Тимъти Зан
Сделка за кобри (39)

39.

Вътрешният двор на жилищния комплекс жужеше от усилена дейност, чуваше се смесица от гласове не само на мъже, но и на жени и деца. „Трябва да са постоянни работници“ — реши Джин, докато лазеше внимателно по покрива. Членове на семейството на Оболо Нардин, ако традицията от Милика бе в сила и тук — доверените, които можеше да се надява, че ще пренебрегнат странните звуци, които можеха да дойдат отвъд издигащата се над тях стена.

Макар че вероятно нямаше да пренебрегнат странните звуци, идващи директно над главите им. Изглежда, никой не беше чул шума от скачането й на покрива, но сега, когато силуетът й се открояваше на фона на свода, единственото, което някой във вътрешния двор под нея трябваше да направи, беше да погледне нагоре…

Стигна другата страна на комплекса, без да я забележат, но видя, че не е постигнала предимството, на което се беше надявала. Далекомерът й определи разстоянието до горния край стената на осем метра при височина шест метра. За скок от място, и то от несигурна основа, беше доста много. Тя направи крачка назад, приклекна и скочи.

Пръстите й се протегнаха напред, хванаха се здраво за ръба на стената и няколко секунди тя вися неподвижно и се ослушва. Комплексът остана тих. Джин се набра, легна на стената и погледна от другата страна.

И откри, че е била права.

Студена тръпка премина по гърба й. „Мангъс — помисли си тя и от допуснатата глупост стомахът й се сви на топка. — Мангъс. Мангуста. Съвсем очевидно и естествено име за група, виждаща себе си като квазамански отговор на заплахата от кобрите.“ Тя и Круин Самън бяха схванали значението на името, дори бяха спорили за него… и в цялата тази препирня и двамата бяха пропуснали един малък факт.

Фактът, че на първо място никой на Квазама не би измислил такова име, защото никой на Квазама никога не бе чувал, че омразните им демони-бойци се наричат кобри.

Досега.

Трофтийският кораб долу се виждаше само наполовина — дългият му товарен отсек бе скрит в ремонтен хангар трофтийски стил. Една транспортна лента частично закриваше от погледа й соплата на основните двигатели. Но все пак се виждаше достатъчно, за да открие, че обичайните знаци за собственост и идентификацията липсват.

Долу се движеха фигури — главно трофти, но имаше и хора. Ако трофтите не си бяха направили труда да махнат от дрехите си еквивалента на знаците за самоличност… но бързото оглеждане с усилвателите показа, че са ги махнали. А защо жилищната сграда в двора срещу кораба бе с такава странна форма? Тя насочи вниманието си към нея…

И изведнъж зад нея прозвуча сигнал за тревога и всичко се освети.

Джин инстинктивно се притисна към стената. Светлинните й усилватели автоматично се изключиха. Тя стисна зъби и включи за компенсация звуковите си усилватели. Противниците й имаха предимство в броя, но тя можеше да види тяхното положение преди те да започнат да стрелят и да ги отстрани, без да могат да я наранят.

Добре усвоените реакции премахнаха моментната паника… и едва тогава тя разбра, че светлините не са насочени към нея. Всъщност многото светлини — насочени към стената на метър под нея — я оставяха в относителна сянка. Тя вдигна глава няколко сантиметра, включи оптическите си усилватели и огледа комплекса, за да открие центъра на вълнението.

Не беше трудно да го намери. Доло и Аким, последният леко накуцващ, охранявани от шестима въоръжени мъже.

Джин свирепо стисна зъби. „Трябваше да отида с тях“ — каза си тя злобно. Цяла минута тя наблюдава как групата върви към административния център и през ума й като торнадо преминаха стотици схеми на действие за спасяването на Доло и Аким. Не, не биваше да се поддава на емоции. Трябваше да обмисли ситуацията.

