Любомир Сагаев
Книга за операта (181)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Тихол, майстор резбар — тенор

Найден, негов син, майстор резбар — бас

Милкана, жена на Найден — сопран

Живко, майстор резбар — тенор

Добри — баритон

Колю — тенор

Генчо, резбари — баритон

Действието става в малко старопланинско градче през 1838 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Парашкев Хаджиев става все по-взискателен към сюжетите и текстовете на своите опери. Постепенно той се ориентира към нашето литературно наследство и търси сред утвърдените произведения подходящи за оперно либрето. „Албена“ и „Милионерът“ са върху творби на майстора на словото Йордан Йовков. За сюжет на последната си опера Хаджиев избира едно произведение от златния фонд на българската драма „Майстори“ (1927) от Рачо Стоянов (1883–1951). Тази драма дава богат материал за оперно произведение: силен конфликт, майсторски изваяни образи, богат поетичен и народен език и най-важното — съдържащ се в нея артистичен сблъсък между традиционализма и стремежа към търсене на нови пътища в изкуството. Драмата „Майстори“ е привлекателна като основа за опера и с голямото художествено майсторство, с което е изградена, както и с личните и обществени, етични и социални проблеми. Композиторът, завладян от драмата на Рачо Стоянов, сам написва либретото, като се придържа строго към сюжета. Той сбива действието, като съкращава някои действуващи лица — Гена, майката на Найден, чорбаджи Славчо и др. — и някои незначителни епизоди. Хаджиев се придържа или, по-точно, използува точно великолепния и образно-поетичен език на Рачо Стоянов. Либретото е изградено върху основния конфликт на драмата и е очистено от всичко, което би отклоняло вниманието от централната сюжетна линия. Като либретист Парашкев Хаджиев показва отлично познаване на сцената и изискванията на оперната драматургия. Композиторът работи с увлечение върху музиката и завършва операта си през 1965 г. Отначало той нарича произведението си „Облог“, но после се връща на името от наименованието на драмата.

Операта „Майстори“ се изнася за пръв път на 9 октомври 1966 г. в Софийската народна опера. Творбата е поставена от диригента Иван Маринов и режисьора Михаил. Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Стая у майстор Найденови. Ранна утрин. Найден работи върху някакъв чертеж за резба. Увлечен в работата си, той не забелязва Милкана. Тя му съобщава, че още в тъмни зори идвали хора от полето да молят Найден да украси олтара на тяхната нова църква. Милкана е неспокойна и възбудено започва да моли Найден да приеме поръчката и да замине; да заминат заедно далеч оттук. Найден вижда тревогата на жена си и я пита какво й е, но тя отново настоява да заминат. Идва Тихол, радостно възбуден. Той съобщава, че в града им се върнал Живко, неговият ученик, който заминал отдавна и за когото се говорело, че е загинал. Тихол добавя още, че Живко бил станал голям майстор-резбар и че бил спечелил голямо имане; сега се върнал тук и носел много дарове. Найден не особено радостно посреща новината. В миналото той и Живко не са се много обичали, но казва на баща си, че е готов да приеме протегнатата му от Живко ръка в знак на помирение. Милкана отново помолва мъжа си да заминат заедно. Найден успокоява Милкана. Идват тримата резбари Добри, Колю и Генчо, които честитят на Тихол с радост връщането на ученика му Живко в родния град. Влиза Живко и приветствува всички. Той поднася на Тихол дар скъпа дреха, на Найден богато украсени със сребро два пищова, а на тримата резбари — броеници от кехлибар. Всички му благодарят. Живко се извинява, че не е донесъл никакъв дар на Милкана — невестата на Найден, но той не я познавал. Освен това добавя, че носел богати дарове на своята бъдеща невеста, но край Марица го нападнали разбойници и го ограбили — Милкана гордо отговаря, че на нея не и трябват дарове, а Найден добавя, че жена му не е очаквала нищо. Та нали Милкана и Живко днес за пръв път се виждат, казва Найден. Неочаквано Живко припомня на Найден, че веднъж, когато двамата режели олтара на новата църква, при тях дошли три девойки, едната от тях била Милкана. Той иронично запитва Найден не си ли спомня първата среща със своята невеста. Настава смущение, но Живко веднага започва да разказва как в чужбина мислел непрекъснато за родния си град, как мечтаел да срещне своята изгора и че очаквал да си създаде свой дом. За голяма изненада на всички Милкана неочаквано припада. Найден и Тихол се спускат към нея, а Живко бързо си отива.

