Тимъти Зан
Сделка за кобри (17)

17.

„Чудесно — сърдито си помисли Джин, когато излязоха от кабинета на Круин и се отправиха по коридора към украсеното стълбище. — Наистина чудесно. Разходка на лунна светлина със сина на местния първенец и разговор за един дом, в който никога не си била. Страхотен начин да започнеш една акция, момиче.“

Когато първоначалната паника премина, Джин разбра, че положението не е чак толкова лошо. Тя беше проучвала стотици сателитни снимки на квазамански градове. И което бе по-важно, беше разглеждала всички направени от непосредствена близост през допълнителните „очи“ на чичо й Джошуа видеофилми, когато той и баща й са били в Солас преди тридесет години. Каквито и промени да бяха настъпили оттогава, тя най-малкото не трябваше да изсмуква историята от пръстите си.

Макар че може би щеше да е по-безопасно изобщо да избегне разговора за Солас… и може би по време на разговора да научи нещо.

Докато вървяха, тя погледна назад към отдалечаващите се пазачи и се престори, че леко потрепери.

— Нещо не е в ред ли? — попита Доло.

— О, не — увери го тя и пое дълбоко дъх. — Просто… мохите. Малко ме е страх от тях.

Доло се обърна.

— Мохи наистина има — каза язвително той. — Или може би предпочиташ да не защитаваме нашия дом по най-добрия възможен начин?

— Не, не исках да кажа това — поклати глава Джин. — Аз разбирам нуждата ви от тях, разположени сте толкова навътре в гората и така нататък. Просто не съм свикнала да виждам тези опасни птици толкова близко до мен.

Доло изсумтя.

— А стадата бололини, които вие позволявате да препускат през Солас, не се ли смятат за опасни?

— По-интелигентните от нас стоят колкото се може по-далеч от тях — отвърна тя.

— Което прави кмета Капарис и неговите хора два пъти по-глупави, така ли?

Кой, по дяволите, бе кметът Капарис? Някой, когото се очакваше тя да познава?

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Имам предвид, че той има мохо и участва с хората си в стрелба по бололини, когато те влязат в града — отвърна Доло. — Или Азрас не се смята за град, тъй като се намира на края на Източния ръкав заедно с нас, провинциалистите?

Ясно. Азрас беше име, което тя знаеше: град в Плодородния полумесец, на югоизток оттук и на около петдесет километра югозападно от загадъчния покрит комплекс, който беше дошла да проучи.

И с тази макар и оскъдна полезна информация щеше да е разумно да прояви малко по-голяма сдържаност.

— Прощавай — каза тя. — Не исках да прозвучи надменно или като предразсъдък.

— Няма нищо — промърмори смутено Доло. Стигнаха до края на стълбището и той я поведе към голяма двойна врата. — Аз също не трябваше да реагирам така остро. Но ми е дошло до гуша от градовете и техните възражения по въпроса за мохите. Може би в Солас те създават повече проблеми и представляват по-голяма опасност, но там вас не ви застрашават нито рогати леопарди, нито крисджо.

— Разбира се — промърмори Джин. През последните тридесет години, най-малкото в някои градове, присъствието на мохите се беше превърнало от практически повсеместно в практически несъществуващо. До каква степен тази тенденция бе засегнала селата? — Главно когато излизате ли ги вземате? — попита тя.

Забеляза, че вратата към двора не се охранява както коридорите на горния етаж. Доло отвори и я погледна малко странно.

— Хората сами избират как и кога да носят собствените си мохи — каза той. — Някои само навън, други навсякъде. В Солас всички ли имат такова отношение към птиците?

Джин беше благодарна, че мракът на двора скри изчервяването й.

— Извинявай… не исках да бъда досадна. Просто съм любопитна. Както казах, нямам голям опит с тях.

За момент Доло не каза нищо. Джин се възползва от мълчанието да хвърли поглед наоколо. Дворът, достатъчно впечатляващ, гледан от прозореца, беше още по-впечатляващ от ниско. В оскъдната светлина от глобусите на надвисналия втори етаж се виждаха плодни дръвчета, храсти и малки скулптури. Вдясно се чуваше ромон на вода от малък фонтан, лекият ветрец носеше аромат на цветя.

— Красиво е — промърмори тя почти несъзнателно.

