Тимъти Зан
Сделка за кобри (36)

36.

— На екрана пред вас ще видите кратко резюме на всички описани от мен операции — заключи майсторът изложението си и махна с ръка към редицата апарати с представени на тях таблици. — Ако имате въпроси, натиснете клавиша „помощ“. Ако това не е достатъчно, натиснете бутона „сигнал“ и някой ще дойде при работната ви станция. Въпроси? Няма. Добре. Започвайте и помнете, че бъдещето на комуникациите на Квазама може би зависи от вас.

Доло премести поглед върху екрана на работната си станция, потисна една гримаса, избра една печатна платка и взе шепа компоненти. Наистина не бе очаквал да му дадат корпус на ракета и да му кажат да му сложи бойна глава… но и не беше очаквал, че ще монтира платки за телефони.

— Не губят време да ни въвеждат в работата, нали? — промърмори той.

Аким повдигна рамене и отбеляза:

— Но пък плащат добре.

Доло скръцна със зъби и пъхна първия компонент в печатната платка. Още със слизането от автобуса се опитваше да възбуди любопитството на Аким към Мангъс и сега трябваше с нещо да го впечатли. Но Аким беше по следите на една жена от друг свят и очевидно нямаше да допусне да бъде отклонен от тази задача.

— Това обяснява защо не си правят труд да търсят предишните работници — коментира Доло, опитвайки друг подход. — Ако всичко, което се върши тук, е толкова лесно, просто им е по-изгодно да обучат нови.

Аким се огледа и за момент Доло се надяваше, че ще започне да оспорва думите му. Но той само кимна.

— Неефективно в известна степен, но не много — каза той и отново се съсредоточи върху печатната платка. — И допринася за подпомагане на бедните в Азрас.

— Правилно — промърмори Доло. — Оболо Нардин е великодушен човек.

— Ако бях на твое място — каза хладно Аким, — бих се опитал да забравя селските си предразсъдъци и да се съсредоточа върху извършваната работа. Виждаш ли някой наоколо, който може да е дегизираната жена?

Доло въздъхна и внимателно огледа залата. В съзнанието му отново се появи Джин — как се качва в колата на Радиг Нардин.

— Не.

— Не преставай да наблюдаваш — посъветва го Аким. — Може случайно да разменят работници между групите.

Доло кимна и се наведе над платката.

Беше минал може би един час, когато неочаквано видя, че Аким спря работа и се втренчи право пред себе си в пространството.

— Видя ли нещо? — попита той.

Аким се обърна рязко към него.

— Нещо не е наред — прошепна с дрезгав глас той. — Има… — Той облиза устни и се огледа. — Не усещаш ли?

Доло се наведе напред, борейки се с неочаквано обхваналия го ужас. Почти неконтролираната паника на Аким беше заразителна.

— Не разбирам. Какво да усещам?

Аким пое разтреперан дъх.

— Предателство — каза той, ръцете му видимо трепереха. — Тук има… предателство. Не го ли чувстваш?

Доло бързо огледа залата. Засега, изглежда, още никой не им обръщаше внимание, но това нямаше да трае дълго.

— Хайде — каза той, изправи се и хвана Аким за ръката. — Да излезем.

Аким издърпа ръката си.

— Мога и сам — озъби се той и се изправи с клатушкане.

— Както желаеш — отвърна Доло през зъби. Вратата, през която бяха влезли, се намираше в другия край на залата; много по-близко, до подиума отпред, имаше друга. Той пак хвана ръката на Аким, който леко се олюляваше, и двамата тръгнаха натам.

Когато стигнаха до вратата, майсторът им препречи пътя.

— Къде отивате? — попита той. — Изходът е на обратната страна…

— Приятелят ми не е добре — прекъсна го Доло. — Няма ли там някаква ниша за почивка?

Майсторът малко се отмести, Доло се възползва от колебанието му и двамата се промъкнаха покрай него. Влязоха в някакъв коридор с тежка на вид врата в дъното. По средата на коридора имаше ниша — точно такава, каквато се надяваше да намери. Той вкара Аким вътре и го сложи да седне на една възглавница.

Дълго никой не проговори. Аким бавно направи няколко дълбоки вдишвания, после стана и се огледа в огледалото. Чак тогава погледна Доло в очите.

— Ти не го ли усети? — попита той. — Нищо ли не почувства там?

— Ти сигурно си по-чувствителен от мен — отговори Доло.

— Бих желал да съм. — Аким се наведе към огледалото и погледна внимателно очите си. — Почувствах… е, по дяволите, почувствах предателство. Няма начин човек да може да го изрази. Просто почувствах предателство. Независимо дали това ти звучи смислено, или не.

Не звучеше смислено, но това почти нямаше значение. Каквато и да беше причината, Аким накрая беше излязъл от своето безразличие към Мангъс и сега зависеше от Доло дали ще съумее да разпали този пламък.

