът е да се разделим ли с капитан Кливланд, умен и вещ човек, което според мен значи все едно да изхвърлим лоцмана зад борда, когато бурята ни блъска към брега. И освен туй, трябва да кажа, не е прилично възпитан човек да напуща верните си другари, които са го чакали тук и са пропуснали толкова възможности. Водата ни е на свършване, а и така сме лапали, че не ни е останало почти нищо за ядене. Не можем да отплаваме без провизии, а няма как да си ги набавим без съдействието на къркуолци. Ако останем още дълго тук, фрегатата „Халцион“ ще ни загащи — видели са я преди два дни край нос Питърхед, — и тогава ще трябва да ни окачат на реята, та да се сушим на слънце. Ако някой е в състояние да ни отърве от беля, това е капитан Кливланд. Той умее да се държи пред къркуолци като джентълмен и знае как да се погажда с тях, пък и да ги изиграе, ако стане нужда.

— Значи искаш да натириш честния капитан Гоф, а? — обади се един стар, обрулен от ветровете едноок моряк. — Какво от туй, че е шегобиец — аз също от неговите закачки и майтапи загубих единия си фенер, ала иначе е най-свестният човек, който е ходил по шканци; и да пукна, ако не го поддържам, докато още ми свети другият фенер!

— Чакай да се изкажа докрай бе, човек! — ядоса се Хокинс. — Тю да се не види, все едно че се разправям с чернокожи тъпаци!… И тъй, предлагам Кливланд да бъде капитан само от един часа след обед до пет часа сутринта, през което време Гоф е винаги пиян.

Споменатият капитан даде достатъчно доказателство за правдивостта на последните думи, като изръмжа нещо неразбрано и се опита да насочи пистолета си срещу помирителя Хокинс.

— Ето на, гледай! — каза Дерик. — Толкова му стига умът, та се натряскал баш в деня на съвета като най-пропадналия моряк!

— Тъй я — потвърди Бънс, — напил се като свиня, и то пред приятелите си, пред враговете и пред сената!

— Само че — продължи Дерик — не върви да имаме двама капитани в един и същи ден. На седмица е май по-добре… и нека Кливланд да бъде първи.

— Ще се намерят и други, които не падат по-долу от тях — рече Хокинс, — но както и да е, аз нямам нищо против капитан Кливланд и мисля, че той най-лесно може да ни измъкне от дълбокото.

— Точно така — възкликна Бънс, — и ще направи по-добро впечатление на тези къркуолци от „трезвия“ си предшественик! Тогава вече ще мирясат. И тъй, да живее капитан Кливланд!

— Чакайте, джентълмени — намеси се Кливланд, който досега мълчеше; — надявам се, че няма да ме изберете за капитан без моето съгласие?

— Кълна се в лазурния небосвод, че ще те изберем — отвърна Бънс, — защото това е за доброто на всички.

— Но поне ме изслушайте — настояваше Кливланд. — Щом желаете, съгласен съм да поема командуването на кораба, понеже виждам, че без мен трудно ще се измъкнете от тая каша.

— Е, тогава ще извикам още веднъж: да живее Кливланд! — провикна се Бънс.

— Млъкни, моля те, драги Бънс… тоест, достопочтени Алтамонт! — рече Кливланд. — И тъй нагърбвам се с тази работа при следното условие: когато подготвя кораба за пътуване, снабдя го с провизии и тъй нататък, ще трябва отново да предадете командуването на капитан Гоф, както казах вече, и да ме свалите на някой бряг да се оправям, както мога. Така ще бъдете сигурни, че не ще ви издам, защото ще бъда с вас до последната минута.

— И след последната минута дори — гръм да ме убие, ако греша! — промърмори Бънс на себе си.

