Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кобра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Поредица „Избрана световна фантастика“ №27

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

Лоялист: 2414

Границата между полето и гората беше рязка и права като лазерен лъч, гигантските кипарисоподобни дървета стигаха съвсем близо до оградата, зад която се намираха насажденията. Когато го завладяваше философското настроение, Джони откриваше в пейзажа постоянно присъстващо противоречие, съвсем в стила на будисткия ин-ян мироглед — високо срещу ниско, старо срещу ново, местно срещу създадено от човека. В този момент обаче, беше далеч от склонността за философско съзерцание.

Той прегледа още веднъж бележката, донесена от младежа, застанал пред него в мъчителна и неумела имитация на военна стойка.

— И какво точно означава това? — попита Джони и размаха бележката.

— Струва ми се, че е съвсем ясно, сър… — поде момчето.

— Мога и сам да чета — прекъсна го Джони. — Още едно „сър“, Алмо, и ще се оплача на баща ти от теб. Това, което те питах, е, дали Чалинор наистина те е пратил чак дотук, само за да ме поканиш за срещата? Защото ей тези неща — той потупа окачената на колана му радиостанция, — служат тъкмо за това.

— Сержант Чалинор се опасяваше, че и други могат да научат за срещата, сър… Джони — поправи се припряно Алмо. — На нея ще присъстват само кобри.

Джони внимателно се вгледа в лицето му, сетне сгъна бележката и я прибра в джоба си. Каквото и да беше намислил Чалинор, едва ли бе толкова важно, че да разкарва момчето дотук.

— Кажи на Чалинор — рече той, — че ще гледам да дойда. В последно време в покрайнините на гората се навърта рогат леопард. Ако не го спипам днес, ще трябва да остана тази вечер на пост край плантацията на Чин.

— Сержант Чалинор ми нареди да подчертая изрично пред вас, че срещата е особено важна — настояваше Алмо.

— Както и думата ми — а аз обещах на Чин, че тази вечер ще може да сее на спокойствие. — Джони посегна към слушалката. — Ако искаш, мога да го съобщя лично на Чалинор.

— Не… няма нужда — побърза да го спре Алмо. — Аз ще му кажа. Благодаря ви, че ми отделихте време. — След тези думи той се отправи през полето към мястото, където бе паркирал колата.

Джони го изпрати усмихнато с поглед. На Авентини нямаше кой знае колко деца — първите две групи колонисти бяха останали без потомство, а следващите все още не бяха успели да запълнят тази празнина. Кой знае защо разговорите с Алмо винаги му навяваха тъга. Четирите кобри, разпределени в Благодарност, градчето, в което живееше и Алмо, изглежда напълно олицетворяваха представата за героя, с която растяха малкото на брой момчета. Във всеки случай Джони се радваше на сърдечното приятелство между Алмо и Торд Чалинор. Макар че не знаеше какво да мисли за конкретния случай.

Алмо потегли внимателно, за да не оставя след себе си прашен облак, а Джони се обърна и огледа надвисналите над оградата дървета. После ще обмисля тайнствените послания на Чалинор, рече си той. Нищо чудно просто да са го засърбели ръцете за някоя игра на „плащ и лазер“. Първо да се справи с рогатия леопард.

Той провери дали добре е закрепил радиостанцията на колана, прескочи оградата и потъна в гората.

Дори след седемте години на Авентини, Джони отново се вглеждаше с удивление в огромните листа, през които едва прозираше слънчева светлина. От всичко на тази планета, гората внушаваше най-силно колко малко знае човекът за тукашния свят, който съвсем отскоро бе обявил за своя колония. Гората гъмжеше от най-различни растителни и животински видове, почти всичките неизследвани. Джони задейства слуховите и зрителните усилватели и продължи навътре, като се опитваше да гледа във всички посоки едновременно.

Пукотът на скършения клон някъде зад гърба му бе единственото, но напълно достатъчно предупреждение. Нанокомпютърът мигновено определи, че причината е носещо се във въздуха масивно тяло и още преди мозъкът му да регистрира звука, сервомоторите го изстреляха встрани — буквално изтръгвайки го от огромните нокти, които прорязаха празното пространство, където стоеше допреди секунда. Джони се претърколи, разминавайки се на сантиметри с едно покрито със силнолепнеща смола дърво, завъртя се и приклекна. За миг пред очите му се мярна разтворената паст на леопарда, който отново бе скочил към него и след това компютърът отново пое контрол.

Единственото оръжие, което можеше да използва в изправена позиция, бяха лазерите в пръстите и компютърът вече беше отчел този факт. Два лъча прорязаха въздуха, насочени със смъртоносна точност и разцепиха едрия череп на хищното животно.

Леопардът нададе изпълнен с болка рев, който сякаш предизвика вибрации във всички клетки на тялото, сгърчи лапи и се скри зад острите шипове, с които бе покрит. Но Джони вече се намираше далеч от всякаква опасност. Този път се приземи на няколко метра от хищника, погледна през рамо, готов за действие, но установи с удовлетворение, че животното лежи проснато в калта. В черепа му зееше рана, която би убила на място човек, но леопардът изглежда притежаваше значително по-децентрализирана нервна система. Той се надигна, подпря се на предните си лапи и разпери всичките си налични шипове.

Ослепителният лъч от бронебойния лазер го блъсна право в челото… и този път пораженията бяха повече от достатъчни.

Джони пристъпи към обгорения труп, като се мръщеше от болка в ожулената си страна. Усещаше доста силна топлина в петата и глезена над отвърстието на бронебойния лазер — с времето мястото там ставаше все по-чувствително към употребата му. За първи път го беше почувствал след онова злополучно бягство от имението на Тайлър.

Дори и на Авентини не можеше да се отърве от последствията от войната.

Той се огледа за последен път, извади радиостанцията и натисна бутона за повикване.

— Ариел — обади се координаторът.

— Чин Рестън — поръча Джони.

След миг се разнесе гласът на Рестън.

— Слушам.

— Джони Моро, Чин. Справих се с твоя леопард. Надявам се, че не го искаш препариран. Наложи се да му пробия черепа.

— Да върви по дяволите. Ти как си?

— Ако вземеш много да се безпокоиш — нали знаеш? — отвърна усмихнато Джони. — Добре съм, не можа дори да ме докосне. Ако искаш, ще оставя радиофар, за да наминеш насам, когато се освободиш.

— Чудесна идея. Благодаря, Джони. Наистина ти благодаря.

— Нищо работа. Ще говорим по-късно. — Джони прекъсна разговора и отново потърси координатора. — Кенет Макдоналд — поръча той.

Последва известна пауза.

— Няма отговор — информира го координаторът.

Джони се намръщи озадачено. Както всички останали кобри на Авентини, Макдоналд беше задължен да носи радиостанцията през цялото време. Вероятно се намираше в опасна ситуация — също като тази преди малко — някъде из гората и не желаеше да го безпокоят.

— Запишете съобщение.

— Записвам.

— Кен, говори Джони Моро. Обади ми се при първа възможност — за предпочитане преди тази вечер.

Джони прибра радиостанцията, извади от друго отделение на колана миниатюрен радиоизлъчвател, прекрачи мъртвото тяло и го постави отгоре. За миг погледът му се спря върху предните шипове на хищника. Биолозите от първата група колонизатори все още спореха помежду си дали тези огромни и страшни шипове са предназначени за защита или нападение. Единственият проблем беше, че досега не бяха открили на планетата съществото, срещу което е трябвало да се използват тези шипове. Що се отнасяше до Джони, той се надяваше да е далеч от мястото, когато открият подобно чудовище.

Той задейства отново усилвателите и пое по обратния път.

 

 

Макдоналд позвъни късно следобед, тъкмо когато Джони се бе прибрал във фермата и обмисляше въпроса с вечерята.

— Извинявай за закъснението — започна разговора той. — През целия ден бях навътре в гората — чак отвъд реката — и нарочно изключих телефона.

— Няма проблем — увери го Джони. — На лов за леопарди?

— Аха. Спипах един.

— Аз също. Сигурно някаква сезонна миграция — обикновено избягват да доближават разчистените от нас територии. Май известно време ще си имаме работа.

— Друго не съм и очаквал. Какво те безпокои?

Джони се поколеба. Помисли си, че може би Чалинор е избягвал да разговаря с тях чрез радиовръзка заради съвсем конкретна причина.

— Да си получавал днес някакви необичайни съобщения? — попита той.

— В интерес на истината получих. Искаш ли да се срещнем и да го обсъдим. Чакай малко — Крис ми дава знак. — Чу се нечий друг приглушен глас. — Крис ми каза да те поканя на вечеря. След около половин час в нейната къща.

— Съжалявам, но вече вечерям — излъга Джони. — Какво ще кажеш, ако прескоча веднага, щом приключа?

— Съгласен — отвърна Макдоналд. — Към седем добре ли е? А после може да се надбягваме с колите.

Срещата при Чалинор беше насрочена за седем и тридесет.

— Чудесно — съгласи се Джони. — Ще те чакам в седем.

Джони изключи телефона, взе напосоки един пакет с готова храна от хладилника и го пъхна в микровълновата печка. С удоволствие би се присъединил към Крис и Макдоналд, които бяха сред най-близките му приятели, а и сигурно нямаше да устои на изкушението, ако там беше и бащата на Крис, местният хирург, за нещастие тази вечер го бяха повикали за спешен случай. Но двамата и без това твърде рядко оставаха сами. Макдоналд и Джони трябваше да охраняват близо четиристотин колонисти и почти нямаха възможност да разполагат с времето си.

Освен това, помисли си с горчивина той, още една вечер в компанията на чаровната Крис и току-виж ми се прищяло да я открадна от Макдоналд. Нямаше никакво желание да си създава подобни неприятности. Прекалено много ценеше приятелството му, за да го излага на рискове.

