Тимъти Зан
Сделка за кобри (21)

21.

Доло беше в безсъзнание само десетина минути. Все пак това време беше достатъчно на Джин да превърже раните му, да превлече труповете на рогатия леопард и на мохото надалеч преди да са привлекли лешоядите и да нарече себе си с всички синоними на идиот, които знаеше.

Най-лошата част беше признанието, че нейните критици от Съвета бяха прави. Напълно. Тя просто не притежаваше онова, което беше необходимо, за да бъде кобра — емоционална устойчивост, способност да държи вниманието си съсредоточено върху задачата. Не притежаваше дори елементарна интелигентност.

Джин погледна Доло и стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Това бе краят… задачата бе провалена. Само час след като той се върнеше в дома си, половината планета щеше да я подгони. Не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в гората и да чака с напразната надежда, че по някакъв начин ще успее да се свърже със следващата изпратена от световете кобра група. Независимо колко дълго трябваше да чака.

Не че имаше някакво значение. В този момент за всички засегнати най-добре щеше да е тя да умре тук.

Доло изстена и притисна ръце до гърдите си. След минута щеше да дойде в съзнание и за момент Джин се запита дали ще е безопасно да го остави тук самичък. Във всеки случай пътят беше на не повече от двадесет минути, а раните му нямаше да го забавят толкова много. Пък и той имаше пистолет.

Джин въздъхна и бързо се огледа. В края на краищата нямаше голям смисъл да убива рогат леопард и мохо, за да спаси един човек, а после да го остави самичък в гората, за да попадне на друга опасност.

Когато отново погледна към него, очите му бяха отворени. Гледаше я.

Няколко секунди никой от двамата не проговори. После Доло пое тежко дъх.

— Ти си демон-боец — изграчи той. В гласа му нямаше въпрос.

Нито нещо, което да изисква словесен отговор. Джин просто кимна и зачака. Доло вдигна ръце до бузата си и внимателно опипа носната кърпа, с която Джин го беше превързала.

— Колко… лошо съм ранен?

Очевидно се мъчеше да се държи естествено.

— Не много лошо — увери го тя. — Някои от раните са дълбоки, но мисля, че няма засегнат главен мускул или нерв. Сигурно обаче адски болят.

На устните му се появи лека усмивка.

— Позна — призна той. — Предполагам, че нямаш със себе си никакви болкоуспокояващи.

Тя поклати глава.

— Тук не, но наблизо. Ако чувстваш, че можеш да вървиш, ще отидем да ги вземем.

— Къде са?… В разбития космически апарат?

Джин се намръщи. Значи в края на краищата бяха намерили совалката.

— Ти си добър актьор — каза тя злобно. — Бях готова да се закълна, че никой от вас не знае за катастрофата. Не, болкоуспокояващото е в моята чанта, скрита близко до пътя. Освен ако вашите хора вече не са я отмъкнали, разбира се.

Тя го хвана за ръката да му помогне да се изправи, но той я спря.

— Защо? — попита Доло.

— Какво защо? — изръмжа тя.

— Защо спаси живота ми?

— Глупав въпрос. Хайде… Трябва да си взема пакетите преди останалата част от вашата войска да започне да се вре под храстите да ме търси. Дължиш ми малък аванс.

Тя отново понечи да го вдигне. Той пак я спря.

— Ти не се нуждаеш от аванс — каза Доло с леко треперещ глас. — Никой не знае за теб. Сам те проследих.

Джин го погледна изпитателно. Истина ли бе? Или някаква проверка?

Или номер да я задържи тук, докато я обградят?

„Всъщност няма значение — каза си уморено тя. — Щом Доло е жив, дните ми са преброени.“

— Е… — каза най-после Джин. — Все пак се налага да отидем и да вземем болкоуспокояващите. Хайде.

Беше очаквала, че ще се наложи да го подпира, и се изненада, че той тръгна без нейна помощ. Или шокът на нервната му система не бе толкова голям, колкото предполагаше тя, или глупавото мъжко високомерие, с което толкова пъти вече се бе сблъсквала на Квазама, имаше и своята добра страна. Върнаха се на пътя за малко повече от петнадесет минути… и там наистина не ги чакаше никаква войска.