Доло и Аким заловени. Оболо Нардин скоро щеше да научи, че те знаят неговата тайна. Но той вече го бе подозирал. Нещо повече, тъй като никой не бе избягал и сигурността на Мангъс не бе застрашена, нямаше причина Оболо да се паникьосва. Което означаваше, че неизбежното разпитване вероятно щеше да бъде извършено относително формално и също, че трофтийският кораб нямаше да отлети недоразтоварен.

Докато Оболо не откриеше, че чуждоземната шпионка е избягала.

По дяволите!

Джин прехапа устна. Оболо беше достатъчно интелигентен, но въпреки всичките му химически активирани умствени способности на него все още му липсваше един решаващ факт… и докато той си мислеше, че Джин е обикновена авентинка, тя и Доло имаха шанс.

Джин запълзя по оградата, докато не стигна едно по-тъмно място. Земята под нея не беше съвсем тъмна, но това беше най-доброто, което можа да намери. Тя хвърли един последен поглед наоколо, увисна на ръце и после скочи.

И изохка от болка в лявото коляно.

— По дяволите! — изсъска тя, седна и опипа крака си. Беше изплашена, че прехваленото оборудване на кобра я е провалило и че е успяла да разтегне сухожилие или дори да счупи става. Но болката започна да заглъхва и след минута Джин се изправи и закуцука към административния център.

Още не беше измислила как може да премине толкова силно осветена площ, без да я видят, но за щастие проблемът се реши от само себе си. Беше направила само няколко крачки преди светлината внезапно да изгасне и дворът отново да потъне в тъмнина. „Шоуто свърши, хора. Лягайте си!“ — помисли си тя и премина в нещо като лек тръс. Сега, ако и охраната беше напуснала поста си поради суматохата…

За нейна изненада бе точно така. Още по-изненадващо, охрана нямаше и на етажа, където се намираше нейната килия — сигурно всички бяха отишли с новите пленници, чийто разпит би трябвало да се извърши на горния етаж, в тронната зала на Оболо. Надяваше се, че Доло ще се сети да не забърка и нея в историята, която двамата с Аким щяха да разкажат.

Стражите, които беше зашеметила, още лежаха в безсъзнание в умивалнята, където ги бе оставила. За по-сигурно тя ги облъчи с още една звукова вълна, после бързо огледа вратата на килията си, насочи лазерите на кутретата си и прогори една впечатляваща, но плитка дъга около ключалката. „Не прекалено много — предупреди се тя. — Твоят въображаем спасител не е успял да те измъкне, не забравяй.“ Когато Оболо изпратеше някого да я отведе при него… както неизбежно щеше да направи… трябваше да има приемливо обяснение защо стражите са в безсъзнание, но Джин все още трябваше да е затворничка. До каквото и заключение да достигнеше Оболо, то трябваше да отговаря на нейните собствени цели. Дано.

Джин влезе в килията и я заключи отвътре. Поставянето на плочата отгоре беше малко по-сложно, но тя най-напред я размекна с лазерите, след което я изглади, за да не личи, че е била сваляна.

Сега й оставаше само да чака. „Чуждоземната шпионка ще свърши тази работа вместо нас“ — беше казал Оболо. Джин нямаше представа как планира да направи това. Ако наистина искаше да го направи, първо трябваше да събере тримата в една стая.

Молеше Господ Оболо да направи точно така.

 

 

— В името на шахни — каза Аким. — С настоящето те обвинявам в предателство срещу Квазама. Всички тук са пуснати под клетва за лоялност и имат заповед да ми се подчиняват.

„Чудесна реч — помисли си Доло. — Произнесена с подходяща комбинация от заповед и справедлив гняв.“

Несъмнено щеше да звучи още по-добре, ако той и Аким не бяха на колене със заключени с белезници ръце зад гърба.

Оболо Нардин повдигна вежди.

— Ти защитаваш добре достойнството си, Мирон Аким — каза той със стържещ глас. — Така. Каза необходимите думи. Сега ми обясни причината, поради която обвиняваш моето семейство в предателство.

