Тимъти Зан
Сделка за кобри (18)

18.

Събуди се от приятния аромат на топла храна, отвори очи и видя на масичката до прозореца солидна закуска.

— Ася? — извика Джин, стана от леглото и отиде до масичката.

— Да, господарке? — обади се Ася, появи се от другата стая и докосна челото си с пръсти. — Какво ще заповядате?

— Компания ли очакваме за закуска? — попита я Джин и посочи огромния куп храна.

— Храната е изпратена по нареждане на господаря Доло Самън — отговори Ася. — Може би той смята, че се нуждаете от усилено хранене. Позволете да ви напомня, че храната ви вчера беше също толкова.

— Храната ми вчера беше подир пет дни гладуване — изръмжа Джин. — Как се предполага да изям всичко това?

— Съжалявам, ако ви е неприятно — каза Ася и тръгна към интеркома. — Ако искате, ще се обадя да я отнесат и да донесат по-малка порция.

— Няма нужда — въздъхна Джин. От най-ранна възраст беше възпитавана да не разхищава храна и мисълта, че сега ще направи точно това, предизвика в нея чувство за вина, от което стомахът й се сви. Но нищо не можеше да направи. Тя седна, пое дълбоко дъх и започна да се храни.

Успя да се справи със значителна част от храната преди накрая да помоли да я отнесат. Междувременно забеляза нещо, което беше пропуснала предния ден: всеки вид храна, независимо дали бе поднесена топла или студена, запазваше началната си температура по време на цялото хранене. Изящен трик. Крайното й заключение беше, че във всяка чиния има вградени миниатюрни топлинни помпи или микровълнови системи, което ни най-малко не намали възхищението й.

Възхитително или не, това беше трезво предупреждение за нещо, което тя проявяваше опасна склонност да забравя; че въпреки всичките си колоритни навици и културни различия квазаманското общество определено не е примитивно.

— Какво ще правите сега, господарке? — попита Ася, когато Джин накрая се отмести от масичката.

— Бих желала да ми избереш дрехи — каза й Джин, все още несигурна как да подбере тоалета си от гардероба, с който разполагаше. — После, ако е възможно, ще се разходя из Милика.

— Разбира се, че е възможно, господарке. Господарят Доло Самън предположи, че ще имате такова желание, и ми нареди да му съобщя, когато сте готова да излезете.

Джин преглътна. Заетият наследник отново нарушаваше програмата си, за да придружи една обикновена жертва на автомобилно произшествие…

— За мен ще е чест — каза тя през стиснати зъби.

 

 

Оказа се, че Доло е зает с някаква непредвидена семейна работа. Джин се опита да предложи Ася да я придружи, но човекът на другия край на интеркома учтиво я осведоми, че трябва да изчака Доло.

Чакането продължи почти цял час. Джин се раздразни от закъснението, но ако искаше да запази приетата си самоличност, трябваше да се примири. Накрая Доло се появи и двамата поеха към оживените улици на Милика.

Оказа се, че обиколката си бе струвала чакането. Джин отдавна знаеше, че градовете и селата на Авентини и другите светове на кобра се изграждат стихийно, без да се отделя голямо внимание на градоустройството, освен на абсолютно необходимите неща. Милика обаче очевидно бе детайлно планирана още от самото начало и беше поразителна противоположност на стихийното строителство в Авентини. Още по-впечатляващ беше фактът, че онзи, който бе извършил планирането, фактически бе вложил в работата си много разум.

Селото представляваше гигантски кръг с диаметър около два и половина километра с пет главни пътища, простиращи се като спици на колело между една вътрешна транспортна окръжност и един по-голям външен околовръстен път. В площта, заградена от малкия кръгов път, имаше добре поддържан обществен парк, наричан Вътрешен зелен пояс. Доло й каза, че около селото, между големия околовръстен път и стената, има по-голяма паркова площ, наричана Външен зелен пояс.

— Зелените пояси са предназначени за обществени събирания и отмора на петте семейства основатели на Милика — обясни Доло, докато минаваха през тълпите пешеходци по малкия кръгов път и пресякоха Вътрешния зелен пояс. — Подобно на твоя дом в града, повечето млади хора и работниците живеят в къщи с малки общи вътрешни дворове и Зелените пояси им осигуряват по-голямо открито пространство, отколкото биха имали иначе.

— Добра идея — кимна Джин. — Децата сигурно са особено доволни.

Доло се усмихна.

— Наистина са доволни. За тях са построени специални игрища… там и там. Във външния зелен пояс има и други. — Той махна с ръка към жилищните райони извън парка. — Първоначално всичките пет основни клиновидни секции са били собственост на по едно семейство. С годините, за нещастие, три от семействата основатели се разделили или смесили; онези три — добави той и показа посоките. — Само Самънови и Ийтра са останали еднолични господари на своите секции.

Джин долови някаква горчивина в гласа му…

— Звучи така, сякаш предпочиташ единственото такова семейство да е твоето — каза тя, без да се замисля.

