Тимъти Зан
Сделка за кобри (33)

33.

Блъскащата се на площада тълпа беше шумна, съставена главно от младежи и опърпани по-възрастни мъже. Някои, особено по-младите, излъчваха съчетание от търпение и отчаяние, а и като цяло настроението на тълпата беше унило. В единия край, седнали до една маса, представители на градските власти записваха имената на всички кандидати за работа в портативни компютърни терминали и вероятно ги подреждаха по квалификация, умения и така нататък. Заел мястото си в придвижващата се бавно към масата дълга опашка, Доло се бореше с нервността си и се мъчеше да не изглежда подозрителен.

— О, господарю Самън — чу той глас зад себе си. Сърцето му прескочи един удар. Доло се обърна колкото се може по-спокойно.

— Здравей, господарю Мофрен Омнати — кимна тъжно Доло, допря пръсти до челото си и погледна младия мъж до Омнати. — Здравей и ти, господарю…?

— Мирон Аким — отвърна другият. — Ако искаш, ще ти пазя мястото, докато си поговорите с господаря Омнати.

Доло преглътна тежко, но преди да успее да каже нещо, Омнати го хвана за ръка и го изведе от опашката.

— Надявам се да ме извиниш за нетрадиционния ми подход — каза тихо Омнати, докато водеше Доло настрана към една относително празна част на центъра.

— Какво искаш? — гневно попита Доло. Или по-скоро се опита — дори в собствените му уши гласът му прозвуча повече виновно, отколкото гневно. — Мисля, че преди два дни уредихме всичко.

— Да, така изглеждаше — хладно кимна Омнати. — Но оттогава се случиха някои неща, за изясняването на които се надяваме, че можеш да ни помогнеш.

— Като какви например? — попита Доло и стомахът му се сви.

Омнати махна с ръка към струпалата се тълпа.

— Като например това място, Мангъс. Твоята решимост да дойдеш неканен ми се струва губене на време и енергия, дори при често приписваната на селяните твърдоглава гордост.

Доло се изсмя. Омнати сякаш не забеляза.

— И така, аз накарах моите хора да направят проверка и те потвърдиха, както вече ти казахме, че Мангъс наистина не е нищо повече от частен развоен център по електроника.

— И следователно искаш да се върна у дома? — изръмжа Доло.

— Ни най-малко. Дойде ми наум, че може би погрешно си избрал момента за тази твоя идея да се промъкнеш неканен… и че онази Джасмин Алвентин може би все още смята работната група за най-добър начин да влезе вътре.

Гърлото на Доло пресъхна. Той чуваше единствено еднообразния шум на тълпата — бръмчене, което изглеждаше далечно поради бученето на кръвта в ушите му.

— Разбери, моля — каза най-после Омнати, — че в момента не те обвинявам в нищо освен в несъзнателно сътрудничество с враг на Квазама. Дори съм склонен да повярвам, че нейното подстрекателство може да е било толкова изкусно прикрито, та ти искрено да си мислил, че всичко това е твоя идея. Но отсега нататък край на това. Сега ти знаеш, че тя е чуждоземен шпионин… и от тебе се очаква да се държиш по подходящ начин.

— Добре — каза Доло. — Заплахата е приета и разбрана. Какво точно искаш от мен?

Омнати погледна лениво към тълпата.

— Ако нейната цел е наистина да събере информация за електронната промишленост в Мангъс, тя ще намери начин да влезе… и ако го направи, искам там да има някой, който да я идентифицира.

— Някой като мен?

— Точно така — кимна Омнати. — Разбира се, откриването й е само първата стъпка. Ти нямаш никакъв опит в залавяне на бегълци и е малко късно да те учим. За щастие си спомням, че първоначално си планирал да вземеш и брат си.

Доло погледна опашката.

— И затова Мирон Аким е тук, нали? Да влезе с мен?

— И да те ръководи. — Изражението му не се беше променило… но гласът му неочаквано беше станал леден. — От този момент, Доло Самън, ти си под непосредствената власт на шахни.

Доло тежко преглътна. Значи Джин бе права — историята, която така старателно беше измислил преди две нощи да заблуди Мофрен Омнати, е била само губене на време. Шахни знаеха достатъчно… или най-малкото подозираха достатъчно… и Мирон Аким беше техният контраход. А като го поставиха под властта и контрола на шахни…

— И под техния нож ли? — попита той.

Омнати го изгледа продължително.

— Ако ни помогнеш да заловим авентинската шпионка, всички други въпроси относно твоето участие в тази история ще бъдат забравени. В противен случай… както сам каза, ножът те чака. — Той погледна над рамото на Доло. — Сега по-добре се върни на мястото си. Мирон Аким ще ти предаде по-нататъшната информация, която може да ти трябва.

