Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wheels, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Издателска къща „М-Л“, София, 1992
Превод: Веселин Лаптев
Художници: Ивайло Нанов, Лъчезар Русанов
Печат „Полипринт“ АД, Враца
Arthur Hailey. Wheels
Pan Books Ltd, London, 1971
История
- — Добавяне
Глава двайсет и втора
През август, по същото време, по което Брет Делъсантоу беше в Калифорния, в завода, където работеше Мат Залески, цареше истински хаос.
Вече две седмици редовното производство беше спряно. В цеховете се настаниха специализираните бригади, които трябваше да демонтират старата поточна линия и да сглобят онази, на която предстоеше да се произвежда моделът „Орион“.
За изпълнението на тази задача беше определен един месец В края на този срок от конвейера трябваше да слезе първият сериен орион, а през следващите три-четири седмици щяха да се сглобяват онези количества, които щяха да заемат мястото си в изложбените зали на автомобилните представителства непосредствено след официалното показване на новия модел, определено за месец септември. После, в случай че прогнозите на търговския отдел се потвърдяха, темпото рязко щеше да нарасне и всеки месец от завода щяха да излизат по няколко десетки хиляди ориона…
Първите две седмици от срока за преустройство вече отминаваха и както обикновено в подобна ситуация Мат Залески се питаше дали ще издържи на прекомерното натоварване.
Голяма част от редовните работници бяха пуснати в годишен отпуск — за повечето от тях принудителен, а следователно и неплатен. На работа идваха само най-необходимите за преустройството работници и служители. От този факт на Мат Залески и останалите ръководители съвсем не им ставаше по-леко, тъй като обемът на работата непрекъснато нарастваше, а заедно с него нарастваха и неприятностите от постоянните неуредици, които имаха такъв характер, че пред тях обикновеният работен ден изглеждаше спокоен като водите на планинско езеро.
Специализираните фирми, които на практика преустройваха завода, бяха взискателни като окупационна армия. Не по-малко взискателни бяха и инженерите от главното управление на компанията, които помагаха на монтажниците със съвети и съдействие, но нерядко само им се пречкаха.
Директорът на завода Вал Рейскайнд и Мат попаднаха под кръстосания огън на постоянни искания за информация, спешни заседания и още по-спешни задачи, които обикновено не търпяха никакво отлагане. Мат се занимаваше с голяма част от въпросите по практическото ръководство на завода, тъй като Рейскайнд беше още нов на своята длъжност. Беше заменил предишния директор Маккърнън само преди няколко месеца и макар че притежаваше отлични дипломи от Политехниката и Търговския институт, той далеч не притежаваше опита на Мат за решаването на практически проблеми — опит, придобит с цената на двайсетгодишен напрегнат труд. Въпреки разочарованието си, че не получи мястото на Маккърнън и началник му стана едно съвсем младо момче, Мат хареса Рейскайнд, който беше достатъчно умен, за да признае открито малкия си опит и да се отнася с необходимото уважение към по-възрастния си заместник.
Най-големите им неприятности бяха свързани с монтажа на новите и изключително сложни металообработващи машини, които само на теория работеха добре. От техническа гледна точка отговорността за функционирането на цялата система носеха фирмите предприемачи, но Мат Залески (добре знаеше, че те ще си отидат и той сам ще трябва да се справя с всяка възникнала впоследствие техническа неизправност. По тази причина той неотклонно следеше монтажните работи.
Най-големият им вpaг бяха изключително късите срокове. При смяна на конвейера времето никoга не стигаше — поне той не помнеше случай, при който е можел да каже, че всички системи не действуват дни, а дори и часове преди изтичането на крайния срок. Цялата работа твърде много приличаше на строителството на жилищен блок, който никога не е готов в деня, определен за нанасяне на новодомците. С тази разлика, че новодомците можеха да почакат, а производството на коли и камиони — не.