Вечеря без да бърза и пристигна точно в уговорения час. Крис го посрещна, надари го с една от ослепителните си усмивки и го покани в гостната, където Макдоналд се бе изтегнал на дивана.

— Изпусна страхотна вечеря — посрещна го Макдоналд и му махна да седне.

— Затова пък ти си наваксал в мое отсъствие — отвърна Джони. Макдоналд беше близо една глава по-висок от него и притежаваше способността да поглъща огромни количества храна.

— Опитах се. Дай да видя какво си получил.

Джони извади съобщението и му го подаде.

— Същото като моето — кимна Макдоналд след като го прочете и подаде на седналата до него Крис. — Имаш ли представа за какво се касае?

Джони поклати глава.

— Вече няколко седмици „Капка роса“ обикаля из близките планетни системи — може би са се натъкнали на нещо интересно?

— Интересно в смисъл на опасно? — попита тихо Крис.

— Възможно е — отвърна вместо Джони Макдоналд, — особено щом новината все още се държи в тайна между кобрите. Но аз лично се съмнявам — продължи той към Джони. — Ако това беше военен съвет или нещо от рода, щяхме да се съберем в Капитолия, а не в Благодарност.

— Може би се стараят постепенно да разширяват кръга на посветените — за да избягнат излишната паника — предположи Джони. — Не, тогава проблемът нямаше да е толкова спешен. Всъщност, кой ти донесе съобщението? Алмо Пири?

Макдоналд кимна.

— Държеше се ужасно официално. Все ме наричаше „сержант Макдоналд“. Повтори го поне четири пъти.

— Да, и при мен се държа така. Да не би Чалинор да е въвел старата казармена система или нещо подобно?

— Не зная — от седмици не съм ходил в Благодарност. — Макдоналд погледна часовника. — Дали не е време да разкрием картите, а? Какво ще кажеш, ако прескочим до Чалинор?

— Веднага, щом свършите, ще ви чакам тук — каза Крис, когато тръгнаха.

— Може да е доста късно — предупреди я Макдоналд.

— Няма значение — татко също ще закъснее, така че ще ви чакам.

— Добре. Колата е отзад, Джони.

Благодарност беше разположен на двадесетина километра североизточно от Ариел. Макдоналд се настани зад волана и подкара уверено колата, като умело избягваше по-дълбоките дупки и спираше, за да отмести от пътя някой паднал клон.

— Както е тръгнало, няма да се изненадам, ако леопардите започнат да атакуват преминаващите коли — промърмори Макдоналд.

Джони се засмя.

— Достатъчно дръзки са, за да го направят. Като стана дума за дързост, реши ли кога ще се жените с Крис?

— Ами… още не. Май ще поживеем още известно време така, докато преценим дали сме подходящи един за друг.

— Трябва да си се побъркал, ако не я вземеш веднага. Не съм сигурен обаче, дали и на нея ще дам същия съвет.

— Трогнат съм от твоята загриженост — изсумтя Макдоналд. — Само заради тези думи съм готов да те откарам чак до вас.

Къщата на Чалинор беше на отсамната страна на Благодарност, в самия край на разораното поле, което опасваше града. Отпред бяха паркирани още две коли. Джони и Макдоналд тъкмо слизаха от тяхната, когато вратата на къщата се отвори и на прага застана строен мъж, облечен в пълна бойна униформа на кобра.

— Добър вечер, Моро, Макдоналд — посрещна ги не особено топло той. — Закъсняхте с двадесет минути.

— Здравей, Л’ест — отвърна Джони, без да обръща внимание на тона му. — Не знаех, че ще правим маскен бал.

Симон Л’ест почти не се усмихна на забележката, но пламъчетата в погледа му показаха, че стрелата е ударила право в целта. Макдоналд изглежда също ги забеляза, защото го подмина без допълнителен коментар. Джони последва приятеля си, а Л’ест затвори вратата зад тях.

Стаята не беше кой знае колко просторна и доста натъпкана. В едно кресло на другия край се бе настанил самият Торс Чалинор, също издокаран в пълна бойна униформа, до него — в цивилни дрехи — седяха Санди Тейбър и Барл Делоун, двете кобри, които отговаряха за Грийнсуард. От другата страна, също в бойни униформи, бяха Хаел Сцинтра от Оазис и Франк Патруски от Благодарност.

— А ето ги Макдоналд и Моро — посрещна ги Чалинор. Той им посочи двете празни места пред него.

— Надявам се, Чалинор, че въпросът наистина е важен — изръмжа недоволно Макдоналд, докато двамата пресичаха стаята. — Не зная как е положението в Благодарност, но ние в Ариел нямаме време да си играем на войници. — Той погледна многозначително униформата на Чалинор.

— По стечение на обстоятелствата, предстои ни да обсъждаме тъкмо вашата липса на време — отвърна невъзмутимо Чалинор. — Я ми кажете, в Ариел има ли достатъчно кобри? А също в Грийнсуард и на други места? — добави той, като погледна към Тейбър и Делоун.

— Какво значи „достатъчно“? — попита Тейбър.

— Направи сметка — в целия Каралевски регион има над десет хиляди души и точно седемдесет и две кобри — продължи Чалинор. — Това означава по една кобра на сто и четирийсет души. Както и да го разделяш, на град с размерите на Грийнсуард се падат три кобри, а не две. Същото важи и за Ариел.

— Положението в Ариел е съвсем спокойно — отвърна Макдоналд. — Засега не се нуждаем от нови подкрепления. — Той погледна към Тейбър. — А в Грийнсуард как е?

— Въпросът не е в подкрепленията — прекъсна го Сцинтра, преди Тейбър да отвърне. — А в това, че от нас искат много повече, отколкото да охраняваме селищата от нападения на леопарди и фалксове. Карат ни да изтребваме белезникави змии, викат ни при семейни свади — и ако въобще ни остане малко свободно време, трябва да поваляме дървета и да разтоварваме камионите с припаси. И какво получаваме в замяна — нищо!

Джони погледна зачервеното лице на Сцинтра. Вече усещаше, че вечерята в стомаха му се е свила на ледена топка.

— Кен — обърна се той към Макдоналд, — дали не е по-добре, ако се върнем още сега в Ариел?

— Не, моля ви, трябва да останете — размаха ръце Чалинор. — Сержант Сцинтра може би даде прекалена воля на чувствата си, но мисля, че сме длъжни да го разберем — той е съвсем сам в Оазис.

— Добре де, да приемем за момента, че е прав и че наистина не получаваме уважението, което заслужаваме — кимна Макдоналд. — Какво решение предлагате?

— Не става дума само за липсата на уважение или за задълженията, които сме поели безропотно — заговори развълнувано Чалинор. — А също и за това, че синдикалното ръководство непрестанно отлага всички наши молби за допълнителни припаси или екипировка, което не им пречи да работят с утроени усилия, когато дойде време да се прибира готовата продукция от плантациите. Склонни са изглежда да забравят, че условията на останалата част от планетата не са както в Ранкин и Капитолия и че когато някое провинциално градче се нуждае от нещо, трябва да го получи незабавно. Прибавете към това манията да се строят безброй малки селища, вместо наличните да се сливат в по-големи градове — което е и причината за несправедливото разпределение на кобрите — и ще получите цялостната картина на едно правителство, което не си върши както трябва работата. Тъкмо затова ви събрах тук — защото смятам, че ние сме в състояние да променим нещата.

Настъпи продължителна тишина.

— Какво предлагаш? — попита накрая Делоун. — Да изпратим петиция до Доминиона със следващия куриерски кораб?

— Не се прави на по-глупав, отколкото си, Барл — изсумтя Тейбър. — Не разбираш ли, че са намислили да свалят от власт генерал-губернатора Жу?

— Всъщност, не само него смятахме да сменим — поправи го със спокоен глас Чалинор. — Пределно ясно е, че централизираната система за управление, която вършеше нелоша работа, докато се създаваше колонията, сега вече е по-скоро пречка за развитието на Авентини. Имаме нужда от децентрализирано управление, което да отговаря на новите изисквания…

— И кой ще се разпорежда — тези, които вършат най-важната работа, така ли? — попита Джони. — С други думи, ние.

— В много отношения борбата, която водихме за овладяването на Авентини, прилича на войната с трофтите — заговори Чалинор. — Ако питате мен, свършихме страхотна работа. Кой друг на тази планета заслужава повече?

— Добре де, какво предлагаш? — попита Макдоналд със заинтригувано изражение. — Ще разделим Авентини на малки кралства и всяко ще бъде управлявано от някой от нас?

— Нещо подобно — кимна Чалинор. — Но малко по-сложно — ще трябва да уговорим известни правила за разрешаване на възникналите противоречия. В общи линии, това беше моята идея. Как я намирате? Харесва ли ви?

— Колко от нашите те подкрепят? — попита Макдоналд, без да отговаря на въпроса му.

— Достатъчно — рече Чалинор. — Четирима от присъстващите тук, плюс трима от Фалоу, двама от Уейлд и още трима от Хедуотър, които отговарят за лагера на дървосекачите и Керсиджските мини.

— И ти предлагаш да завладеем цялата планета с дванадесет кобри?

Чалинор го погледна намръщено.

— Разбира се, че не. Разговарях и с останалите. Повечето от тях ще изчакат резултатите от нашия експеримент, преди да вземат решение.

— Иначе казано, да видят дали ще можеш да свалиш със собствените си ръце Жу и да обявиш независимост — поправи го Макдоналд и поклати глава. — Мисля, че не дооценяваш много неща, Чалинор. Нито една кобра няма да остане неутрална при подобни обстоятелства. Синдикатът незабавно ще издаде нареждане да пристигнат тук и да възстановят реда. Тогава всеки от тях ще трябва да решава на чия страна да бъде. Засега съотношението е… чакай да видим, дванадесет от шестстотин и двадесет кобри, което се равнява на петдесет към едно. Как смяташ, на коя страна ще застанат повечето?