— Не разбирам — призна той, — но вярвам на твоите инстинкти.

Аким му хвърли злобен поглед.

— По дяволите инстинктите — озъби се той. — Има нещо недобро в това място и аз ще го открия.

Той тръгна към вратата.

— В залата ли се връщаш? — предпазливо попита Доло. — Искам да кажа, да разбереш какво става…

— Сега напълно се контролирам — отговори уверено Аким. — Що се отнася до прилошаването ми, просто ме е присвил коремът. Разбираш ли?

Майсторът ги посрещна на вратата на монтажната зала, изслуша доста обърканото обяснение на Аким и ги придружи до работните им места. Щом седна на мястото си, Доло напрегна до краен предел сетивата си да долови описаното от Аким усещане.

Не усети нищо.

Още по-лошо беше може би, че Аким вече също не го усещаше. Седеше с мрачно изражение и работеше върху печатните платки — и нямаше и помен от предишната му реакция.

Което означаваше, че каквото и да е станало, вече е преминало… или че никога не е било.

 

 

Това бе най-странният залез, който Доло бе виждал. Отпред слънцето беше слезнало под нивото на външната стена на Мангъс, но горе все още изпращаше многоцветни слънчеви зайчета върху блещукащия свод.

— Чудя се дали това нещо спира дъжда — подхвърли той и изкриви глава да погледне от прозореца на тяхната стая нагоре към свода.

— Защо иначе ще е там? — изръмжа Аким от леглото.

Да не позволява на хората на Джин да видят какво има вътре. Доло не можеше да каже това на Аким.

— Още ли те тревожи случилото се в монтажната зала следобед? — попита Доло, без да сваля очи от свода.

— А теб не те ли тревожи? — сопна му се Аким. — Държах се като глупак, а след това дори не можах да разбера защо го направих.

— Възможно ли е да е от някакви химикали, които използват в производството? — подхвърли Доло. — Нещо, което се изпарява от печатните платки?

— Тогава защо никой друг не реагира? И още по-важно, защо го нямаше, когато се върнахме?

— Ами… Ами ако е било нещо, предназначено за мен, което си усетил случайно?

— Отново с твоята параноя, че Мангъс не иска да пуска вътре селяни, а?

— Това съответства на фактите, нали? — отвърна Доло. — Газов поток, може би, предназначен да ми внуши страх, за да напусна доброволно?

— Онова, което почувствах, не беше страх.

— Може би си по-смел от мен, затова не си почувствал страх. И освен това, когато ти реагира вместо мен, те може би са се паникьосали и са го спрели.

Аким поклати глава.

— Всичко това няма никакъв смисъл. Ти говориш за нещо прекалено сложно, за да бъде използвано в обикновен завод за монтаж на телефонни апарати.

— И откъде знаеш, че това, което монтираме, са платки 5а телефонни апарати? — контрира го Доло.

Аким сбърчи чело, после попита:

— Какво друго може да е?

Доло пое дълбоко дъх.

— Оръжия. Може би ракетни компоненти.

Бе очаквал най-малко изсумтяване от недоверие и презрение. Но Аким просто продължи да го гледа.

— И какво — попита тихо той — те кара да мислиш така?

По гърба на Доло премина студена тръпка. „Той знае — беше първата му ужасена мисъл. — Шахни участват в това заедно с Мангъс… градовете наистина се готвят за война срещу селата.“ Беше много късно да се измъкне от въпроса.

— Откъслечна информация, съпоставяна в продължение на месеци.

— Както и предположения на авентинската шпионка? — попита направо Аким.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Доло колкото можеше по-спокойно.

Няколко секунди двамата се гледаха.

— Плъзгаш се опасно близко към предателство, Доло Самън — каза най-после Аким. — Ти и цялото семейство Самън.

— Семейство Самън е лоялно на Квазама — каза Доло, борейки се с треперенето на гласа си. — На цяла Квазама.

— А аз като градски човек не съм, така ли? — Очите на Аким горяха. — Виж какво ще ти кажа, Доло Самън: вие можете да си мислите, че обичате Квазама, но вашата лоялност е към мината. Ние, агентите на шахни, сме възпитани и обучени да бъде напълно честни към всички хора на Квазама. Напълно честни. Ние не можем да бъдем корумпирани или подведени в нашите задължения. И нямаме предразсъдъци към никого от нашия свят. Ако друго не можеш да запомниш от мен, запомни това.

Внезапно той се изправи и Доло неволно отстъпи назад. Но Аким просто мина между двете легла и седна пред бюрото.

— Значи ти мислиш, че ние монтираме ракетни части, така ли? — каза той през рамо, вдигна телефона и го обърна. — Е, има бърз начин да се провери това.

