Артър Хейли
Колела (19)

Глава деветнайсета

Дългата черна лимузина забави ход, сви наляво и безшумно се плъзна между потъмнелите от времето каменни колони, след което пое по една извиваща се павирана алея, водеща към жилището на Ханк Крайсъл в Грос Пойнт.

Зад волана седеше униформеният шофьор на Крайсъл, а зад него върху седалките от скъпа материя се бяха разположили домакинът и неговите гости — Ерика и Адам Трентън. Сред луксозното обзавеждане на колата фигурираше и малък бар, от който производителят на автомобилни части обслужваше гостите си по време на пътуването.

Беше късна вечер в края на юли.

Вечеряха в детройтския Атлетически клуб, където си бяха определили срещата. На масата им имаше и едно впечатляващо момиче с блестящи очи и подчертано френски акцент, което Крайсъл представи само с името Зоуи, добавяйки, че тя е ръководител на едно от новооткритите му бюра за контакти.

След вечерята Зоуи, която се оказа много интересна събеседница, се извини и ги остави. А Ханк Крайсъл предложи да ги отведе у дома си със своята кода.

Идеята за тазвечерната им среща възникна още в края на уикенда в „колибката“ на Крайсъл. Известно време след това производителят на автомобилни части позвъни на Адам и се уговориха да се видят. В началото Адам беше малко нервен, защото поканата включваше и Ерика, но после реши, че може да разчита на дискретността на своя домакин по отношение на всичко станало в „колибката“ и най-вече за Роуина. Той все още не можеше да се освободи от спомена за тази жена, но тя принадлежеше на миналото. А както благоразумието, така и здравият разум изискваха тя да си остане там. Оказа се, че напразно се е притеснявал. Ханк Крайсъл прояви необходимата дискретност и разговорът им се въртеше около съвсем други теми — шансовете на „Детройтските лъвове“ в предстоящия бейзболен шампионат, скорошния скандал в общината, ориона. Компанията на Крайсъл вече произвеждаше някои детайли за новата кола, и то в огромни количества. Адам се отпусна, но в същото време продължаваше да се пита какво ли ще поиска от него Ханк Крайсъл.

Беше абсолютно сигурен, че Крайсъл ще иска нещо, защото и Брет Делъсантоу му беше загатнал за подобна вероятност. Те с Барбара също бяха поканени тази вечер, но не успяха да дойдат. Барбара продължаваше да е прекалено заета с работата си пo филма, а Брет имаше някои неотложни неща за уреждане, тъй като скоро заминаваше за Западното крайбрежие. Предния ден двамата с Адам се видяха за малко и Брет каза:

— Разбрах какво ще иска от теб Ханк и искрено се надявам, че ще се опиташ да му помогнеш, тъй като в идеята му има много повече от елементарната лична изгода.

Адам се подразни от цялата тази тайнственост, но Брет отказа да му даде повече подробности.

Лимузината вече спираше пред ниската, обвита в бръшлян къща и Адам се успокои — скоро всичко щеше да се изясни.

Шофьорът заобиколи колата и помогна на Ерика да слезе. Двамата с Адам направиха няколко крачки по добре поддържаната морава и се спряха пред голямата къща, чиито очертания се губеха във все по-сгъстяващия се мрак. Крайсъл се присъедини към тях.

Елегантната и безупречно поддържана градина с акуратно подрязани дървета и храсти, издаващи присъствието на опитен градинар, плавно се спускаше към Лейк Шор Роуд — широк и потънал в зеленина булевард, движението по който беше толкова слабо, че не можеше да наруши спокойствието, внушавано от прекрасната панорама на езерото Сейнт Клеър.

Въпреки сгъстяващата се тъмнина то все още се виждаше — малки вълни с бели гребени очертаваха бреговете му, а далеч навътре проблясваха светлинките на шлепове. Доста по-близо до брега закъсняла платноходка включи извънбордовия си двигател и забърза към пристана на яхт-клуба.

— Красиво е — промълви Ерика. — Но винаги когато съм тук, си мисля, че Грос Пойнт всъщност съвсем не е част от Детройт.

— Ако живеете тук, бързо ще се убедите в противното — отвърна Крайсъл. — Повечето от нас вонят на бензин, а някога са имали и черно под ноктите си…

— Ноктите на почти всички обитатели на Грос Пойнт отдавна са чисти — сухо отбеляза Адам, макар да разбираше накъде бие Крайсъл.