— А ти на коя страна си, Макдоналд? — намеси се Л’ест и скочи от креслото. — Задаваш твърде много въпроси за човек, който все още не е разкрил намеренията си.

Макдоналд не откъсваше очи от Чалинор.

— Чакам отговора ти, Чалинор. Освен ако не разполагаш с още някой скрит коз.

— Зададох ти въпрос, да го вземат дяволите! — извика Л’ест.

Макдоналд извърна бавно глава към него и се надигна.

— Аз съм на страната, на която винаги е било и ще бъде моето семейство — на страната на човешкия Доминион. Това, за което ни повикахте тук, господа, се нарича предателство и аз не смятам да участвам в него.

С едно неуловимо движение Л’ест се озова до Макдоналд, заел позиция за бой.

— Вярност, с каквато може да се похвали някое куче — изсъска той. — В случай, че не си забелязал, същият този Доминион, на който така пламенно желаеш да служиш, се отнася с теб като с ненужен боклук. Изхвърлил те е колкото се може по-надалече — от цивилизацията сега те делят повече от сто и петдесет светлинни години и близо двеста милиарда вражески настроени трофти.

— Тук сме, защото сме необходими за изграждането на колонията — намеси се Джони, за да покаже, че изцяло поддържа Макдоналд. Никак не му се искаше да се стига до бой, от подобно късо разстояние изходът щеше да е смъртоносен за всички присъстващи.

— Приказки, Моро — изпратиха ни тук, защото им беше по-евтино, отколкото да започнат нова война, за да се отърват от нас — възрази Л’ест. — Доминионът не дава пукната пари дали ще оцелеем или ще издъхнем на тази проклета планета. Щом е така, имаме пълното право да се погрижим за оцеляването си. Въпреки пречките, които могат да ни създадат разни типове, които не виждат по-далеч от носа си.

— Тръгваш ли, Джони? — попита Макдоналд и пристъпи към вратата.

Л’ест също направи няколко крачки и препречи изхода.

— Няма да те оставя да си тръгнеш, Макдоналд. Знаеш твърде много.

— Успокой се, Симон — вдигна ръка Чалинор. — Не повикахме при нас тези господа, за да им поставим въпрос на живот и смърт.

Л’ест не помръдна.

— Ти не познаваш този палячо, Торс. Той ще ни създаде цял куп ядове.

— Това вече го чух одеве. Сержант Макдоналд, бих искал да ми повярвате, че не го правим само заради нас — гласът на Чалинор беше самата искреност. — Хората на Авентини се нуждаят от силно и компетентно управление, каквото в момента не получават. Наш дълг — както пред тях, така и пред Доминиона — е да ги спасим от назряващото бедствие.

— Ако приятелчето ти не се разкара от пътя ми, ще го махна собственолично — заплаши Макдоналд.

Чалинор въздъхна.

— Симон, направи път. Макдоналд, няма ли поне да обмислиш предложението ми?

— О, ще го обмисля и то съвсем внимателно — заяви Макдоналд и без да откъсва поглед от Л’ест, пое към вратата.

Джони тръгна след него, като следеше движенията на Патруски и Сцинтра.

— Ако желаеш остани, Моро — предложи му Чалинор. — По-късно ще те откараме в Ариел.

— Не, благодаря — подхвърли Джони през рамо. — Имам още работа тази вечер.

— Както желаеш. Но няма да забравиш нашия разговор, нали?

Макар и произнесени с приятелски тон, последните думи накараха Джони да настръхне. Той потисна неприятната тръпка в гърба си и излезе.

Обратният път до Ариел премина в мълчание. Джони очакваше Макдоналд да подкара ядно колата и се бе приготвил за дива надпревара по криволичещия път. За негова изненада Макдоналд шофираше с такова необичайно спокойствие, сякаш всеки момент щеше да потъне в дрямка. Но в редките мигове, когато отразените отвън светлини осветяваха лицето му, Джони виждаше колко здраво е стиснал челюсти. Тъкмо затова реши, че ще е по-добре, ако не го заговаря.

Прозорците в къщата на Елдярнови продължаваха да светят, когато пристигнаха. Колата на бащата на Крис беше паркирана отпред.

Както и предишния път, вратата им отвори Крис.

— Влизайте — покани ги тя. — Много рано се върнахте. Срещата ли беше твърде кратка?

— По-скоро дълга — поправи я мрачно Макдоналд.

Крис го погледна внимателно.

— Така. Какво стана този път — Чалинор пак ли настояваше да изпратите молба за ново попълнение кобри?

Макдоналд поклати глава.

— Още по-скучно. Предложи ни да завладеем цялата планета.

Крис замря насред стаята.

— Какво?

— Чу ме добре. Намислили са да свалят от управление генерал-губернатора и да създадат полуфеодална система, с участието на всички кобри, които ги подкрепят.

Крис погледна към Джони.

— Шегува ли се с мен? — попита го тя.

— Ни най-малко. Чалинор се е захванал сериозно с тази идея. Не зная каква реакция очакват от останалите, но…

— Почакайте малко — прекъсна го тя. — Мисля, че татко също трябва да го чуе.

— Добра идея — подкрепи я Макдоналд, спря при шкафа в ъгъла и си наля двойна доза уиски. Сетне подкани с бутилката и Джони, но той отказа.

След няколко минути Крис се върна, придружена от възрастен мъж, облечен в елегантен халат.

— Кен, Джони — кимна им доктор Орин Елдярн. Не изглеждаше никак сънен, въпреки разчорлените си коси. — Каква е тази история за някакви съзаклятници?

Седнаха и Елдярнови изслушаха внимателно Макдоналд, докато им разказваше за предложението на Чалинор.

— Но както каза Джони — приключи той, — няма никакъв начин да успеят. В края на краищата, бойната сила на една кобра се уравновесява напълно от бойната сила на друга.

— Но пък е неизмеримо повече от силата на всеки един от нас — поклати глава Елдярн. — Ако Чалинор обяви, че възнамерява да превземе Благодарност, никой в града не ще може да му попречи.

— Не е възможно да няма някакви други оръжия — възрази Крис. — Само тук, в Ариел, разполагаме с поне дузина ловни пушки, а Благодарност е много по-голям град.

— Ловните пушки са напълно безполезни срещу кобрите — освен в някое тясно помещение, без възможност за маневриране — рече й Джони. — Дори само щракането на ударника е достатъчно силно, за да ни предупреди навреме и да избегнем снопа оловни сачми. На Силвърн трофтите така и не научиха този урок.

— Не в това е въпросът — намеси се Макдоналд. — За да бъдат убити дванадесет разбунтували се кобри, ще са нужни дванадесет лоялни кобри.

— Освен ако бунтовниците не успеят да въведат и дванадесетте цели в автоматичното прицелно устройство още преди началото на боя — подхвърли неочаквано Крис. — Ако го направят, тогава ще ви избият още с първия залп, нали?

Макдоналд поклати глава.

— Оптическите усилватели, с които разполагаме сега, не притежават многоцелевата способност на предишните. Добре, съгласен съм, да предположим, че ще са необходими петдесет кобри, за да овладеем положението — в случай, че противникът се окопае или нещо такова. Това все още е само една десета от силата, с която разполага Жу. Чалинор сигурно си дава сметка за това.

— Значи въпросът е какво още знае, което не ни е известно. — Елдярн потърка замислено брадичката си. — Да се е случило нещо на Авентини, което да налага прехвърлянето на по-голяма част от кобрите? Например, размирици в някой от далечните райони?

Джони и Макдоналд размениха погледи.

— Не сме чували за подобно нещо — отвърна Макдоналд. — Напълно възможно е Чалинор да е организирал подривни групи и в останалите градове, но на нас не ни е известно.

— Вярно, че в последно време се забелязва повишена активност на леопардите — добави Джони. — Сигурно това е накарало немалко кобри да удължат времето за патрулиране край плантациите. Все пак не виждам причина да безпокоим генерал-губернатора. Може би Чалинор просто си е изгубил ума.

— Не и Чалинор — прекъсна го Макдоналд. — Познавам го добре — умът му сече като бръснач и никога не е имал проблеми с психическото си равновесие. А и Л’ест едва ли щеше да се захване с тази работа, ако участваше само Чалинор. Чувал съм за подвизите му много преди да се срещнем на Авентини.

— Склонен съм да се съглася — добави замислено Елдярн. — Всичко изглежда прекалено добре подготвено, за да се касае за налудничаво хрумване на група мегаломани. Ненапразно това става точно по време на миграционния период на рогатите леопарди. Така всякакви ответни мерки ще бъдат забавени — поне за известно време. Да не пропускаме и факта, че куриерският кораб излетя от планетата само преди броени дни — ще изминат поне шест месеца, докато пристигне следващият кораб от Доминиона.

— Достатъчно време да се затвърди новият режим — изръмжа Макдоналд. — Комитетът ще бъде изправен пред свършен факт, а Доминионът едва ли ще бъде в състояние да вземе спешни мерки.

— „Капка роса“ също се е запилял някъде из открития космос — добави навъсено Джони.

— Правилно — кимна Елдярн. — И докато се върне, Жу няма никаква възможност да се свърже с когото и да било. А дори и след това — на кораба ще се нуждаят от провизии и гориво и кацнат ли, лесно могат да попаднат в чужди ръце. М-да, Чалинор е обмислил всичко грижливо. Жалко, че не сте се досетили да се преструвате поне още малко на заинтригувани от играта му. Така щяхме да научим повече.

— Направих, каквото можах — каза Макдоналд. — Не съм склонен толкова лесно да престъпвам лоялността си към каузата, която защитавам.

— Разбирам те — съгласи се Елдярн.

Известно време всички мълчаха.

— Мисля, че аз бих могъл да се върна при тях — подхвърли накрая Джони. — Така и не им казах на чия страна съм.