После въпросът бе поставен на гласуване; и толкова голямо се оказа доверието на екипажа в умението и таланта на Кливланд, че временното сваляне на Гоф срещна много слаба съпротива дори сред собствените му сподвижници, които съвсем основателно забелязаха: „В негов интерес беше поне сега да бъде трезв… Пък ако иска, нека утре сам да се застъпи за правата си.“

Ала когато дойде утрото и пияните моряци узнаха резултата от разискванията в съвета, който фактически с присъствието си бяха одобрили всички, се изказаха така ласкаво за достойнствата на Кливланд, че Гоф, колкото и да се цупеше и да недоволствуваше, сметна за най-благоразумно засега да подтисне яда си, докато се яви по-благоприятна възможност да даде изблик на чувствата си, и да се примири с понижението, което впрочем често се случва между пирати.

Кливланд от своя страна реши най-енергично и без да губи време да се залови да измъкне екипажа на своя кораб от опасното положение, в което се намираше. За тази цел той заповяда да спуснат лодката, с намерение да слезе лично на брега заедно с дванайсет от най-яките и опитни членове на екипажа, всички много хубаво пременени (защото успехът на престъпния им занаят позволяваше на пиратите да се контят като своите офицери) и което беше особено важно, всеки добре въоръжен със сабя и пистолети, а някои — с алебарди и ками.

Самият Кливланд беше изрядно облечен — синя куртка, подплатена с пурпурен атлаз и обшита разкошно със злато пурпурна жилетка и брич от дамаска, богато везана кадифена шапка с бяло перо, бели копринени чорапи и обувки с червени токове, които се смятаха за върха на елегантността от тогавашните контета. Около шията му бе увита няколко пъти златна верижка със закачена на нея свирка от същия метал — емблема на неговата власт. И най-важното — носеше обичайната за тези дръзки грабители украса: освен един или дори два чифта пистолети на колана през рамената му висяха на нещо като превръзка или шарф от червена лента още два чифта пистолети с най-изящна обковка и изработка. Дръжката и ножницата на сабята на капитана бяха разкошни като останалата премяна и всичко това така прилягаше на естествената му красота, че когато се появи на палубата, екипажът го посрещна с единодушен вик на възхищение, защото и пиратите, както и всяка друга тълпа, съдят за човека до голяма степен по външността му.

Кливланд взе със себе си в лодката освен другите и своя предшественик по служба Гоф, който също беше много разкошно облечен, но тъй като нямаше външността на Кливланд, приличаше на груб селяк в дрехи на придворен или по-право на разбойник със зверска мутра, пременил се в облеклото на някой убит от него нещастник, ала още като го погледнеш, от физиономията му, на която е изписана смесица от бруталност, нечиста съвест, жестокост и безочие, ще разбереш, че няма право да притежава това облекло. Кливланд навярно бе решил да вземе Гоф със себе си на брега, за да не му позволи в негово отсъствие да привлече екипажа на своя страна. В това положение те напуснаха кораба и като запяха в такт с веслата, от което лодката още по-силно пенеше водата, скоро стигнаха къркуолския кей.

Междувременно командуването на кораба бе поверено на Бънс. Кливланд знаеше, че може да разчита напълно на неговата вярност и в доста продължителен разговор на четири очи му даде напътствия как да действува при едни или други обстоятелства.

Едва след тези разпореждания и като напомни няколко пъти на Бънс да се пази както от поддръжниците на Гоф, така и от нападение откъм брега, лодката се отблъсна от кораба. Когато наближиха пристанището, Кливланд развя бяло знаме и забеляза, че появяването им очевидно е предизвикало голяма суматоха и тревога. Виждаше се как хората тичаха насам-натам, а някои, изглежда, се въоръжаваха. Прислугата на батареята веднага зае местата си и издигна английското знаме. Това бяха тревожни признаци, защото макар че в Къркуол, доколкото беше известно на Кливланд, нямаше артилеристи, все пак имаше много моряци, способни да си служат отлично с големи оръдия и в случай на нужда да бъдат винаги на разположение за такава работа.

