Тимъти Зан
Сделка за кобри (19)

19.

Вътрешният двор беше тъмен. Доло беше свършил късната си вечеря, съдовете и приборите бяха изнесени. И с тишината и самотата дойдоха мислите за Джасмин Алвентин.

Той не искаше да мисли за нея. Всъщност през последните няколко часа с големи усилия се потопяваше в работата, за да избегне мислите за нея. Давайки си вид, че е загрижен за още неукрепналото й здраве, той беше завършил разходката из Милика рано следобед и беше отишъл направо в мината да наблюдава работата по укрепването. След това се беше прибрал вкъщи и бе прекарал два часа над документите, които мината, изглежда, бълваше в обем не по-малък от отпадъците. Сега, след като беше отложил вечерята си, за да не трябва да я вижда на общата семейна трапеза, той се беше надявал, че пълният му стомах ще се съюзи с умората от деня и ще може да заспи.

Не се получи. Въпреки че се бе отпуснал върху възглавниците, натежал от храната и уморен, умът му препускаше като побеснял бололин. С, разбира се, само един въпрос на преден план.

Джасмин Алвентин.

Като момче любимата му история беше за Гордиевия възел; като млад мъж едно от главните му удоволствия бе да решава проблеми, които, подобно на Възела, бяха довели други хора до отчаяние. Джасмин Алвентин беше точно такъв проблем, Гордиев възел под формата на гостенка.

За нещастие този възел отказваше да се разплете.

Той въздъхна и се изправи. Беше отлагал това почти цял ден, надявайки се в своята гордост, че може да се отърве от този фантом без изкуствена помощ. Но не можа… и ако съществуваше дори и най-малка възможност Джасмин Алвентин да представлява заплаха за семейство Самънови, той беше длъжен да направи необходимото, за да го защити.

Личният му сейф с дрога беше вграден в стената като част от тоалетното обзавеждане на банята — един подсилен шкаф с достатъчно надеждна ключалка, която да обезсърчи и най-упоритите деца. Той имаше достъп до този свят на възрастните едва от една година и всеки път, когато отваряше шкафа, се чувстваше малко нервен. Бяха му казвали, че с времето ще свикне.

Доло дълго гледа в съдържанието на шкафа — чудеше се кое ще е най-добро за случая. Четирите червени етикета — различни видове стимуланти на ума — изкушаващо привличаха погледа му, но той се отказа от тях. Общото правило беше, че колкото е по-силна една дрога, толкова по-силна е реакцията след нея, а той нямаше особено желание да прекара нощ с кошмари или да се събуди с виене на свят. Затова избра слаб самохипнотизатор, който щеше да му помогне да систематизира фактите в рационална последователност. С малко късмет неговият собствен ум щеше да може да се ориентира сам. Ако ли не… е, в резерв имаше стимулантите.

Доло се върна на възглавниците, изпразни капсулата в кадилницата и я запали. От нея се издигна пушек — отначало тъничка ароматна струйка, след това все по-гъст и миришещ на масло. Той вдиша дълбоко и се опита отново да развърже Гордиевия възел, който беше Джасмин Алвентин.

Джасмин Алвентин. Загадъчната млада жена, оцеляла при „катастрофа“, която никой не беше видял и никой не можеше да потвърди. И подозрителното й по време пристигане в Милика, съвпадащо с оживената активност на дърводобивния бизнес на семейство Ийтра и новите поръчки за метали от Мангъс. С език на делови посредник, получил образование в града, но с маниери, повече подхождащи на несретник, низвергнат от доброто общество. А историите, които разказваше с нейния литературен език…

Въпреки изкуственото спокойствие от хипнозата, създадена от обгърналия го пушек, Доло даде израз на обзелите го чувства. „Искам да дойда с теб“ — беше казала тя… сякаш е нещо съвсем обикновено в тъмнината на нощта жена да се справи с рогат леопард. — „Нека да ти помогна…“ — абсолютно смешни претенции от самотна жена без семейство и без собствеността. Тя сякаш живееше в някакъв различен свят. Свят със свои правила.

И все пак тя не можеше да бъде отхвърлена с кретенско лекомислие. Колкото пъти се беше опитвал да го направи, Джин винаги беше вършила или казвала нещо, което показваше, че съвсем не е глупава. В ума му нахлуха половин дузина примери, най-очевидният от които беше чистосърдечно изказаното разбиране за ролята на езерото на територията на Самънови. Още по-смущаващо беше, че тя имаше определен талант да отклонява въпросите, на които не искаше да отговори… а такъв талант сам по себе си говореше за интелигентност.

Каква беше тя? Невинна жертва, за каквато се представяше? Или агент, изпратен от някого да им създава проблеми? Фактите почти визуално се подреждаха пред очите на Доло в стройна последователност… без да предвещават нещо добро. Възелът оставаше здраво завързан и единственото ново заключение, до което можа да достигне, беше, че напълно против своята воля и здрав разум той беше започнал да я харесва.