— Само ще събудиш подозренията им — поклати глава Макдоналд. — А ако те заловят, че ни предаваш информация, вероятно ще те разстрелят като шпионин.

— Освен — рече замислено Крис, — ако наистина не би желал да отидеш при тях.

Баща й и Макдоналд я погледнаха изненадано, но тя не откъсваше очи от Джони.

— От самото начало — продължи тя все така спокойно, — ние предположихме, че Джони е на наша страна. Но може би той наистина все още не е решил? Не бива ние да вземаме подобно решение вместо него.

Елдярн кимна.

— Права си, разбира се. Е, Джони? Какво ще кажеш?

Джони прехапа устни.

— Честно казано, не зная. Заклел съм се да изпълнявам дълга си пред Доминиона — но тукашното правителство наистина води доста неразумна политика, особено що се отнася до недостига от хора и енергийни ресурси. Не мога да подмина с лека ръка и думите на Чалинор, че нашият дълг е към жителите на Авентини, а не към управниците.

— Решим ли веднъж да зачеркнем легалните правила за решаване на спорове, ще настъпи пълна анархия — упрекна го Макдоналд. — Нима наистина вярваш, че Чалинор и Л’ест ще се справят по-добре…

— Кен. — Крис постави ръка на рамото му. Сетне се обърна към Джони. — Разбирам какво те измъчва, но трябва да си наясно, че едва ли ще можеш да останеш неутрален до края.

— Така е, съвсем скоро ще трябва да вземеш решение — добави Елдярн. — Чалинор не би рискувал да ни разкрие плановете си, ако вече не е готов за действие.

— Сигурно сте прави — Джони се надигна. — Време е да си вървя. Ще обмисля всичко внимателно и тогава ще ви кажа на чия страна смятам да бъда. Но едно искам да знаете — той погледна Макдоналд право в очите, — това, което си говорихме тук тази вечер, ще остане само между нас четиримата. Чалинор няма да чуе нито дума от мен.

Макдоналд кимна съвсем бавно.

— Добре. Май на повече не бива и да се надяваме. Искаш ли да те откарам у дома?

— Не, благодаря. Ще се поразходя. Приятна вечер на всички.

Подобно на фермерите от по-изостаналите райони на Хърайзън, жителите на Ариел също си лягаха доста рано. Улиците бяха тъмни и пусти, единствените светлини идваха от редките лампи и от ярките звезди отгоре. Джони обичаше да се любува на звездите, когато се прибираше по-късно, но тази вечер въобще не ги забеляза.

Спомни си за онова не особено далечно време, когато беше готов да направи всичко за Крис, стига само да го погледне право в очите. Но това вече беше минало. Войната, проваленият опит да намери своето място в цивилния живот и седемте дълги години, през които участваше в строежа на новата колония, бяха изчерпали и последните капчици от младежкия му плам. Отдавна се беше научил да не взема решения само въз основа на емоционални причини.

Проблемът беше, че точно в този момент не разполагаше с достатъчно рационални причини за вземане на каквото и да било решение. На пръв поглед всичко навеждаше на мисълта, че Чалинор съвсем скоро ще бъде разбит… но сигурно освен очевидните факти имаше и още нещо. Всички знаеха, например, че Симон Л’ест е великолепен стратег, баща му беше преподавател в армейското училище на Асгард. Едва ли Л’ест би се захванал с нещо, което по начало е обречено. А и една продължителна, кръвопролитна война щеше да изтощи докрай и без това немощните ресурси на колонията.

Погледнато от друга страна, всички те се бяха клели за вярност пред Доминиона и следователно — пред генерал-губернатора на Авентини. Л’ест очевидно беше склонен да забрави тази клетва, но що се отнася до Джони, той уважаваше непоклатимостта на хора като Макдоналд.

Ето че стигна пред къщи, а мислите му продължаваха безпомощно да се мятат. Дано поне утрото бъде по-мъдро от вечерта, помисли си той, след като си легна.

Ала беше твърде възбуден, за да заспи. След близо час напразни усилия, Джони стана, запали лампата и измъкна от бюрото последния запис, който бе получил от родителите си. Включи го, намали звука и си легна, надявайки се, че познатите гласове ще го приспят.

Вече се унасяше, когато поредната част от монолога на сестра му приповдигна отново спускащия се воал на съня:

„… ме приеха в университета на Ейри — говореше с познатия звънлив глас Гуен. — Вярно, ще бъда доста далеч от Хърайзън, но затова пък там са най-добрите преподаватели по геология и най-вече по тектоничен анализ. Предполагам, че с подобна специалност няма да е никак трудно да кандидатствам за колонистка на Авентини. А като пристигна, оставям на теб да използваш влиянието и познанствата си, за да ме изтеглиш в Ариел. Да не мислиш, че ще бия толкова много път, само за да видя как изглежда империята на трофтите откъм задната й част. Всъщност, Джейми също ще опита да помогне с каквото може от Асгард. Като стана дума за трофтите, онзи ден спорихме в училище, дали със създаването на Авентини армията не целеше да изгради подходяща военна база за набези в тила на противника — в случай, че се наложи, разбира се. Постарах се да взема дейно участие — ужасно ми помогнаха и сведенията от твоите писма — но, опасявам се, че напълно разбих всякакви илюзии за своята женственост и скромност. Дано не съществува забрана да допускат на колонията ви скандалджийки…“

Джони се изправи и изключи рекордера… и докато се върна обратно в леглото, вече знаеше какво ще бъде решението му. Ведрият, изпълнен с любов глас на Гуен му беше помагал неведнъж в трудни моменти, когато немалко неща стояха на карта. Да приеме — още повече доброволно — ролята на предател би означавало да престъпи любовта на Гуен и вярата на собственото му семейство. А тъкмо тези две неща не би желал да изгуби никога.

За съвсем кратко се поколеба дали да не позвъни на Макдоналд и да го уведоми за решението си… но леглото ставаше все по-меко и топло и напрежението постепенно започна да го напуска. Пък и вече ставаше късно. Утре ще съобщи на лоялистите, че остава при тях.

След не повече от пет минути беше заспал дълбоко.

 

 

Събуди се от настойчивия звън на алармата, потърка сънено очи и се огледа. Умът му по навик подреждаше случките и разсъжденията от предния ден. Изправи се, вдигна телефона и повика координатора.

— Кенет Макдоналд — каза той.

Очакването се проточи необичайно дълго, изглежда Макдоналд все още спеше.

— Да, ало? — чу гласа му накрая.

— Говори Джони, Кен. Зная какво е намислил Чалинор.

— Знаеш ли? — попита с променен глас Макдоналд.

— И какво?

— Смята да вземе под контрол Керсиджските мини.

Още една продължителна пауза.

— По дяволите — проговори най-сетне Макдоналд.

— Това трябва да е. Почти половината от редките авентински минерали идват от там. Достатъчно е само да минира входа към шахтите и да заплаши, че ще ги взриви, в случай, че Жу изпрати някоя по-многочислена част, за да се справи с него.

— И колкото по-дълго се колебае с решението Жу, толкова повече ще намалява силата му — добави Джони, — защото всички „неутрални“ кобри ще решат, че Чалинор е на печелившата страна. Така не след дълго Жу ще бъде принуден да капитулира или да поеме риска от избухването на гражданска война.

— Вярно. Да го вземат мътните. Трябва да предупредим Капитолия и да ги убедим, че е необходимо да изпратят някой по-многочислен отряд, преди Чалинор да е преминал към действие.

— Ти ли ще им се обадиш?

— Най-добре и двамата да сме на линия. Почакай, ей сега…

Разнесе се двойно изщракване и нов глас:

— Ариел.

— Генерал-губернаторът на Капитолия — поръча Макдоналд.

— Съжалявам, но не съм в състояние да осъществя поръчката ви.

— Защо? — подскочи от изненада Джони.

— Съжалявам, но не съм в състояние да осъществя поръчката ви.

— Как мислиш, дали няма повреда в сателитната връзка? — попита Джони.

— Едва ли — изсумтя объркано Макдоналд. — Координатор — дайте ми канцеларията на Пауъл Стюарт от Синдиката в Ранкин.

— Съжалявам, но не съм в състояние да осъществя поръчката ви.

Ранкин не беше толкова далеч, че да съществуват смущения в сателитната връзка.

— Толкова по въпроса за съвпаденията — каза Джони, усещайки неприятно свиване на стомаха. — Как ли се е добрал Чалинор до компютърната връзка?

— Може да го е сторил по всяко време през предишните няколко дни. Тукашните жители рядко разговарят с Капитолия и Ранкин.

— Ето защо беше изпратил Алмо Пири с онези странни бележници — досети се Джони. — Още тогава междуградската връзка е била прекъсната.

— Може и да си прав. Слушай, не мисля, че трябва повече да разговаряме по телефона. Какво ще кажеш, ако се срещнем у Крис — да речем, след половин час.

— Готово. Половин час.

Джони изключи телефона и за миг се загледа в малката черна кутия, замислен дали някой не е подслушвал разговора им. Едва ли… макар че, щом Чалинор беше в състояние да прекъсне сателитната връзка, какво му пречеше да постави някое подслушвателно устройство за локалните разговори?

Той скочи от леглото и започна да си навлича дрехите.

 

 

По професия електронен специалист, Крис държеше неголям офис на втория етаж на една къща съвсем близо до центъра. По някакви неясни причини наричаха мястото, където беше разположена къщата, Площада. Джони стигна там преди Макдоналд и закрачи нервно по паважа, докато се появи Кен с ключовете.

— Влизай — подкани го той. По улиците вече се мяркаха първите минувачи. — Чалинор може да е разположил наблюдатели наблизо.

Влязоха, Крис размести няколко кресла, включи осветлението и се прозя сънено.

— Добре де, тук сме — рече тя. — Я да чуем сега, защо трябваше да ме карате да идвам, след като почти не съм мигнала тази нощ.

