Тимъти Зан
Кобра (11)

На кормилото на властта: 2432

Сигналът на поставения върху нощното шкафче телефон бе толкова силен, че сигурно щеше да пробуди и мъртвец. За Джони, който от месеци насам не можеше да се похвали със спокоен сън, той остана някъде зад пелената на мъчителната дрямка. Пробуди се едва, когато нежното побутване на Крис прерасна в енергично разтърсване.

— А? — подскочи той, все още със залепнали клепачи.

— Джони, Терон Юти е на телефона. Каза, че било спешно.

— Уф — въздъхна Джони, претърколи се и превключи телефона на разговор. — Да?

— Губернаторе, намирам се на космодрума — разнесе се гласът на Юти. — Към нас се е отправил куриерски кораб на Доминиона — предполагаемо време на пристигане след около час. Искат да го посрещнете, заедно с генерал-губернатора Стигър и всички синдикали.

— Какво, сега, в… три сутринта? Толкова ли е спешно?

— Не зная, сър — нищо повече не ми казаха. Научих от главния диспечер на космодрума, че корабът ще остане само двадесет и четири часа.

— Какво — ще стартират обратно само след двадесет и четири часа? По дяволите… знаеш ли какво става? Уф, няма значение — сигурен съм, че не са ти обяснили причината. — Джони дишаше тежко, опитвайки се да проясни замъгления си от умората мозък. — Свърза ли се със Стигър?

— Не, сър. Спътникът „Хап-3“ все още е извън строя, а „Хап-2“ ще излезе на позиция за връзка най-рано след половин час.

Дори и да го открия, помисли си Джони, ще са му нужни най-малко три часа да се върне от дълбоката провинция, където бе отлетял на инспекция. Което означава, че цялата тежест около посрещането на мистериозния кораб и официалния представител на Доминиона, който вероятно пътуваше на борда му, щеше да легне върху плещите на Джони.

— Добре тогава, не губи време, а се свържи с останалите синдикали — кажи им да побързат. М-да… да имаш представа от какъв ранг ще бъде този път гостът?

— Не, сър, но предвид обстоятелствата, съмнявам се да държи на тържествено посрещане.

— Е, това поне е добре. Щом иска от нас експедитивност, това и ще получи. Значи срещата ще се състои в сградата на космодрума. Можеш ли да ни подбереш някое подходящо и достатъчно добре обезопасено помещение?

— Алмо Пири вече е там — ще му предам нареждането ви.

— Чудесно. — Джони се помъчи да си спомни какво още ще е нужно, но мозъкът му просто отказваше да работи. За щастие Юти си знаеше работата. — Ще бъда на космодрума след половин час. Ти също ела — може да ми потрябваш.

— Слушам, сър. Съжалявам за всичко това.

— Няма нищо. До скоро.

Джони изключи телефона с въздишка, седна в леглото и се опита да събере сили за предстоящото изпитание. После се надигна с болезнен стон. Не беше чак толкова зле, колкото очакваше, макар всичките му мускули да бяха схванати като след тежка физическа работа. В чекмеджето на шкафчето имаше стимулиращи таблетки. Изпи две, взе горещ душ и почувства как последните остатъци от умората изчезват, заедно със стичащата се в канала вода. Поне за известно време.

Междувременно Крис също не бе седяла със скръстени ръце и когато се върна в спалнята, на леглото вече го очакваше парадната униформа — изгладена и в изряден вид.

— Как мислиш, за какво е всичко това? — попита го тя, като се стараеше да говори тихо. В съседната стая спяха осемгодишният Джошуа и Джъстин — от опит знаеха, че и двете деца се будят лесно.

Джони поклати глава.

— Последния път, когато изпратиха важна клечка без да ни предупредят, беше, когато ни натрапиха новия учебен център за кобри. Дано сега не е нещо подобно… Най-много ме озадачава този скъсен двадесет и четири часов престой. Трябва да има някоя доста сериозна причина.

— Може би някой е заболял на борда? — подсказа му Крис, докато му подаваше ризата. — Чувала съм, че на тези търговски кораби не гледат кой знае колко сериозно на карантинните мерки.

— Ако беше така, щяха да ни предупредят, че ще останат на борда, докато върви разтоварването — рече Джони и неволно се намръщи от болка, докато обличаше ризата. Крис забеляза измъчената му гримаса.

— Ах, забравих да ти кажа. Днес следобед се обади татко — искаше да ти напомня за прегледа.

— Това пък защо? — изсумтя Джони. — За да ми каже, че анемията и артритът ми се влошават? И без него го зная. — Той въздъхна. — Извинявай, Крис. Зная, че трябва да отида при Орин, макар че от това няма да излезе нищо. Все някога трябваше да платя цената за това, че бях супермен и май сега е дошло времето.

Крис не отговори, но мълчанието й беше далеч по-тревожно от периодичните изблици на огорчение и гняв, които придружаваха първите няколко месеца след влошаването на състоянието му. Сигурно вече се бе примирила с факта, че не може да бъде излекуван.

— Нали ще се обадиш, като разбереш какво става? — произнесе накрая тя.

— Разбира се — обеща й той, поуспокоен от смяната на темата. Но само за малко… защото имаше една-единствена причина, която можеше да обясни странното поведение на кораба, който летеше към тях. И ако беше прав, тогава прогресиращата анемия щеше да е най-малката му грижа.

Пет минути по-късно потегли към космодрума. Зад сиянието на нощния град сякаш вече се надигаше призракът на Адирондак.

 

 

Тамерлейн Рей беше живо олицетворение на бюрократ от Доминиона — любим персонаж на всички политически карикатуристи, още от времето, когато Джони беше съвсем малък. Охранен, с подпухнало лице и скъп костюм, той притежаваше онова префинено излъчване, което хората от периферията нерядко забелязваха у жителите на централните планети.

Затова пък новината, която носеше, беше толкова лоша, колкото никой не бе предположил.

— Сигурно разбирате, че ще направим всичко възможно, за да изтласкаме назад основните сили на трофтите — произнесе той, докато плъзгаше пръст по разположението на двата флота върху тактическата карта, която бе взел със себе си. — Но колкото и проблеми да им създаваме, ясно е, че няма да забравят за вас. Предполага се, по сведения на Обединеното командване, че до една година противникът ще стовари тук армия с численост между двадесет и сто хиляди единици.

— Боже мили! — възкликна синдикал Лианг Кидзика. — Сто хиляди? Това е почти четвърт от цялото ни население!

— Но вие разполагате с близо две хиляди и четиристотин кобри — посочи Рей. — Досегашният опит показва, че те са в състояние да противодействат на стохилядна армия.

— Само дето близо седемдесет процента от тези кобри не са помирисвали барут — възрази Джони, като се стараеше да говори спокойно, въпреки че спомените от Адирондак изникваха един след друг като изригнал вулкан. — А голяма част от останалите едва ли ще са в най-добрата си форма, когато дойде време да се бием.

— „Тези, които вече не могат, учат другите“ — изрецитира Рей. — Ветераните ще разполагат с повече от месец, за да подготвят своите заместници. Господа, не съм пристигнал тук, за да ви организирам защитата — това е ваш свят, става дума за вашите хора и никой по-добре от вас не би могъл да се справи със задачата. Тук съм само, за да ви предупредя за онова, което вече е неизбежно и да откарам със себе си десетината граждани на Доминиона, които досега бяха отрязани от нас.

— Ние всички сме граждани на Доминиона — озъби се Тамис Дион.

— Разбира се, разбира се — успокои го Рей. — Знаете какво имам предвид. А междувременно ще помоля споменатите хора да са на кораба до шест часа. Разполагам със списък на имената им, но вие ще трябва да ги издирите.

— Какво беше направено, за да се избегне войната? — попита Джони.

Рей се намръщи лекичко.

— Вече нищо не може да се направи, губернаторе, мисля, че бях ясен по този въпрос.

— Но последните изявления на Централния комитет…

— Всичко това е с цел да забавим максимално избухването на войната и да ви дадем още време за подготовка.

— За каква подготовка говорите, дявол да ви вземе — избухна Дион и скочи от креслото. — Какво мислите, че можем да направим — да построим зенитни оръдия от кипарисови дръвчета? Това, което правите, е равносилно на смъртна присъда — или ще ни избият трофтите, или сами ще измрем, след като ни затворите кранчето.

— Не аз нося отговорност за всичко това — напомни му Рей. — Трофтите започнаха първи и вие трябва да сте ужасно благодарни на Комитета за поддръжката, която ви оказва. Ако не беше той, отдавна да са ви окупирали. — Рей млъкна, пое си дъх и направи опит да се овладее. — Шест часа, не забравяйте. Точно в единадесет-нула-нула е стартът на „Менсаана“.

Джони бавно се наведе през бюрото и прибра магнитната карта. Жребият очевидно беше хвърлен… и залогът бе прекалено голям, за да седят тук и да бездействат.

— Бих искал да обсъдя с генерал-губернатор Стигър възможността да изпратим с вас наш посланик — каза той. — Който да разбере какво всъщност става.

— Изключено — поклати глава Рей. — Първо, съществува реална опасност да бъдем заловени на обратния път от трофтите и второ: дори да се прокраднем, вашият посланик няма да може да се върне. Коридорът няма да е още дълго отворен, а и един допълнителен човек на борда само ще ни създаде нови затруднения.

— Би могъл да изпълнява ролята на консултант-посредник — настояваше Джони. — Нали сам признахте, че твърде малко ни познавате.

— Консултант на какво? Нима очаквате Звездните сили да нанесат удар на сто светлинни години в тила на врага? — Рей огледа присъстващите и се изправи. — Ако няма повече въпроси, връщам се на „Менсаана“. Моля, съобщете ми, когато пристигне генерал-губернаторът Стигър. — Той кимна припряно и излезе от стаята.

— За него не струваме и пукната пара — изръмжа Кидзика. Пръстите му бяха побелели от стискане.

— Скоро няма да има никакво значение какво мислят за нас онези от Доминиона — добави мрачно Дион.

— Може би ще успеем да отложим поне за малко кризата — подхвърли Джони и подаде магнитната карта на Дион. — Бихте ли я предали на Терон — кажете му да открие незабавно хората от списъка. Аз имам важен разговор.

 

 

Генерал-губернаторът Стигър все още пътуваше към Капитолия, но за щастие вече беше в обхвата на „Хап-2“ и дори изображението му на екрана бе кристално ясно. Не че това имаше някакво особено значение — изражението на Стигър бе точно такова, каквото очакваше Джони.

— Така значи — рече той, след като Джони приключи със съобщението за надвисналия над главите им меч. — Трофтите най-сетне събраха кураж за втори опит. Да потънат в дън земя дано. — Той се засмя мрачно. — Какво ще ни е нужно, за да подготвим отбраната?

— Първо, повече време, отколкото имаме — каза Джони. — Честно да ти кажа, Борм, нямаме никакъв шанс да издържим, ако трофтите наистина се захванат сериозно с нас. Единствената ни надежда са новите кобри, а те си нямат и понятие от истински бой.

Стигър смръщи вежди.

— Хайде да не говорим за това в ефира…

— Какво, в тайна ли ще го пазим?

— Трудно — съгласи се Стигър. — Е, добре, Джони, зная, че не си се обадил, само за да ме предупредиш за премиерата на Армагедона. Кажи какво искаш?

Джони преглътна мъчително.

— Разрешение да се върна на Асгард с Рей и да видя какво може да се направи, за да се забави войната.

Стигър го погледна изненадано.

— Не мислиш ли, че вече са направили всичко, което им е по силите?

— Не зная. И откъде да знам, без да съм разговарял с Централния комитет и Обединеното командване?

Стигър въздъхна уморено.

— Ще ни трябваш тук.

— И без мен ще се справите. Вече съм стар да се бия, а и има предостатъчно кобри от новото поколение, с по-добра екипировка и нови тактически знания.

— Ами семейството ти? И на тях си нужен.

Джони сведе глава.

— Преди двадесет и девет години напуснах семейството си, за да се бия за хора, които не познавах. Как сега да подмина дори нищожната възможност да спася живота не само на жена си и трите си деца, но и на всички приятели, които някога съм имал?

Стигър го разглежда известно време мълчаливо, с неразгадаемо изражение.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, мисля, че си прав — произнесе накрая той. — Ще препоръчам на този Рей да те вземе със себе си. Уф… имам поне още половин час път до Капитолия. Значи до час ще разполагам с отговора му. А междувременно… — той се поколеба. — По-добре остави на Юти да движи нещата и върви да говориш с Крис.

— Благодаря, Бром. Тъкмо това смятах да направя.