Неприятностите на Мат нараснаха и по друга, съвсем неочаквана причина. Ревизията на складовите наличности при прекратяване на производството на предишния модел разкри такива огромни липси, че им се наложи да проведат тотално и задълбочено разследване. Няма автомобилен завод, който да не понася значителни загуби от кражбите на различни части и атрибути. При наличието на хиляди работници в една смяна за крадците (външни или вътрешни) беше детинска игра да изнесат от завода задигнатите части.
Но в случая явно ставаше въпрос за добре организирана шайка, тъй като липсваха Над триста четиристепенни скоростни кутии, стотици гуми, значително количество радиоприемници, касетофони, климатични инсталации и други части.
В резултат заводът буквално бе залян от хората на охраната и наетите отвън детективи. Мат не носеше пряка отговорност за случилото се, но въпреки това бе принуден часове наред да разяснява начините, по които частите се изписват и влагат в готовата продукция. Досега не бяха открили никаква следа, но началникът на охраната сподели:
— Имаме определени подозрения и когато твоите работници се върнат, ще се наложи да разпитаме няколко от тях.
Междувременно детективите продължаваха да се могат наоколо и присъствието им досаждаше на всички останали, които се задъхваха от напрежение, за да изпълнят в срок поставените задачи.
Въпреки това напрежение Мат успешно преодоляваше трудностите. С изключение на една, която за щастие не забеляза нито един заводски ръководител.
Това стана в кабинета му, в събота следобед. При смяна на моделите седемдневната работна седмица беше нещо съвсем обикновено й Айрис Айнфелд — една от по-възрастните му секретарки, реши да му занесе чаша кафе. Мат с благодарност отпи от горещата течност, когато изведнъж, без да разбере причината, усети как чашата се изплъзва от ръката му и кафето обля дрехите му.
Ядосан на собствената си небрежност, той понечи да се изправи, но вместо това се просна в цял ръст сред стаята. Когато по-късно размишляваше за инцидента, си спомни, че левият му крак бе отказал да се подчини, а изплъзналата се чаша беше държал с лявата ръка.
Мисис Айнфелд, която още не беше излязла, се втурна към него и му помогна да седне на стола. Искаше да извика „Бърза помощ“, но той я разубеди. Поседя неподвижен за известно време и усети как чувствителността в лявата част на тялото му постепенно се връща. Въпреки това едва ли би успял да закара колата си до дома. Подпомогнат от Айрис Айнфелд, той напусна завода през един от задните входове, след което секретарката го откара със своята кола. По пътя я убеди да не казва на никого за случилото се, защото се страхуваше, че ще започнат да се отнасят с него като с инвалид. А това мy беше по-противно от всичко останало на този свят.
Прибрал се вкъщи, Мат успя да се съблече и да си легне. Стана от леглото чак на следващия ден подир обяд, който за щастие се оказа неделя. Чувствуваше се вече далеч по-добре — само от време нa време нещо странно помръдваше в гръдния му кош. В понеделник сутринта се чувствуваше уморен, но нищо повече. Отиде на работа както обикновено.
През време на почивните дни изпита чувство на дълбока самота. Барбара беше заминала някъде и той бе принуден сам да се грижи за себе си. Когато жена му беше жива, той някак си по-лесно понасяше напрежението по промяната на моделите. Тя проявяваше разбиране, увеличаваше грижите си независимо от часа на завръщането му у дома. На масата неизменно го очакваха неговите любими ястия, приготвени с умение и грижа. Всичко това изглеждаше толкова далеч сега, а от смъртта на Фрида бяха минали всъщност само две години: Мат с тъга призна пред себе си, че никога през съвместния им живот не беше я оценявал както трябва.