Кливланд, (който много добре виждаше тези недружелюбни приготовления, но се стараеше лицето му да не издаде ни-най-малък страх или тревога, насочи лодката право към кея, където в момента се бяха събрали няколко души, едни въоръжени с мускети, дългоцевни и ловджийски пушки, други с къси пики и китоловни ножове, сякаш да се противопоставят на слизането му. Те обаче, изглежда, още не бяха решили окончателно какви мерки да вземат, защото, когато лодката стигна до кея, най-предните се отдръпнаха назад и дадоха възможност на Кливланд и другарите му да скочат безпрепятствено на брега. Пиратите тутакси се строиха на кея, с изключение на двама, които по нареждане на капитана останаха на лодката и я отдръпнаха на известно разстояние от брега; тази маневра целеше да предпази лодката (единствената, с която разполагаше корабът) от завземане и същевременно да покаже безгрижната самоувереност на Кливланд и спътниците му, които искаха по този начин да сплашат противника.

Къркуолци обаче проявиха старата си норманска кръв, като посрещнаха смело опасността: застанаха на кея с оръжие на рамо точно срещу пиратите и препречиха улицата, която водеше за града.

Докато двете страни стояха и се гледаха така, Кливланд заговори пръв.

— Какво значи това, уважаеми граждани? — рече той. — Да не би вие, оркнейци, да сте станали шотландски планинци, та сте грабнали оръжие още на ранина? Или сте се събрали на кея да ме поздравите за това, че поех командуването на кораба си?

Гражданите се спогледаха и един от тях отговори:

— Ние не знаем кой сте; този, другият — той посочи Гоф, — се представяше за капитан, когато слизаше на брега.

— Джентълменът е помощникът ми и командува в мое отсъствие — каза Кливланд. — Но какво значение има това за нашата работа? Аз искам да говоря с вашия лорд-мер, или как му казвате тук.

— Кметът сега е на заседание с общинските съветници — отвърна представителят на къркуолци.

— Толкова по-добре — рече Кливланд. — А къде заседават тяхна светлост?

— В общината — отговори събеседникът му.

— Тогава, джентълмени, ако обичате, дръпнете се да минем, защото аз и другарите ми отиваме именно там.

Гражданите си зашепнаха; малцина се решаваха да влязат в отчаяна и може би безполезна схватка с такива безжалостни хора, а по-смелите бързо разсъдиха, че по-лесно ще могат да се справят с чужденците в кметството или може би в тесните улички, през които трябваше да минат, отколкото на кея, където се бяха строили в пълна бойна готовност. Ето защо пуснаха пиратите да продължат необезпокоявани и Кливланд тръгна с бавна крачка напред, като гледаше хората му да вървят близо един до друг и никой да не притиска откъм фланговете малкия му отряд, като същевременно нареди на четиримата от ариергарда да се обръщат от време на време назад — предпазна мярка, която правеше всеки опит за нападение срещу тях рискован.

Така се изкачиха по тясната уличка и стигнаха кметството, където, както бе казал гражданинът, общинският съвет действително заседаваше. Тук жителите почнаха да напират напред с намерение да се смесят с пиратите и възползувайки се от блъсканицата при тесния вход, където няма да могат да си служат с оръжие, да уловят кой когото може. Но Кливланд бе предвидлив и това и преди да влязат в заседателната зала, взе мерки да се разчисти и обезопаси входът, като заповяда на четирима от хората си да застанат с лице към улицата, а друга четворка — към тълпата, която напираше отстрани. Гражданите се отдръпнаха, като видяха свирепите, мургави, обгорели от слънцето лица и насочените към тях оръжия на тия главорези, а в това време Кливланд с останалите си другари влезе в заседателната зала, където освен общинските съветници нямаше почти никого. Така тези джентълмени се оказаха напълно откъснати от гражданите, които чакаха разпореждания от тях, и може би повече във властта на Кливланд, отколкото самият той с шепата си хора сред заобикалящото ги множество.