— Така — каза Доло с претенциозна небрежност, след като тя обработи раните му с дезинфекциращ-обезболяващ спрей и смени носната кърпичка с подходящ бинт за бързо зарастване на рани. — Предполагам, че следващият въпрос е къде отиваме.

— Не виждам голям смисъл от такъв въпрос — изръмжа Джин. — Ти се връщаш в Милика и съобщаваш за мен, а аз трябва да бягам.

Той мълчаливо се вгледа в нея… и, много странно, зад безизразната маска тя видя, че в него се води истинска война на емоции.

— Виждам, че не знаеш много за Квазама, демон-боецо — каза той след малко.

Минаха секунди преди тя да разбере, че той очаква отговор.

— Не, всъщност не — призна Джин. — Не повече от онова, което научих през последните два дни. Това е една от причините, поради която дойдохме — да научим повече.

Той облиза устни.

— Тук ние държим много на честта, демон-боецо. На честа и на плащане на задълженията.

Тя току-що беше спасила живота му… Джин бавно разбра, че опасността още не е преминала.

— Разбирам твоята дилема — кимна тя. — Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че не съм тук да воювам срещу Квазама?

— Може би… ако мога да ти повярвам. — Той пое дълбоко дъх. — Твоят космически кораб наистина ли се е разбил?

Джин потрепери като си спомни за случилото се.

— Да.

— Тогава защо се върна тук?

Вече нямаше начин да увърта. Трябваше да признае публично какъв емоционален идиот е.

— Трябваше бързо да напусна мястото на катастрофата — каза тя. Думите сякаш разкъсваха вътрешностите й. — Мислех, че то веднага ще бъде открито и ще започнат да търсят хората от кораба… — Тя млъкна и замига от гняв поради сълзите, които се появиха в очите й. — Във всеки случай напуснах мястото… но ми се струваше, че ако го бяхте намерили, властите щяха претърсят всички съседни села да търсят чужденци. Щяха ли да го направят?

Доло мълчаливо кимна.

— Е, не разбираш ли? — неочаквано троснато попита тя. — Вие не го намерихте… а аз избягах и оставих приятелите си тук. Аз не мога просто… Аз трябва да…

— Разбирам — тихо каза Доло и се изправи. — Хайде. Да отидем и да ги погребем.

 

 

Трябваха им само няколко минути да изкарат колата от пътя и да я скрият сред дърветата. После се отправиха към гората.

— Колко далеч ще трябва да отидем, демон-боецо? — попита Доло и погледна зеления свод над главата си.

— Пет-шест километра, струва ми се — отвърна Джасмин. — Трябва да можем да го изминем много по-бързо, отколкото го изминах аз първия път. Благодарение на медицинските умения на вашите хора.

— Тези умения са дошли от живота ни във враждебен свят — каза назидателно той. — Разбира се, напоследък той е значително по-враждебен… примерно през последните двадесет или тридесет години.

Тя не отговори.

— Чу ли ме, демон-боецо? — попита той. — Казах, че…

— Престани да ме наричаш така — озъби се тя. — Знаеш името ми.

— Зная името ти? — иронизира я той. — Искаш да кажеш, че зная истинското ти име?

Тя въздъхна.

— Не, всъщност не го знаеш. Истинското ми име е Джасмин Моро от свят Авентини. Можеш също да ме наричаш Джин.

— Джин! — възкликна стреснато той. В главата му нахлуха всички страшни истории от детинството, свързани със зли духове… — Дадено ти, когато си станала демон-боец, предполагам?

Тя го погледна и се намръщи.

— Не. Защо?… О, разбирам. Хм. Знаеш ли, това никога не ми е идвало наум. Не, името няма нищо общо със значението на „джин“ от фолклора… само произношението е същото. Това име ми даде баща ми, когато бях много малка.

— Хм. Е, тогава, Джин Моро, аз все пак очаквам отговор на въпроса си…

— Спри!

За момент той си помисли, че е отишъл твърде далеч и след всичко това тя е решила да го убие. Джин легна на една страна, повдигна левия си крак изпод полата…

Блесна ослепяваща светкавица и от обгорените листа падна мъртво крисджо.

— Добре ли си? — попита тя, изправи се и се огледа.

Доло си възвърна дар слово.

— Да. Това е… невероятно оръжие — успя да каже той, мигайки от виолетовия образ от светкавицата.

— Понякога върши работа. Да тръгваме… и щом извикам, веднага лягай на земята, разбра ли? Ако и днес тук има толкова животни, както първия път, ще си имаме доста работа.