— Ще ти се обадя веднага, щом уредя нещата. — Той кимна и прекъсна връзката.

Джони въздъхна, разтърка схванатите си лакти и позвъни на Юти.

 

 

Бяха насядали в дневната и го слушаха мълчаливо, докато Джони съобщаваше лошата вест и онова, което бе намислил да предприеме. Докато разглеждаше лицата им, за кой ли път остана изненадан от различните реакции, които изразяваха. Сгушени на дивана, Джъстин и Джошуа го следяха със страх и безгранично упование, което кой знае защо му напомняше за начина, по който го боготвореше на времето сестра му Гуен. За разлика от тях, тринадесетгодишният Коруин очевидно се стараеше да запази самообладание, съвсем като възрастен. А Крис…

Крис беше такава, каквато изглеждаше винаги — лъчезарна, излъчваща увереност, готова да го подкрепи, въпреки че в очите й се четеше страх и болка от предстоящата раздяла. Вече знаеше, че ще приеме решението му, не защото е свикнала да се подчинява, а защото умът й работеше точно като неговия и виждаше съвсем ясно, че това е единствената възможност, която си заслужава усилието.

Той приключи с обясненията и за известно време в стаята се чуваше само тихото бръмчене на климатичната инсталация.

— И кога ще тръгнеш, татко? — попита накрая Коруин.

— Още днес — отвърна Джони. — Искат да съм там, преди да приключат със зареждането на кораба с гориво.

— Ще вземеш ли Алмо или някой друг с теб?

Джони се засмя. Алмо Пири беше един от първите доброволци, преминали през новия учебен център за кобри и със своята енергична лоялност към Джони и цялото семейство Моро отдавна бе спечелил уважението и обичта на Коруин.

— Не мисля, че ще имаме някакви проблеми на обратния път — каза той. — Освен това, баща ти все още не е напълно безпомощен. — Той погледна към Крис. Щеше му се по някакъв начин да изрази благодарността си заради подкрепата, която мълчаливо му оказваше. — Казах ти всичко, което знам и мисля — поде той. — И защо смятам, че трябва да отида. Но ако поискаш да остана, ще го сторя.

Тя се усмихна тъжно.

— Наистина ли не ме познаваш или само се преструваш…

Резкият звън на телефона ги накара да подскочат. Джони приближи бюрото и включи апарата. Обаждаше се Стигър.

— Извинявай, Джони, но не се получи. Рей категорично отказва да претоварва кораба си с излишни пътници — пък били те и официални представители на колониалната власт. Цитирам го дословно.

— Обясни ли му колко е важно?

— Достатъчно силно, за да уплаша и гаунта. Той просто отказа да ме изслуша.

— В такъв случай ще се наложи да разговарям с него отново. Разрешаваш ли?

— И още как. Но според мен е безсмислено.

— Може би. Ще ти се обадя.

Той прекъсна, понечи да набере номера на космодрума, но изведнъж си спомни за недовършения разговор. Обърна се и погледна въпросително Крис.

— Опитай — кимна окуражаващо тя.

Джони задържа погледа й за минутка, сетне набра номера. Не след дълго се появи и лицето на Рей.

— Да? О, пак ли вие. Вижте, губернаторе…

— Господин Рей, нямам намерение да повтарям онова, което ви е казал генерал-губернаторът Стигър — прекъсна го Джони. — Не ме интересува, че не сте в състояние да виждате по-далеч от носа си и нямате ни най-малка представа колко е важно всичко това. Това, което искам да ви кажа, е, че аз ще дойда с вас на Асгард, независимо дали ви харесва или не.

Рей се изсмя презрително.

— О, така ли? Знаете ли, Моро, в Купола го наричаха „титанов комплекс“ — увереността, че можете да правите всичко, каквото ви се иска, въпреки официалните разпоредби. Съветвам ви да проучите преди това моето положение в йерархията и да си дадете сметка какво ще стане, ако се опитате да преминете през морските пехотинци въпреки забраната ми.

Джони бавно поклати глава.

— Не аз, а вие, сър, не оценявате правилно нещата. Според нашето законодателство, генерал-губернаторът може да реквизира всеки космически кораб, приземил се на планетата, до второ разпореждане от Комитета. Без никакви изключения.

— Все пак, в случая ще направите изключение. А възраженията си ще можете да изпратите на Комитета след войната.

— Съжалявам, но няма да стане. Ако искате да получите официално разрешение, ще трябва да се явите в съвета.

Рей присви очи.

— Какво означава това?

А това означаваше, че Джони просто го беше надиграл в състезанието по планетарна политика. Едва се сдържа да не го каже. Вместо това, продължи с обясненията.

— Ами, първо ще трябва да съберем всички синдикали — членове на съвета, това е най-лесната част, защото и без това са в града. После ще се наложи да запознаете съвета и генерал-губернатор Стигър със случая. Следва обсъждане, не знам колко ще продължи, защото ще трябва да проучим внимателно всички членове на закона, за да проверим съществува ли възможност да бъде направено изключение. Мисля, че досега подобен прецедент няма. И когато това приключи — гласуване. В зависимост от точката на закона ще е нужно обикновено или квалифицирано мнозинство. Целият процес ще отнеме приблизително пет-шест дни.

Съдейки по изражението на Рей, той вече бе преценил колко време ще им е нужно.

— Ами ако просто откажа да се подчиня на дребната ви хитрина?

— Ваша работа… но корабът няма да излети, докато не решим проблема.

— И как възнамерявате да ме спрете?

Джони се пресегна и натисна втория бутон за връзка.

— Пири на телефона.

— Алмо, говори Джони Моро. Докъде стигнахте с обезопасяването на космодрума?

— Всичко е наред, сър.

— Чудесно. Информирай главния диспечер, че не е необходимо да бързат с товаренето на куриерския кораб. Стартът ще бъде едва след няколко дни.

— Слушам, сър.

— Почакай, войнико — намеси се Рей. — Аз съм пряк представител на Централния комитет и като такъв отменям тази заповед. Разбра ли?

Настъпи кратка пауза.

— Губернаторе, отмяната легитимна ли е?

— По принцип — да. Но предвид някои особени обстоятелства, ще трябва първо да бъде одобрена от съвета.

— Слушам, сър. Незабавно ще наредя да спрат подготовката за излитане.

— Какво? — изрева Рей. — Някакъв жалък…

— Край на връзката, сър.

Последва тихо изщракване и на линията останаха само Джони и Рей. Бюрократът втренчи гневен поглед в лицето на Джони.

— Няма да се измъкнете толкова лесно, Моро. Можете да щурмувате цял ден кораба, но нищо няма да п…

— Наистина ли ме предизвиквате към толкова драстични мерки?

Рей прехапа устни.

— Няма да ми се измъкнете — повтори почти механично той.

— Законът е на моя страна — каза Джони. — А и честно, господин Рей, не виждам защо трябваше да създавате подобни проблеми. Съвсем ясно е, че разполагате с достатъчно място, за да ме приемете на борда, а отговорността пред вашите началници ще поема аз. Кой знае? Може да са доволни, че съм дошъл с вас… и тогава нищо чудно да ви похвалят.

Рей се засмя мрачно, но по изражението му личеше, че вече е готов на някое по-безболезнено решение.

— Добре, по дяволите. Какво ме засяга, че искате да си спасите задника и да прекарате войната на Асгард? Само гледайте да сте навреме с останалите пътници, иначе наистина ще ви оставя.

— Дадено. Благодаря.

Рей се засмя отново и екранът угасна.

Джони въздъхна облекчено. Още една малка победа… точно толкова незадоволителна в емоционално отношение, колкото и всички досегашни политически успехи. Може би, помисли си той, това е така, защото липсва образът на врага, сразен по време на боя. А ето, че сега му предстоеше да прекара най-малко три седмици в царството на такива като Рей, който впрочем сигурно нямаше да пропусне възможността да си отмъсти за неприятностите.

Толкова по въпроса за победата.

Все така навъсен, Джони набра отново номера на Алмо Пири. Сега пък трябваше да отмени заповедта за задържане на кораба.

 

 

Както и следваше да се очаква, в последния момент имаше за решаване толкова много проблеми, че почти не остана време за сбогуване със семейството. Още едно сенчесто петно върху Пировата победа.

Най-лошото беше, че на кораба нямаше почти нищо, с което да занимава мислите си. Когато преди близо четвърт век измина този път обратно, на борда на транспортния кораб имаше предостатъчно други колонисти, с които да се среща, да обменя впечатления. Тук, освен четиринадесетте пътници, които Рей бе прибрал, за да върне по родните им планети, имаше още тридесетина души екипаж, но нито едните, нито другите представляваха някакъв интерес за Джони. Атмосферата, в навечерието на новата война, естествено беше доста потисната.

Не му оставаше нищо друго, освен да убива времето с четене — през няколкото седмици на полета прегледа почти цялата налична информация за колониите… докато една сутрин се пробуди с неясно тревожно усещане. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае причината — бяха напуснали контролирания от Авентини район на космоса и вече пресичаха коридора през територията на трофтите. Почувствал, че е във вражеска територия, войникът в него постепенно вземаше връх над политика и Джони го намираше за съвсем естествено. Още повече, че за разлика от политическата, военната ситуация никога не беше безнадеждна.

Първото, което изискваше от него новата настройка, бе да опознае вражеската територия. Часове наред Джони обикаляше кораба, завираше се в най-отдалечените кътчета и постепенно състави дълъг и подробен списък на всички силни и слаби стратегически точки, възможности за прикритие и водене на огън. Научи имената на членовете на екипажа и на шестимата морски пехотинци и се опита да изясни, доколкото можа, как щяха да реагират по време на криза. Далеч по-лесно се оказа с пътниците — всички до един скучаеха и с радост разговаряха с него. Намираха тактическите му игри за доста забавни. Неведнъж и два пъти Джони съжали, че не бе взел и Кали Халоран. Междувременно раздели пътниците на две основни групи — тези, които щяха да изгубят ума и дума още при първи сигнал за опасност и останалите, при които имаше поне наченки на самообладание. Втората група се оглавяваше от двама цивилни ръководители, с които съвсем скоро се сприятели — Дру Куорахайм, шефка на фармацевтична компания, чието лице смътно му напомняше за Илона и Рандо Хармън, с професионални интереси към цветните метали и, от време на време, към Дру. Известно време Джони се чудеше дали Дру не търси близост с него като естествен щит срещу настойчивото поведение на Хармън, но после осъзна, че това е само типично женско кокетничене.

И когато приключи с наблюденията… не му оставаше нищо друго, освен да чака. Играеше шах с Дру и Хармън, следеше движението на кораба, а когато вечер си лягаше, търсеше начин да предотврати войната или поне да не допусне въвличането на Авентини. И се питаше кога ли трофтите ще нападнат кораба.

На двадесет и пет светлинни години от Доминиона неизбежното се случи.

Беше вечер, корабно време и повечето пътници се бяха събрали във всекидневната за разговори или да поиграят. Дру, Хармън и Джони бяха заели една маса, играеха троен шах и отпиваха някаква смес, която Дру кръсти „авентинско шери“. Джони, който играеше с червените фигурки, губеше прогресивно.

— Сигурно си давате сметка — обърна се шеговито той към двамата си противници, — че едно толкова тясно сътрудничество, каквото демонстрирате, само по себе си е доказателство за близостта между вашите две компании. Като приключим тази игра, ще изпратя оплакване на Асгард.

— Никой няма да му обърне внимание в съда — ухили се разсеяно Хармън. Всъщност, той също изглеждаше обезпокоен, бавно и неумолимо Дру развиваше позицията си на неговия царски фланг, където положението ставаше почти безнадеждно. — Ако питат мен, Дру е тази, която заслужава да ръководи в тактическия център на Обединеното командване.

— Де да беше така — поклати глава Дру. — Поне щях да се занимавам с истинска работа по време на войната. Защото бизнесът скоро съвсем ще замре.

Следващите няколко минути се чуваше само потрепването на разместените фигури. Дру бе преминала в атака, Хармън се защитаваше, като непрестанно отстъпваше територия, а Джони се възползва от схватката между двамата, за да подобри своята позиция. Съвсем скоро Хармън се озова в обсада.

— Какво каза одеве за близкото ни сътрудничество? — подхвърли той на Джони, докато трескаво местеше фигурите.

— Добре де, май съм сбъркал — призна Джони.

Хармън изсумтя и отпи от шерито.

— Скоро и това няма да го има — промърмори той. — Жалко.

— Какво да се прави — война — отвърна Джони. — Всъщност, какви са настроенията в Доминиона във връзка с предстоящия конфликт?