Общинските големци, изглежда, усетиха опасността, защото се спогледаха малко смутено, а Кливланд се обърна към тях със следните думи:

— Добро утро, джентълмени… Надявам се, че няма вражда помежду ни. Дошъл съм да поговорим за снабдяването с припаси на моя кораб, който е хей там, на рейда — а без тях не можем да отплаваме.

— Вашият кораб ли, сър? — попита кметът, умен и смел човек. — А отде да знаем, че вие сте му капитан?

— Погледнете ме — рече Кливланд — и мисля, че няма да ми задавате повторно този въпрос.

Кметът го огледа добре и очевидно реши, че по-нататъшни разпити са излишни, затова продължи:

— Ако вие сте неговият капитан, тогава кажете отде иде той и накъде му е пътят. Вие приличате твърде много на офицер от военен кораб, за да бъдете капитан на търговски, а знаем, че не служите в английския флот.

— По морето плават сума военни кораби, които не развяват английско знаме — отвърна Кливланд. — Но дори и да съм капитан на контрабандистки кораб, който иска да замени тютюн, бренди, джин и други подобни срещу пушена риба и кожи, нима заслужавам такова лошо отношение от страна на къркуолските търговци, че да откажат да ме снабдят с провизии срещу собствените ми пари?

— Вижте какво, капитане — подхвана секретарят на общината, — ние не сме чак толкова взискателни — когато се случи да прескочат насам джентълмени като вас, винаги съм казвал на кмета, че е най-добре да постъпим с тях като въглищаря, когато срещнал дявола: да не ги закачаме, ако и те не ни закачат. А нека този джентълмен — той посочи Гоф, — който е бил капитан преди вас и може да бъде капитан и след вас — („Право казва дядката“ — промърмори Гоф), — да каже колко добре се отнасяхме с него, докато той и юначагите му не почнаха да вилнеят из града като бесни дяволи… А, ето виждам един от тях! Този гамен спря на улицата слугинята ми тъкмо когато ми осветяваше пътя с фенер и я оскърби пред очите ми!

— Чест и слава на ваша светлост — каза Дерик, „гамена“, посочен от секретаря, — но не съм аз тоя, дето спря консорта ви с фенер на кърмата, а съвсем друг човек.

— А кой тогава, сър? — попита кметът.

— Ами, да прощава ваше високоблагородие — отвърна Дерик, като направи няколко ниски поклона и се залови да описва колкото може по-точно външността на самия достопочтен кмет, — той беше джентълмен вече на напреднала възраст, като холандски кораб — със закръглена кърма, с бяла перука и червен нос — чини ми се, досущ като ваше високоблагородие… — После, обръщайки се към един от другарите си, додаде: — Джек, нали оня тип, дето искаше да целуне хубавото девойче с фенера оная вечер, много приличаше на негова светлост?

— Бог да ме убие, Том Дерик — отвърна запитаният. — ако не е той!

— Ще ви накараме да се разкайвате за тази дързост, джентълмени! — произнесе кметът, основателно възмутен от такава безочливост. — Държахте се в нашия град като в индийско село на Мадагаскар. Вие сам, капитане, ако наистина сте капитан, дори вчера бяхте начело на подобна оргия. Няма да ви дадем никакви провизии, докато не разберем е какви хора имаме работа. И не мислете, че можете да ни уплашите; достатъчно е да махна с тази кърпа от прозореца до мен и корабът ви ще отиде на дъното. Имайте пред вид, че той се намира под дулата на нашата батарея.

