Тимъти Зан
Кобра (8)

Интерлюдия

За едно опитно, добре обучено око, всички признаци бяха налице.

Не че бяха очевидни. На пръв поглед случайна фраза в един от официалните документи на трофтите до Комитета, почти незабележими маневри на търговски и военни кораби из граничния сектор, уловени съобщения на минтистийци за разузнавателни полети на трофтите — все дребни наглед неща, всяко едно само по себе си не значещо нищо. Но взети като цяло, тези парченца от мозайката водеха до един-единствен и неизбежен извод.

След близо петнадесетгодишен период, през който корабите на Доминиона преминаваха безпрепятствено през територията им, трофтите изглежда бяха изгубили търпение.

Ванис Д’арл присви очи, зареял поглед из звездите над почти невидимия Купол. Не можеше да каже, че е изненадан — близо половината от членовете на Комитета не вярваха, че коридорът ще остане отворен толкова дълго. Звездните сили също, сигурно повече от десет години се готвеха за ответните мерки на противника… и по всичко изглеждаше, че скоро щяха да получат възможност да покажат на какво са способни.

Като че ли негласно всички бяха приели, че първата жертва на войната ще бъде Авентини и нейните две съседни колонии… намиращи се на огромно разстояние от Доминиона. Което означаваше, че ако войната се води само за тях, тя вече е загубена.

А нима имаха друга възможност? Комитетът, който в началото трябваше почти насила да приеме проекта за колонизация, в последните няколко години — през които от новите планети потекоха огромни количества нови минерали и фармацевтични продукти — промени коренно становището си. От друга страна, съгласно споразумението, на военните кораби беше абсолютно забранено да навлизат в територията на трофтите и по такъв начин Доминионът беше лишен от всякакви средства за защита на Авентини — освен с възможността за тотална война в случай, че колонията бъде заплашена от превземане. Заплаха, която тлееше от доста години.

Едва ли съществуваше по-универсално правило в политиката от това, че всяка заплаха рано или късно бива осъществявана.

Д’арл се пресегна и натисна копчето на интеркома.

— Да, комисарю? — попита младежът, чийто образ се бе появил на екрана.

— Приключихте ли с анализа на ботаническата информация от Авентини?

— Да, сър — кимна Джони Моро. — Оставих я на бюрото ви, под название „Авентини бот/физ III“. Занесох я, докато бяхте на съвещанието.

— Благодаря. — Д’арл погледна часовника. — Можете да си тръгвате вече, Моро, ако ми потрябва нещо, ще повикам нощната смяна.

— Да, сър. Позволете да ви обърна внимание, че в магнитната карта има един доста интересен за вас материал, ако съм разбрал правилно какво ви е необходимо. Отбелязал съм го с двойна звездичка.

— Благодаря — повтори Д’арл и прекъсна връзката. Ако съм разбрал правилно какво ви е необходимо? Ако знаех какво ми е необходимо, да съм го намерил отдавна. Все някъде по пътя щеше да се натъкне на търсения отговор. Засега обаче нямаше и следа от универсалното решение, което да свърши работа както тук, така и на Авентини.

Той разрови купчината с магнитни карти върху бюрото, откри картата, оставена от Моро, пъхна я в компютъра и му нареди да открие маркирания с двойна звезда файл. Ставаше дума за анализ на някакво тръстикоподобно растение, наречено блусса, което изглежда обитаваше блатистите райони на Авентини, където се добиваше и един от особено ценните метали на тази планета. Растежен цикъл, екологична ниша, биохимия — той прегледа набързо материала, който Моро беше записал направо от общия журнал.

… биохимичен отговор на промените в климата.

Тук започна да чете по-внимателно. Върна се малко назад и отново потъна в четене. Поиска сведения за климатичните промени на Авентини през последния период на наблюдение, прегледа го внимателно, а след това се свърза с нощната компютърна смяна и й нареди да събере всичко, каквото намери за фауната на колонията и да подготви компютърна симулация. Главният програмист изслуша внимателно условията на симулацията, помисли малко и отговори, че задачата ще отнеме поне няколко часа.

А после не оставаше друго, освен да чака. Да можеше поне този път да открие търсения универсален ключ… но дори тогава ги очакваше дълъг път до пълното разрешаване на проблемите. На всичко отгоре, планът можеше да се окаже неуспешен, дори ако го изпълнеше докрай.

Ако това се бе случило през първите дни след като започна работа в Комитета, вероятно несигурността щеше да го смаже с непосилната си тежест. Но сега, близо десетилетие откакто бе на този пост, емоционалната реакция бе доста по-умерена. Щеше да направи каквото може, да вложи онова, на което е способен, а останалото… останалото зависеше от вселената.

Този път вселената се оказа благосклонна. Когато шест часа по-късно Д’арл се пробуди от краткия си сън, резултатите от симулацията бяха готови.

Всичко беше наред.

Той прочете целия доклад съвсем внимателно. Да, търсеният ключ към загадката наистина беше тук. Кой би допуснал, че ще се крие на подобно необичайно място… по-важното беше, че съществува и само чака да бъде употребен — стига и останалите парчета от мозайката да заемат мястото си. Ако това стане…

Ако се получи, тогава Доминионът щеше да узнае нещо изключително важно — как реагират трофтите при промяна на правилата за игра.