— Предполагам, че не питаш за военните концерни? — подхвърли иронично Дру.

— Не, имах пред вид компании като вашата, които извличат немалка полза от Авентини. А може би и от трофтите, не зная. Все пак, за вас това е загуба на пазар.

Тя погледна към Хармън.

— Така е — що се отнася до Авентини. Не зная нито моята, нито пък компанията на Хармън да е търгувала с трофти. Но инак си прав, ще ни липсват Външните колонии.

— И не само на нас — на всички, които са търгували с Авентини. Но не виждам какво може да се направи.

— Освен да се надяваме — добави Дру, — че още първата ни атака ще бъде толкова гениална и неудържима, та войната ще свърши без кой знае какви поражения. — Тя премести поредната пешка и отново постави под заплаха царя на Хармън.

— Ако онези от Звездните сили въобще имат някакъв мозък, трябва незабавно да изберат Дру за свой главнокомандващ — размаха ръце Хармън. — Това пък какво беше?

Джони също го почувства — разнесе се приглушен, далечен и слабо доловим тътен, сякаш някой бе изпуснал много тежък метален инструмент в машинното отделение на „Менсаана“.

— Излязохме от хиперпространството — каза озадачено той, отмести стола назад и се огледа. Никой от останалите не беше обърнал внимание на удара.

— Какво? — попита Дру. — Не трябваше ли да стане след две седмици? Мислех, че сме на вражеска територия.

— Може и да не сме го направили по собствена воля — продължи Джони. — Останете тук, отивам на мостика. Не казвайте нищо на другите — няма смисъл да вдигаме излишна паника, докато не разберем какво всъщност става.

Когато стигна мостика, завари капитан Дейви Тарвн да дирижира един сравнително овладян хаос.

— Какво е положението? — попита Джони, когато застана до пулта.

— Рано е да се каже — отвърна напрегнато Тарвн. — Изглежда сме ударили минна мрежа на трофтите, но засега корабът-паяк не се вижда никъде. Дано въобще да не се покаже.

— Шансът е нищожен.

— Сигурно, но друго не ни остава — кимна Тарвн. — Ако трофтите се появят преди да настроим отново хипердвигателите, смятайте, че сме загубени. Не по-зле от мен знаете колко ще издържат оръжията ни срещу една атака от космоса — видях ви да изучавате внимателно кораба.

— Половин минута, не повече — кимна мрачно Джони. — Какво можем да направим?

— Вие, специално, можете да се разкарате от мостика — разнесе се ядосан глас зад гърба му. — Докладвайте за положението, капитане! — нареди влезлият Рей.

— Нужен ни е поне един час за да пренастроим двигателя — обърна се към него Тарвн. — Дотогава ще се стараем да не вдигаме излишен шум…

— Вражески обект на деветдесет и седем градуса — намеси се внезапно навигаторът. — Приближава към нас.

— Бойна тревога — обяви Тарвн. — Толкова по въпроса за тишината, господа. Какво ще ме посъветвате да направя, господин Рей?

Рей се поколеба.

— Някакъв шанс да им избягаме?

— Втори вражески обект — обади се отново навигаторът, преди Тарвн да успее да отговори. — Двадесет и седем градуса. Приближава.

— Право към нас — промърмори Тарвн. — Почти никакви шансове, сър, поне засега.

— В такъв случай ще трябва да се предадем — заяви Джони.

Рей му хвърли убийствен поглед.

— Казах ви да се разкарате — просъска той. — Нямате работа тук — обявена е бойна тревога.

— Тъкмо затова съм тук. За разлика от вас, неведнъж съм имал възможността да кръстосам шпаги с трофтите.

— Но отдавна сте прехвърлил възрастта за това — отвърна Рей. — Което означава, че…

— Не — прекъсна го Джони и сниши глас, за да го чуват само двамата. — Защото аз съм кобра.

Рей замръзна, отстъпи крачка назад и го огледа.

Тарвн промърмори нещо неразбрано, но Джони не си направи труда да задейства звукоусилвателите. Капитанът бързо дойде на себе си.

— Някой от пътниците знае ли? — попита той.

Джони поклати глава.

— Само вие двамата — искам да остане между нас.

— Трябваше да ми кажете по-рано… — поде Рей.

— По-тихо, сър — предупреди го Тарвн и посочи с поглед екипажа. — Има ли начин трофтите да открият, че сте въоръжен?

— Зависи колко ще е проницаем филтърът, през който възнамеряват да ни прекарат — сви рамене Джони. — Обикновените детектори няма да засекат нищо, но ако ни подложат на биосканиране, ще разберат веднага.

Застанал зад гърба на Джони, вторият навигатор се покашля, за да им привлече вниманието.

— Капитане? — произнесе той с уплашен глас. — Трофтите искат да се предадем.

Тарвн погледна към контролното табло, после вдигна глава към Рей.

— Май нямаме друг изход, сър.

— Кажете им, че това е правителствен куриерски кораб и че нарушават договора. Заплашвайте, умолявайте — само намерете начин да се измъкнем оттук. Ако нищо не се получи… — той стисна зъби и въздъхна. — Тогава ще се предадем.

— И най-важното — трябва на всяка цена да ни оставят всички на борда на „Менсаана“ — добави Джони. — За да потеглим веднага, в случай, че ни позволят.

— Вие трябва да уредите този въпрос — сопна му се Рей. — В края на краищата, заради вас се забъркахме в тази каша.

Джони едва не се разсмя. Типичен бюрократ, веднага щом положението стана напечено започна да прехвърля вината върху чуждите гърбове. Както и следваше да се очаква. Хубаво ще е да го запомни, това може да му послужи при друг случай.

— Да разбирам ли, че ме упълномощавате да ръководя цялата операция? Включително и да давам разпореждания на капитан Тарвн?

Рей се поколеба, но само за малко.

— Каквото пожелаете. Това е ваша игра.

— Благодаря — Джони се обърна към Тарвн. — Да видим сега как можем да ги забавим и същевременно да им хвърлим малко прах в очите.

Той запозна Тарвн със своя план, получи одобрението му и се отправи към помещението на морските пехотинци, за да подготви нещата. След това се върна при Дру и Хармън и обсъди с тях някои въпроси. Двамата приеха съвсем спокойно новината и докато прибираха шахматните фигурки, Джони им описа накратко ролите, които им беше отредил. И двамата се съгласиха с изражения на мрачна решителност, което показваше, че не се бе излъгал в преценката си.

След петнадесет минути Джони се върна в каютата си и прегледа магнитните карти с информация за Авентини, които носеше със себе си. Почти бе привършил с това, когато трофтите наредиха на кораба да се предаде. Подчинявайки се на разпореждането на капитана, Джони отиде във всекидневната, където вече се бяха събрали всички и се помъчи да си придаде равнодушен вид. Успя точно толкова, колкото и останалите.

Половин час по-късно трофтите се качиха на борда.

 

 

Въпреки че всекидневната беше най-голямото помещение на кораба, пътниците и екипажа се чувстваха доста натясно още преди влизането на трофтите. Нямаше ги само Рей и Тарвн, изглежда ги бяха отвели на разпит и Джони кръстоса палци, молейки се никой да не забележи липсата на двама от морските пехотинци.

Общуването между двете враждуващи страни беше сведено до минимум по време на предишната война, но Джони бе останал със спомена, че трофтите не си падат особено но политически дискусии, нито пък обичат да се церемонят с цивилните и говорителят на десантната част, която нахлу на палубата, потвърди напълно тази представа.

— Този кораб и всичко, което носи, стават притежание на Дреа’шаа’чки демесне, почетен член на Върховната асамблея — обяви говорителят и гласът на механичния преводач отекна в претъпканата зала. — Екипажът и пътниците ще останат на борда като залог срещу евентуална намеса на врага. Така нареченият „трофтийски коридор“ е затворен.

Е, поне щяха да ги оставят на борда. Мъничък шанс, на който Джони се беше надявал, но почти не бе очаквал. Ако Рей е успял да го уреди, значи поне за нещо го бива…

Мислите му бяха прекъснати, когато трофтите избутаха във всекидневната един облечен в броня, но иначе невъоръжен морски пехотинец. Джони поклати глава едва забележимо — всъщност, този неприятен обрат също беше предвиден. Надяваше се, че поне другият пехотинец, въоръжен само с гарота и нож, ще остане скрит до края на обиска. Не че това имаше някакво съществено значение. По-важното беше, че по такъв начин вниманието на трофтите ще бъде съсредоточено другаде. Всъщност, нещастникът едва ли осъзнаваше, че служи единствено за примамка.

Измина близо час, през който пленниците останаха затворени във всекидневната. През това време трофтите претършуваха всички кабини, като използваха за целта и всякакви чувствителни датчици — вероятно искаха да проверят дали могат да ги превърнат в индивидуални килии. Така и не успяха да открият втория морски пехотинец. Предположенията му се оказаха верни — петнадесет минути по-късно Джони се озова в каютата си.

Макар и не съвсем сам.

Трите сензорни диска, които трофтите бяха прилепили на скрити места по стените и тавана, наистина лесно можеха да убягнат при един повърхностен оглед — бяха съвсем миниатюрни и изработени от прозрачни материали. Джони откри още два подобни диска в банята и гардероба. Все още не знаеше, дали могат да предават само видеоизображения или и друга информация, но сега това не беше най-важното. Докато се намираха на местата си, не можеше да предприеме каквото и да било, следователно първата му задача бе да ги обезвреди.

В началото му хрумна да използва мълниехвъргачката, до която не беше прибягвал повече от двадесет и седем години, но веднага си помисли, че да го стори, би било равносилно на това да изпише с яркочервени букви на вратата си, че е кобра. За щастие имаше и други начини да се постигне замисленото. Той разрови шкафчето в банята и не след дълго откри това, което търсеше — тубичка с крем против изгаряне. Изстиска близо половината от съдържанието й върху първия диск и почти завършваше с втория, когато се случи онова, което предполагаше. В каютата нахлу един от трофтите, охраняващи коридора.

— Незабавно ще прекратите — произнесе той и монотонният глас на механичния преводач отне и малкото чувства, които вероятно бяха вложени в тези думи.

— Проклет да съм, ако го сторя — отвърна Джони и се захили подигравателно на омразното лице. — Не стига, че ни нападнахте, качихте се без разрешение на кораба и по най-пиратски начин го окупирахте, не стига, че преобърнахте стаята ми наопаки — погледнете само каква бъркотия цари сред магнитните карти! — ами искате и да ни шпионирате. Е, това вече е прекалено — разбрахте ли?

Пришълецът помръдна колебливо с дихателните си мембрани.

— Не всички от другите смятат като вас.

Не всички от другите… което означаваше, че Дру и Хармън бяха вдигнали същия шум, според уговорката. Така поне не правеше впечатление в иначе малочислената тълпа пленници.

— Не всички от нас са свикнали със собствени бани — отвърна той, — но онези, които имаме такива, държим да ни бъде осигурено спокойствие.

— Датчиците ще останат — настояваше пришълецът.

— В такъв случай, ще трябва да ми сложите белезници — отвърна троснато Джони и кръстоса наперено ръце на гърдите.

Пришълецът замръзна неподвижно, но благодарение на звукоусилвателите Джони долови далечния отглас от разговора, който по-скоро наподобяваше на някакво свръхскоростно машинно потракване.

— Добре — произнесе накрая той. — Ще премахнем датчика от банята — това задоволява ли ви?

Джони прехапа устни. Не беше се надявал на толкова лесна победа, но не биваше да издава радостта си.

— Ами… ще се помъча…

Пришълецът го заобиколи, влезе в банята и само след минутка се появи на вратата, стиснал сваления диск в едната ръка и къс хартиена салфетка в другата. Салфетката подаде на Джони, който му хвърли озадачен поглед, преди да осъзнае, че от него се иска да изтрие гъстия слой крем от другите два сензора. Когато приключи с това, пришълецът издаде удовлетворителен звук и напусна стаята.

Много лесно склони, бе първата мисъл на Джони. Изпълнен с недоверие, той огледа внимателно всички кътчета на банята, но не откри нищо подозрително. Накрая се върна в каютата и като продължаваше да си придава навъсен и ядосан вид — все пак го следяха — седна пред монитора и се престори, че чете нещо.

Почака един час, десет минути от който прекара в банята, за да провери дали трофтите няма да се изнервят и да пратят отново часовоя. Но изглежда бяха решили, че няма какво толкова опасно да върши в това тясно помещение. Джони погълна двойна доза от хапчетата, които вземаше срещу артрита и анемията, настани се отново пред монитора и… зачака лекарствата да подействат. А после започна операцията.