Вечната заетост на Барбара не преставаше да го дразни. Той с неприязън приемаше факта, че тя има свой живот и своя работа. Искаше му се да я вижда у дома, изцяло на негово разположение… поне отчасти да запълва празнотата, която майка й остави след себе си. В началото, непосредствено след смъртта на Фрида, Барбара вършеше точно това. Всяка вечер приготвяше нещо за ядене и двамата неизменно се хранеха заедно. Но с течение на времето другите й интереси отново взеха връх, едновременно с това рязко нарасна и обемът на работата й в рекламната агенция. Двамата вече рядко се срещаха в къщата на Ройъл Оук, с изключение на часовете за сън и няколкото забързани минути по време на закуска. Преди три-четири месеца Барбара го помоли да си вземат домашна прислужница, на която без всякакви трудности биха могли да плащат със своите две нелоши заплати. Мат обаче отказа. Сега, претрупан от напрегната работа в завода, съжали за това.
Фактически още в началото на август й каза, че променя мнението си и тя може да потърси домашна помощница. Но Барбара отвърна, че е прекалено заета. Имала много работа в агенцията и съвсем не й било до пускане на обяви и оглед на евентуалните кандидатки. Мат се отнесе пренебрежително към доводите й, защото продължаваше да смята, че за дома трябва да се грижи жената, а мъжът — особено когато е под напрежение няма защо да се занимава е подобни проблеми. Но Барбара съвсем ясно му даде да разбере, че счита своята работа за не по-малко важна от неговата — едно отношение, което той нито приемаше, нито разбираше.
Maт Залески отдавна усещаше, че с течение на годините разбира и приема все по-малко неща от съвременния живот. Всяко разгръщане на вестника го караше да изпитва едновременно яд и смайване. Новините вече не се поднасяха по стандартния начин, старите морални ценности отдавна не означаваха нищо, а установените от векове порядки се рушаха направо пред очите му. Никой вече нищо не уважаваше. Младите се отнасяха с пренебрежение към конституционната власт, към съдилищата и законността, към своите родители, към директорите на училищата, към армията и системата на свободна инициатива, а дори и към националното знаме, под, което Мат и неговото поколение се бяха сражавали и умирали по време на Втората световна война.
Според него бедата идваше именно от младите и неприязънта му към повечето от тях непрестанно растеше — все по-малко можеше да понася онези дългокоси типове, които не се различаваха от момичетата (той самият все още носеше военна прическа и се гордееше с нея като с медал), онези студенти многознайковци, които се задавят с книжлета и цитати на Маклуън, Маркс и Че Гевара; войнствуващите чернокожи, които отказват да подобряват положението си стъпка по стъпка и искат да получат всичко наведнъж; всички онези протестиращи бунтари, които недоволствуват от всичко на този свят и пребиват с юмруци всеки, който дръзне да не се съгласи с тях. Мат беше дълбоко убеден, че цялата тази банда е куха и незряла, че не знае нищо за действителния живот и с нищо не допринася за благото на обществото… Всеки път, когато мислеше За младите, изпитваше жлъч и кръвното му се вдигаше.
Макар и далеч от бунтарските настроения на студентите и разните протестиращи младежи, Барбара съвсем открито им симпатизираше. Сякаш бе една от тях. Maт беше убеден, че тези възгледи на дъщеря му се дължат на влиянието на близките и приятели и най-вече на онзи Брет Делъсантоу, който му беше несимпатичен, и толкоз.
В действителност, подобно на много хора от неговото поколение, Мат Залески се беше оказал пленник на непроменимите си възгледи за света. В разговори, които обикновено завършваха с яростни кавги. Барбара напразно се опитваше да му внуши, че в света съществува нов начин на мислене, че доскоро непоклатимите убеждения и идеали са били подложени на основна преоценка, която е доказала техния фалш; че всъщност младежите ненавиждат не морала на своите родители, а криещото се зад него двуличие; ненавиждат не самите отдавна установени морални норми, а лицемерието и самозаблудите, които стоят зад тях. Тя беше убедена, че днешното време е време на преоценка и вълнуващи интелектуални промени, от които човечеството ще има несъмнена полза.
Опитите на Барбара завършиха с пълен провал. Лишен от въображение, Мат Залески виждаше в тези промени само негативното и разрушителното.
В подобно настроение, уморен и измъчван от остри болки в стомаха, Мат Залески се прибра у дома. Барбара също си беше вкъщи, освен това имаше гост.