— И ти ли така предпочиташ? — попита Доло.

Джин го погледна, стресната от въпроса, но откри на лицето му маска на безразличие.

— Начинът на живот, избран от твоето село, не е моя работа — отвърна тя внимателно. В каква ли местна политика се беше набъркала? — Ако зависеше от мен, аз бих избрала мир и хармония между всички хора.

Той я погледна за момент мълчаливо, после обърна глава.

— Мирът не винаги е възможен — каза строго Доло. — Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе другите.

Джин облиза устни. „Не го казвай, момиче!“

— Това ли е целта на Самънови? — тихо попита Джин.

Доло я погледна остро.

— Ако вярваш в такова нещо… — Той млъкна. Изглеждаше ядосан на себе си. — Не, нашата цел не е такава — каза той. — Между нас има далеч повече малки конфликти… а и отдавна ми омръзна да прахосвам енергия за такива глупости. Нашият истински враг е ей там, Джасмин Алвентин: не в градовете или отвъд зелените пояси на селото. — Той посочи небето.

„Истинският враг: ние. Аз.“ Джин преглътна.

— Да — промърмори тя. — Тук няма истински врагове.

— Хайде — каза Доло и тръгна обратно през малкия кръгов път. — Ще те заведа до големия пазар в нашата секция на селото. След това може би ще пожелаеш да видиш Външния зелен пояс и нашето езеро.

Пазарът беше разположен по продължение на едната страна на клиновидната секция на Самънови. Местоположението му очевидно беше избрано с оглед да обслужва както тяхната секция, така и онази оттатък пътя. И освен това беше най-познатото нещо, което Джин видя в Милика, почти точно фотокопие на пазарите, посетени от чичо й преди тридесет години. Лабиринт от малки павилиони, в които се предлагаше всичко — от храна и домашни любимци до строителни услуги и малки електронни прибори. Пазарът беше оживен и шумен. Джин никога не беше могла да разбере как някой може да продава в такава лудница, без да полудее; сега, когато го видя на живо, го разбираше още по-малко.

Докато си проправяха път през тълпата, тя следеше за мохи.

И наистина ги видя — сребърносини ловни птици, търпеливо стоящи на специалните еполети за кацане върху раменете на собствениците си — беше ги виждала на филмите от Квазама. Преди тридесет години на практика всеки възрастен беше бил съпровождан от птица. Сега, по една бърза оценка, хората с мохо на рамото бяха не повече от двадесет и пет процента. „Значи в градовете мохите силно са намалели — реши тя, като си спомни разговора с Доло от предната нощ, — докато в селата те са все още основна сила. Това ли е «въпросът за мохите», за който спомена Доло?“

И беше ли този въпрос една от основните причини за враждебността между селото и града, за която непрекъснато слушаше? Щом живеещите в градовете квазамански лидери най-сетне бяха разбрали, че мохите са опасни, щеше ли да има резултат, ако отвън се упражняваше малко натиск, за да се освободи от тях цялата планета?

Само че селата нямаше да се съгласят. Каквито и да бяха породените от мохите неблагоприятни дългосрочни последствия, не можеше да се отрече фактът, че те бяха невероятно добри телохранители… и хората в горите на Квазама определено се нуждаеха от тяхната защита. Джин лично се беше убедила в това.

Следователно предложението на Моро да развъдят на Квазама рогати леопарди наистина бе разрушило съюза, от който световете на кобрите толкова се бяха изплашили… с риск да направят този свят още по-опасен за неговите жители.

„Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе всички други“ — беше казал Доло. Бяха ли виновни световете на кобрите за това заключение? От тази мисъл стомахът й се сви.

Някой до нея я викаше: „Джасмин Алвентин“… „Уф… това съм аз“ — внезапно се сети тя.

— Извинявай, Доло Самън… какво каза? — попита тя и се изчерви от смущение и гняв от допуснатия гаф.

— Попитах дали има нещо, което би желала да си купиш — повтори Доло. — Все пак в катастрофата си изгубила всичко.

„Отново ли проверка?“ — зачуди се Джин. Нямаше представа какво може да носи една обикновена квазаманска жена, тръгнала в гората на лов за насекоми. „Не, вероятно просто е учтив — успокои се тя. — Не ставай параноичка, момиче… но и не ставай сантиментална.“

— Не, благодаря — отвърна тя. — Нямах нищо истински ценно с изключение на дрехите. Ако мога, когато си тръгна, да взема част от облеклото, което твоето семейство ми позволи да нося, ще ви бъда много задължена.

Доло кимна.

— Добре, но ако нещо ти дойде наум, не се колебай да ми съобщиш. Понеже спомена, мислила ли си кога би желала да си тръгнеш?

Джин вдигна рамене.

— Не искам да злоупотребявам с гостоприемството на семейството ти повече, отколкото е необходимо — каза тя. — Бих могла да си тръгна още днес, ако ви затруднявам.

Той едва забележимо присви очи.

