Уолтър Скот
Пиратът (1)

ПРЕДИСЛОВИЕ

Имаше там кораб, рече той.

С пълно право можем да започнем този кратък увод с цитат от „Старият моряк“, тъй като именно на борда на кораб авторът придоби скромните знания и сведения за хората и природата, които се опита да въплъти в романа „Пиратът“.

Авторът бе поканен да придружава една комисия на службата за северните фарове, която възнамеряваше да обиколи през лятото и есента на 1814 г. крайбрежието на Шотландия и различните групи острови, спадащи към нея, главно с цел да провери състоянието на многобройните фарове, подведомствени на тази служба — постройки, твърде важни както с оглед на общополезните им функции, така и на държавните интереси. В комисията, натоварена с тази отговорна държавна работа, влизат ex officio^[1] и шерифите^[2] на всички крайморски шотландски графства. Тези джентълмени работят на доброволни начала, но когато се наложи да обикалят фаровете, им се предоставя добре снабдена и екипирана въоръжена яхта. Към комисията е придаден отличният инженер мистър Робърт Стивънсън^[3], за да й помага като консултант-специалист. Авторът придружаваше тази експедиция като гост, защото графство Селкъркшир, на което се смята за шериф, подобно на кралство Бохемия в историята на ефрейтор Трим^[4] няма в района си пристанище, затова най-висшият му представител не влиза в тази комисия — обстоятелство от неособено значение, като се има пред вид, че всички членове на комисията бяха стари, близки приятели, с еднаква професионална подготовка и готови всячески да си помагат.

Важната работа, която представляваше главната цел на пътуването, имаше тази приятна страна, че беше свързана с посещаването на забележителни места, интересни за любознателния пътешественик; защото всеки див нос или опасен риф, който трябва да се отбележи! с фар, обикновено се намира в близост до скали, пещери и буруни, предлагащи великолепна гледка. Освен това разполагахме свободно с времето си и тъй като повечето бяхме плавали с платноходки по реки и езера, можехме винаги да превърнем неблагоприятен вятър в попътен и да се насочим във фордевинд към някой интересен за нас обект откъм подветрената ни страна.

Така, с намерение да вършим общественополезна работа и същевременно да си направим лично удоволствие, на 26 юли 1814 година потеглихме от пристанището Лийт, минахме край източния бряг на Шотландия, разгледахме различните му забележителности, после се насочихме към Шетландските и Оркнейските острови, добавихме се известно време да съзерцаваме чудесиите на тия места, които ни разкриха толкова нови за нас неща; след като видяхме всичко заслужаващо внимание в древната Ultima Thule^[5], където слънцето почти не смяташе за нужно да си лята, защото по това време на годината ставаше толкова рано, ние заобиколихме най-северния край на Шотландия и огледахме набързо Хебридските острови, където намерихме много добри приятели. После, за да не се каже, че малката ни експедиция е лишена от обаянието на опасността, имахме щастието да зърнем отдалеч, както ни казаха, един американски кръстосвач, и възможността да си представим как щяхме да изглеждаме, ако като завършек на пътешествието ни бяха откарали като пленници в Съединените щати.^[6] След като навестихме поетичните брегове на Морвън и околностите на Обън, прескочихме към бреговете на Ирландия й споходихме Пътя на великаните^[7], за да го сравним със Стафа, която бяхме видели по маршрута си. Най-сетне, към средата на септември, приключихме пътешествието си в пристанището Грийнък в устието на Клайд.

Така завърши приятното ни странствуване, за което допринесе отличната екипировка на кораба, а също и екипажът му, от който можаха да се отделят достатъчно хора за лодката, след като се оставеха необходимите на борда, така че имахме възможност да слизаме „а брега, щом нещо възбудеше любопитството н“. Хвърляйки за миг поглед назад към това щастливо време от живота ми, искам да добавя, че между шестимата или седмина приятели, които извършиха тава пътешествие, нито веднъж не възникна ни най-малко пререкание или разногласие, макар че някои безспорно имаха различни вкусове и наклонности и бяха принудени да прекарат няколко седмици на малко карабче; всеки като че ли се стремеше да подчини личните си желания на желанията на приятелите си. Благодарение на това единодушие всички цели на нашата малка експедиция бяха изпълнени и можехме да приемем, че за това време напълно подхождаха думите от прекрасната морска песен на шотландския поет Алън Кънингам:

Просторът морски наш бе дом

и весело живяхме!