Пет малки градчета носеха наименованието Грос Пойнт и всички те бяха традиционни бастиони на потомствените богаташи, въпреки че на книга бяха неразделна част от света на автомобилите — както всеки друг район на Голям Детройт. Ако човек се спусне по улицата надолу, неизбежно ще стигне до Грос Пойнт Фармс — мястото, където някога беше живял Хенри Форд Втори и около което бяха пръснати именията на сегашните му издънки. Тук живееха още много автомобилни магнати — милионерите от „Крайслър“ и „Дженеръл Мотърс“, а също и техните главни доставчици, чиито фамилии отдавна бяха на почит в автомобилния свят — Фишър, Андерсън, Олсън, Мулен… Имаше и известно количество новобогаташи като Крайсъл, разбира се. Съвременните пазители на златния телец се срещаха в клубове, достъпът до които беше строго ограничен. Най-популярен сред тях беше душният и скърцащ от старост Кънтри Клъб. Списъкът на желаещите да станат негови членове беше толкова дълъг, че младежът без необходимите връзки може да разчита на членство едва когато вече се е превърнал в немощен старец. Но въпреки снобската елитарност, която лъхаше от него, Грос Пойнт си оставаше едно приятно място. Именно по тази причина неголяма група високоплатени служители на големите автомобилни компании се беше установила тук, предпочитайки местната „семейна“ атмосфера пред претъпкания с началници Блумфийлд Хилс.

Преди години кореняците от Грос Пойнт високомерно мръщеха патрициански носове при среща с новозабогателите автомобилни босове. Но това отдавна беше се превърнало в минало и днес парите на тези босове господствуваха тук точно така, както господствуваха и над целия град Детройт.

Откъм езерото изведнъж полъхна хладен ветрец и листата над главите им зашумяха. Ерика неволно потръпна.

— Хайде да влизаме — предложи Ханк Крайсъл.

Тръгнаха към къщата. Шофьорът, който явно беше и иконом, тържествено разтвори пред тях масивната входна врата.

Адам пристъпи и в следния миг се закова на мястото си.

— По дяволите! — продума смаяно той.

Поразена не по-малко от него, Ерика също се спря. След няколко секунди изведнъж избухна в смях.

Гостната, в която се озоваха, беше обзаведена изключително елегантно — дебел килим, удобни кресла, канапета, масички за сервиране, лавици с книги, картини. От боксовете на висококачествената стереоуредба се разнасяше приятна музика, а дискретното осветление допълваше чувството на уют. В центъра на всичко това беше вкопан внушителен по размери плувен басейн.

Дължината му бе десетина метра и целият беше облицован с приятни сини плочки. В единия си край беше плитък, а над другия се издигаше тристепенен трамплин.

— Извинете ме, Ханк — промълви Ерика. — Но всичко това е толкова… толкова неочаквано.

— Защо пък да не се разсмеете? — любезно отвърна домакинът. — Почти всички реагират така. Някои мислят, че съм луд, а всъщност аз просто обичам да плувам… Обичам и удобствата.

Адам продължаваше да се оглежда със смаяно изражение на лицето.

— Но това е стара къща! Сигурно цялата сте я изкормили!

— Разбира се.

— Престани да се правиш на инженер! — скастри го Ерика. — Хайде да поплуваме!

— Наистина ли искате? — Крайсъл явно беше поласкан.

— Вие разговаряте с островитянка. Да плувам, се научих, преди да мога да говоря!

Крайсъл я поведе към един коридор.

— Втората врата. Вътре има купища хавлии и бански костюми. Двамата с Адам влязоха в съседната съблекалня.

Само след няколко минути Ерика се изкачи на най-високия трамплин и демонстрира великолепна „лястовица“.

— Най-хубавата гостна, която съм посещавала! — възторжено възкликна тя, едва подала главата си над повърхността.

Ханк Крайсъл само се усмихна и скочи от по-ниския трамплин. Адам го последва от ръба на басейна.

Поплуваха известно време, след което Крайсъл ги поведе през покритата с дебел килим стая и ги настани в дълбоки кресла, върху които шофьорът иконом беше застлал плътни хавлии.

В едно от тях беше седнала слаба сивокоса жена, а до нея имаше чаши за кафе и напитки. Ханк Крайсъл се наведе да я целуне и попита:

— Как мина денят?