Гостът беше Роли Найт.
Срещнаха се привечер, след съответното посредничество на Ленард Уингейт. Искаше й се да се запознае, по-отблизо с живота на чернокожите — най-вече с живота на Роли — както в гетото, така и след общуването му с хората от програмата за помощ за най-отчаяните. Очакваше, че наученото тази вечер ще й помогне да попълни текста на документалния филм „Автомобилният град“, който вече беше влязъл в последната фаза на редактирането.
Отначало отидоха в прес-клуба, но там беше необичайно претъпкано и шумно и Роли започна да се притеснява. Импулсивно тя му предложи да го заведе у дома си и той прие.
Пийнаха по едно уиски с вода, след което Барбара набързо изпържи яйца с малко бекон, които изядоха на подноси във всекидневната. Роли постепенно се отпускаше и разговорът потръгна.
След известно време Барбара донесе бутилката и двамата си наляха по още едно питие. Навън мракът постепенно се сгъстяваше и ясният летен ден отстъпи място на нощта.
Роли огледа удобната и с вкус мебелирана стая, в която не се долавяше дори и следа от претенциозност.
— На какво разстояние се намираме от пресечката на Блейн и Дванайсета улица? — попита той.
— Около осем километра.
Той усмихнато поклати глава:
— А на мен ми се струва, че са осемстотин!
На пресечката между Блейн и Дванайсета улица живееше Роли. Именно там бяха заснети кадрите от филма, на което присъствуваха Брет Делъсантоу и Ленард Уингейт.
Барбара си записа тези думи, преценявайки, че те съвсем няма да изглеждат зле като встъпление към филма.
Точно в този момент в стаята влезе баща й.
Мат Залески замръзна на мястото си и смаяно се втренчи в невероятната гледка пред очите си — собствената му дъщеря седи на дивана редом с Роли Найт, в ръцете им — чаши, на масата — остатъци от неотдавнашна вечеря, а на пода между тях — начената бутилка уиски. В изненадата си Барбара изпусна бележника си и в момента той не се виждаше никъде.
Въпреки че в завода не бяха разменяли нито дума, Мат Залески и Роли Найт моментално се познаха. С невярващо изражение на лицето, Мат продължаваше да мести поглед от Роли към Барбара. Явно в опит да демонстрира непринуденост, Роли широко се усмихна и лисна наведнъж остатъка от питието в гърлото си. Но след това изведнъж изгуби увереност и притеснено се размърда, като облизваше устните си.
— Здравей татко — започна Барбара. — Това е…
Острият глас на Мат я накара да млъкне. Втренчил заплашителен поглед в Роли, той рязко попита.
— Какво, по дяволите, правиш в моя дом, седнал като…
За дългите години, през които ръководеше автомобилен завод, завладян почти изцяло от черна работа ръка, Мат се беше научил да ги търпи. Но това беше само привидно. Дълбоко в себе си продължаваше да споделя възгледите на своите родители и техните съседи в Уайъндот, според, които негрите са непълноценни хора. И сега, в момента, в който виждаше, че дъщеря му забавлява един чернокож не някъде другаде, а в собствения му дом, той изведнъж бе обзет от неудържима ярост, към която се прибавиха напрежението и умората от последните дни. Говореше и действуваше, без да мисли за последствията.
— Татко! — остро каза Барбара. — Това е моят приятел мистър Найт. Аз го поканих и няма да…
— Млък! — Мат с мъка извъртя тежкото си туловище към дъщеря си. — С теб после ще се разправям!
Лицето на Барбара пребледня.
— Какво значи това — да се разправяш с мен?!
Мат беше престанал да й обръща внимание. Очите му продължаваха да бъдат заковани върху лицето на Роли, а ръката му рязко посочи кухненската врата, oт която току-що беше влязъл.
— Вън!
— Татко! Да не си посмял! — Барбара скочи на крака и бързо тръгна към баща си. Той замахна и главата й се отметна от тежкия плесник.