Доло клекна до него, а Аким извади от джоба си комплект малки инструменти и избра една отвертка. Доло забеляза, че пластмасовият капак е захванат към дъното на апарата с дузина винтчета.

— Защо са толкова много закрепващите винтчета? — попита той Аким, докато последният се готвеше за работа.

— Може ли да каже някой? — озъби се Аким и отвъртя първото винтче. — Може би не искат никой да бърника в апарата, без да има нужда от поправка.

Докато Аким отвиваше последното винтче, Доло усети някаква миризма.

— Какво е това? — попита той и предпазливо подуши. — Мирише на изгоряло.

— Хм. Наистина. — Аким се намръщи и вдигна телефона до носа си. — Аха!

— Развалихме ли го?

— Определено. Е… белята вече е направена. — Той отви последното винтче и внимателно свали капака.

Точно под капака имаше печатна платка — същата, веднага забеляза Доло, като онези, над които бяха работили цял ден. Същите компоненти плюс плетеница от проводници, плюс…

— Какви са тези неща? — попита той и посочи някакви почернели компоненти. — На нашите платки не слагахме такива.

— Вярно, не слагахме — съгласи се замислено Аким и отново вдигна платката до носа си. — Не зная какви са, но миризмата идва от тях.

В стомаха на Доло започна да се събира топка.

— Искаш да кажеш… че когато се опитахме да разглобим телефона, са изгорели?

Аким приближи платката по-близко до очите си и я заразглежда от различни ъгли.

— Погледни — каза той, повдигна сноп проводници и посочи под тях. — Точно тук. Виждаш ли го?

Доло се помъчи да си спомни какъв беше този компонент.

— Кондензатор? — опита се да познае той.

— Правилно. И ето тук… — той посочи под него — натрупаният в този кондензатор електрически товар се е изпразнил в платката.

Възелът в стомаха на Доло се стегна с още една бримка.

— Това е… точно над една от дупките за винтове.

— Аха — кимна Аким. — И сега, когато го отвихме е ясно, че този винт няма да може да се завинти и апаратът да се сглоби. — Той погледна Доло. — Това е саморазрушаващ се механизъм — тихо каза Аким.

На Доло трябваше да се справи с пресъхналата си уста преди да може да говори.

— Някакъв начин да научим за какво са служили тези изгорели компоненти?

— Засега никакъв. Във всеки случай не и в този апарат. — Аким гледа още един момент платката, после я сложи в телефона и взе едно от винтчетата. — Ще трябва да открия къде извършват тази част от монтажа и да отида там. — Той замълча, на лицето му се появи странно изражение. — Знаеш ли… през последните две или три години най-много се разви производството на телефони. Много са популярни сред градските първенци.

— А между шахни? — попита Доло.

— И между тях — кимна Аким. — Аз също имам на бюрото си един… — Той пое дълбоко дъх. — Не зная какво има тук, Доло Самън, но каквото и да е, трябва да разбера, и то бързо.

— За подкрепления ли отиваш?

Аким го погледна иронично.

— За тези телефони?

Доло се намръщи.

— О. Добре. Е… виж, вероятно едно анонимно обаждане до когото трябва ще е достатъчно да ме изхвърлят оттук. Ако искаш да предам някакво съобщение, ще се погрижа лично Мофрен Омнати да го получи.

— Дори ако Радиг Нардин реши да вземе мерки никога отново да не влезеш в Мангъс?

Доло облиза устни, спомнил си за хулиганите, които ги бяха нападнали с Джин.

— И какво предполагаш, че ще ни направят, ако научат, че знаем за техните телефони? — контрира той.

Аким остави телефона на масата и се изправи.

— Аз съм представител на шахни — каза спокойно той. — На мен няма да посмеят нищо да ми направят.

Доло не можеше да възрази на това.

— Ще се опитаме ли да намерим тази специална монтажна зала довечера? — попита той.

Аким се колебаеше, загледан през прозореца.

— Става късно… но не си спомням да са ни казали, че вечер не трябва да излизаме от стаите си. — Той се обърна към Доло. — Предполагам ти също искаш да излезеш?

— Стига да мога. И ако ми имаш доверие.

Аким го погледна сериозно.

— Ако трябва да бъде напълно честен, не, не ти вярвам. Не вярвам, че си невинен свидетел, за какъвто се опитваш да се представиш, и докато не разбера каква игра играеш, не бих искал да си зад гърба ми. — Той въздъхна. — За нещастие, ако ти работиш срещу мен, аз рискувам също толкова много като те оставя тук, където не мога да те следя.

Доло се намръщи.

— Има ли нещо, което мога да кажа или да направя, за да те убедя, че не съм срещу теб?

— Няма.

— Тогава, предполагам, сам трябва да решаваш. Но имай предвид, че аз не мога едновременно и да дойда с теб, и да остана тук.

— Вярно. — Аким сви устни. — Добре тогава. Да тръгваме.