Началото беше съвсем като обичайната човешка суетня преди лягане — сгъната върху леглото пижама, шум от течаща вода в банята, под прикритието на който Джони проряза с миниатюрните лазери достатъчно голям отвор в металната стена под мивката, през който с известни усилия можеше да проникне в сервизната шахта, опасваща от задната страна редицата от кабини. Той остави водата да тече, вмъкна се в шахтата и започна да се плъзга по нея.

Конструкторът на „Менсаана“ изглежда бе сметнал, че използването на самостоятелни вентилационни системи за различните сервизни нива ще бъде само излишен разход на материали и усилия и вместо това бе поставил на равни разстояния широки метални решетки. Резките промени в посоката, която следваше шахтата, затрудняваха допълнително Джони, но друг изход нямаше, а и създателите очевидно не бяха я предназначили за подобни функции.

Джони премина покрай три кабини, преди да стигне колектора, от който се отклоняваше един ръкав за горната палуба. Той присви крака в тясното пространство и скочи нагоре, като едва сподави вика си от острата болка в ставите. Пръстите му се вкопчиха в решетката, той увисна на нея, разтвори крака и се заклещи във вертикалната шахта, докато избираше най-подходящото място, за да прореже отвърстие. Само след минута той се провря през отвора в мрежата, плъзна се по вертикалната шахта на това ниво, надникна през вратата към коридора и се огледа. Точно отсреща беше разположена каютата е контролния пулт на шлюзовото отделение, следваше помещението със скафандрите и зад него — самият шлюз и гъвкавият ръкав към кораба на трофтите.

Джони открехна още малко вратата, огледа празния коридор и напрегна слух за евентуално присъствие на часовои. Главният шлюз наистина беше отворен, а ръкавът зад него се извиваше постепенно, скривайки входа към вражеския кораб. Ако въобще имаше пост, той вероятно бе от другата страна — от мястото, където се намираше, нямаше никакъв начин да установи точно къде. Успешното осъществяване на замисъла изискваше първо отново да си възвърне контрола на „Менсаана“… а за да го постигне, налагаше се да превземе мостика. Ето защо Джони подмина шлюза и продължи нататък по коридора.

Спиралната стълба, която водеше към мостика, целеше да затрудни всякакви евентуални нашественици, а трофтите бяха усложнили още повече задачата, поставяйки на различни места по парапета и стените вече познатите миниатюрни дискове. Прехапал устни, Джони оглеждаше внимателно цялата конструкция, търсейки някакъв друг начин да достигне мостика. Лошото беше, че един заобиколен маршрут щеше да отнеме много време, а тъкмо с време в излишък не разполагаше. Помисли си, че часовоите едва ли щяха да открият стрелба веднага щом забележат, че към тях се приближава невъоръжен човек. Най-вероятно щяха да насочат оръжията си към него, да му наредят да се предаде, а после да го отведат обратно в каютата, от която е избягал. Така поне би постъпило едно цивилизовано същество… а дали врагът принадлежеше към тази категория, предстоеше му да изпита на гърба си. Едва ли щеше да им се удаде по-изгоден случай за бягство — „Менсаана“ все още се намираше в непосредствена близост до Коридора. Джони стисна зъби, пое си дъх и тръгна към стълбата.

Движеше се с бърза крачка и същевременно се стараеше да си придаде непринуден вид. Звукоусилвателите превръщаха в оглушителен тътен иначе почти безшумните му стъпки, но между тях вече долавяше шум от повишена активност на горния етаж. Въпреки това продължи да се изкачва и когато очите му се изравниха с нивото на мостика, той откри, че там вече го очакват четирима часовои с насочени към него оръжия.

— Никакви резки движения — уведоми го познатият механичен глас. — Продължавай напред без да говориш.

Джони предпазливо изкачи последните стъпала и спря, вдигнал ръце нагоре. Освен четиримата часовои, на мостика имаше още трима противници, седнали пред пултовете на кораба, чиито оръжия бяха прибрани в кобурите. Върху свързочния пулт беше поставена някаква металическа кутия с причудлива, извънземна конструкция. Връзката на трофтите с техния собствен кораб, а вероятно и с преводача… Не беше се надявал да я открие толкова лесно.

— Как се измъкнахте от каютата? — попита един от часовоите.

Джони огледа бавно заобиколилите го в полукръг трофти.

— Повикайте своя началник — рече им той. — Искам да преговарям с него за нашето освобождаване.

Трофтите раздвижиха черните си мембрани.

— Няма какво да преговаряш — произнесе един от тях.

— Откъде сте толкова сигурни? Оставете това да реши вашият началник.

Трофтите се поколебаха. После същият, който го заговори, вдигна заострения си клюн и изстреля цял порой от тракащи звуци. Последва нова пауза, а след това металическата кутия неочаквано заговори:

— И какво ни предлагате в замяна?

Джони облиза пресъхналите си устни. Над този въпрос бе размишлявал от мига, когато трофтите се качиха на борда. Би могъл да им предложи живота на войниците, които в момента бяха на борда на „Менсаана“. Безсмислено, знаеше още от войната, че трофтите никога не преговарят за своите попаднали в плен сънародници. Техният кораб? Все още не се намираше под негов контрол. А защо не? През всичките тези години бе научил поне едно полезно нещо от политиката — когато си натясно, блъфирай.

— Предлагам ви вашия собствен кораб срещу освобождаването на пленниците и на нашия кораб — каза той.

Настъпи продължителна пауза.

— Повторете, ако обичате. Предлагате ми моя собствен кораб?

— Точно така — кимна Джони. — В противен случай ще го унищожа. Достатъчно е да включа маневрените двигатели и да се отделя без предупреждение от вас — при разкъсването на свързващия ръкав вашият кораб ще бъде разхерметизиран. Излишно е да добавям, че пламъкът на соплата от толкова късо разстояние ще е равносилен на мощен енергиен удар върху корпуса на вашия кораб, при което двигателите ви несъмнено ще пострадат сериозно. Подобна възможност не заслужава ли обсъждане?

Черните мембрани на часовоя срещу него потрепваха с трескава бързина. Какво означаваше това — не му понасяше температурата в помещението или Джони бе докоснал някой чувствителен нерв?

— Командоре? — произнесе задъхано той.

— Възможността, за която говорите, е несъществуваща — изграка металическата кутия. — Вие не разполагате с контрол над вашия кораб.

— Грешите, командоре. Аз и моят помощник държим този кораб в ръцете си.

— Нямате никакъв помощник. Войникът, който се криеше във вентилационната шахта, бе заловен и върнат в каютата.

Значи, намерили са и втория морски пехотинец.

— Не говорех за него.

— И къде е този ваш помощник?

— Съвсем наблизо, откъдето следи всичко. Ако искате да научите повече, ще трябва да дойдете на мостика, за да обсъдим размяната, която ви предложих.

Настъпи още една продължителна пауза.

— Добре тогава. Ще дойда.

— Чудесно. — Джони изтри потта от челото си. Май наистина беше много горещо.

— Преди командорът да се качи на борда, ще ни покажете къде се крие вашият помощник — произнесе един от часовоите. Думите му не прозвучаха като молба.

Джони си пое въздух и се подготви за следващата стъпка.

— Разбира се. Моята помощничка е точно тук… — той махна с ръка встрани, за да прикрие едва забележимото свиване на коленните стави.

Миг по-късно подметките му удариха в тавана, той се завъртя във въздуха и още докато летеше, откри огън с малките лазери в пръстите.

Първа, в облак от искри изригна металическата кутия. Двама от войниците се хвърлиха на пода, за да избягнат смъртоносния откос, другите двама успяха да вдигнат оръжията си, които се разпаднаха в ръцете им, под ударите на мълниемета. Последва нов скок встрани и Джони се изправи, насочил пръсти към останалите трима трофти.

— Не мърдайте — викна им той.

Едва ли щяха да го разберат, след унищожаването на единствената връзка с преводача, но жестовете му бяха достатъчно изразителни. И тримата замръзнаха неподвижно, трепкайки уплашено с мембраните си, докато Джони ги разоръжи и прекъсна миниатюрните, подобни на игли микрофони, които носеха в униформите си. После подкара цялата група надолу по стълбите, натика ги в най-близкия склад, заключи вратата и побърза да се върне на мостика. Командорът едва ли щеше да пристигне сам, налагаше се да организира съответното почетно посрещане.

Шумът от приближаващата се през свързващия ръкав група достигна до него доста преди появата на противника — ако се съдеше по стъпките, бяха между десет и петнадесет души. Прикрит в една от нишите за скафандри, Джони ги наблюдаваше през процепа на люка. Не беше трудно да познае кой е главният — намираше се точно в геометричния център на формацията, която образуваше охраната, доста по-възрастен от останалите членове, ако се съдеше по лилавите петна върху шийния му мехур и с множество шарени лентички върху нагръдника на униформата. Отпред и отзад крачеха тържествено по шест стражи, стиснали в ръце бойните си лазери. Групата наближи мястото, където се спотайваше Джони, авангарда го подмина… и в този миг той отмести с рязко движение люка и полетя право напред.

Тежкият метален люк удари един от трофтите в гърба и го отметна напред, разчиствайки необходимото пространство, през което Джони да проникне в сърцевината на формацията. Той протегна ръка, сграбчи командора през гърдите, двамата се завъртяха от инерцията на Джони и се удариха в отсрещната стена. При сблъсъка почти цялата тежест попадна върху гърба на Джони, който прехапа устни от острата болка.

Всички присъстващи замръзнаха на местата си, като кукли след края на представлението.

— Така… — проговори пръв Джони след като си пое дъх. — Да видим сега как ще се почувствате в ролята на заложник, командоре. Ако този термин не ви харесва, нека да кажем, че просто става дума за личната ви безопасност. Сега, ако не искате да пострадате, наредете на хората ви да сложат оръжие.

Все още никой не помръдваше, дванадесетте дула сочеха право към него.

— Казах да оставите оръжията — повтори малко по-заплашително Джони. — Още преди да натиснете спусъците и вашият началник ще бъде мъртъв.

— За тях моят живот няма никаква стойност — произнесе заложникът с металическия тембър на преводача. — Аз не съм командорът, а главният инженер в неговата униформа. Доста евтин трик, който научихме от вас, човеците.

Джони почувства, че устата му е пресъхнала. Той плъзна поглед по редицата от неподвижни трофти, с насочени към него оръжия.

— Лъжеш — произнесе Джони, без да вярва на думите си. — Щом не си командорът, защо още не са открили огън? — Вече знаеше отговора — защото го искаха жив. Също както преди много години на Адирондак. Само че онова, което носеше в себе си, бе твърде ценно, за да им позволи да го получат. Сбогом, Крис, прошепна едва чуто той, докато се приготвяше за последната битка…

— Няма да стрелят — продължи заложникът. — Ти си кобрах от Авентини и дори да те убият, ще продължиш да се сражаваш, докато всички на борда загинат.

— Какво? — погледна го учудено Джони.

— Няма защо да отричаш истината. Всички знаем за доклада.

Какъв доклад? — понечи да попита Джони… и изведнъж се досети.

Макдоналд. По някакъв начин бяха научили за Макдоналд.

Отново огледа кръга от вражески войници, но едва сега забеляза нервно потрепващите им мембрани. Твърда решимост или гняв, бе решил преди малко. Не беше нито едното, нито другото, а страх — най-обикновен, почти неконтролируем страх. Д’арл беше прав, помисли си той. Те наистина се боят от нас.

— Не искам да убивам никого — произнесе тихо, но заплашително той. — Искам само да освободя моите сънародници и да продължа безпрепятствено пътуването си.

— И каква е целта на това пътуване? — разнесе се нечий глас, който идеше откъм близкия край на тунела. Джони обърна глава и забеляза, че до шлюза е застанал още един трофт с осанка и униформа на командващ.

— Да защитавам моя свят, командоре — обърна се към него Джони. — Ако е възможно, с дипломатически средства, ако ли пък не, тогава с военни.

Стражите, които го бяха заобиколили, внезапно заговориха помежду си с бясно потракване на клюновете, а после сведоха почти едновременно оръжията. Без да откъсва поглед от командора, Джони разтвори ръце и освободи своя пленник. Все още не знаеше дали и този път не става дума за някой трик, но политикът в него го съветваше да отвърне на жеста на добра воля с подобен жест.

— Ще преговаряме ли? — попита той.

— Може би — отвърна командорът. — Вие пощадихте живота на някои от моите войници на мостика, след като нищо не ви пречеше да ги убиете. Защо?

Джони се намръщи, осъзнал, че не е готов с отговора на този въпрос. Може би твърде дълго се бе занимавал с политика, където човек никога не убиваше своя противник? Не. Истинската причина бе съвсем обикновена.