— Не трябва да има — поклати глава той. — Ти дойде веднага след като беше минало стадо бололини, а те винаги провокират голяма активност сред животните.

Той остана доволен, като видя, че тази информация е съвсем нова за нея.

— Е, това е добре. В такъв случай за два часа ще стигнем до совалката.

— Чудесно — кимна той. — И може би, за да ни мине по-бързо времето, ти ще ми обясниш защо вашият свят ни обяви война.

— Ние не сме ви обявили война — намръщи се Джин. — На нас ни казаха, че Квазама представлява потенциална заплаха за нас. Ние дойдохме да проверим дали е вярно.

— Каква заплаха? — присмя се той. — От свят, който няма дори примитивни космически кораби? Как можем да представляваме заплаха за вас, отдалечени на светлинни години… особено на свят, защитаван от демони-бойци?

— Ти не помниш това време, Доло, но през по-голяма част от съществуването на Квазама всички вие сте живели в пълно отсъствие на съперничество и вътрешни борби.

— Зная — изръмжа той. — Ние не сме невежи диваци, които нямат история.

Тя се изчерви.

— Зная. Извинявай. Все пак на нас ни се стори странно, че едно човешко общество може да бъде толкова… е, толкова задружно. Опитахме се да намерим причината…

— Завидяхте ни — отсече Доло. — Така ли е? Завидяхте ни за обществото, което сме създали, и ни изпратихте тези рогати чудовища да ни избият и да ни премахнат…

— Знаеш ли, че мохите могат да контролират постъпките на своите собственици?

Той спря по средата на изречението.

— Какво?

Тя въздъхна.

— Те влияят върху мислите им. Карат ги да вземат решения, които са от полза първо на мохите и чак след това на техните собственици.

Доло отвори уста, после отново я затвори.

— Това е абсурд — каза най-после той. — Те са телохранители, това е всичко.

— Наистина ли? Баща ти има ли мохо? Не съм го виждала.

— Не…

— А какво ще кажеш за семейство Ийтра? Или за някой от големите лидери на Милика или Азрас?

— В градове като Азрас едва ли изобщо има мохи — отговори машинално той, умът му трескаво работеше. — Не! Това е лъжа. Лъжа, пусната от авентинските владетели, за да оправдаят стореното от тях зло на Квазама.

И все пак… той беше принуден да признае, че винаги бе чувствал нещо различно у малкото притежатели на мохи, които познаваше. В тях имаше някакво спокойствие, може би.

— Няма никакъв смисъл в това — каза най-после той.

— Разбира се, че има — отвърна Джин. — На свобода мохите се чифтосват с крисджо за ловуване… ловуване, а за мохите и за достъп до носители на техните зародиши.

— Да, зная естествения възпроизводствен цикъл — бързо каза Доло, смутен от обсъждането на такива въпроси с жена. — Затова градовете са построени така, че стадата бололини да минават през тях и мохите да покрият тарбините, които яздят на гърбовете на бололините.

— Правилно — кимна тя. — Вие можете да оградите градовете със стени подобно на селата и изобщо да не пускате бололините да влизат в тях. Това ще спести много скръб… само че тогава мохите не могат да имат наблизо бололини, затова сте ги изградили по този начин. И понеже мохите не искат да рискуват собствения си живот с поемане на повече задължения като телохранители, отколкото могат да си позволят, те са направили да си сътрудничите във всичко в живота.

— И по този начин ние не воюваме и нямаме конфликти между селото и града — озъби се Доло. От хладнокръвното отмъщение на авентинците стомахът му се сви. — Затова вие сте решили да се намесите… и с изчезването на крисджо почти навсякъде от Голямата дъга да насочите мохите другаде. Затова им дадохте рогатите леопарди.

— Доло…

— Не виждаш ли каква стана Квазама оттогава? — прекъсна я грубо той. — Добре, чудесно… може би сте се надявали да промените малко нашия живот, за да приемем други същества. Тази цена не е ли много висока за мира?

— За висока ли я смяташ? — тихо възрази тя.

Очевидният отговор дойде на устните му… и остана неизказан. Ако казаното от нея беше вярно, наистина ли си заслужаваше цената?

— Не зная — отвърна най-после той.

— Аз също — прошепна тя.