Смешно! Той се изкикоти и неочаквано нарушеният ритъм на дишане предизвика кратък пристъп на кашлица. Беше смешно… абсолютно смешно. Без положение в обществото тя беше в най-добрия случай дори под собствения си социален статут, а в най-лошия може би хладнокръвно искаше да разруши всичко, на което той държеше.

И все пак, дори когато преглеждаше в ума си списъка на всички пунктове срещу нея, той беше принуден да признае, че в нея има нещо, на което не може да устои.

— Какво точно ми трябва — тихо измърмори той. Нещо друго около Джасмин Алвентин, което да се разплете. Какво може да е то? Не нейното лице или тяло — те бяха доста приятни, но той беше виждал и много по-хубави без тази заплаха за неговото емоционално равновесие. Сигурно не беше нейното възпитание — та тя дори не можеше да направи знак на уважение както трябва.

— Добър вечер, Доло.

Стреснат, Доло се обърна и през дима видя баща си да се движи тихо между параваните.

— О… татко — възкликна той и понечи да стане.

Круин го спря с жест.

— Нямаше те на обичайното ти място на трапезата — каза той, придърпа една възглавница до сина си и седна. — Дойдох да видя дали нямаш някакъв проблем. — Той подуши въздуха. — Хипнотизиращо? Мислех, че след този напрегнат ден би било по-подходящо сънотворно.

Доло погледна разбиращо баща си. Последните остатъци от хипнотичния ефект се изпаряваха от ума му. Беше се надявал да се отърве от фикс-идеята за Джасмин Алвентин преди някой да забележи.

— Бях много… претоварен днес — предпазливо каза той. — Нямах желание да вечерям заедно с всички.

— Утре може да се чувстваш по-зле — предупреди го Круин и посочи последните струйки пушек, извиващи се в създадената от сядането му вихрушка. — Дори тези слаби дроги обикновено имат неприятни странични ефекти. — Той премести очи от пушека към лицето на Доло. — Джасмин Алвентин пита за теб.

По лицето на Доло трепна гримаса, която не успя да скрие.

— Вярвам, че възстановяването й протича добре.

— Така изглежда. Тя е много необикновена жена, не мислиш ли?

Доло въздъхна тихо, признавайки поражението си.

— Не зная какво да мисля за нея, татко — каза той. — Единственото, което зная, е, че съм… застрашен да изгубя своята обективност, когато съм с нея. — Той посочи кадилницата. — Опитвах се да туря мислите си в ред.

— И успя ли?

— Не съм… сигурен.

Круин дълго мълча.

— Знаеш ли защо живееш в тази къща, синко? Сред този лукс и престиж?

„Започва се — помисли си Доло и стомахът му се стегна. — Строго напомняне откъде идва семейното богатство… и задължението ми да го защитавам.“

— Защото ти, твоят баща и неговият баща преди него сте се трудили с пот на челото в мината — каза той.

За негова изненада баща му поклати глава.

— Не. Мината направи нещата по-лесни, разбира се, но не в това е нашата сила. А в това… — той посочи очите си — и това… — Круин докосна челото си. — Материалното богатство е много добро, но никой човек не може да задържи това богатство, ако не се научи как да разпознава враговете си… и да усеща момента, когато някои от верните нему му изменят. Разбра ли ме?

Доло преглътна.

— Мисля, че да.

— Добре. Сега ми кажи каква форма приема тази липса на обективност.

Доло махна безпомощно с ръце.

— Не зная. Тя е просто толкова… различна. По някакъв начин. В нея има сякаш някакъв вид духовна сила, нещо, което не съм виждал в никоя жена.

Круин кимна замислено.

— Почти сякаш е мъж, а не жена.

— Да. Тоест… — Доло спря, когато през ума му мина ужасна мисъл. — Нали не искаш да кажеш…

— Не… не, разбира се, че не — побърза да го успокои Круин. — Забрави ли, че когато я докараха тук, я прегледа доктор? Не, тя си е жена. Но може би не е от обичайната квазаманска общност.

Доло се замисли над казаното. Какво обяснение можеше да намери за наблюдаваните в нея странности?

— Но аз мислех, че всички в Квазама живеят в Голямата дъга. И освен това тя твърди, че е от Солас.

— Е, строго погледнато, ние не живеем в Голямата дъга — вдигна рамене Круин. — Вярно, че сме съвсем малко извън нея, но е така. Кой може да каже, че други не живеят дори по-далеч? Колкото до града, в който претендира, че живее, възможно е да се е страхувала да посочи истинския си дом. По причини, за които не мога да се досетя — добави той, когато Доло отвори уста.