— Нямаше никаква полза да ги избивам — отвърна той като сви рамене.

— Войниците-кобрах са създадени, за да убиват.

— Грешка. Създадени сме, за да защитаваме.

Другият замълча, сякаш обмисляше думите му.

— Възможно е да бъде постигнат компромис — рече накрая той. — Или поне, да се започне дискусия. Ще дойдете ли с вашия помощник на моя кораб?

— Да… — кимна бавно Джони. — Всъщност, моята помощничка не е тук. Трудно е дори да се каже, че съществува. Ние, хората, я наричаме госпожа Късмет.

Командорът отново потъна в размишление.

— Мисля, че разбирам — произнесе след около минута. — Щом е така, ще я поканим да ни придружи.

Той се обърна и изчезна в сумрачния тунел на свързващия ръкав. Джони се поколеба за миг, сетне пристъпи зад него. Отзад се разнесоха стъпките на стражата, която го следваше на почетно разстояние.

 

 

Четири часа по-късно Джони стоеше пред шлюза на „Менсаана“. Откъм вражеския кораб се зададоха Рей и Тарвн.

— Добре дошли, господа — посрещна ги Джони, след като ескортът от трофти се обърна в движение и отстъпи към своя кораб. — Капитане, можем да тръгваме веднага, щом наредите да затворят входния люк.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита нацупено Рей с изтънял от уплаха глас. — Никакви разпити, никакви условия… дори не разговаряха с нас, пуснаха ни ей така!

— О, разговори имаше — отвърна Джони. — И то доста ползотворни. Затвориха ли шлюза? Добре. Капитане, проверете дали са готови за включване на главния двигател. И предупредете всички, че скоро ще потеглим.

Тарвн го изгледа с изненадано изражение, но накрая кимна и се отправи към пулта.

— Какво става всъщност? — продължаваше да упорства Рей. — Какво искахте да кажете с това, че имало доста ползотворни разговори?

— Двамата с командора на трофтите обсъдихме някои въпроси и аз успях да го убедя, че е в негов интерес да ни остави да продължим пътя си.

— Сключихте сделка, това ли искате да кажете? — изръмжа Рей. — И какво му предложихте?

— Нещо, което ще обсъдя само с Централния комитет и то след като пристигнем на Асгард.

Рей го изгледа навъсено, а на лицето му се четеше нескрито подозрение.

— Никой не ви е упълномощавал да преговаряте с врага от името на Доминиона.

— Няма нищо — трофтийската Асамблея също не беше упълномощила командора да преговаря с мен. — В този момент палубата под краката им започна едва доловимо да вибрира. — Във всеки случай пълномощията му бяха достатъчни, за да ни освободи без повече приказки.

— Моро…

— А сега, надявам се, ще ме извините. Прекарах безсънна нощ и смятам да наваксам. Лека нощ, господин Рей, оставям на вас да решите как ще опишете инцидента в своя доклад. Уверен съм, че именно вие ще излезете главния герой в окончателния вариант.

Което си беше чисто заяждане, мислеше си Джони, докато крачеше обратно към каютата. Но от няколко часа изпитваше почти непоносими болки навсякъде по тялото и благоразположението на Рей беше последното нещо, което го интересуваше.

Както и някои други неща, с които му предстоеше да се занимава тепърва. Идеи, хрумнали му, докато разговаряше с командора на вражеския кораб. Неща, които би могъл да обсъди с Дру и Хармън… доскоро негови верни съюзници, а за в бъдеще — надяваше се — и приятели.

 

 

Изминаха още две седмици, преди да наближат границата с Доминиона, четиринадесет от най-дългите дни в живота на Джони. Дни, през които нерядко се отдаваше на спомени — за предишната война, за последните няколко щастливи години на Авентини, за онова, което го бе накарало да напусне Хърайзън. Джони почти бе забравил боязливото отвращение, с което гледаха на кобрите редовите граждани на Доминиона и ето че сега, на борда на малкия кораб, отново започна да се сблъсква с него. Може би причината беше и в Рей, който не се скъпеше на намеци за някаква подозрителна сделка, която Джони бил сключил с врага. Единствено Хармън и Дру страняха от общото настроение, но дори и те показваха известна резервираност в общуването си с него. Малко след щастливото избавление Джони ги бе събрал на тайно съвещание и след една продължителна и доста искрена изповед бе изкопчил от тях обещание да го подкрепят с каквото могат в предстоящите официални преговори.

Но не социалната изолация бе най-тежкото бреме, докато траеше последната част от пътуването. Джони осъзнаваше, че държи в ръцете си реален шанс да спре войната, но само ако пристигнат на Асгард преди да се почне стрелбата. И не само на Асгард, а в Централния комитет. Надяваше се, че Джейми ще е в състояние да му уреди спешна среща, защото Рей със сигурност би му отказал всякаква помощ.

Най-сетне „Менсаана“ се приземи на Адирондак, терминалната точка на Коридора… и тогава Рей изигра последния си коз.

— Съжалявам за неприятностите, които трябваше да изпитате по време на завръщането си у дома — обърна се той към пътниците, докато се събираха в преддверието на митницата. — За съжаление, на борда на експресния куриерски кораб, с който ще продължа към Асгард, има място само за мен и капитан Тарвн.

— И за мен, предполагам — добави Джони.

— Опасявам се, че не — отвърна с равнодушно изражение Рей. — Но сигурно ще си спомните, че се качихте на кораба неканен.

Джони го погледна втрещено, без да вярва на ушите си.

— Не можете да постъпите така…

— Не мога ли? — отвърна бюрократът. — Съветвам ви да помислите в какво положение се намирате, Моро. Тук законът е на моя страна.

Джони погледна самодоволната му физиономия — злобната, подигравателна усмивка, която трепкаше на устните му — малкият човек, който изживяваше своя велик миг. Все още не можеше да възприеме напълно смисъла на онова, което ставаше.

— Вижте — поде той, сякаш обясняваше на дете, — това е глупаво и вие го знаете. Комитетът трябва час по-скоро да чуе онова, което научих от командора на т…

— О, да, вашият таен план за спиране на войната, който не споделихте с никого — рече през смях Рей. — Дано най-сетне ви се развърже езика, та да ми кажете поне в най-общи черти за какво става дума. Така ще знам какво да кажа на Комитета.

— Това и очаквах от вас. Въпросът е, че не вярвам да свършите тази работа както трябва. От друга страна, сигурно си давате сметка, че след като ме обричате да остана тук, държейки в себе си информация от изключително значение, съвсем скоро ще се озовете в крайно неприятно положение.

— Ще се справя някак си — отвърна Рей, вдигна ръка и махна на четиримата мъже в армейски униформи, които следяха разговора им отблизо. Военните ги приближиха и заобиколиха Джони. — По интересно е вие как ще се справите — добави той. — Всъщност, за вас ще се погрижат други.

Джони огледа униформените стражи, плъзна поглед по хладните им лица и обозначенията на униформите. „Интеррорум“ — военно контраразузнаване.

— Това пък какво означава? — попита той.

— До Асгард ще пътувате с първокласен военен кораб — успокои го Рей. — След като ви прегледат за хипнотично и подсъзнателно манипулиране.

— Какво? Слушайте, Рей, това е нарушение на гражданските ми права…

— Сам признахте, че сте прекарали няколко часа в компанията на трофтите — прекъсна го сурово Рей. — Все си мислех, дали не са ни позволили да продължим, само защото са ви програмирали за саботаж или убийство.

— През целия си живот не бях чувал по-смехотворно обвинение! — възкликна шашардисано Джони.

— Успокойте се, губернаторе. Смехотворно или не, ще трябва да изтърпите необходимите превантивни процедури. До няколко дни ще ви пуснат. Толкова ще е необходимо за пълното изследване.

Джони стисна зъби. Рей беше подготвил грижливо удара си.

— И докато аз лежа под проклетия ви биоскенер или каквото е там, току-виж трофтите започнали война, която все още може да бъде предотвратена. Това не ви ли мина през ум?

За миг на лицето на Рей се появи колебание.

— Не мисля, че съществува подобна опасност. Имате достатъчно време да стигнете Асгард. — Той се усмихна презрително. — Надявам се. Е, добре, отведете го.

За един кратък миг Джони бе завладян от примамливото желание да се освободи от своя ескорт. Но стражата вероятно разполагаше с подкрепление някъде наблизо, а и наоколо имаше твърде много невинни цивилни граждани, които биха могли да пострадат. Накрая въздъхна и се остави в ръцете им.

 

 

Първата част от изследването, доколкото си спомняше от лекциите в учебния център, се състоеше в определяне нивото на „психологически контрол“. За целта изследваният субект се оставяше за няколко часа затворен в самостоятелна килия, докато скритите наоколо датчици и монитори събираха нужната информация. Един от страничните, но желани ефекти, беше, че изследваният постепенно губеше равновесие пред мисълта за неясното бъдеще, което го очакваше.

За Джони тези изгубени в безсмислено очакване часове бяха като финални секунди преди взрива на бомба. Поне десетина пъти си помисли дали да не си пробие път навън, да отвлече някой малък звездолет, но се отказваше, заради всички възможни непредвидени обстоятелства, които можеха да му попречат. Към края на втория час размишленията му бяха прекъснати от нарастващи болки. Той повика охраната и получи уверенията, че лекарствата, които взема редовно, ще му бъдат върнати веднага след приключване на изследването. Безсмислено беше да протестира, не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава как завладелия го първоначално гняв постепенно се заменя от страх. Съвсем скоро щеше да изгуби напълно всякаква способност за действие… а станеше ли веднъж това, щеше изцяло да зависи от милостта на Рей.

Някъде към края на третия час зад прозореца се мярна сянка, а секунда по-късно зад вратата се разнесе тихо изщракване.

Джони се извърна, напрягайки неволно мускули, но вратата не се отваряше. В замяна на това в процепа близо до пода се беше образувала полукръгла ниша, в която имаше поднос с храна.

Часовоят надникна през прозорчето.

— Благодаря — кимна Джони, изправи се и вдигна подноса. Ако можеше да вярва на обонянието си, храната беше сготвена по адирондакски, спомен от времето, когато бе живял тук.

— Няма защо — отвърна часовоят. После се подвоуми. — Наистина ли сте воювали на Адирондак?

Джони застина, вдигнал лъжица към устата.

— Да — призна той. — Вие местен ли сте?

Другият кимна.

— Роден и израснал на Данимор. В коя зона воювахте?

— Край Кранач. — Мрежата на прозорчето му пречеше да определи точната възраст на часовоя, но ако се съдеше по гласа, нямаше повече от тридесет години. — Изглеждате ми твърде млад, за да помните войната.

— Помня достатъчно. Имам близки, които загинаха в Париж, по време на бомбардировката. — Той прехапа устни при спомена. — По онова време чичо ми живееше в Кранач. Познавате ли Роб Делано?

— Не. — В ума му нахлуха спомени за хора, което беше познавал… и заедно с това му хрумна една идея. — Я ми кажете, коя степен изолация ми е наложена?

— Какво ви интересува — дали можете да приемате посетители?

— И най-вече, дали мога да позвъня. На тази планета има немалко хора, които бих желал да видя. Така и така съм тук, мислех си, че ще мога да им позвъня и да ми кажа „здрасти“.

— Ами… още малко и това ще ви е позволено.

— А бихте ли ми намерили някакъв указател или справочник, където да открия имената им? — не изпускаше шанса си Джони. — Да ви призная, това наложено усамотение наистина ми действа на нервите. Пък и щом не е задължително… Поне мога да чета, нали?

Часовоят сбърчи замислено вежди, сетне кимна.

— Не съм съвсем сигурен, ще попитам капитана.

— Не забравяйте да му напомните за поста, който заемам.

— Тъй вярно, сър. — Часовоят изчезна.

А Джони отново се съсредоточи върху вечерята. Все още не знаеше какво ще излезе от тази работа — най-вече от възможността да установи връзка с някой от старите си приятели, но все щеше да измисли нещо. Ако не друго, поне щеше да научи, докъде се простира невидимата ограда, зад която го бе поставил Рей.

Тъкмо приключваше с яденето, когато часовоят се върна.

— Капитанът го нямаше — обясни той зад непроницаемата мрежа и пъхна през процепа малък компютърен справочник. — Но като се има пред вид, че сте висш правителствен чиновник и прочие, реших, че нищо не пречи да ви намеря това.

— Ужасно ви благодаря — отвърна Джони, докато прелистваше екрана на справочника.