— Ако това е желанието ти, то може да се уреди, разбира се — отвърна Доло. — Ти, разбира се, не ни затрудняваш. И освен това бих те посъветвал да останеш, докато напълно се възстановиш от преживяното.

— Вярно е, че още не съм се възстановила напълно — призна Джин. — Не бих искала да припадна по пътя между Азрас и Солас… а да се надявам на такава грижа и помощ навън ще бъде прекалено много.

— Виждам, че добре си усвоила изкуството на ласкател — изсумтя той. Въпреки това казаното, изглежда, му беше приятно.

— Не на ласкател… а изкуството да казвам истината — възрази тихо тя. „С изключение на голямата лъжа, която ви поднасям за себе си.“ От тази мисъл бузите й пламнаха и бързо потърси друга тема. Зад пазара, на северозапад, имаше сграда със странна форма.

— Какво е това там? — попита тя.

— Там са минните подемници — отговори Доло. — Е, сградата не е много привлекателна, но баща ми реши, че тя ще трябва много често да се мести и не е оправдано да се украсява.

— О, вярно… снощи баща ти спомена за някаква мина — кимна Джин. — Каква е тази мина?

Доло я погледна много странно.

— Не знаеш ли?

По челото на Джин изби пот.

— Не. А трябва ли?

— Мислех си, че когато някой планува пътуване, трябва да научи поне нещо за района, който ще посети — каза той малко сърдито.

— Брат ми Мендър се занимаваше с това — импровизира тя. — Той винаги… се грижеше за всичко. — Неканено пред очите й се появи лицето на Мендър Сан. Лице, което никога нямаше да види пак.

— Ти много си обичала брат си, нали? — попита той с малко по-мек тон.

— Да — прошепна тя и очите й се замъглиха от сълзи. — Много обичах Мендър.

Тълпата на пазара шумеше около тях като прибой.

— Миналото не може да се върне — каза най-после Доло и стисна ръката й. — Ела да ти покажа езерото.

При размерите на Милика Джин си представяше, че „езерото“ ще е колкото средно голям патешки гьол, разположен между пътя и къщите, затова се смая от огромната водна повърхност — езерото бе дълго почти километър и по-голямата му част бе във владенията на Самънови.

— Колко е голямо! — промълви тя.

Доло се засмя доволно.

— Вярно е — съгласи се той. — Минава под външния кръгов път и продължава до Външния зелен пояс. Това езеро е източникът на всичката използвана в Милика вода, да не говорим за условията за почивка.

— Откъде идва водата? — попита Джин. — Не видях никъде нито реки, нито потоци.

— Захранва се от подземен извор. Или може би от подземна река, евентуално приток на река Сомиларей, която тече на север оттук. Никой не знае точно.

Джин кимна.

— Важен ли е, ако мога да попитам, един близко разположен източник на вода за работата на вашата мина?

И макар че гледаше към езерото, почувства очите му върху себе си.

— Не особено — отвърна Доло. — Самата мина не използува вода, а рафинирането се извършва каталитично. Защо питаш?

Джин се поколеба, но вече беше много късно да се върне.

— Ами ти спомена за хора, които искали да ви съсипят — предпазливо каза тя. — А виждам, че с мината и с вашата част от Милика вие контролирате водоснабдяването на селото. Твоето семейство наистина има голяма власт… а такава власт често става причина други да му завиждат…

Изброи десет удара на сърцето си преди Доло да заговори.

— Защо се интересуваш от нашето семейство? — попита той. — Или всъщност от Милика?

Основателен въпрос. Тя вече беше научила всичко, което й беше нужно да знае за Квазама и селската култура и, във всеки случай, имаше намерение след ден-два да се заеме с проучване на градовете. Политическите караници на едно забутано в гората село трябваше да стоят на дъното на списъка на приоритетите й. И все пак…

— Не зная — призна честно тя. — Може би от благодарност за помощта; може би защото започвам да изпитвам симпатии към твоето семейство. Каквато и да е причината, аз ви харесвам и ако има някакъв начин да ви помогна, съм готова да го сторя.

Джин не беше сигурна точно каква реакция очаква — благодарност, изненада, дори подозрение. Но подигравателният смях на Доло съвсем я смая.

— Да ни помогнеш? — каза презрително той. — Страхотно! Една жена без семейство?… И каква помощ ни предлагаш?

Джин почувства, че се изчервява. „Брой до десет, момиче — заповяда си тя и стисна зъби. — Започваш да се отклоняваш от приетия образ.“

— Извинявай — каза смирено тя. — Не исках да кажа това. Просто си мислех… е, макар че моето семейство е умряло, аз наистина имам приятели.

— Градски приятели? — попита пренебрежително той.

— Е… да.

— Хм — изсумтя Доло, после въздъхна. — Нека да забравим за това, Джасмин Алвентин. Оценявам жеста ти, но и двамата добре знаем, че е само жест.

— Аз… съгласна съм да го забравим.

— Добре. Хайде ела да те заведа във Външния зелен пояс.

Скърцайки със зъби, тя наведе очи, както подобава на послушна квазаманска жена, и последва Доло по моста.