— Интересна теория — призна Доло. — Не съм сигурен, че ще издържи на бръснача на Окам.

— Може би малко допълнителна информация ще я спаси от този бръснач — каза Круин. — Мислих за катастрофата, която Джасмин Алвентин твърди, че е преживяла, и ми дойде наум, че ако се е случила близко до Табрис, някой там може или да е чул, или да е намерил някой от нейните другари.

— Джасмин не би могла да дойде чак оттам — възрази Доло. — Освен това ние проверихме целия път.

— Зная — кимна Круин. — И вярвам на твоите заключения. Но в случай като този мисля, че идеята за малко допълнителна информация не е за пренебрегване, затова тази сутрин изпратих там съобщение. Някои наистина чули шум като от голяма и силна катастрофа… но не близко до пътя или до селото. Била е най-малко на няколко километра. Навътре в гората.

Устата му пресъхна. Няколко километра на север от Табрис означаваше, че инцидентът е станал на пет до десет километра от мястото, където я беше намерил Перто. Предположението, че е могла да измине това разстояние от Табрис, цели двадесет километра горски път, беше съвсем абсурдно, но…

— Не е възможно да е оцеляла по такъв път — каза спокойно той. — Без значение с колко другари е тръгнала, тя просто не е могла да го измине.

— Страхувам се, че и аз съм на това мнение — кимна неохотно Круин. — Особено при засилената активност на животинския свят след миграцията на бололините отпреди няколко дни. Но дори ако допуснем, че по някакво чудо Бог я е спасил, ние сме изправени пред още една невъзможност: на първо място да се вкара кола толкова навътре в гората.

Доло облиза устни. Това, за нещастие, беше очевидно.

— Значи не е било автомобилна катастрофа. Бил е самолет.

— Така започва да изглежда — съгласи се строго Круин.

Което означаваше, че тя чисто и просто ги беше излъгала. Нямаше друго обяснение. Гняв и срам се надигнаха в стомаха на Доло, бореха се за надмощие. Самънови й бяха спасили живота, бяха я приели, а тя се беше отблагодарила за тяхното гостоприемство с лъжа… беше го направила на глупак.

— Има много причини, поради които може да лъже за инцидента — каза тихо баща му. — Не всички имат нещо общо с теб или нашето семейство. Затова въпросът ми към теб, моя син, е следният: по твоя преценка тя наш враг ли е, или не е?

— Моята преценка по този въпрос не изглежда да има голяма стойност — възрази Доло огорчено.

— Да не искаш да кажеш, че поставяш под въпрос моето желание да чуя мнението ти? — неочаквано хладно попита Круин. — Ти си длъжен да отговориш на въпроса ми, Доло Самън.

Доло с мъка преглътна.

— Прощавай, татко… не исках да прозвучи като дързост. Аз просто…

— Не си търси извинение, Доло Самън. Поставих ясно въпроса и искам ясен отговор.

— Да, татко. — Доло пое дълбоко дъх, опитвайки се отчаяно да подреди мислите си. Факти, емоции, впечатления… — Не — каза най-после той. — Не, не вярвам да е дошла с намерение да ни навреди. Не зная защо мисля така, но не вярвам.

— Точно както казах — отвърна Круин и хладното му държане малко поомекна. — Семейство Самън е оцеляло, защото притежава способност да чете намеренията на другите. Още от детска възраст съм се старал да възпитам това качество в теб. Бъдещето ще покаже дали съм успял. — С грациозно движение той се изправи. — Тази вечер на трапезата Джасмин Алвентин съобщи, че според нея вече се е възстановила и може да се върне в своя дом. Заминава утре сутринта.

Доло го погледна.

— Утре сутринта? Тогава защо беше цялата тази тревога дали може да й се вярва, или не?

— Тревогата е — каза хладно Круин — дали е разумно да я пуснем извън нашия контрол.

Доло стисна зъби.

— Да, разбира се. Извинявай, татко.

Круин леко се усмихна.

— Аз й казах, че ще й осигурим превоз чак до Азрас. Ако искаш, можеш да я придружиш дотам.

— Благодаря ти, татко — отвърна сериозно Доло. — Това ще ми даде възможност да обсъдя и бъдещите доставки с някои от нашите клиенти там.

— Разбира се — кимна Круин. Доло помисли, че видя одобрение на лицето на баща си. — Тогава ще те оставя да спиш. Лека нощ, синко.

— Лека нощ, татко.

„Всичко е свършено — помисли си Доло, когато отново остана сам. — Утре тя си отива и край. Ще се върне в загадъчното село, от което е дошла, и вече никога няма да я видя.“ — От тази мисъл почувства някаква болка, може би дори малко гняв. Но трябваше да признае, че главната реакция беше облекчение.

Гордиевият възел най-после се беше разплел. Следващият най-добър ход беше да го махне от очите си.