Аким сви устни.

— С други думи, какво знаят шахни за твоето предателство? Не ставай глупав!

Оболо се изкикоти, без да му е смешно.

— Ставаш все по-добър. Сега се опитваш да ме накараш да се съмнявам дали някой от моите планове не се знае извън Мангъс. За твое нещастие опитите ти са безполезни. Ти забравяш, че аз зная точно какво знаят шахни за мен… което, в края на краищата, е нищо.

Зад тях се чуха стъпки. Доло рискува и обърна глава, за което получи плесник от охраната, но успя да види, че в стаята с олюляване влиза Радиг Нардин. Доло отново насочи поглед към Оболо. Дори последният да беше загрижен за здравето на сина си, с нищо не го показа.

— Е, Радиг Нардин? — попита той. — Ти беше изпратен да ги арестуваш. Защо не успя?

Радиг мина покрай двамата затворници и им хвърли леден поглед.

— Те ме нападнаха от засада, татко. Един от стражите, които бяха с мен, не оцеля в боя.

— Наистина ли? — Гласът на Оболо беше студен. — Петима не бяха ли достатъчни срещу двама?

— Не, татко. Не и срещу оръжия от чуждоземен произход.

Стомахът на Доло се сви.

— Обясни — заповяда Оболо.

Радиг кимна към един от хората си, той пристъпи напред и допря пръсти до челото си.

— В коридора, където беше нападнат господарят Нардин, намерихме електрически контакт, мястото около който беше силно обгорено — каза той. — Очевидно от светкавица, която е била използвана срещу господаря.

— Наистина ли? — Оболо погледна един човек от охраната си. — Доведи чуждоземката. — Човекът кимна и бързо излезе.

— Какво общо има това с чуждоземката? — предпазливо попита Аким.

— Хванахме авентинската шпионка, която търсиш — спокойно каза Оболо. — От сутринта тя е наша затворничка.

— Тогава може би ще можем да се разберем — бавно каза Аким. — Шахни много държат да намерят и разпитат тази шпионка. Ако ми я предадете, всички проблеми между вас и шахни могат да… бъдат разрешени.

Доло задържа дъха си… но Оболо само се усмихна.

— Разочароваш ме, Мирон Аким. Лъжата ти личи и по лицето, и по гласа. Обаче… — той вдигна пръст — обещавам ти, че ще имате възможност да разпитате шпионката преди да я убия.

Аким не каза нищо.

— А ти, Доло Самън? — каза Оболо и се обърна към него. Доло забеляза, че очите му блестят, и гърлото му се сви. Джин беше права — старият Нардин беше свръхвъзбуден от стимуланти. — Защо се интересуваш от Мангъс?

Доло помисли да изфабрикува някаква лъжа, но реши, че не си струва.

— Същият интерес, който всеки разумен квазаманец би проявил към гнездо на предатели — отсече той. — Дойдох да науча какво правите тук и да ви попреча.

Оболо го гледа дълго, после замислено каза:

— Още не се предаваш, нали, Доло Самън? Твоят приятел тук се предаде въпреки всички надежди за спасение. Такова няма. На какво още се надяваш? Защо не искаш да разбереш какъв е залогът тук?

Доло мълчаливо поклати глава.

— Отговори! — изрева Радиг и застрашително пристъпи към него.

— Спокойно, синко — каза Оболо. — Каквито и тайни да крие Доло Самън, ние съвсем скоро ще ги научим. — Той се наведе над бюрото си и натисна един бутон. — Да?

Доло не можеше да чуе думите, но долови нервната възбуда в гласа. На устните на Оболо се появи напрегната усмивка…

— Интересно, макар и не съвсем неочаквано. Предупредете всички постове и претърсете целия район.

Оболо се облегна на възглавниците и погледна Радиг.

— Както казах, синко, тайната на Доло Самън сега е в наши ръце. Изглежда, жената не е единственият оцелял при падането на космическия кораб.