— Моят прадядо я е засадил, когато е построил къщата — каза Доло и в гласа му прозвуча нескрита гордост. — Дядо ми и баща ми малко са я променили, но в нея все още има много от древна Квазама. Във вашата къща има ли подобно нещо?

— Нашата къща има общ вътрешен двор с няколко други — каза Джин, спомняйки си видеофилмите, които беше проучвала. — Не е голям като този обаче. И, разбира се, не е толкова красив.

Думите още не бяха излезли от устата й, когато тишината на нощта бе нарушена от пронизителен рев.

Джин трепна, мислите й се върнаха към Авентини и горите, където нейната група се беше борила срещу рогати леопарди…

— Няма нищо — чу тя до ухото си гласа на Доло и неочаквано разбра, че той се е преместил по-близко до нея. — Просто скитащ рогат леопард се опитва да се прехвърли през стената.

— Просто? — попита Джин нервно. Мисълта за рогат леопард, който тича свободно наоколо… — Не трябва ли да се направи нещо?

— Всичко е наред, Джасмин Алвентин — повтори Доло. — Мрежата на стената е достатъчно висока, за да го държи отвън. Той или ще се откаже, или ще заплете лапи и бодили в мрежата и тогава нощната стража ще го убие.

Ревът отново прозвуча, този път по-яростен.

— Не трябва ли поне да отидем и да се уверим, че нещата са под контрол? — настоя тя. — Виждала съм какво… могат да направят… рогатите леопарди, когато са раздразнени.

— Е, добре. От звука разбирам, че е в нашата част на селото. Ти можеш да почакаш тук. След няколко минути се връщам. — Той я остави и се отправи към дълга стопанска постройка разположена в един ъгъл на двора.

— Чакай — извика Джин след него. — Искам да дойда с теб.

Той хвърли през рамо недоумяващ поглед и изръмжа:

— Не ставай смешна — И изчезна през една странична врата в стопанската постройка. Минаха няколко секунди. После с тихо бръмчене на предната страна на постройката се отвори голяма врата, от която излезе ниска кола. Движеше се съвсем тихо, което говореше за много модерен електродвигател. Втора врата, богато украсена с филиграни, се отвори към улицата.

Секунда по-късно Джин остана самичка.

„Е, това вече е прекалено — помисли си тя, докато вратата се затваряше. — Какво си мисли, че съм някакво безполезно и безпомощно девойче?“

„Разбира се, че си мисли така — припомни си тя и се намръщи. — Тяхното общество е силно патерналистично, забрави ли? Така че отпусни се, момиче, и се опитай да се успокоиш.“

Лесно е да се даде съвет, трудно е да се изпълни. Самата идея да бъде третирана, макар и временно, като човек втора категория я измъчваше. Но ако трябваше да остане неразкрита, тя нямаше друг избор, освен да приеме това положение.

Или най-малкото да не бъде хваната, че излиза извън него…

Ревът ставаше по-силен. Идваше от запад. Тя включи оптическите си усилватели и огледа вътрешния двор и прозорците и вратите на къщата към него. Не видя никого. Джин изтича към западния край на двора и отново го огледа, този път включвайки и инфрачервените сензори. Същият резултат: беше самичка и никой не я наблюдаваше. Тя погледна триетажната сграда извисяваща се над нея, прецени височината и скочи.

Малко беше прибързала с преценката си и секунда по-късно гледаше към покрива от въздуха. За щастие при строежа на къщата прадядото на Доло беше имал голяма слабост към орнаментите в каменната зидария и когато движението по инерция стигна връхната си точка и тя започна да пада, не й беше трудно да намери къде да се задържи. Като внимаваше да не вдига шум, Джин се заизкачва към билото на леко полегатия покрив. От него можеше да вижда голяма част от селото. Там, може би на километър на запад, беше защитната стена.

Стената изглеждаше точно като онези, които бе виждала на снимките на квазаманските села на север и на изток. Главната част, изградена от твърда глина, беше висока три метра и достатъчно здрава и дебела да издържи атаките на бололини, вътрешната страна бе боядисана така, че да се слива с гората зад нея. За разлика обаче от другите, които беше виждала, тази имаше едно подобрение: на два метра над стената се издигаше метална мрежа.

По средата на тази мрежа, заплел четирите си крака, висеше рогатият леопард, който беше чула да реве.