— А колко от оръдията й вече за нищо не ги бива, господин кмете? — запита Кливланд. Той подхвърли въпроса наслуки, но от смущението, което кметът напразно се мъчеше да скрие, тутакси разбра, че къркуолската артилерия съвсем не е в пълна изправност. — Хайде, хайде, господин кмете — продължи той, — няма защо да се плашим взаимно. Вашите оръдия ще причинят повече главоболия на клетите стари моряци, които ще ги управляват, отколкото на нашия шлюп; а ако дадем бордов залп срещу града, май ще пострадат глинените съдини на жените ви. Пък колкото до това, че ние, моряците, сме се държали малко по-свободно на брега, кажете ми кои моряци не са такива? Та нали и гренландските китоловци сегиз-тогиз ги прихващат дяволите, когато са у вас, а и холандците лудуват из улиците на Къркуол като делфини пред буря. Казвали са ми, че сте разумен човек, и съм сигурен, че с петминутен разговор на четири очи ще можем да уредим този въпрос.

— Добре, сър — рече кметът, — готов съм да ви изслушам, ако заповядате тук.

Кливланд тръгна след него към една малка вътрешна стаичка и когато се озоваха там, каза на кмета:

— Ще сложа настрана пистолетите си, сър, щом ви плащат.

— По дяволите пистолетите ви! — отвърна кметът. — Аз съм служил в армията на краля и миризмата на барут ме плаши не повече, отколкото вас!

— Толкова по-добре — рече Кливланд, — защото ще ме изслушате по-спокойно… И тъй, сър, каквито и да сме — такива, за каквито може би ни смятате, или нещо друго, какво ще спечелите, за бога, като ни задържите тук, освен бой и кръвопролитие? А за това, уверявам ви, сме много по-добре подготвяй от вас. Въпросът е ясен: вие желаете да се отървете от нас, а ние — да се махнем оттук. Дайте ни възможност, да заминем и веднага ще ви освободим от присъствието си.

— Слушайте, капитане — каза кметът, — аз не жадувам за ничия кръв. Вие сте симпатичен човек, такива ги имаше мноГО между пиратите на мое време… но все пак не би било зле да се заловите с по-приличен занаят. Значи за парите си искате припаси и радушен прием, за да се махнете завинаги от тези морета. Но има една пречка: всеки момент очакваме по нашите краища фрегатата „Халцион“, а щом разбере, че сте тук, веднага ще ви погне — белите ревери^[3] най обичат да гонят пирати, защото рядко оставате на кораба си без товар от злато. Та като се нахвърлят върху вас, ще ви подкарат в килватера си…

— И ще ни вдигнат във въздуха, ако такова ви е желанието — вметна Кливланд.

— Не, ако такова е вашето желание, капитане — поправи го кметът, — но какво ще стане с хубавия град Къркуол, като разберат, че сме имали вземане-даване с враговете на краля? Ще друснат на града една хубава глоба, а и кметът може да не се отърве тъй лесно.

— Добре, добре — рече Кливланд, — сега разбирам каква е пречката. Но да предположим, че заобиколя вашия остров и се прехвърля на Стромнеския рейд? Там можем да вземем на борда си всичко необходимо, без да месим в тази работа Къркуол или неговия кмет; ако ли пък стане въпрос, вашите недостатъчни сили и нашето превъзходство ще бъдат задоволително оправдание.

— Може би — каза кметът, — но за да ви позволя да напуснете пристанището ни и да отидете на друго място, трябва да ми дадете някаква гаранция, че няма да причините никакво зло на нашия остров.

— А ние — добави Кливланд — трябва да получим гаранция от вас, че няма да ни разтакавате тук, докато пристигне „Халцион“. Аз лично на драго сърце бих останал на брега като заложник при условие, че ще ми обещаете да не ме предавате и Пратите от своя страна някое длъжностно лице или виден гражданин на борда на моя шлюп, където с присъствието си ще гарантира моята безопасност.

Кметът поклати глава и даде да се разбере, че трудно би се намерил човек, който ще се съгласи да стане заложник при толкова опасно положение; но добави, че ще отнесе това предложение до ония членове на съвета, на които може да се разчита по такъв важен въпрос.