— Отрязани сме от Ранкин и Капитолия — съобщи й Макдоналд. — Чалинор изглежда се е ровил в сателитния компютър. — Той й предаде накратко идеята на Джони за вероятното превземане на Керсиджските мини. — Ако изключим водния път нагоре по Тебеширената река, единствените две шосета до мините тръгват от Благодарност и Уейлд. Чалинор сигурно вече е готов да ги блокира, което означава, че генерал-губернаторът няма да е в състояние да прехвърли силите си нито по вода, нито по суша. Остава само въздушният път.

— Проклет да е — промълви Крис и в очите й блеснаха гневни искри. — Ще ни е нужна поне седмица, за да възстановим сателитната връзка.

— Това поне отговаря на моя първи въпрос — рече навъсено Макдоналд. — Втори въпрос — можеш ли да направиш предавател, който да заобиколи компютърната сателитна връзка и да изпрати сигнал директно в Капитолия?

— Теоретически е възможно. На практика… — Тя сви рамене. — Да си призная, не съм сглобявала високочестотен предавател за фокусирано излъчване от първата година в университета. Ще ми отнеме поне два-три дена работа, стига да разполагам с подходящите инструменти и части.

— Не можеш ли да използваш някои от резервните модули за телефонната инсталация? — предложи Джони. — Така ще спестиш поне още малко време.

— Бих могла, но ще се наложи да променя честотата на излъчване, за да не съвпадне с тази на компютърната връзка — кимна тя. — Заслужава си, макар че ми е трудно да преценя какъв ще бъде резултатът.

— Чудесно. Захващай се за работа. — Макдоналд се обърна към Джони. — Според мен, Чалинор ще предприеме своя следващ ход съвсем скоро. Трябва да предупредим Тайлър и да организираме отбраната.

— Която по същество ще включва само теб и мен.

— Плюс десетината ловни пушки, които спомена снощи Крис. — Той забеляза изражението на Джони и вдигна безпомощно рамене. — Съгласен съм, не е кой знае какво. Но все пак, известно ти е, че нанокомпютрите реагират малко по-бавно, когато са изправени срещу повече от две едновременни заплахи. Макар и нищожно, това си е преимущество.

— Дано си прав. — Джони въздъхна, внезапно изпълнен със спомени от отдавна приключилата война на Адирондак. Трупове на избити цивилни… — Какво ще правим сега — ще охраняваме пътя от Благодарност?

Макдоналд поклати глава.

— Няма никакъв начин да ги задържим — стига да пожелаят, могат да изоставят пътя и да минат напряко през гората — най-много да застрелят някой леопард. Не, единствената ни надежда е да охраняваме тази сграда, докато Крис приключи, е предавателя и не повикаме помощ от Капитолия.

— А защо не изпратим татко с колата през Благодарност до Санграал? Все едно, че нищо не знае или го викат по спешност? Оттам може да позвъни в Капитолия.

— Опасявам се, че Чалинор вече е затворил шосето на изток. Но все пак си заслужава да се опита. Как мислиш, баща ти ще се съгласи ли?

— Как иначе — Тя посегна към телефона… и се поколеба. — Ще го помоля да дойде тук, а след това ще му обясня какво искам от него. Чалинор може да подслушва разговорите.

Още след първите няколко думи Елдярн се съгласи да дойде при тях.

— Отивам да търся градския наместник — заяви Макдоналд, след като Крис приключи с разговора. — Джони, ти остани тук — за всеки случай. Връщам се веднага.

Елдярн дойде и си тръгна. Измина близо час, когато неочаквано отвън се разнесе изстрел.

— Какво беше това? — попита Крис, вдигнала глава от масата.

— Ловна пушка — отвърна Джони, вече застанал при вратата. — Стой където си, а аз…

— Няма да стане! — отряза го тя, като скочи от мястото си. — Там е Кен.

Втори изстрел не последва, но това не им попречи да открият мястото на инцидента. Тридесетина души вече се бяха скупчили в единия край на Площада, други, подобно на Джони и Крис, бързаха натам. Недалеч от входната врата на къщата на градския наместник лежеше просната фигура. Над тялото се беше надвесил Макдоналд.

— Спрете! — извика нечий заповеднически глас, когато Джони и Крис разблъскаха зяпачите и се насочиха към Макдоналд. — Не го доближавайте.

Джони погледна към притежателя на гласа без да забавя ход.

— Върви по дяволите, Л’ест — рече той. — Човекът има нужда от помощ!

Лазерният изстрел, който Джони почти очакваше да получи в гърба, така и не последва. Двамата стигнаха коленичилия Макдоналд без повече инциденти.

— Какво да правим? — попита Джони, като се наведе над него. Едва сега забеляза, че Кен правеше сърдечен масаж на ранения.

— Обдишвай го — извика Макдоналд, но Крис беше предугадила отговора и сама се зае с оказването на първа помощ. Джони разкъса обгорената риза и потръпна при вида на раната. — Какво стана?

— Чалинор се изтърси тук преди петнадесетина минути и каза на Тайлър, че поема властта в свои ръце — обясни Макдоналд. — Все още не бяхме готови за отбрана, но Инсли реши да стреля по него. — Той прокле тихичко. — Чалинор избягна изстрела и се скри зад ъгъла. Нямаше никакъв смисъл да го застрелват, но изглежда Л’ест беше решил, че се нуждаем от нагледен урок.

Джони надникна през рамото на Макдоналд. Л’ест все още стоеше изправен насред Площада и гледаше към тях. Още четири кобри бяха разпределени на равни разстояния зад него: двамата, които снощи заявиха, че поддържат заговора, самият Чалинор и…

— Санди Тейбър се е присъединил към тях — прошепна той.

Макдоналд изсумтя.

— Крис? — повика я той.

Тя се отдръпна назад и поклати глава.

— Няма пулс на шийната артерия. Липсваше още като пристигнахме. Съжалявам, Кен.

Известно време Макдоналд не откъсваше поглед от нея, опрял ръце в гърдите на мъртвия. После бавно се надигна, обърна се и застана с лице към центъра на Площада.

— Пази я, Джони — рече той и тръгна към Л’ест.

Държеше се толкова непринудено, че едва след като измина няколко крачки, Джони започна да се досеща какво е намислил. В същия миг това осъзна и Крис, защото от гърдите й се изтръгна уплашено възклицание.

— Кен! — извика тя и скочи след него.

Джони беше по-бърз, сграбчи я и я притисна към себе си преди да го е стигнала.

— Стой тук! — заповяда й шепнешком. — С нищо не можеш да му помогнеш.

— Трябва да го спреш, Джони! — изстена тя, опитвайки се да се освободи. — Те ще го убият!

Едва ли някога през целия си живот беше вземал по-трудно решение. Всичко в него крещеше да излезе на Площада и да открие стрелба, може би дори да повали неколцина от мълчаливо очакващите развръзката кобри. Не се съмняваше, че смъртта на Инсли бе само една провокация, за да ги предизвикат, да накарат Макдоналд да влезе в бой, в който всички тактически и стратегически преимущества щяха да са на отсрещната страна. Но също така нямаше съмнение за изхода от този бой. При съотношение пет към един двамата с Макдоналд щяха да загинат почти толкова сигурно, колкото ако Кен беше сам… и тогава жителите на града щяха да са напълно беззащитни, останали на произвола на разбунтувалите се кобри. Повече от всякога Джони осъзнаваше на чия страна е длъжен да застане.

Не му оставаше нищо друго, освен да притисне здраво Крис, докато убиваха приятеля му.

Боят беше съвсем кратък. Макар да кипеше от гняв, Макдоналд бе достатъчно разумен, за да открива огън по Л’ест от място. Някъде по средата на пътя той внезапно подгъна крака и се строполи на земята. Същевременно ръцете му заеха позиция за стрелба и лазерите в пръстите изпратиха ослепителни лъчи в двете посоки. Патруски и Сцинтра реагираха светкавично, телата им подскочиха нагоре, а нанокомпютрите се погрижиха за ответния огън. Само след миг и двамата нададоха болезнени викове — преминали над проснатия на земята Макдоналд изстрелите удариха в насрещната цел… докато същевременно той се завъртя и вдигна крак, готов да открие стрелба по Л’ест с бронебойния лазер.

Така и не успя да стреля. С помощта на сервоусилените си мускули, Л’ест подскочи право нагоре, преметна се във въздуха на около шест метра височина и се озова почти над своя противник. Макдоналд вдигна трескаво ръце, за да премести огъня от лазерите върху него… но Л’ест вече го беше изпреварил.

За миг Площада се озари от нов блясък, сетне всичко свърши.

Джони почувства, че напрежението бавно напуска тялото на Крис. Помисли си, че ще припадне, но в същия миг тя произнесе със спокоен и твърд глас:

— Пусни ме, Джони. Моля те.

Поколеба се, защото знаеше, че картината не е от приятните.

— По-добре да не гледаш…

— Моля те.

Приближиха се заедно, Джони все още обгърнал раменете й.

Гледката наистина беше ужасна. Изстрелът беше попаднал право в гърдите на Макдоналд, изпепелявайки сърцето и част от десния бял дроб. Ръцете му висяха отпуснати безжизнено встрани, вероятно с напълно прекъснати връзки между нанокомпютъра и сервомоторите, които инак биха му дали възможност за един последен, предсмъртен изстрел.

— Каква безсмислена загуба.

Джони се извърна, пусна Крис и направи няколко крачки.

— Така е, нали, Чалинор? — обърна се той към човека пред него, пресипнал от надигащия се гняв. — Жалко, че не се зае с теб и с твоя главен касапин, вместо да си прави труда с тези двама глупаци.

— Той ни нападна пръв. Не само ти — всички го видяха — отвърна Чалинор, като извиси глас над шума на тълпата. — Сержант Л’ест се помъчи да ви защити, както повелява дългът му.