— Може би разбираш, че това е губене на време — каза Доло подтикнат от нещо, което не разбираше добре, да направи последен опит. — Тя може би дори няма да се покаже в Мангъс.

— Ако е така, ще изгубим наше време, не твое — отвърна спокойно Омнати. — Сбогом, Доло Самън.

И се обърна и изчезна в тълпата. Доло дълго гледа подир него. Чудеше се какво да прави. Ако направеше точно обратното и веднага напуснеше Азрас…

Но, разбира се, не само той беше заплашен от ножа на шахни. Доло пое дълбоко дъх, помъчи се да се успокои и тръгна към мястото си на опашката.

— Предполагам, че разговорът е бил приятен — каза Аким.

— Естествено — отвърна раздразнено Доло и застана в редицата зад него. Мъжът зад тях промърмори, че Аким трябвало да отиде на края на опашката, но Аким го погледна ледено и мъжът млъкна.

След десетина минути стигнаха до масата и чак тогава Доло разбра, че лично кметът Капарис наблюдава набирането на работниците.

— А! — каза кметът, когато двамата с Аким пристъпиха до масата. — Доло Матролис и неговия брат Перто. Радвам се, че сте научили за тази възможност.

— Аз също, кмете Капарис — каза учтиво Доло и допря пръсти до челото си. Никога не беше чувал името Матролис, но разбра намека. Човекът на компютъра очевидно също го разбра и още преди Доло да успее да повтори името, го натрака на клавиатурата.

— Благодаря — кимна човекът, когато свърши. — Ето там можеш да разбереш дали си приет, или не. — И посочи една друга маса близо до няколко паркирани автобуса.

— Благодаря — каза Доло и допря пръсти до челото си в израз на уважение и към него, и към кмета. Аким направи същото и двамата тръгнаха към другата маса.

— Доло и Перто Матролис, а? — промърмори Аким. — Да разбирам ли, че има файлове с тези имена, от които се вижда, че сме много подходящи за тази работна група?

— Цялото упражнение щеше да е губене на време, ако нямаше, нали? — отвърна язвително Доло.

— Съгласен съм. Интересно обаче, че си ангажирал и кмета Капарис да ти помогне.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш?

Аким вдигна рамене.

— В тази част на Квазама може би не. Приятно ми е да видя сътрудничество между градски и селски лидери. По-често ги виждаме хванати гуша за гуша.

— Хм. — Доло оглеждаше автобусите. Ако трябваше да се напълнят, изглежда, работната група щеше да бъде от порядъка на сто и петдесет души. „Странно, че извършват цялата тази процедура на всеки две седмици — помисли си той. — Много по-лесно ще е с постоянни работници… но може би нямат жилища за постоянно живеене.“ Той погледна към масата… — Охо!

— Какво има? — промърмори Аким.

— Онези мъже ей там… процедурата ли наблюдават? — попита Доло и обърна глава настрана.

— Това е група от Мангъс — каза Аким. — Шофьори и двама високопоставени ръководители.

— Един от ръководителите е синът на директора, Радиг Нардин — промърмори Доло. — Той ме познава.

Аким се намръщи.

— Колко добре те познава?

— Достатъчно добре, за да се сети кой съм — скръцна със зъби Доло.

— Има ли вероятност да те отстрани, ако те познае?

Доло си спомни за нападението над него и Джин.

— Изглежда, да.

— Хм. — Аким се замисли. — Е, бих могъл да му се представя… но тогава вероятно из Мангъс ще тръгнат слухове, което искам да избегна. Добре. Стой тук. Ще намеря един от нашите хора, който да му отвлече вниманието.

— Добре. — Доло пак погледна групата…

И остана като треснат. Един дребничък мъж приказваше с Нардин. Или по-скоро една дребничка фигура в мъжки дрехи. Той позна дрехите…

Беше Джин Моро.

Всичко пред очите му се замъгли. Насред центъра на Азрас, с толкова много хора наоколо… Ако Аким се обърнеше да погледне… ако я познаеше… край на всичко.

Но Аким вече беше изчезнал.

Доло облиза устни и се помъчи да спре треперенето на ръцете си. Каквато и да беше целта на Джин за тази безумна постъпка, ако побързаше и се махнеше оттук, може би все още имаше шанс.

И Джин наистина се отдалечи. Съпроводена от Нардин и един от другите мъже, тя отиде до автобусите…

И се качи в една паркирана там кола.

Доло гледаше как колата се отдалечава; гледаше как изчезва зад сградите, заобикалящи градския център; и продължаваше да гледа натам, когато Аким се върна.

— Всичко е уредено — каза Аким. — Кой е Радиг Нардин?

— Отиде си — отговори Доло механично. — Преди две минути замина.

— О? Е, това решава проблема ти.

Доло пое дълбоко дъх.

— Предполагам.