— Обхваща Кранач, Данимор и още десетина по-малки селища наоколо — обясни часовоят. Той помълча и неочаквано смени темата. — Разправят, че трофтите направо пълнели гащите заради вас.

Нещо в тона му привлече вниманието на Джони.

— Сигурно е било така. Разбира се, нищо нямаше да се получи без помощта на местните.

— И обратното. Чухте ли, че през следващата война нямало да има кобри?

— Не, но не съм изненадан — отвърна мрачно Джони. — Какво, този път армията ще разчита само на съпротивата, така ли?

— Нещо такова — призна неохотно часовоят. — Е, също на рейнджърите и група Алфа, част от които са базирани тук. Те щели да организират съпротивата.

Джони кимна, най-сетне беше разбрал накъде бие часовоят.

— Май сте се поизплашили, а? Да, войната, наистина е… всъщност, дано поне тази ни се размине.

— Да, чух че онези от „Интеррорум“ говорят за същото. Споменаха, че ако някой се опита да въздейства хипнотически на кобра, тя щяла да избухне.

— Нищо подобно. Веднага след края на войната демонтираха самовзривяващите се устройства. Ако става дума за мен, никой не ми е въздействал хипнотически.

— Така смяташе онзи от Комитета, Рей или как беше там.

Джони се засмя горчиво.

— Рей е един късоглед идиот, който ближе наранената си гордост. Почти насила го накарах да ме вземе от Авентини, а след това му спасих задника, когато трофтите плениха „Менсаана“. И това е наградата за усилията ми.

— Но откъде можете да знаете със сигурност, дали не са ви манипулирали?

— Има как. Една хипнотична манипулация изисква субектът да бъде поставен в безсъзнателно или полубезсъзнателно състояние, а аз разполагам с вътрешни сензори, които ще ме алармират, ако бъдат направени подобни опити с химически, оптически или звукови агенти.

Часовоят кимна.

— Рей знаеше ли за това?

— Не ми даде възможност да му го съобщя.

— Разбирам. Е… ще намина пак след малко, когато свършите със справочника.

— Отново благодаря — подхвърли Джони, но другият си беше отишъл. Интересно, помисли си Джони, за какво бе всичко това? Просто приказки, измъкване на допълнителна информация или…? Дали пък Рей не бе решил да остане още няколко часа, за да види какво още може да научи от него? Ако беше така, тогава очакването щеше да е напразно. Джони постави справочника на колене и го програмира на търсене.

Вайсман, Дейн, Нунки, имена на хора, които му бяха давали убежище, воювали бяха редом с него — на живи и мъртви… които се стичаха през коридорите на паметта му в безкраен и мъчителен поток. Близо половин час прелиства с вдървени пръсти електронните страници на справочника, още час му беше необходим, за да се увери напълно в онова, което първоначално сметна за невъзможно.

Нито един от хората, които познаваше, не беше вписан в справочника.

Той втренчи невярващ поглед в миниатюрния екран. Наистина, Адирондак беше периферен свят, тук всичко все още се строеше, хората бяха в непрестанно движение, но дори след двадесет и шест години поне някой от едновремешните му приятели трябваше да живее наблизо!

Все още се опитваше да открие рационално обяснение, когато зад вратата се разнесе шум. Бравата изщрака и той едва успя да скрие справочника, преди вратата да се отвори. На прага застана млада жена.

— Губернатор Моро?

Той кимна.

— Надявам се, че сте някой, който ще оправи най-сетне тази бъркотия.

По лицето й премина нещо, което така и не успя да определи.

— Не съвсем. Благодаря ви — подхвърли жената през рамо към стоящия зад нея часовой. — Ще ви повикам, когато свърша.

— Добре, докторе. — Вратата зад нея се затвори.

— И така, губернаторе, приключихме с анализа на лекарствата, които вземате — тя бръкна в малката чантичка на колана си и извади двата флакона, които му бяха отнели при обиска. — Предполагам, че ще пожелаете да вземете обичайната доза, преди да започне прегледът.

— Какъв преглед? — смръщи вежди Джони.

— Най-обикновен. Вземете си лекарствата, ако обичате.

Той я послуша, а междувременно жената се настани на койката отсреща.

— Сега ще направя някои измервания — предупреди го тя и извади малък цилиндър от чантата. — Стойте неподвижно и не говорете.

Тя включи миниатюрния уред и стаята се изпълни със странно, почти неприятно бръмчене.

— Доста сте се променили — продължи жената. — Не бях сигурна, че сте вие, докато не заговорихте.

— Какво?

— Моля ви, говорете без да движите устните си. — Тя плъзна уреда по гърдите му, без да откъсва очи от дисплея.

Джони почувства, че на челото му избива студена пот. Отново му мина през ума, че го подлагат на изпитание. Ако е така… значи залогът е скочил много високо. Дори пасивното сътрудничество с жената си заслужаваше риска.

— Коя сте вие? — промърмори той, като се стараеше да не движи устни.

Очите й за първи път срещнаха неговите и колкото и да беше странно, на устните й се появи закачлива усмивка.

— Забрави ли своята малка ученичка по геометрия, Джони?

Геометрия?

— Дениз? Дениз Толан?

Усмивката й стана още по-широка.

— Знаех си, че не съм се променила чак толкова. — Изведнъж лицето й отново стана сериозно. — Сега, кажи ми какво правиш във военния затвор?

— Официално съм тук, защото разговарях с трофтите за евентуалния мирен договор и с това, според някои, съм заплашил безопасността на Доминиона. В действителност ме тикнаха, защото настъпих един дребен човек по мазола.

— Мир, значи — повтори Дениз, сякаш опитваше вкуса на тази дума. — И нещо положително излезе ли от тези преговори?

— Не бяха точно преговори, но мисля, че открих начин да предотвратя войната. Стига да успея навреме да известя за това Централния комитет.

— Което очевидно не можеш да сториш оттук — довърши тя и го огледа с преценяващ поглед. — Колко време ще те държат?

— Рей спомена за няколко дни. Но той сигурно вече е на Асгард и никой не може да предвиди какво ще предприеме Комитетът, след като им съобщи, че сме били задържани от военен кораб на трофтите.

— Искаш да кажеш, че биха могли да обявят война само заради това?

— Ти ще ми кажеш дали е възможно, предполагам, че познаваш по-добре от мен навиците на тукашните политици.

Дениз прехапа замислено долната си устна и за известно време в килията се чуваше само тихото бръмчене на нейната сонда. На два пъти тя пренастройва инструмента и Джони забеляза, че лицето й придобиваше все по-тревожен изглед.

— Добре — прошепна накрая тя. — Ето какво ще направим. Ако може да се вярва на сондата, има данни за аневризъм на чернодробната артерия — това е достатъчно за да ни допуснат в болницата за по-сериозни изследвания. Дано да ни стигне, за да те измъкнем оттук. — Без да чака отговор, тя изключи сондата и повика часовоя.

Капитанът не беше особено ентусиазиран от предложението й за прехвърляне на задържания в болница, но съдейки по разтревожените му погледи, той наистина приемаше кобрата за важна персона. Само след петнадесет минути Дениз и Джони поеха към болницата, заобиколени от подсилена охрана.

Прекарал последните двадесет и шест години на Авентини, един далечен колониален свят, Джони остана дълбоко впечатлен от напредъка, който бе извършила медицината за изминалия период. Отначало го подложиха на обстойно сканиране, през време на което имаше възможност да се любува на най-различни холографски разрези на собственото си тяло, увеличени десетки и стотици пъти детайли, с успореден структурен и биохимичен анализ. Дениз боравеше с лекота със сложната апаратура и не след дълго успя да му покаже едно уголемено и пречистено изображение на доскоро предполагаемият аневризъм.

— Налага се да го оперираме — обясни тя на часовоя, който не се отделяше на крачка от Джони. — Ако имате възражения, свържете се незабавно с вашите началници и вижте дали ще предпочетат някой конкретен хирург или оставят избора на нас. А междувременно аз ще го въведа в анестезия и ще му включа вазодепресорен препарат, за да облекча налягането в аневризма.

Часовоят кимна и включи телефона. Отнякъде се появи плъзгаща се над земята платформа, която малко приличаше на ковчег, може би заради платното, с което беше покрита. Поставиха Джони на платформата, съблякоха го, а Дениз инжектира нещо в рамото му и го остави да диша през кислородна маска.

— Това пък за какво е? — попита часовоят, като сочеше полупрозрачната маска върху лицето му.

— Има нужда от допълнителен кислород, за да компенсира отслабеното кръвообращение — обясни тя. — В коя стая, сестра?

— Триста и седем — отвърна сестрата, която бе докарала масата. — Бихте ли се отдръпнали… благодаря ви.

Тя тласна лекичко платформата и Джони се понесе по безкрайния лабиринт на болничните коридори, придружаван от Дениз. Маската му пречеше да различава ясно предметите наоколо и разбра, че са стигнали стая „307“ едва когато Дениз му каза.

— Вие ще чакате тук — нареди тя на часовоя. — Вътре не сме предвидили място за зрители.

Междувременно подвижната платформа беше избутана в стаята. Поставиха я успоредно на приготвеното вече легло, покрито с прозрачен капак, а Дениз и сестрата застанаха от двете му страни и се приготвиха да го прехвърлят. Застанала с гръб към часовоя Дениз напълно скриваше Джони от погледа му. Тя протегна ръце… и изведнъж Джони беше обгърнат от непрогледен мрак.

Изминаха няколко изпълнени е напрежение секунди, преди да осъзнае какво точно бе станало. Дениз и сестрата бяха завъртели подвижния горен край на платформата и Джони се бе озовал в кухата й вътрешност. Отпърво чуваше само приглушени гласове, сетне платформата потегли в неизвестна посока… отново гласове и този път тихото бръмчене на асансьора…

Когато го завъртяха в обратна посока, оказа се, че са в просторен подземен гараж.

— Побързай — прошепна задъхано Дениз, докато разкопчаваше презрамките, с които го бяха пристегнали за масата. — Трябва да напуснеш планетата, преди да са разбрали, че те няма в леглото.

— А кой остана там? — попита Джони, докато подтичваха към сивата кола, паркирана наблизо.

— Фриц — медицински робот от болницата. — Тя се настани зад волана и пое дълбоко въздух. — Ще мине известно време, преди да проверят кой е под маската.

— Искаш ли аз да карам? — предложи Джони, забелязал уплахата й.

Тя поклати глава.

— Все някога трябва да свикна с тези неща. Защо не още сега?

Напуснаха гаража през рампата и се смесиха с доста оживеното вечерно движение.

— Къде отиваме? — поинтересува се Джони след известно време.

— Има един товарен кораб, който потегля за Палм след два часа — обясни му тя. — Видяхме доста зор, докато получим празен хангар, в който натоварихме малка космическа яхта, заедно с пилота. На него ще кажеш къде и кога би желал да напуснеш кораба.

Джони кимна, все още замаян от бързината, с която протичаха събитията.

— Мога ли да попитам на кого трябва да благодаря за всичко това?

— Наистина ли искаш да знаеш? — отвърна тя с въпрос на въпроса.

— Да — кимна сериозно той.

Тя въздъхна.

— Добре. Първо, можеш да се успокоиш — ние не сме престъпна група или нещо подобно. В известен смисъл дори се явяваме нещо като представители на Обединеното командване. — Тя се засмя. — Въпреки че това може да претърпи някои промени, след последния случай. Тук ни наричат Нелегална отбранителна мрежа, с други думи това е организацията, която ще продължи делото на моите родители и на вас, кобрите, ако избухне нова война. Само дето този път няма да разполагаме с кобри.

— Нещо подобно чух и от един от охраната в затвора — промърмори Джони. — Той ли ти съобщи за мен?

Дениз го погледна изненадано.

— Виждам, че бързо схващаш — всъщност, точно такъв те помнех. Да, той е нещо като свръзка между военните и НОМ, но това едва ли е известно на неговите преки началници. Благодарение на него научихме за задържането ти.

— И как успя да ви убеди, че си заслужавам усилията?

Тя се усмихна огорчено.

— Не се е налагало да ни убеждава. Всъщност, всички, които ни помагат, знаят, че става дума за учебна тренировка. „Освобождаване на затворник под носа на противника — упражнение номер 102“.

— С изключение на теб.

— Джони, може и да съм била само едно хлапе през последната война, но имам достатъчно спомени, за да сънувам кошмари за няколко живота напред. Не ми се иска да го преживявам отново… но ако Доминионът влезе във война, ще се наложи.