Джони почувства, че вместо отговор в гърлото му се надига застрашително животинско ръмжене. Чалинор го разглеждаше замислено.

— Съжалявам за приятелчето ти — наистина съжалявам — добави тихо той. — Но точно сега не можем да позволим на когото и да било да ни попречи в осъществяването на плана. Ние ще направим една по-добра колония на Авентини, Моро, и колкото по-силен и неочакван е първият ни удар, толкова по-малки ще бъдат шансовете на генерал-губернатора да отвърне — и да предизвика кръвопролитие.

Ето че и Тейбър застана до Чалинор.

— Сцинтра е мъртъв — докладва той, избягвайки погледа на Джони. — Патруски също няма да може да участва в акцията поне през следващите няколко дни, макар раните му да не са особено опасни.

Чалинор кимна.

— Доста го подцених — добави той. — Сметнах, че е твърде разгневен, за да може да мисли тактически. Опасен човек — жалко, че не беше на наша страна.

— Искам да знаеш нещо, Чалинор — произнесе тихо Джони. — Аз ще те убия. Ти предизвика Кен, за да го елиминираш и затова ще умреш.

Чалинор не помръдна, но погледът му стана напрегнат.

— Можеш да опиташ още сега — покани го той. — Но едно не можеш — да ни спреш. Дори и да умра, Л’ест ще продължи делото ми. Искаш ли той да заеме мястото ми? Не си мисли, че можеш да се справиш с всички ни. Макдоналд просто имаше късмет.

Джони не отговори. С бързината на сърфист, яхнал гребена на вълната, мисълта му пресмяташе всички възможни тактически варианти. Чалинор беше застанал точно пред него, Тейбър стоеше малко вляво, а Л’ест се намираше някъде отзад. С едно едва забележимо присвиване на краката можеше да скочи внезапно и да нанесе смъртоносни удари с крака в лицата на двамата пред него, атаката щеше да е още по-успешна, ако я предхождаше кратък откос на звуковото оръдие. Л’ест бе извън обсега на оръдието, но може би отделяше част от вниманието си, за да следи тълпата…

— Не! — извика Крис и неочаквано го сграбчи за ръката. — Не го прави, Джони. Вече изгубих Кен — не искам да губя и теб.

Джони затвори очи й пое бавно въздух. Дългът пред Ариел сигурно не изисква да пропилявам с лека ръка живота си, помисли си той, докато напрежението бавно го напускаше.

Джони отвори очи. Чалинор и Тейбър го наблюдаваха внимателно.

— Доктор Елдярн трябваше да замине спешно тази сутрин за Санграал — обърна се той към Чалинор. — Ще трябва да разблокираш връзката, за да го повикаме обратно.

Лицата на двамата видимо се отпуснаха.

— Не е необходимо — отвърна Чалинор. — Докторът ще си бъде у дома до няколко минути, ако вече не се е върнал. Спрял го е постът на шосето за Благодарност, естествено. Наивно беше да опитвате да викате помощ по този начин — само ни предизвикахте да започнем по-рано акцията.

Нямаше какво да отвърне. Джони хвана Крис за ръката и я отведе.

— Пра-прадядо му е бил последният от шест поколения Макдоналдови, служели в петдесет и първа планинска дивизия на Земята — казвал ли ти го е някога?

Джони кимна мълчаливо. Крис се беше сгушила на кушетката и разказваше непрестанно за Макдоналд. Отначало Джони се изплаши, че ще се затвори в някакъв свой, измислен свят. Но съвсем скоро осъзна, че това бе нейният начин да каже последно сбогом.

Ето защо седеше право срещу нея, кимаше от време на време и я наблюдаваше как се бори със загубата.

Монологът приключи едва привечер, сетне двамата продължиха да седят мълчаливо в спускащия се здрач, загледани през прозореца към постепенно издължаващите се сенки. Джони така и не узна за какво си мислеше в онзи момент Крис, той самият бе като вулкан от необуздана ярост и безпричинна вина. Спомените му неизменно се връщаха към мъчителната сцена от днешния следобед, която го изпълваше с куп нерешени въпроси. Дали Макдоналд наистина бе действал подтикван от гняв или през цялото време бе разсъждавал съвсем трезво? Предварително ли беше планирал номера с взаимното застрелване на Сцинтра и Патруски или тази идея му бе хрумнала в хода на атаката? Очаквал ли бе Джони да се включи в играта? Можеха ли двамата наистина да победят групата на Чалинор?

Звукът от изщракването на бравата прекъсна мислите му.

— Татко? — обади се Крис.

— Аз съм. — Елдярн влезе и седна до дъщеря си. Имаше изморен вид. — Как си, малката?

— Добре съм. Какво става в града?

— Нищо особено. — Елдярн потърка очи. — Градският наместник Тайлър обеща на Чалинор, че никой от нас няма да му създава проблеми. Не зная дали ще се окаже прав — хората в тълпата мърмореха, че някой трябва да направи нещо.

— Този някой съм аз — каза Джони. — Но сигурно си мислят, че се боя.

Елдярн вдигна поглед към него и сви сконфузено рамене.

— Никой не може да те обвинява — рече той.

— С други думи, точно така смятат — кимна Джони.

— Джони…

— Няма нищо, Крис — прекъсна я той. Не можеше да им се сърди, никой от тях не знаеше защо бе останал настрана. Дори той самият все още не беше съвсем сигурен. — Орин, имаш ли представа с колко души разполага Чалинор в Ариел? Приблизително.

— Около десетина кобри и още толкова жадни за приключения тийнейджъри, които са преградили пътя.

Джони замислено поклати глава. Чалинор бе споменал, че дванадесет кобри са на негова страна. Прибавя Тейбър, изважда Сцинтра и получава броя на бунтовниците, които в момента държаха Ариел в ръцете си. Следващото заключение се налагаше от само себе си.

— Все още не са достатъчно, за да тръгнат към мините. Не са достатъчно дори да задържат града. Интересно какво са намислили?

В стаята настъпи тишина.

— Миньорите работят на двуседмични смени, а после почиват една седмица в Уейлд — обади се Крис. — Дали пък Чалинор не е решил да нападне през тази седмица?

— В думите ти има логика — съгласи се Джони. — Чалинор, естествено, ще предпочете да нанесе удар по мините, когато там има най-малко потенциални защитници. Всъщност, едва ли би се спрял, ако и двете смени са там — в този случай ще разполага с достатъчно заложници. — Той погледна часовника. — Да изберем първата възможност — тогава разполагаме с три дни. Мисля, че ще стигнат.

— За какво? — попита с подозрение Крис.

— За да ги изпреваря и да вдигна тревога, естествено. По-добре да тръгвам още сега. — Той се надигна.

— Почакай малко, Джони, това е истинска лудост — спря го Елдярн. — Първо, от мините ни делят четиридесет километра гъста гора, обитавана от враждебно настроени животни. И второ — няма да измине много време и Чалинор ще те потърси.

Джони се отпусна бавно на стола.

— Виж, за това не се досетих — призна той. — Наистина ли мислите, че ще ме държи под око?

Елдярн сви рамене.

— Въпреки твоето… бездействие тази сутрин, ти си единственият човек в града, който представлява заплаха за него. Най-късно на сутринта ще открият, че си изчезнал. Не искам да си представям какви мерки биха могли да предприемат, за да те открият. Идеята ти не е лоша, но с изпълнението й ще трябва да се заеме някой друг. Аз, например.

— Ти? — скочи Крис. — Но това е смешно, не — самоубийство, ето какво е. Без оръжие нямаш никакъв шанс срещу леопардите.

— Ще трябва да опитам — рече й той. — Мога да използвам лодката — тогава само най-отчаяните хищници биха дръзнали да ме нападнат. Освен това, има едно оръжие, което все още бих могъл да използвам.

— Кое — мачетето на Рамора? — навъси се тя.

— Не. — Елдярн въздъхна и Джони забеляза, че мускулите на брадичката му потрепват. — Бронебойният лазер на Кен.

Крис зяпна от изненада.

— Искаш да кажеш този, който… татко! Не говориш сериозно!

— Напълно сериозно. — Той погледна към Джони. — Възможно ли е да се демонтира лазерът без ампутация на крака? Иначе Чалинор може да забележи липсата.

— Веднъж вече го направиха с всички нас, които избрахме цивилния живот след войната — произнесе Джони, но мислите му бяха другаде. Как не можа да се досети, че могат да разполагат с целия арсенал на Макдоналд? — Уредихте ли погребалната церемония с отец Виуткас?

Елдярн кимна.

— Ще има една обща служба за Кен и Ра Инсли, утре в девет, на Площада. Сигурно ще присъства целият град, предполагам, че в тълпата Чалинор едва ли ще забележи липсата на лазера.

— Тогава да отидем и да го демонтираме още сега — надигна се Джони. — Тялото на Кен все още е там, нали?

Както и в останалите градчета от покрайнините на колонията, Елдярн изпълняваше едновременно службата на доктор и погребален агент и една от залите на операционната беше оборудвана за подготовката на труповете за церемонията. Тъкмо натам се отправиха Джони и Елдярн, а Крис остана в къщата.

Тялото на Макдоналд имаше точно такъв ужасяващ вид, както и когато лежеше проснато на площада, макар да не се усещаше мирисът на изгоряла плът. Джони погледна само веднъж зейналата рана в гърдите, сетне се постара да съсредоточи вниманието си върху крака.

— Едва ли ще открием какъвто и да било белег — обясни Джони, — поне аз нямах, когато го махнаха предишния път, но разрезът беше направен горе-долу на това място.

Елдярн кимна.

— Имам най-обща представа къде точно е монтиран. Добре, само да донеса тавичката с инструментите и започваме.

Слабият шум от стъпките беше единственото им предупреждение. Джони хвърли поглед през рамо, тъкмо навреме, за да забележи отварянето на вратата. В залата влязоха Л’ест и Тейбър, следвани от пребледнялата Крис.