Но и в най-чистите спомени за наслада скръбта примесва своята горчилка. Когато се върнах от пътуването, което ми достави такова удоволствие, научих, че съдбата преждевременно е лишила родината от една дама^[8], която достойно бе украсявала заемания от нея висок ранг и дълго време ме бе удостоявала със своето приятелство. Последвалата по-късно кончина на един от спътниците ми, и то най-близкия приятел, който съм имал на тоя свят, също хвърля сянка върху моите спомени, които щяха да бъдат много приятни, ако не бяха тези горести.

Искам да отбележа тук накратко, че работата ми по време на това пътуване — доколкото може да се каже, че имах някаква работа — беше да се опитам да издиря места, които биха ми послужили в „Господарят на островите“, поема, с която тогава се заканвах да даря публиката, но впоследствие отпечатах без особен успех. Но тъй като по това време анонимният роман „Уейвърли“ печелеше популярност, аз вече предвкусвах възможността да направя втори опит в тази област на литературата и на дивите Оркнейски и Шетландски острови видял много неща, които по моя преценка биха били извънредно интересни, ако тези острови станат някога място на действието на повествование за измислени събития. Историята за пирата Гау научих от една стара врачка, чието главно препитание беше да търгува с благоприятни ветрове, които продаваше на морящите от Стромнес. Няма нищо по-интересно от добродушието и гостоприемството на шотландците, което ми беше толкова по-трогателно, тъй като някои от тях са дружили и кореспондирали с баща ми.

Наложи се да се върна едно-две поколения назад, за да намеря материали, по които да възстановя образа на някогашния юдалер^[9], тъй като коренното население до голяма степен е изместено от шотландското дребно дворянство, а езикът и своеобразните му нрави напълно са изчезнали. Единствената разлика, която може да се забележи сега между аристокрацията от тези острови и от Шотландия, е в това, че състоянието и имуществото на нашите по-северни сънародници е по-равномерно разпределено помежду им и че сред тези местни земевладелци няма много богати хора, които, показвайки разкоша си, да карат останалите да недоволствуват от своята участ. Както се убедих лично, поради тази именно причина — всеобщото равенство на състоянието и естествената му последица — евтиния живот, офицерите от един елитен полк, служили дотогава в гарнизона на форт Шарлот в Лъруик, бяха разтревожени, че вече ги отзовават от страна, където заплатите им, съвсем недостатъчни да покрият разходите в столицата, напълно задоволяваха техните нужди, и ми беше чудно, да слушам хора, родени във весела Англия, да съжаляват, че трябва да напуснат мрачните острови на Ultima Thule.

Такива са дребните подробности, свързани с написването на тази книга, която излезе няколко години след приятното пътешествие, на което дължи началото си.

Картината на нравите, изобразена в романа, по принуда е до голяма степен плод на въображението ми и макар и да почива донякъде на смътни догадки за това, което е било в миналото, все пак дава добра представа за характера на обществото на тези затънтени, но интересни острови.

В едно отношение критиците ме осъдиха малко прибързано, произнасяйки се, че образът на Норна бил чисто и просто копие на Мег Мерилиз. Сигурно не съм успял да изразя точно каквото исках и желаех, иначе този образ нямаше да бъде разбран така погрешно; защото мисля, всеки, който си направи труда да прочете внимателно „Пиратът“, не може да не забележи, че Норна, жертва на угризение на съвестта и на умопомрачение, подведена от собствената си измама и просмукана до дъното на душата си от всички ония невероятни предания и глупави суеверия на Севера, е нещо по-различно от Дъмфризширската циганка^[10], чиито претенции за свръхестествени способности не надминават възможностите на една норуудска врачка. Този характер ми се струва достатъчно обоснован, макар че, трябва да се признае, постройката, издигната от автора върху тези основи, съвсем не е идеална, иначе нямаше да има нужда от тия бележки. Неубедително е и твърдението на Норна, че притежава способност и възможност да внушава на околните онази вяра в свръхестествените й дарби, която разстройва разсъдъка. И все пак изумително е какъв успех може да има сред лековерното и невежо население една измамница, когато тя е същевременно и фанатичка. Това ни напомня куплета, който уверява, че

Колкото приятно е да мамиш,

толкова е и да те мамят.

Действително, както съм изтъквал и в друга случаи, привидното обясняване на явленията или случките от свръхестествен характер с естествени причини често в хода на един разказ изглежда почти толкова неправдоподобно, колкото приказка за таласъми. Дори геният на мисис Редклиф^[11] не винаги е успявал да превъзмогне такава трудност.