Сякаш всички бяха актьори в класическа трагедия — ceгa дойде ред на Барбара да не вярва на очите си. Това не може да бъде истина, помисли си тя. Бузата я болеше и сигурно щеше да се подуе, но сега това нямаше значение. Много по-важно беше вътрешното й състояние. Изпитваше чувството, че някаква огромна скала изведнъж се е откъртила от мястото си — скалата на човешкия напредък и разбирателство, издигала се бавно и търпеливо в течение на векове. А под нея беше зейнала вонящата яма на безразсъдната ненавист и фанатизъм, които никога не бяха напускали съзнанието на Мат Залески. А тъй като беше дъщеря на този човек, вината беше и нейна!
Отвън долетя шум на пристигаща кола.
Роли също беше станал на крака. Само преди миг го беше напуснала и последната следа oт увереност, тъй като той се намираше в непозната среда. Но увереността му бързо се върна и той презрително изгледа Мат.
— Плюя на теб, свиньо!
— Казах — вън оттук! Махай се! — с разтреперан от ярост глас повтори Мат.
Барбара затвори очи, „Плюя на теб, свиньо?!“
Но защо не в края на краищата? Не беше ли точно това мръсният живот? На омразата се отвръща с омраза!
За втори път през последните няколко минути външната врата на къщата се отвори. На прага застана Брет Делъсантоу, който жизнерадостно извика:
— Звъня, звъня — а никой не ме чува!
Той отправи широката си усмивка към Барбара и Мат, а после забеляза Роли Найт:
— Здрасти, Роли! Радвам се да те видя. Как е животът, приятелю?
Мат Залески изпита леко чувство на несигурност, чул приятелския поздрав на Брет.
— Плюя и на теб! — отвърна му Роли, после хвърли изпълнен с презрение поглед към Барбара и излезе.
— Какво става тук, по дяволите? — смаяно запита Брет.
Идваше направо от летище Метрополитън, където преди по-малко от час се беше приземил самолетът му от Калифорния. Искаше да види Барбара веднага и да сподели с нея решението да промени целия си живот, да обсъдят плановете му за бъдещето, които по време на полета към дома бяха започнали да се избистрят. Настроението му беше чудесно и именно то бе причина за шумното му нахлуване. Но вече разбра, че в този дом има сериозни проблеми.
Задавена от напиращите сълзи, Барбара едва успя да поклати глава.
Брет се приближи и нежно я прегърна през рамото.
— Успокой се, каквото и да се е случило! По-късно ще говорим.
Мат неуверено се обади:
— Вижте, аз може би…
— Не искам да те слушам! — кресна Барбара.
Успяла да се овладее, тя се отдръпна от Брет, а той на свой ред се обади:
— Вижте… ако си имате семейни недоразумения и искате да си вървя…
— Искам да си тук! — каза Барбара. — А когато си тръгнеш, и аз ще тръгна с теб! — Тя замълча й потърси очите му. — Нали вече два пъти ме питаш дали искам да дойда да живея при теб? Ако все още го желаеш, аз съм готова!
— Много добре знаеш, че го желая! — разпалено отвърна той.
Мат Залески, който уморено се беше отпуснал в близкото кресло, долови последните реплики и рязко вдигна глава:
— Да живеете заедно?!
— Точно така! — с леден глас отвърна Барбара. — Няма да създаваме семейство, защото никой от нас не го иска! Просто ще живеем в едно жилище, ще споделяме едно легло…
— Не! — изрева Мат. — За бога, не!
— Опитай се да ме спреш! — предизвикателно отвърна тя.
Няколко дълги секунди двамата се гледаха в очите, после Мат сведе поглед и хвана главата си в ръце. Раменете му потръпваха.
— Сега ще си взема само най-необходимото — обърна се към Брет Барбара. — А утре ще дойда за останалите неща.
— Чакай — каза Брет, без да отделя очи от сгърчената върху стола фигура. — Знаеш, че искам да сме заедно. Но трябва ли да става точно по този начин?