— Добър вечер, доктор Елдярн, Моро — каза Л’ест и огледа помещението. — Надявам се, че не прекъсвам нещо важно?

— Тъкмо подготвяхме тялото на Макдоналд за службата — обясни раздразнено Елдярн. — Какво желаете?

— О, само малка предпазливост срещу някоя излишна геройска постъпка — подхвърли Л’ест и надникна през рамото на Елдярн. — Хрумна ми, че няма да е зле, ако демонтираме всички оръжия на нашия покоен събрат — за да не вземе да го стори някой друг, вместо нас. Отдръпнете се, ако обичате, ще ни отнеме само минутка.

Елдярн не помръдна.

— Не — заяви той. — Няма да позволя да обезобразите тялото.

— Нямате друг избор. Назад!

Елдярн завъртя глава.

— Зная, че така ви е наредил оня побъркан тип — предводителят ви. Но ако си мислите, че можете да убиете единствения доктор в града и след това да разчитате на каквото и да било съдействие от страна на местното население — лъжете се.

За първи път от началото на разговора Л’ест сякаш изгуби увереност.

— Вижте, докторе…

— Докторе, защо вие не демонтирате лазерите, вместо нас? — попита неочаквано Тейбър. — Вие сте хирург, можете да го направите без да оставите видими белези.

Елдярн видимо се колебаеше.

— Джони? — попита той.

Джони пристъпи от крак на крак, опитвайки се да скрие разочарованието си от ненавременната поява на Л’ест.

— Ако не го направите, ще го направи Л’ест. — Той погледна с нескрита омраза своя противник. — Но Орин е прав, не бива да обезобразяваме Макдоналд. Което означава, че ще трябва да запазим пръстите.

— Но лазерите в… — поде Л’ест.

— Никакво „но“. Ръцете му ще бъдат поставени върху гърдите.

Тейбър сръга Л’ест.

— Достатъчно е утре да проверим, дали лазерите са на мястото си — промърмори той. — Нищо не пречи да ги ампутираме, заедно с енергийния източник, преди погребението — ако се наложи, разбира се.

Л’ест кимна бавно.

— Съгласен. Но ако пръстите липсват на сутринта, ще ви държим лично отговорен, докторе.

— Така да бъде. Джони, защо не отидете с Крис до дома, за да донесете бойната униформа на Макдоналд?

Джони кимна. И без това не биваше да оставят Крис тук, докато обсъждаха как да постъпят с тялото на Макдоналд.

— Хубаво. Имаме нужда да се поразходим. Тръгвай, Крис.

— Само внимавайте къде ще отидете — предупреди ги Л’ест. — Пътищата извън града са блокирани — навсякъде има постове на кобри.

Джони не си направи труда да отговори. Той хвана Крис за ръката, бутна Л’ест встрани и излезе.

Къщата на Макдоналд бе доста далеч, но двамата не бързаха, а и Джони имаше нужда да се върне за малко в спомените си. Когато най-сетне пристигнаха и намериха униформата, навън вече блещукаха звезди.

— Да се поразходим още малко — предложи Джони.

— Не е необходимо — отвърна Крис. — Татко сигурно вече е приключил.

— Но вечерта е толкова приятна — настоя Джони и я побутна към центъра на града.

Тя се поколеба за миг, после спря и го погледна.

— Да не си намислил нещо? — прошепна едва чуто.

Джони кимна.

— Имам една идея. Случайно да е у теб ключът от офиса?

— Да… но почти не съм напреднала с предавателя.

— Няма значение. Имаш ли някоя от онези електронни джаджи, дето ти позволява да управляваш колата от разстояние?

— Радиомикрореле ли? Естествено. Миньорите в Керсидж ги използват, за да сондират подводните жили… — тя млъкна внезапно. — Лодка нагоре по реката? Която да носи предупреждение?

— Говори по-тихо — тоя тип, дето ни следи, може да те чуе.

Съмняваше се, вече знаеше, че „опашката“, която им бе лепнал Чалинор, е някакъв хлапак, който се прокрадваше толкова далеч зад тях, че сигурно не би доловил и писък. Това, което го безпокоеше, бе как ще реагира Крис, когато узнае всички подробности от плана, който все още се оформяше в главата му.

Тъкмо пресякоха площада и наближиха отсрещната му страна, когато Крис внезапно го дръпна за ръкава.

— Някой се навърта край вратата! — прошепна уплашено тя.

Джони включи нощното зрение.

— Това е Алмо Пири — осведоми я той. — Носи ловна пушка. Чалинор сигурно се е уплашил да не вземеш да сглобиш някой предавател или да поправиш телефона. — Фактът, че на този пост беше изпратен един от най-неопитните, говореше колко малко се безпокои от подобна възможност Чалинор. — Лесно ще се справим.

— Ами „опашката“? — попита Крис. — Нали няма да сториш нищо лошо на Алмо? Той е само момче.

— Достатъчно голям е, за да посрещне последствията от собствените си действия — възрази Джони. — Не се безпокой, хлапето ми е симпатично и на мен. Що се отнася до „опашката“, мисля, че ако свием в следващата пресечка и изтичаме до другия й край, ще се откъснем от нея. После можем да заобиколим и да приближим офиса от задната страна. Но преди това ще ми е нужна малко информация…

Поне доколкото Джони беше в състояние да определи, номерът беше свършил работа. Когато стигнаха задната част на офиса, „опашката“ не се виждаше никъде. Тъй като от тази страна на къщата нямаше врата, Чалинор не си бе направил труда да поставя охрана. Джони прецени разстоянието до прозореца на втория етаж, премести се по-близо до стената, приклекна и скочи. Тялото му се извиси съвсем близо до прозореца, а разперените му пръсти се вкопчиха в рамката. Прозорецът беше леко открехнат и след не повече от секунда Джони се озова вътре.

Не се наложи да тършува дълго — Крис му беше описала съвсем точното местоположение на всички детайли, от които се нуждаеше. След като приключи, Джони надзърна от прозореца, приклекна на перваза, затвори го зад себе си и се спусна долу. Когато се приближи до Крис, девойката въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред — успокои я той, отговаряйки на незададения въпрос. — Никой няма да разбере, че съм бил там. Хайде да се прибираме — тази вечер баща ти го чака доста работа.

Когато пристигнаха, Л’ест и Тейбър вече си бяха отишли. Джони реши, че ако се забави прекалено дълго вътре, може да пробуди нечии подозрения. Постара се да обясни колкото се може по-бързо какво се иска от тях. Нито Крис, нито стария Елдярн бяха особено очаровани от неговия план, но трябваше да се съгласят — макар и неохотно.

Джони си тръгна веднага след това и докато бързаше обратно към къщи, зърна е крайчеца на окото си една сянка, която се отдели от близката сграда и го последва — доста по-близо от преди.

Джони въздъхна уморено и за първи път от момента на Макдоналдовата смърт на лицето му се появи измъчена усмивка. Този път шансът беше на тяхна страна — липсата на разтревожени кобри наоколо говореше, че момчето не беше докладвало за пропуска си. Напълно естествена реакция за някой неопитен новак. Що се отнасяше до Джони, нямаше нищо против хлапето да се навърта край него през останалата част от нощта.

Надяваше се, че Чалинор не беше наредил някой да наблюдава и Елдярнови.

 

 

Утрото беше свежо и прохладно, само няколко сиви облака разваляха картината на иначе безупречно синьото небе. Кой знае защо Джони почувства раздразнение, задето денят, в който трябваше да погребат Макдоналд, бе така приятен и ведър. Поне на церемонията щяха да се стекат много хора, а това означаваше, че кобрите на Чалинор ще си имат достатъчно работа. Дано накрая Авентини да спечели от това.

Малко поокуражен след тези мисли, той закуси солидно, обръсна се и точно в осем и тридесет напусна къщата, облечен в пълна бойна униформа.

Л’ест и Тейбър вече го очакваха — изглеждаха точно толкова уморени, колкото се чувстваше той.

— Добро утро, Моро — поздрави го Л’ест и го огледа от главата до петите. — Не съм те виждал толкова изтупан от деня, когато се приземихме.

— Я не се занасяй — отряза го Джони. — А сега, ако не възразяваш, смятам да отида на погребението. Сигурен съм, че ти също ще присъстваш. — Той пристъпи между двамата и закрачи надолу по улицата.

Кобрите го последваха само на крачка зад него.

— Има поне сто места, на които бих предпочел да отида — заговори Л’ест — и най-малко хиляда души, на чиято компания бих се зарадвал повече. Но Торс изглежда смята, че се нуждаеш от някой, който да те държи, докато пишкаш.

Джони изсумтя презрително.

— Чалинор от край време си пада повече по приказките. От какво, по дяволите, се бои — че ще вдигна бунт насред погребението на Кен?

— Просто е решил да не рискува — намеси се Тейбър. — Засега обстановката в Ариел е спокойна, но нещата могат да се променят, когато се събере голяма група хора на едно място. Демонстрацията на сила е най-добрият начин да се предпазим от нечие налудничаво хрумване.

Джони му хвърли поглед през рамо.

— Вече не звучиш така убедено — рече той. — Дали пък не започна да ти омръзва вманиаченото поведение на Чалинор?

Тейбър не отговори веднага.

— Аз също харесвах Макдоналд — промълви накрая, забол поглед в земята. — Но Чалинор е прав, тукашното правителство наистина не си гледа работата.

— Има и други начини да решим този проблем — без насилие…

— Я стига приказки — подвикна му Л’ест. — Да оставим политиката за другите.

Джони стисна зъби, не беше очаквал чак такава реакция. Но явно, че Л’ест нямаше намерение да бъде само безмълвен свидетел, докато поръсваше с плодотворна вода първите семена на съмнението, покълнали в душата на Тейбър. Дано пък и това да е достатъчно, за да поникнат сами. Друг въпрос беше, дали щяха да разцъфнат навреме.