— Има и друга възможност…

— Мислиш ли? Да не смяташ, че в Комитета полагат всичките тези усилия, само за да си намират работа? Те знаят, че Адирондак ще е първата цел на трофтите, а всички имаме представа колко ги бива да ни защитават. Истината е, че вече са ни отписали, зачеркнали са ни от списъка. И то ей така, без никакви усилия. — Тя млъкна за миг и си пое дъх. — Съжалявам, Джони. Сигурна съм, че Авентини значи много за теб. Но аз просто не мога да пожертвам Адирондак, а също Силвърн и Иберианд, независимо какво ще спечели от това останалото човечество.

— Няма за какво да съжаляваш — увери я той. — Нито една планета не би трябвало да воюва за свободата си два пъти през време на едно поколение.

Дениз уморено поклати глава.

— Не знаеш и половината от истината. Хората тук все още не са се примирили… След войната излязоха доста книги, спомени, в които нерядко се изреждаха имената на членовете на нелегалните организации. А после Обединеното командване реши, че животът на тези хора може да бъде изложен на опасност, ако трофтите се върнат отново и ето защо преди около пет години започна програма за подменяне самоличността на всички тези хора. Дори аз едва успях да открия собствените си родители, да не говорим за техните приятели.

Далеч напред Джони вече различаваше силуета на контролната кула, а по-нататък се простираше самият космодрум.

— И пилотът ли мисли, че става дума за тренировъчно упражнение?

— Теоретически. Но Дон е достатъчно умен, за да се досети, че нещата са по-сериозни. Както и да е — ще имате няколко дни, за да го обсъдите. — Тя го погледна замислено. — Май наистина никак не обичаш да поверяваш живота си на непознати? Старите навици умират трудно.

— Не толкова трудно, колкото си мислиш — отвърна Джони. — Помниш ме с очите на десетгодишно момиче. Но дори тогава неведнъж се налагаше да разчитам на хора, които не познавам.

Което, разбира се, не беше точно отговор на нейния въпрос. Той наистина не обичаше да зависи от други, особено, когато залогът беше толкова висок.

Но с течение на времето щеше да привикне.

 

 

— Канцеларията на комисар Ванис Д’арл — произнесе отегчен глас от екрана но видеофона.

— Джейми Моро, ако обичате — помоли любезно Джони, като следеше внимателно реакцията на секретарката. Готов бе да прекъсне връзката при първия сигнал, че са го разпознали.

— Кой го търси, моля?

— Тиги Стилман — бях градски наместник в неговия роден град. Кажете му, че е важно.

— Почакайте минутка. — Джони задържа напрегнато дъх. На екрана се появи часовник и започна да отброява секундите. Джони реши да изчака две минути, над този период съществуваше възможност жената да е предупредила полицаите и тогава трябваше час по-скоро да напусне района.

— Здравей, Джони.

Джони вдигна очи към екрана. Дори и да беше изненадан, че го вижда, Джейми не го показа с нищо.

— Здравей, Джейми — отвърна предпазливо. — Аз…

— Линията е чиста — успокои го брат му. — Добре ли си?

— Добре съм, но се нуждая от помощта ти. Трябва да…

— Да, вече зная всичко. По дяволите, Джони, не виждаш ли как си го загазил?

Джони почувства ледени тръпки по гърба си.

— Защо?

— А ти защо мислиш? — Джейми махна ядосано с ръка. — Няма значение, прави каквото щеш. И без това накрая двамата ще сърбаме попарата.

Джони изскърца със зъби.

— Намирам се в един обществен видеофон на улица „В’алтер“, в северния край на парка „Карли“.

Джейми въздъхна.

— Добре. След половин час съм при теб. Няма да мърдаш никъде — разбра ли?

— Разбрах. Джейми… благодаря ти.

Чертите на Джейми се посмекчиха, а на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Да. Скоро ще се видим.

Джейми пристигна точно след двадесет минути. Макар да не познаваше последните модни тенденции, Джони бе готов да се закълне, че колата му е модела на годината.

— Много е хубава — промърмори той, докато се настаняваше на предната седалка. — Поне едно ниво над старата таратайка на тате.

— Няма да изглежда дълго така, ако ни забележи някой — отвърна Джони, докато маневрираше колата по доста оживената улица. — Имаш късмет, че те търсят само военните. Какво си намислил този път, да го вземат дяволите?

— А ти какво очакваше, да седя със скръстени ръце, докато онзи помпозен кретен Рей даде началото на войната?

— Че Рей е един самовлюбен кретен, в това не се съмнява никой. Но едва ли би сторил нещо подобно, като знам как трепери за кожата си. Вече беше уредил транспортирането ти с кораб на Звездните сили, веднага щом изтече карантинния период. Още преди четири дни щеше да си тук — само един ден след него.

Джони неволно сви ръцете си в юмруци. Наистина ли беше преценил погрешно намеренията на бюрократа?

— Дявол да го вземе — прошепна той.

Джони въздъхна.

— А сега, вместо да те отведат пред Комитета, за да им разкажеш какво е станало на кораба, ти си първи в списъка на издирваните. Не зная дали Рей е вярвал в дрънканиците си, че си сключил тайна сделка с трофтите, но лекотата, с която твоите приятели те измъкнаха, кара някои хора да се чувстват притеснени. Как, всъщност, организирахте цялата тази операция?

— Не бях аз — призна Джони. — Добре де, съгласен съм, че този път прекалих. Но това не променя необходимостта час по-скоро да се срещна с Комитета.

Джейми поклати глава.

— Никакъв шанс. Няма да успееш да преминеш и първата врата на Купола.

Джони едва сега забеляза, че се движат към покрайнините, а не към центъра на града.

— Къде отиваме?

— В извънградското имение на комисаря Д’арл.

Джони почувства, че устата му пресъхва.

— Защо?

Джейми му хвърли мрачен поглед.

— Нали току-що каза, че искаш да разговаряш с някого? Комисарят се съгласи да те изслуша.

— В неговото собствено имение? — Където Джони можеше да изчезне, ако е необходимо — безшумно, без следа.

Джейми въздъхна отново.

— Виж какво, братле. Известно ми е, че не се погаждате хич с комисаря, но това е единственият начин да кажеш, каквото имаш да казваш. Трябва да знаеш, че на цялата територия на Купола няма да намериш по-внимателен слушател. — Той хвърли поглед на Джони. — Хайде, отпусни се. Зная какво ти е, мислиш, че цялата вселена е срещу теб, но ако не можеш да се довериш на по-малкото си братче, тогава кой ти остава?

— Май си прав — призна неохотно Джони и се засмя.

— Разбира се, че съм прав. А сега — имаме не повече от час, за да ми разкажеш всички новини от живота на нашия фамилен клон на Авентини. Така че започвай.

 

 

По площ извънградското имение на Д’арл сигурно надхвърляше целия град Капитолия. Кой знае защо Джони си спомни за имението на стария Тайлър на Адирондак. Вероятно заради засилените мерки за сигурност. Шест поредни пъти въоръжени до зъби постове спираха колата за проверка и всеки път Джони засичаше със звуковите и оптически усилватели скрити в близките храсти подкрепления и роботизирани оръжия. Но изглежда ги очакваха, защото ги пропуснаха без повече въпроси.

Къщата вземаше ума на посетителя още с външния си вид, а вътрешната й подредба носеше познатите следи на умерен разкош и лукс, които Джони бе забелязал на кораба на Комисаря преди доста години. Те говореха малко и за характера на човека, който живееше тук — човек, познаващ добре силните страни и недостатъците на обкръжаващия го свят и умеещ да ги използва.

Д’арл вече ги очакваше в неголям кабинет, обзаведен по-скоро за работа, отколкото за посрещане на гости. Когато влязоха, вдигна глава, махна им мълчаливо към креслата и завъртя своето към тях. Докато се настаняваха, комисарят разглеждаше Джони.

— Е, губернаторе — поде той, — все още сте губернатор, нали? Голяма бъркотия сте забъркали с това ваше дипломатическо пътуване. Предполагам, брат ви вече ви е запознал с последствията от доста зрелищното ви бягство от Адирондак, така че ще го подмина без повече коментари. Кажете ми сега, заради какво точно решихте да се излагате на удари?

— Разполагам с информация за Асамблеята на трофтите, за която вероятно не знаете — отвърна невъзмутимо Джони. — А също и с реална възможност да предотвратя войната. „Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби“ — не помните ли своето кредо?

Д’арл изкриви устни в огорчена усмивка.

— Наблюдавам определен напредък в политическите ви умения, губернатор Моро. Добре, да започнем отначало — защо преди малко нарекохте Империята на трофтите Асамблея?

— Защото така я наричат самите трофти и защото тя е такава. Няма централизирано управление, във всеки случай нищо, което да наподобява Комитета или Купола. Асамблеята не е нищо повече от свободна федерация на демесни — групи от две до четири планети.

Д’арл сбърчи вежди.

— Простете моя скептицизъм. Нима искате да кажете, че някакво сборище от различни по характер и управление планетни системи, обединени от взаимен интерес, е в състояние да задържи цялата военна мощ на Доминиона за период от три години?

— Точно така, само че не съм споменавал нищо за взаимен интерес.

Д’арл поклати глава.

— Ако такъв интерес липсваше, несъмнено между отделните демесни щяха да възникнат противоречия.

— Освен ако не съществува нещо по-важно от тези противоречия. Като например, инвазията на някоя чужда раса. Ние.

— Джони, не ние, а трофтите започнаха тази война — намеси се Джейми. — И това не е само официална версия — виждал съм записите.

— В такъв случай, може би си виждал и записите от изследователска експедиция 471 до Скорпий? — отвърна Джони. — Тъкмо тя, според трофтите, е причината за избухването на войната.

Д’арл понечи да отговори, но вместо това се обърна към компютъра, поставен на една ниска масичка до креслото.

— Не помня да съм срещал нещо подобно — рече Джейми.

— Става дума за една двойна звезда със собствена планетарна система, която изглеждала подходяща за добив на различни метали — обади се Д’арл. — Съдейки по информацията в компютъра, първите сондирания са приключили близо десет години преди да бъде нападнат Силвърн.

— Да, сър — кимна Джони. — Толкова е било необходимо на засегнатите демесни, за да убедят останалите, че войната е неизбежна.

Д’арл седеше неподвижно, зареял поглед в екрана на компютъра и потропваше замислено с пръсти по облегалката на креслото.

— Искате да кажете, че Комитетът е бил напълно сляп през последните тридесет години — произнесе накрая той.

Джони сви рамене.

— Трофтите едва ли щяха да дадат гласност на един инцидент, благодарение на който са разкрили своята сериозна военна изостаналост. Последвалите събития вероятно само са затвърдили представите им за начина, по който Доминионът решава своите проблеми. Известна ли ви е числеността на групата, която са изпратили на мирните преговори след войната?

Д’арл отново се съсредоточи върху компютъра.

— Присъствали са… почакайте да видим… двадесет и шест официални представители, плюс осемдесет и четири помощници и обслужващ персонал.

— Двадесет и шест. А колко изпрати Доминионът — десет?

— Дванадесет — помня, че тогава комисарят Х’орм дори изрази опасения да не сме раздули прекалено групата. — Той погледна озадачено Джони. — Двадесет и шест демесни?

Джони кимна.

— По един от всяка гранична система, само онези, чиито територии са били заплашени от заселване. Но на следващата година сте започнали преговорите за Коридора и тогава засегнатите демесни са били над осемдесет.

Д’арл вече бягаше с пръсти по клавиатурата.

— Сто и шест официални представители — обяви той и бавно поклати глава. — Точно осемдесет повече.

— Обърнете внимание и на още един факт — продължи Джони в последвалата тишина. — Командорът на кораба, който ни освободи, очевидно е имал необходимите пълномощия да взима подобни решения, стига да се намерят достатъчно причини, за да го стори. Сега си спомням, че когато ме заловиха по време на войната, офицерът ме остави жив, въпреки изричната заповед всички пленени кобри да се разстрелват на място. Джейми, мисля че съм ти разказвал тази история.

Младият Моро вдигна глава.

— Да, спомням си… но не разбирам къде е обяснението. Говориш за някаква федерация от иначе автономни полуфеодални княжества, наречени демесни, но ако някой опита да организира всичко това под единно военно командване, резултатът най-вероятно ще е пълен хаос.

Джони вдигна рамене.

— Аз също не го разбирам напълно — призна той. — Според командора, съществувала строга йерархия, основана на взаимно уважение и подчинение в зависимост от личните постижения на всеки един от тях. Той твърдеше, че системата функционирала гладко, без никакви сътресения, но на мен всичко това продължава да ми звучи като магия.

— Добре де — надигна се Д’арл. — Да приемем за миг, че е истина. Тогава какво?

Джони се извърна към него.

