Артър Хейли
Колела (31)

Глава трийсет и първа

— Не става въпрос за мен, а за теб — каза Адам и погледна Брет Делъсантоу. — Нямаше да ти бъда истински приятел, ако не ти кажа, че избързваш и допускаш огромна грешка!

Наближаваше полунощ и петимата — Адам, Ерика, Барбара, Брет и Ленард Уингейт, седяха в апартамента на младия дизайнер. Само преди половин час Брет и Ленард Уингейт се бяха върнали от черното гето. Разговорът не вървеше. Когато изчерпаха темата за Роли Найт, Брет им съобщи за намерението си да напусне автомобилната промишленост, възнамерявайки да подаде оставката си още на следващия ден.

— Само след пет години ще бъдеш ръководител на Центъра — продължаваше да го разубеждава Адам.

— Едно време това беше най-сладката ми мечта — отвърна Брет. — Да стана новият Харли Ърл, Бил Мичъл, Джийн Бординът или Елуд Ейнджъл^[1]. Не ме разбирай погрешно — аз и сега съм убеден, че всички те са били гениални. Но това не е за мен, и толкоз!

— Вероятно имате и други причини? — намеси се Ленард Уингейт.

— Имам. Според мен автомобилните магнати, които планират единствено собствените си интереси, не мърдат и пръст да направят нещо за обществото, в което живеят!

— Някога това сигурно е било вярно — възрази Адам. — Но сега съвсем не е така. Всичко се променя и промените са изключително бързи. Всеки ден сме свидетели на този процес — променя се отношението на ръководството към съществуващите проблеми, променя се отговорността им пред обществото, променя се качеството на произвежданите коли, променят се отношенията с правителството, признават се нуждите на потребителите. Днес нашият бизнес съвсем не е това, което беше дори само преди две-три години.

— Искрено желая да повярвам в това — отвърна Брет. — Дори и само поради факта, че ти вярваш в него. Ала не мога и доста хора мислят като мен. Но както и да е… от днес нататък аз съм външен човек за автомобилния бизнес.

— И какво ще правиш? — попита го Ерика.

— Да пукна, ако зная — отвърна Брет. — Това е честният ми отговор.

— Няма да се изненадам, ако се захванеш с политика — промълви Адам. — Ако го направиш, аз не само ще гласувам за теб, но и ще бъда един от активните участници в предизборната ти кампания.

— Аз също — намеси се Уингейт.

Странно, помисли си той. Само преди няколко часа се беше запитал докога ли Брет ще се задоволява с професията на дизайнер, усетил ясно магнетичната сила на родения лидер в него.

— Някой ден тези думи ще ви излязат през носа — усмихна се Брет. — Защото имам намерение да ги запомня!

— Той има намерение да се заеме с живопис — съобщи Барбара. — И аз ще настоявам за това, дори ако се наложи да го вържа с верига за статива и да му нося храна. Спокойно можем да се издържаме и с моята работа.

— Като говорим за издръжка, ще ви кажа, че възнамерявам да открия своя собствена фирма за дизайн — поясни Брет. — Съвсем малка, разбира се.

— Едва ли дълго ще остане малка, защото, с каквото и да се заемеш, успехът просто каца на рамото ти — отвърна Адам. — Освен това тогава ще ти се налага да работиш доста повече, отколкото сега.

— Точно от това се страхувам — въздъхна Брет.

Но дори и да стане така, поне сам ще си бъде началник, ще бъде независим. Това беше най-голямото му желание, което Барбара споделяше изцяло. Брет й хвърли изпълнен с обич поглед. Чувствата му към нея се засилваха с всеки изминал ден. Беше убеден, че тя ще сподели с него всички изпитания, които го дебнат в бъдещето.

— Носят се слухове, че и вие напускате — обърна се към Адам Барбара.

— Къде сте ги чули?

— Ами хората говорят…

Трудно се пази тайна в Детройт, помисли си Адам. Сигурно Пърс Стайвесънт или някой негов приятел е пуснал мълвата.

— Е, истина ли е? — настоя Барбара.

— Получих съвсем конкретно предложение — отвърна Адам. — Проучих го много сериозно. И накрая реших да го отхвърля.

Преди един-два дни беше телефонирал на Пърс Стайвесънт да му обясни, че няма смисъл да ходи в Сан Франциско за подробни разговори, Защото цял живот е бил човек на автомобилния бизнес и възнамерява да си остане такъв.

Беше убеден, че много неща от автомобилната промишленост се вършат погрешно, но че повечето са добри. Чудото на съвременната кола не се съдържа във факта, че тя понякога излиза от строя, а в обратното — че много рядко прави това; то не се крие зад високата й цена, а напротив, че при вградените в нея толкова много постижения на човешкия технически и дизайнерски гений тя струва удивително малко. Чудото на автомобила съвсем не е в замърсяването на въздуха и задръстването на магистралите; то е в нещо съвсем друго — за пръв път в историята на човечеството хората получиха онова, към което са се стремили винаги — свободата на самостоятелното придвижване.

По тези причини отговорният работник, който се стреми към всестранна реализация, не може да не бъде привлечен неотразимо от този чуден свят.

— Всеки гледа по свой начин на живота — каза Адам, обръщайки се към Барбара — Предполагам, че моят глас завинаги ще бъде в полза на Детройт.

Разстоянието от пресечката на Мейпъл и Телеграф до Куортън Лейк беше съвсем кратко.

— Ти нищо не каза тази вечер — каза Адам, докато двамата с Ерика пътуваха към дома.

— Слушах — отвърна тя. — И размишлявах. Освен това исках да останем сами, за да ти съобщя нещо.

— Сега сме сами.

— Ами… По всичко личи, че съм бременна… Хей, внимавай! Какви са тези резки завои!

Той отби встрани по едно пътче и спря.

— За миг ми се стори, че ще обезумея от радост! — прошепна той. — За в бъдеще избягвай да ми съобщаваш подобни неща по време на пътуване по оживени пътища!

— На кого ли е това пътче?

— Какво значение има, по дяволите!

Той протегна ръце и нежно я целуна.

Ерика плачеше и се смееше едновременно.

— В Насо беше истински тигър! Сигурно там е станало!

— Радвам се, че съм бил такъв — прошепна той. Ето го най-доброто възможно разрешение, проблесна в съзнанието му щастливата мисъл.

По-късно, когато отново потеглиха, Ерика каза:

— Питам се как ли ще се почувствуват Грег и Кърк. Двама големи синове и изведнъж — бебе в семейството!

— Ще бъдат щастливи. Те те обичат, както те обичам и аз — взе ръката й той. — Още утре ще им позвъня.

— Ох — въздъхна щастливо тя. — Излиза, че въпреки всичко ние двамата с теб все още сме в състояние да създадем нещо!

Наистина е така, възторжено помисли той. Почувствува живота си пълен.

Днес има Ерика и тази нова радост.

А утре и през следващите дълги дни в мислите му властно ще се настани проектът на бъдещето — „Фарстар.“