Джин прехапа устна. Под животното имаше няколко души, въоръжени с големи пистолети. Тя се напрегна, но въпреки че оптическите й усилватели бяха включени на максимално увеличение, не можа да види дали Доло е между тях. „Вероятно не — каза си тя. — Не би могъл толкова бързо да отиде там.“

В този момент до стената спря кола и от нея слезе Доло.

Той каза нещо на мъжете и двама от тях сложиха стълба, качиха се на стената и застанаха от двете страни на рогатия леопард. Под тях Доло и другите вдигнаха пистолетите си — стискаха ги с две ръце като опитни стрелци. Очевидно искаха да убият хищника и да вземат трупа преди той да падне на земята отвън.

„Идиоти“ — помисли си Джин и сърцето й забумка в ушите. Ако разсеяни куршуми или рикошети не удареха мъжете горе, имаше голяма вероятност рогатият леопард да ги нарани в предсмъртните си конвулсии. С тяхната децентрализирана нервна система рогатите леопарди трудно се убиваха и умираха много бавно.

В усиленото й зрение огънчетата от пистолетите бяха като слънчеви отблясъци по вълнуваща се вода. Тя прехапа устна… и когато звукът от скорострелните пистолети достигна до нея, всичко беше свършило. Още преди трупът на рогатия леопард да провисне на мрежата, мъжете бързо започнаха да освобождават заплетените му в мрежата предни крака. Още двама — Джин дори не ги беше видяла на стената — хванаха горния край на мрежата, прехвърлиха се от страната на рогатия леопард и в следващата секунда хванаха задните му крака. После четиримата вдигнаха трупа през мрежата и го пуснаха на земята.

Когато двамата мъже се прекатериха отново през мрежата, Джин облекчено си пое дъх. Разбира се, тези хора знаеха какво правят — в края на краищата те имаха опита на цяло едно поколение, за да знаят как да се справят с рогатите леопарди, пратени им от световете на кобрите. Не трябваше да се безпокои за квазаманците.

Което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху собствената си безопасност.

Доло вече се връщаше с колата. Джин внимателно отиде до края на покрива. Със серводвигателите на краката и покритите с тънки керамични пластинки кости, които щяха да поемат удара, най-бързият начин да слезе беше просто да скочи във вътрешния двор. Но имаше опасност шумът да е силен и някой да го чуе, а след стрелбата, на която бе станала свидетел, тя не изпиташе желание да рискува. Тя облиза устни, изви сервоусилените си пръсти като куки и започна да се спуска по каменната фасада.

Беше преминала почти един етаж, когато звуковите усилватели уловиха бръмченето от отварянето на външната врата. Джин стисна зъби и скочи на земята. Когато Доло пристигна и я потърси, тя вече седеше на една ниска пейка под някакво дърво и го чакаше.

— Добре ли си? — попита тя.

— О, разбира се — кимна той. — Един рогат леопард се беше заплел в мрежата на стената. Нямаше никакви проблеми.

— Добре — каза Джин и се изправи. — Е, тогава…

И внезапно спря, защото дворът се завъртя пред очите й.

— Какво ти е? — извика разтревожено Доло и я хвана за ръката.

— Зави ми се свят — отвърна Джин и тежко преглътна. Макар че серводвигателите бяха поели по-голяма част от усилието, скачането на покрива и слизането после й се бяха отразили по-силно, отколкото си даваше сметка. — Май не съм се възстановила толкова добре, колкото си мислех.

— Да извикам ли носилка?

— Не, не, добре съм — увери го тя. — Много ти благодаря, че ме доведе тук… Надявам се, че не съм отнела много от времето ти.

— За мен беше удоволствие, Джасмин Алвентин. Хайде, да тръгваме…

Доло настоя да я придружи чак до нейния апартамент въпреки уверенията й, че наистина се чувства добре. А когато стигнаха до вратата, искаше да събуди Ася. Наложи се Джин да използва цялото си красноречие, за да го убеди, че ще може да стигне от вратата до леглото без помощ.

Дълго след като стъпките му заглъхнаха в коридора тя гледаше тавана над леглото си, слушаше ударите на сърцето си и мислеше за скорострелните пистолети. След известно време сред комфорта и лукса на Самъновата къща започна да се успокоява… но една мисъл продължаваше да гложди ума й. „Цялата Квазама е един голям богат вражески лагер“ — непрекъснато им беше повтарял Лейн.

Сега за първи път тя наистина го повярва.