Стая на еснафа на резбарите. Майстор Добри се възмущава пред колегите си Колю и Генчо от постъпката на Живко, който се съгласил да изработи олтара на църквата в селото — поръчка, предлагана преди това на Найден. Това не само не е честно, но и е непозволено от законите на еснафа. Обаче Генчо тълкува иначе стореното от Живко. Той смята, че това не се дължи само на съперничеството между двамата в резбарството. Според него има и други причини: не било случайно припадането на Милкана по време на разказа на Живко. Колю пък бил дочул, че Милкана и Живко по-рано си били дали дума. Даровете, за които говорел Живко, не били откраднати, а той сам ги хвърлил в Марица, защото от земляци научил, че Милкана станала жена на Найден. Изведнъж отвън се чува шум. Колю и Генчо се спускат да видят какво става. Те съобщават, че Найден и Живко са се сбили. Майсторите разтървават двамата и довеждат Найден. След тях влиза и Живко. Добри горчиво ги упреква. Живко обвинява Найден, че започнал пръв, а Найден възбудено му отвръща: „един от нас трябва да се махне оттук или да умре“. В този момент влизат Милкана и Тихол. Милкана отначало упреква нежно Найден, а след това се обръща остро към Живко, че откакто се е върнал, той от завист им е отнел щастието, че са се пуснали слухове в града за нея. Тя отрича да се е виждала с него преди и да му е давала дума. Живко унило потвърждава обвиненията на Милкана, отправени към него. Той действително от завист към Найден е направил това. Найден възмутен се спуска отново към Живко, но Милкана застава между тях. Сега тя отново отправя упрек към Живко, но в думите й проличава силната душевна борба, която изживява. Тихол отвежда Милкана в къщи. Сега Живко с горда предизвикателност се обръща към Найден, като му казва, че той не е никакъв майстор, че дълбае така, както е дълбаел баща му, че не влага нищо свое, нищо ново в работите си, и го нарича чирак. Тримата стари резбари са дълбоко разочаровани от думите на Живко, които тълкуват като завист. Тогава те решават Живко и Найден да сключат облог. Найден веднага приема, като предлага облогът да се сключи на живот и смърт. Живко иска, който загуби, да напусне града. Резбарите решават Живко и Найден да изрежат таваните на две от стаите в новата къща на Колю и еснафа да прецени кой от двамата е по-голям майстор.

Стая у майстор Найденови. Вечер. Милкана и Тихол очакват Найден. Младата жена се безпокои за своя мъж. Откакто са сключили облога, Найден е посърнал и отслабнал. Милкана предлага на Тихол да се изселят от града. Тя отново със сълзи на очи убеждава Тихол, че е невинна за това, в което я обвиняват хорските приказки. Идва майстор Добри и казва на Тихол, че Найден не работи, а по цели дни скита по гората: ако така кара, той сигурно ще загуби облога. Живко пък по цял ден реже. В това време се връща Найден. Той е мрачен и сърдит. Майстор Добри доброжелателно го съветва да работи, но младият човек е разкъсван от колебания и съмнения. След като Добри си отива, Найден помолва баща си да повика Милкана. Когато тя идва, Найден с нежност й говори за любовта си: двамата си припомнят за своята първа среща. Обзет от сладостни чувства, Найден потъва в спомените си. Изведнъж той се опомня. При мисълта, че Милкана е дала дума на Живко и може би и досега го обича, Найден е обхванат от див гняв. Той я разпитва и нагрубява. Милкана го убеждава, че между нея и Живко не е имало нищо, но това, вместо да го успокои, още повече разпалва неговата ревност и гняв. Възбуден, Найден и отправя все по-тежки обвинения и грубо я блъска на земята. Тогава Милкана, обзета от гордост, с горест му казва, че е жалък и нищожен; той не смее да се бори с Живко и затова се нахвърля върху нея. Обезумял от мъка и ревност, Найден с изваден нож се спуска към нея, но в този момент влиза привлеченият от шума Тихол, който успява да хване ръката на сина си.

Чардак на Колювата къща. Сутрин. Живко излиза от стаята, чийто таван украсява. Той не е доволен от своята работа. Идва майстор Добри, който е донесъл длета за Найден. Той отива до стаята на Найден, но него го няма и Добри оставя длетата пред вратата му. Добри е изпълнен със съжаление към Найден, тъй като за него е ясно, че младият мъж вече губи облога. Живко дръзко му подхвърля, че Найден се погубва, защото е слаб. Старият майстор се опитва да поговори с Живко и да го увещае да се откаже от борбата си с Найден; той се мъчи да го убеди, че Найден в нищо не е виновен, за да му разстройва така живота. Добри дори добавя, че снощи Найден бил вдигнал нож срещу Милкана. Тази вест предизвиква изблик на злобна радост у Живко. Той набързо се сбогува с майстора и влиза в стаята, обзет от желание за работа. Учуден от поведението на Живко, Добри си отива. На чардака се изкачва Милкана. Тя се доближава до стаята на Найден и вижда, че го няма. Тогава бързо отива до вратата на Живко и почуква. Живко с удивление вижда Милкана. Развълнувана, тя му разказва как в продължение на пет години го е чакала да се върне, но след като дошла вест за неговата гибел, се омъжва за Найден. Милкана го моли да замине, но той й предлага да избягат заедно. Милкана обаче отказва, тя не може да погази името и честта си. Развълнувана, младата жена настоява пред Живко да си замине, като му казва, че на нея няма да й е по-леко. Разбрал, че тя още го обича, той я грабва в обятията си и й обещава да се махне завинаги. В този миг се появява Найден. Изпълнен от тежки мисли, той бавно отива към стаята си. Изведнъж погледът му пада на прегърнатите Милкана и Живко. Потресен, той бързо изважда пищова си и убива жена си …