— Когато научиш какво стана тук, тогавa ще разбереш! — хладно отвърна тя. — А сега или ме вземай със себе си, или се махай по дяволите! Мога да отида и на хотел!
— Ще те взема, разбира се — побърза да каже той.
Барбара се качи на горния етаж и за няколко минути двамата мъже останаха сами.
— Нямам представа какво е станало тук, мистър Залески — притеснено промълви Брет. — Но каквото и да е то, аз съжалявам…
Не получи отговор и побърза да излезе навън. Реши да изчака Барбара в колата.
Повече от половин час Брет и Барбара обикаляха из пустите улици, напразно надявайки се да открият Роли Найт. След като изнесе куфара си и колата потегли. Барбара забързано му разказа цялата история. Лицето на Брет видимо помръкна.
— Бедното момче! — промълви след известно мълчание той. — Нищо чудно, че нападна и мен!
— А и мен!
— Вероятно е убеден, че всички сме еднакви. А и защо пък да не мисли точно така?
Преминаха бавно по поредната пуста улица. Малко преди ъгъла фаровете осветиха някаква сянка, но това се оказа един от съседите на Залески, който се прибираше у дома.
— Роли си е отишъл — каза Брет и хвърли кос поглед към седалката до себе си. — Ние обаче знаем къде живее…
В гласа му се долови колебание и двамата прекрасно разбираха на какво се дължи го. През нощта гетото на Детройт е опасно. Там твър-де често стават въоръжени нападения и грабежи.
— Тази вечер не можем да направим нищо повече — поклати глава тя. — Да си вървим у дома.
— Нека не забравяме главното — отвърна той и отби до тротоара. Взе я в прегръдките си и устните им се сляха в продължителна целувка.
Доста по-късно двамата лежаха спокойно един до друг в тъмната спалня на Брет.
— Отворени ли са очите ти? — тихо попита Барбара.
— Да. — Брет лежеше по гръб и с ръце под главата, беше втренчил поглед в едва очертаващите се контури на тавана над него.
— Какво мислиш?
— Мисля за една глупост, която преди известно време изтърсих пред теб. Спомняш ли си?
— Да, спомням си.
Ставаше въпрос за онази вечер, в която Барбара приготвяше вечерята, а Брет доведе на гости Ленард Уингейт — първата им обща среща. Тогава, получил поредния отказ на Барбара да прекара нощта с него, той беше казал: Ти си на двайсет и девет години, не е възможно да не си опитвала. За какво се противиш?
— Но ти не възрази нищо! — опита да се оправдае Брет.
В отговор долетя нежният й смях:
— Ако човек предварително знае…
— Добре, добре. — Въпреки тъмнината тя усети усмивката му и се извърна с лице към него.
— Но защо все пак не ми каза? — поиска да узнае той.
— Ох, не зная. Трудно ми е да говоря за подобни неща. Толкова ли е важно в края на краищата?
— За мен е важно!
Известно време лежаха в мълчание, после Барбара отново проговори:
— И за мен е важно, ако искаш да знаеш. Винаги съм си мислела обаче, че трябва да го направя с някого, когото действително обичам! — Пресегна се и прокара пръсти по лицето му. — Най-накрая това стана.
Брет я прегърна и телата им отново се сляха.
— Аз също те обичам — прошепна той.
Съзнаваше, че в момента преживява нещо, което в живота рядко се повтаря. Все още не беше й казал за взетото в Лос Анджелес решение, не беше споделил и бъдещите си планове. Знаеше, че ако го направи сега, ще говорят до сутринта Но тази нощ не му беше до разговори.
След миг неудържимото желание отново се появи и двамата забравиха всичко на този свят.
— Ако искаш, мога да ти кажа нещо… — въздъхна Барбара, когато отново лежаха успокоени един до друг.
— Давай!
— Едва ли бих чакала толкова дълго, ако знаех, че е така хубаво! — притисна се към нето тя.