Джони не беше виждал Площада толкова пълен от последното официално честване на годишнината от Приземяването. Точно в средата, където върху набързо скованите стойки бяха положени ковчезите, можеше съвсем ясно да различи лицето на Макдоналд и скръстените му отпред ръце. Между ковчезите, върху малко столче беше седнал отец Виуткас. Джони свърна вляво, заобиколи тълпата и се изравни с ковчега на Макдоналд. Докато се оглеждаше предпазливо, той изброи още шест кобри, разпръснати равномерно сред тълпата така, че най-добре да следят всичко, което става наоколо. Чалинор изглежда действително очакваше някакви неприятности.

— Добро утро, Моро — обади се някой зад него. Джони се извърна и откри, че Чалинор се е изправил до Л’ест. — Ама и тълпата си я бива, а?

— Нищо чудно — отвърна хладно Джони. — Кен го обичаха всички. Убийството му беше най-голямата ти грешка.

Чалинор плъзна поглед из множеството.

— Надявам се — каза той, — че няма да направиш някоя глупост, само защото наоколо има толкова много хора. Л’ест, Тейбър и аз ще бъдем непрестанно край теб — опиташ ли нещо, ще бъде последното в живота ти. Пък и други наоколо ще пострадат. — Той погледна многозначително към разпръснатите из тълпата кобри.

— Не се безпокой — озъби се Джони. — Нямам никакви намерения да предприемам каквото и да било.

Внезапно разговорите утихнаха и на площада се възцари тишина. Джони се обърна и забеляза, че отец Виуткас се е изправил на крака.

Церемонията започна.

По-късно Джони установи, че помни твърде малко от онова, което беше казано през онази сутрин. Пригласяше, когато всички наоколо пееха, скланяше машинално глава… но вниманието му беше изцяло съсредоточено върху присъстващите. Плъзгаше поглед по лицата им, опитваше се да прецени настроенията, които витаеха. Крис и баща й бяха застанали отпред, в другия край на оформилия се кръг. До тях стоеше градският наместник Тайлър, с горда и печална осанка на човек, решил да издържи докрай изпитанията, които му поднасяше съдбата. Немалко от присъстващите имаха подобни изражения и Джони не можеше да ги вини, задето така лесно се примиряваха. Кобрите, хората назначени да ги защитават и пазят, изведнъж се бяха обърнали срещу тях и никой не знаеше със сигурност как ще завърши тази история. Някои изглеждаха съвсем объркани, дори Алмо Пири пристъпяше неловко от крак на крак. Подобно на Тейбър, хлапето изглежда също се бореше с гласа на съвестта си.

Отец Виуткас даде знак на присъстващите да коленичат — церемонията изглежда наближаваше своя край. Джони побърза да последва примера на околните, като се огледа предпазливо. Единствено кобрите останаха прави, предпочели да се подсигурят срещу евентуална атака, пред необходимостта да отдадат последна почест на загиналите. С крайчеца на окото Джони зърна колебаещия се Алмо, който накрая също реши да се поклони. Дори отец Виуткас беше коленичил между ковчезите и в този миг Джони забеляза, че Елдярн плъзга ръка под широката рокля на Крис, към привързаното за крака й дистанционно устройство…

И тогава Макдоналд седна в ковчега.

Наоколо се разнесоха уплашени викове, за повече не остана време. Ръцете на Макдоналд заеха позиция за стрелба и от върховете на пръстите му бликнаха две ослепителни струйки.

Пръв беше покосен Тейбър, застанал непосредствено пред ковчега. Само благодарение на програмираните си рефлекси Л’ест и Чалинор успяха да разчупят завладялата ги парализа и да отскочат встрани, като същевременно откриха стрелба по неочаквания противник. Но ръцете на Макдоналд вече се бяха завъртели встрани, описвайки нещо като огнено ветрило, което косеше всичко, стърчащо над тълпата. Л’ест издаде сподавен вик, ударен право в гърдите и политна напред, прострелвайки с последни усилия човека, когото веднъж вече беше убил. Чалинор падна недалеч от него, претърколи се и тъкмо когато възнамеряваше да премине към действие, Джони стреля почти от упор в него с бронебойния си лазер. Останалите кобри, съсредоточили вниманието и прицелните си устройства върху Макдоналд, не можаха да реагират с необходимата бързина на ненадейно включилия се в атаката Джони, много от тях така и не осъзнаха, че стреля по тях, докато вече не беше станало твърде късно. Попаднали в кръстосан огън между откосите на Макдоналд и безпогрешните изстрели на Джони, те бяха избити до крак.

Всичко свърши преди някой в тълпата да намери сили да закрещи.

 

 

— Едва ли ще успеем да го задържим дълго в тайна — рече Тайлър и поклати глава. — Ако не друго, рано или късно ще се наложи да поискаме от генерал-губернатора ново попълнение от кобри.

— И какво от това? — попита Джони, като се намръщи от антисептика, с който Елдярн почистваше изгореното му рамо. — Никой няма да отмъщава за Чалинор, нито да продължава оттам, където го спряхме. Излишно е да се безпокоиш. Доскорошните му привърженици сега ще си строшат краката да ни уверяват, че са с нас. Революцията свърши. — Той намигна на наместника. — Гледай да подчертаеш в рапорта, че бунтовниците са били съвсем малко на брой. Не бива да плашим излишно хората, нито да създаваме настроения… кобрите все още могат да направят много за просперитета на Авентини.

Тайлър кимна и се отправи към вратата на кабинета си.

— Съгласен. Дано само Жу не си създаде погрешна представа за нещата. Не ми се иска да обвинят нас за прекомерните амбиции на Чалинор.

Вратата се затвори зад него и Крис се изправи.

— Ще взема да си вървя — и без това трябва да оправям сателитната връзка.

— Крис… — започна Джони, но се разколеба. — Съжалявам, че трябваше да стане точно на погребението…

Тя се усмихна уморено.

— Задето използвахме тялото на Кен ли? Няма нищо, Джони, той отдавна го беше напуснал. Лазерите вече не можеха да му сторят нищо. По-скоро се безпокоях за теб. Направо умирах от страх при мисълта, че могат да те убият.

Джони поклати глава.

— Нямаше голяма опасност — увери я той. — Пък и вие с баща ти и отец Виуткас бяхте изпипали перфектно всичко. Интересно как ли са възприели хората внезапното му възкресение…

— Слуховете вече тръгнаха. Говорят, че се престорил на мъртъв, за да запази последния изстрел за по-подходящ момент.

Джони вдигна учудено вежди. Всъщност, нищо странно, още няколко дни, още няколкостотин километра и историята току-виж се превърнала в легенда, която няма нищо общо с истината.

— Значи „кобрата-отмъстител“, завърнала се от оня свят, за да се разправи с потисниците на народа? Дано поне тази мълва охлади ентусиазма на бъдещите Чалинорци. Не мисля, че Кен би имал нещо против да се превърне в легенда.

Крис поклати глава.

— Трудно ми е да кажа точно сега. Не мога да мисля за предстоящото.

— Сигурна ли си, че ти се работи? — попита я той, оглеждайки измъченото й лице. — Защо не оставиш на Нед да оправи връзката?

— Нищо ми няма. — Тя се пресегна и стисна ръката на Джони. — По-късно ще се видим, Джони. Благодаря ти…

Тръгна си, а Джони въздъхна болезнено.

— Ако някой заслужава истинска благодарност, това сте вие двамата — обърна се той към Елдярн. Сега изведнъж почувства колко е изморен. — Едва ли бих могъл да свържа толкова точно устройството за дистанционно управление със сервомоторите на Макдоналд — дори и да знаех как се прави. Сигурно на Крис й е било доста неприятно да ти асистира.

— Всички направихме каквото можахме — отвърна Елдярн. — Не знам дали си даваш сметка обаче, че историята все още не е приключила. Остава да видим реакцията на Жу. Ако е достатъчно умен, ще започне да се вслушва в съветите на кобрите. Мисля, че няма да е зле, ако се възползвате от тази възможност и подготвите някои конкретни предложения.

Джони сви уморено рамене.

— И аз съм като Крис — точно сега не мога да мисля за предстоящото.

Елдярн поклати глава.

— Крис може да си позволи подобно извинение, но не и ти. Докато на Авентини има кобри, ще съществува и опасността случаят да се повтори. Трябва да вземем мерки още сега, за да сме сигурни, че подобна възможност е сведена до минимум.

— О, стига, Орин — говориш за политика, а това е на светлинни години от моя опит. Не зная дори откъде трябва да се започне.

— Ще започнеш най-добре, ако убедиш всички кобри, че всяка атака срещу правителството е атака срещу тях самите. Кен се изправи срещу Чалинор, тъй като смяташе, че така изисква от него семейната чест, ти може би също имаше подобни причини. — Той се поколеба. — Но останалите… при тях по-важна е личната полза. Трябва да направим така, че тази полза да е свързана с просперитета на държавата.

Джони сбърчи чело, но вече разбираше накъде бие Елдярн.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да вземем пряко участие в управлението?

— Това е неизбежно — каза Елдярн и въпреки че гласът му прозвуча уверено, ръцете му издаваха безпокойство. — Вие, кобрите, притежавате далеч повече сила, отколкото е предполагала системата, която ви е създала и сега е ред на системата да се нагажда към променените условия. Или трябва да ви дадем властта по законен, предварително уговорен начин или някой ден вие сами ще я вземете — както опита да направи Чалинор. Дали ти харесва или не, но ти, Джони, си представител на една нова политическа сила — и твоята първа цел е да направиш така, че Жу да го разбере.

За миг на лицето на Джони се изписа иронично изражение. Помисли си, че по някакъв странен и неочакван начин Чалинор в края на краищата го беше спечелил за своята кауза.

— Да — въздъхна той. — Май наистина ще трябва.