МУЗИКА

Операта „Майстори“ е един връх в творчеството на Парашкев Хаджиев. От неговите сериозни опери „Майстори“ е може би най-силна и най-въздействуваща. Тя може да бъде окачествена като битово-лирична драма, но същевременно е едно дълбоко психологично произведение. Композиторът се е стремил да съсредоточи вниманието си върху душевните преживявания на своите герои и в тази насока е постигнал пълна сполука. Тримата главни герои — Милкана, Найден и Живко, са така живи и релефни, че остават дълбоко в съзнанието на слушателите. И това не е постигнато с ярки и леснозапомними мелодически партии, а с един дълбок, сдържан и напълно дискретен музикален език. Вокалните им партии са написани в декламационно-речитативен стил, в който се крие углъбеност и завладяваща сила. Въпреки че и тримата главни герои сдържат чувствата си, до слушателя достига убедително потенциалната сила на техните преживявания. Сдържаността на чувствата личи най-много у Милкана и Живко, докато Найден е по-примитивен и не може така добре да прикрива душевната борба, разгаряща се в него.

Композиторът не търси активно развиващо се сценично действие. Всъщност на сцената не се случва почти нищо. Стават само силни стълкновения в душевния живот на героите — сблъсъци на волите, на стремежите, за постигане на щастие. Облогът фактически е поводът, който става причина за разкриване дълбоките чувства на действуващите лица. За да превъплъти музикално драмата, на Парашкев Хаджиев не са му нужни нито традиционните условности, използувани в операта, нито необходимите контрасти, нито масовите сцени, нито коментарът на събитията. Всичко се движи по строгата сюжетна линия.

Музикалният език на „Майстори“ е жив, образен и същевременно сдържан. Парашкев Хаджиев е написал операта си с високо професионално майсторство. Значително постижение може да се смята българският аромат на музиката в „Майстори“. Без да използува елементи от фолклора, нито пък да включва теми, близки по интонационен строеж на народната песен, композиторът е успял да създаде българска атмосфера, да напише творба с определен национален облик. За това е допринесъл и поетичният дълбоко народен език на автора на драмата — Рачо Стоянов.

Още от първите реплики на Милкана в началото на операта се чувствува тревогата й от връщането на Живко, макар че новината за неговото завръщане идва по-късно. Тревогата проличава и в първите думи на Найден, когато Тихол му съобщава за връщането на Живко като „радостна новина“. Много силна е сцената на поднасянето на подаръците. Не само от външния белег — поднасянето на пищови като дар на Найден, се достига до чувство на някаква предопределеност, а преди всичко от силата на сгъстената драматичност на музиката. Разказът на Живко за нападението на разбойниците и открадването на даровете на уж въображаемата невеста, която го чака, довежда до началото на една от кулминациите — припадъка на Милкана.

Във втора картина се откроява със силата си сцената, в която Милкана обвинява Живко; обаче след неговото смирено признание на вината в думите на Милкана се долавят някакви потискани досега чувства. Един от най-силните моменти в операта е епизодът, в който Найден, използувайки заетостта на тримата резбари, дръпва настрана Живко и го моли сърдечно да му каже за какво всъщност е пламнала тяхната борба. Тук с майсторство са разкрити и нови черти от характерите на двамата герои: наивна чистота и примирителност у Найден и известна злобна отмъстителност у Живко. От този момент в операта няма положителни и отрицателни герои. И тримата — и Милкана, и Найден, и Живко — носят положителни и отрицателни черти, макар че положителните доминират.

Третата картина е най-високото достижение на композитора в разкриване на душевната борба у своите герои Найден и Милкана. Сцената между двамата със спомена за щастливите дни в постепенното й преминаване в драматичен конфликт между Милкана и Найден е забележителна по дълбочината на чувствата. Силата на въздействие се повишава и от подготовката на сцената — репликата-оценка на облога: „дори да победя, пак аз ще бъда победеният“, си казва Найден. Дълбоко психологически почувствуван е моментът, когато Милкана след преглъщането на всички обвинения и обиди променя примиренческото си държане и казва горчивите думи на мъжа си: „Ти си слаб!“. Кулминация на операта е краят на картината, когато Найден вдига нож срещу жена си.

И в последната картина трябва да се отбележи монологът на Живко, в който героят разкрива и чувствата си, и артистичното си верую. Обладан от силни чувства, у него отново избликва омразата след разговора му с Добри. В последната сцена между Милкана я Живко се изявява с пълна сила потисканият стремеж към щастие у двамата влюбени, особено у Милкана.