— Тогава, за да се избегне войната, ще е необходимо единствено да бъде премахнат онзи фактор, който принуждава демесните да се обединят. В случая, това е Коридорът.

— Изключено — произнесе с нетърпящ възражение тон Д’арл. — Последното решение на Комитета е да запазим Коридора на всяка цена — дори ако трябва да воюваме с трофтите.

— Всяко решение е предпоследно — възрази Джони. — Всъщност, целта на това решение е била да се предпази Авентини от евентуална атака. Хубаво, но сега вече разполагаме с далеч по-добра възможност да оцелеем, при това без вашата подкрепа и ако цената, която трябва да заплатим, е загубата на връзка с вас, ние сме съгласни да го сторим.

— Съгласни сте, значи — рече Д’арл. — И какво ще стане, когато вашите машини и електроника започнат да се развалят? Авентини не разполага с достатъчни промишлени ресурси, за да ги поддържа.

— Не, но трофтите ги имат. Бихме могли да търгуваме с тях, също както правите и вие.

— Нашият търговски обмен беше почти незначителен, главно с разузнавателна цел…

— О, стига — прекъсна го Джони. — И двамата знаем за какво говоря. Всички ваши транспортни кораби за Авентини са спирали съвсем редовно на техните станции. В противен случай защо щяха толкова дълго да мълчат засегнатите демесни? Те са получавали стоки и информация, които иначе е трябвало да купуват — с доста голяма надценка, от своите съюзници по границата.

Д’арл го погледна с кисело изражение.

— Така е, от години се опитваме да сложим край на тази нелегална търговия.

Джони разпери ръце.

— Каква по-подходяща възможност?

Д’арл въздъхна.

— Губернаторе, вие все още не разбирате напълно политическите затруднения, пред които сме изправени. Комитетът е приел определена позиция, не можем да се откажем от нея без належаща причина.

— Ами измислете някаква — отвърна Джони, загубил търпение. — Вие сте професионален политик — можете доста умело да смесвате лъжата и истината, за да получите търсения резултат. — Лицето на Д’арл потъмня, но Джони не му обърна внимание. — Авентини не желае война, трофтите също, не я искат и вашите хора. Не мога да разбера, толкова ли е кръвожаден този ваш Комитет, че никой не е в състояние да го разубеди?

— Джони! — извика Джейми.

— Няма нищо, Моро, ще се справя — успокои го Д’арл. — Губернаторе, утре ще запозная Комитета с препоръките ви. Това е всичко, което мога да сторя за вас.

— И какво ще промени това? Там всички са на вашето мнение.

— Готов съм да защитавам всяка добре подплатена политическа причина за затваряне на Коридора — продължи Д’арл. — Но трябва първо да ми я намерите.

— Искате солидна политическа причина? Добре, ще я имате още сега. — Джони се изправи и продължи, като се мъчеше да преглътне надигащия се в него гняв. — Какво според вас, ще предприеме Комитетът, ако някой официален представител на Авентини застреля един от неговите членове?

— Джони! — този път Джейми Моро скочи на крака.

— Сядай, Джейми. — Джони не откъсваше очи от Д’арл. — Слушам ви, комисарю. Ще последват икономически санкции за колониите или по същество — затваряне на Коридора, нали?

— Нещо такова — призна неохотно Д’арл. — Но вие едва ли бихте ме застреляли хладнокръвно само заради това.

— Не бих ли? „Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби“ — не помните ли? Какво значение, че аз или вие ще бъдем пожертвани? Що се отнася до мен, знаете, че имам и лични причини — заради всичко, което направихте със стотици авентински момчета. Това е напълно достатъчно, за да ви убия. Назад, Джейми.

Но брат му не обърна внимание на заповедта. Той пресече кабинета, свел глава и застана между двамата. Известно време братята се измерваха с поглед. После Джони протегна ръце и без никакво усилие вдигна брат си във въздуха, завъртя се и го премести встрани. Краткият изблик на гняв беше утихнал, оставяйки само непоколебимо убеждение и хладната увереност, че след като е стигнал дотук, връщане назад няма.

— Съветвам ви, комисарю, да вдигнете видеофона и да се свържете последователно с всички членове на Комитета. Умолявайте, настоявайте, припомняйте ако щете услугите, които сте правили, но решението за затварянето на Коридора трябва да бъде прието.

Д’арл не помръдна.

— Под заплахата да бъда убит? Не. Няма да го сторя и заради несправедливото ви отношение към създаването на нов учебен център за кобри на Авентини.

Джони преглътна болезнено, готов да отвърне… и изведнъж разбра.

— Вие не знаете, нали? — попита той, по-скоро огорчен, отколкото ядосан. — Не се ли е случило още с вашите кобри?

— Какво да зная?

Джони бръкна в джоба, извади двата флакона с лекарства и ги пусна в шепата на Д’арл. Комисарят погледна намръщено препаратите, обърна се и изписа имената им в компютъра. Миг по-късно получи отговора, обърна се и погледна Джони в лицето.

— Анемия и артрит — прошепна невярващо той.

— Да — кимна Джони, озадачен от реакцията му. — На колониите почти всички кобри от първото поколение вече си изпатиха в резултат от имплантираните сервоусилватели и керамични пластини. Последните изследвания говорят и за засягане на имунната система. Лекарите ми дават не повече от десет-дванадесет години живот. Това е истинското наследство, останало на Авентини от вашия проект кобра.

Д’арл загледа флаконите в ръката си.

— Тук също имаме подобни случаи, губернаторе. От няколко години започнаха да пристигат съобщения за хронически заболявания при бившите кобри. Все още недостатъчно, за да се направят статистически изводи… лично аз се надявах да е някаква грешка. — Той погледна към втрещеното лице на Джейми. — Прехвърлях докладите на Алверес, Моро — не виждах смисъл да те безпокоя, заради здравето на брат ти.

Джейми дишаше тежко.

— Комисарю… ако това, което Джони каза, е вярно, ако е вярно, че сте подкрепяли тайната търговия с трофтите, само за да държите Коридора отворен, в такъв случай създаването на учебен център на Авентини наистина е било излишно или поне преждевременно.

— Сега вече имаме нужда от тези кобри.

— Не — поклати глава Джони. — Ние ще продължим търговията с трофтите, а след като затворим Коридора, заплахата от война ще отпадне. Те няма да ни нападнат, а можете да сте сигурни, че и ние не ще ги провокираме. Що се отнася до вас, комисарю, правете си сметка — ако войната избухне, не разчитайте значителна част от силите на противника да бъдат блокирани край Авентини.

— Искам да кажа, сър… — поде Джейми, но Д’арл го спря с жест.

— Предавам се, Моро — произнесе уморено той. — Никога не съм казвал, че не желая да ви помагам, а само, че се нуждая от подходяща причина. Сега вече я имам. Извинете ме.

Той се изправи, заобиколи Джони и спря пред едно малко бюро в ъгъла.

— Диспечер — произнесе той, като включи видеофона. — Говори комисар Д’арл. Незабавно пригответе звездолет номер едно за излитане, под командването на Джейми Моро. Списъкът на пътниците и товарът ще бъде уточнен от него. Направление: Адирондак… Благодаря ви.

Той изключи връзката, обърна се и огледа братята.

— Връщам се в Купола, за да дам ход на нещата. Губернаторе, вие и брат ви ще подготвите списък на последните неща, които Доминионът ще изпрати на Външните колонии. Можете да стартирате веднага, щом сте готови, ще се свържа с вас на Адирондак. — Той тръгна към вратата.

— Комисарю… — повика го Джони. — Благодаря ви.

Д’арл се обърна и Джони забеляза изненадан, че на устните му трепка иронична усмивка.

— Ще спра войната, губернаторе. Но запазете благодарностите си, преди да научите как ще го сторя. — Той излезе от стаята и вратата се затвори безшумно зад него.

Джони никога повече не го видя.

 

 

Тук пътищата им се разделяха и двамата го знаеха. Известно време, кратък миг, който им се стори вечност, те останаха край опустялата рампа на „Менсаана“, загледани един в друг. Пръв наруши мълчанието Джони.

— В новините тази сутрин официалният говорител на Авентини изглеждаше доста разгневен от начина, по който Куполът се отнася с Външните колонии.

Джейми кимна.

— И по-лошо ще стане. Докато приключим с работата тук, нищо чудно дипломатическите отношения да бъдат прекъснати напълно — като отговор на Комитета срещу непристойното поведение на колонията.

— С други думи, историята ще хвърли вината изцяло върху Авентини.

Джейми въздъхна.

— Това е единственият начин — единственият политически начин — Комитетът да се измъкне от положението, без да губи своето достойнство. Съжалявам.

Джони погледна към града и го сравни със спомените си от някогашния, почти напълно разрушен Адирондак.

— Няма значение — каза той. — Ще го преживеем, щом е единственият начин да оцелеем.

— Надявам се. Вероятно обаче не си чул другата, тайна причина, заради която Комитетът прие предложението на Д’арл.

Джони вдигна вежди.

— И тя е…?

— Нищо повече от леко променена версия на вашия сблъсък в имението. Той успя да ги убеди, че авентинските кобри могат да се разгневят и да потърсят отмъщение, ако своевременно не бъдат прекъснати връзките с Външните колонии. — Джейми се изкиска доволно. — Чудна работа, знаеш ли. Още от края на предишната война Комитетът си блъска главата над това как да се отърве от кобрите и когато най-сетне откриха начина, трябваше здраво да бъдат сритани в задниците, за да се съгласят.

— Никой не е твърдял, че политиката е последователна — сви рамене Джони. — По-важното е, че стана.

— Значи вече си се запознал с куриерския доклад — кимна Джейми. — Най-интересна ми беше онази част за реакцията на трофтите. Направо са били шашардисани, като разбрали, че доброволно затваряме Коридора.

— Не се учудвам — рече Джони. — Но това едва ли ще доведе до нови прецеденти. Нали знаеш колко трудно постигат разбирателство демесните? — Той погледна към космодрума, надявайки се да зърне за последен път Дениз Толан.

Джейми проследи погледа му и изглежда разгада неговите мисли.

— Едва ли ще я видиш. И без това има достатъчно проблеми с Обединеното командване — намислили са да закрият всички нелегални полувоенни формирования на Адирондак. — Той се засмя, но изведнъж стана сериозен. — Джони нали не си решил да обречеш своя нов свят на бавна смърт, само за да предотвратиш войната? Искам да кажа, тази идея за търговия с трофтите звучи много добре на теория, но досега никой не го е правил.

— Така е, но се надявам бързо да навлезем в тайните на технологиите им, а и с помощта на „Менсаана“ ще можем да общуваме по-бързо с тях. Освен това, не започваме от нулата. — Той потупа с ръка джоба, където държеше списък с подходящи търговски партньори сред трофтите, който му бяха изготвили Дру Куорахайм и Рандо Хармън. — Ще се справим, не бери грижа.

— Надявам се да си прав. От нас доста време няма да получиш нищо.

Джони поклати глава.

— Твърде дълго си бил на Асгард и изглежда си позабравил какво е да живееш на граничен свят. Хърайзън, Адирондак, а сега и Авентини — аз друго и не познавам. Ще се справим, Джейми… ако не друго, поне за да докажем на вселената, че можем.

— Губернатор Моро? — разнесе се глас откъм кораба зад него. — Сър, капитанът ви засвидетелства уважението си. Имаме разрешение от контролната кула за излитане.

С други думи, настъпи време да се сбогуват.

— Пази се, Джони — каза развълнувано Джейми. — Поздрави от мен на всички, разбра ли?

— Как иначе? — Джони пристъпи напред и стисна брат си в здрава прегръдка. Погледът му се замъгли. — Ти също се пази, братле. И… благодаря за всичко.

Две минути по-късно той стоеше на мостика на „Менсаана“.

— Ах… губернаторе — посрещна го капитанът, опитвайки се смутено да прикрие завладелия го ентусиазъм. Всички членове на екипажа бяха като него — млади, пламенни и не особено добре подготвени за онова, което ги чакаше. Но те бяха най-добрите сред доброволците за тази еднопосочна мисия. Последните колонисти, които изпращаше Доминионът — и те, също като „Менсаана“ и нейния товар, бяха прощалният подарък на Д’арл и Комитета. — Всички са по местата си — докладва младият офицер. — Курсът е зададен, разполагаме и със специален пропуск от трофтите, който програмирахме в предавателя. Потегляме веднага, щом наредите.

Джони погледна към монитора, който показваше космодрума и за миг зърна стопяващата се в далечината фигура на Джейми.

— Да тръгваме, тогава — рече той. — Да си вървим у дома.