Радиг посегна към пистолета на колана си.

— Изчезнала е?!

— За щастие нейният колега не е успял да я измъкне — каза Оболо и отново премести очи на Доло. — Какво ще кажеш за това?

— Ако намеквате, че съм се сдружил с чуждоземен шпионин… — започна Доло.

— Това вече няма значение — прекъсна го хладно Оболо. — Освен може би за теб. Ти може би ще заслужиш безболезнена смърт, ако можеш да ни кажеш къде е чуждоземецът.

По гърба на Доло полазиха тръпки.

— Не разбирам за какво говорите — изръмжа той.

За минута в стаята настъпи тишина. Доло се замисли. Възможно ли бе Джин да го е лъгала, че единствено тя е оцеляла? Не, не би направила такова нещо. Каквото и да ставаше… каквото и доказателство да бяха намерили хората на Оболо — или да си мислеха, че са намерили, — Джин контролираше положението. Неговият живот и животът на Аким, може би дори цялото бъдеще на Квазама… на всички сега бяха в нейни ръце.

Тази мисъл беше странно успокоителна. По-странното беше пълната липса на възмущение от нея.

Зад завесите се чу шум от отваряща се врата. Този път той устоя на желанието да се обърне. Минута по-късно Джин и пазачите й застанаха пред Оболо.

Доло се смая. Със свити рамене, трепереща, Джин приличаше на просто селско момиче, ужасено до смърт. Сякаш онази Джин Моро, която познаваше, никога не бе съществувала. За момент той се зачуди дали не са я натъпкали с някоя от техните дроги.

А после, когато тя отмести поглед от Оболо, зърна искрица в очите й…

За нещастие Оболо също я видя.

— Постъпката ти е забавна, но безполезна, момиче — каза той с глас, изпълнен с презрение. — Много добре разбирам, че ти не си безпомощна квазаманка. Сега можеш да ми кажеш коя си.

Джин бавно се изправи, страхът й сякаш не го бе имало.

— Макар че не е твоя работа — отвърна спокойно тя, — ще ти кажа, че името ми е Джасмин Моро.

Аким трепна.

— Познаваш ли я? — промърмори Доло.

— Познаваме семейството й — отвърна шепнешком Аким. — Те са… смъртно опасни.

Оболо премести поглед към Аким, после отново го върна върху Джин.

— Познавам името на вашето семейство от нашата история — каза той.

— Името на семейството ми е важно и за Авентини — отвърна Джин. — Което означава, че накрая те ще дойдат и ще ме потърсят.

— Накрая е много дълго време. — Оболо присви очи и викна: — Къде е съучастникът ти?

— Достатъчно далеч, за да не можеш да го хванеш — отвърна спокойно Джин. — Някъде по пътя към Азрас.

— И те е оставил… сама жена… да умреш? — изсумтя презрително Оболо.

— Жените умират приблизително толкова често, колкото и мъжете — отвърна ледено Джин. — Аз съм готова да умра. А ти?

Оболо изглеждаше изненадан, а Доло се мъчеше да скрие мрачната си усмивка. Опитът на Оболо, неговата тайна информационна мрежа, неговите подсилени умствени способности… нищо от това не го беше приготвило да се срещне с човек като Джасмин Моро. Може би за пръв път от години той беше истински объркан.

Но бързо се овладя.

— Моят ред да умра няма да дойде скоро — изръмжа той. — Докато твоят вече е дошъл. Ако твоят другар се крие около Мангъс, ще го хванем много бързо. Ако ли пък е избягал… ще се върне твърде късно, за да може да ти помогне.

Внезапно той погледна Доло и Аким и заповяда на стражите:

— Отведете ги в северната стая. Нея също. Оковете ги тримата, нека прекарат последния половин час заедно. — Той изви устни в язвителна усмивка. — Както виждаш, Мирон Аким, аз държа на думата си. Ще имаш възможност да разпиташ нашата затворничка. Преди тя да те убие.