— Спокойно.

— Съпругата ми Дороти — обяви Крайсъл, след което представи Ерика и Адам.

Адам едва сега разбра защо Зоуи остана в центъра.

Без да показва каквото и да било учудване от факта, че вечерята в града е минала без нея, мисис Крайсъл завърза непринуден разговор, по време на който дори се заинтересува от качеството на храната в детройтския Атлетически клуб.

Вероятно Дороти Крайсъл отдавна се е примирила с двойствения живот на съпруга си, помисли Адам. С всичките му любовници, които, както Адам вече чу, бяха маскирани из разните му „бюра за контакти“. Вероятно Крайсъл не ги и криеше — в противен случай Зоуи едва ли би присъствувала на тази вечеря.

Ерика бъбреше оживено. Ханк Крайсъл явно й допадаше, а вечерята извън дома и особено плуването преди малко й се отразиха отлично. В момента направо сияеше и младостта й си личеше повече от всякога. Сред многобройните бански костюми в съблекалнята тя беше избрала едни бикини, които просто се лепнаха на високата й стройна фигура. Адам на няколко пъти забеляза интереса, с който Крайсъл я оглеждаше.

След известно време домакинът започна да проявява леки признаци на нетърпение. Накрая се изправи и каза:

— Ще се облечете ли, Адам? Искам да ви покажа нещо и да си поговорим…

„Най-накрая стигнахме до същността на нещата“, помисли си Адам. Какво ли го очакваше?

— Много сте тайнствен, Ханк — усмихна се Ерика. — Ще бъда ли допусната и аз?

Ханк Крайсъл лепна на лицето си обичайната крива усмивка:

— Само мога да се радвам.

След няколко минути се извиниха на мисис Крайсъл, която кротко продължи да пие кафето си, и напуснаха гостната.

След като се облякоха, Крайсъл ги поведе през многобройните помещения на етажа и докато се придвижваха, успя да им обясни, че къщата е била строена от отдавна починал автомобилен магнат, съвременник на Уолтър Крайслър и Хенри Форд.

— Солидна постройка. Външните й стени са направо крепостни. А 0т вътре я изкормих цялата, после наново я построих.

Производителят на части отвори една плъзгаща се врата и ги поведе по извито като спирала стълбище. Ерика внимателно го последва, а след тях заслиза и Адам.

Прекосиха малко коридорче в приземието и спряха пред сива метална врага. Ханк Крайсъл избра един ключ от връзката си и я отвори. С влизането им помещението се освети от ярки луминесцентни лампи.

Намираха се в нещо като експериментална работилница, реши Адам. Беше просторна и в идеален ред. През целия си съзнателен живот Адам беше виждал само няколко толкова добре оборудвани технически лаборатории.

— Тук прекарвам голяма част от времето си — обясни Крайсъл. — Експериментирам. Когато заводите ми получават нова поръчка, всичко започва оттук. Изчислявам и проверявам най-рационалния и най-евтиния начин за производство. Струва си паритe.

Адам си спомни какво му беше разказвал Брет Делъсантоу — Ханк Крайсъл не притежава инженерска диплома и преди да се залови с бизнес, е бил механик и заводски майстор.

— Насам — каза Крайсъл и ги поведе към ниска и широка работна маса. На нея имаше някакъв покрит с платнище предмет. Крайсъл дръпна платнището и Адам с любопитство впи поглед в странната метална конструкция, която приличаше на нещо като двоен велосипед с множеството си стоманени пръти, листове ламарина и зъбчати колела… От страни на всичко това стърчеше някаква ръчка. Адам я завъртя и част от конструкцията оживя.

— Предавам се, Ханк — сви рамене той. — Кажете, за бога, какво е това?

— Прилича ми на нещо, което ще бъде изложено в Музея за модерно изкуство — изказа предположението си Ерика.

— Може и така да се получи — усмихна се Крайсъл, после попита — Познавате ли селскостопанските машини, Адам?

— Не много добре — 0твърна последният и отново завъртя ръчката.

— Това е зърномелачка — кратко обясни Крайсъл — Досега никой не е произвеждал такава малка. Освен това работи добре. — В гласа му изведнъж се долови ентусиазъм, който нито Адам, нито Ерика бяха усещали до този момент. — Тази машина може да мели всякакво зърно — пшеница, ориз, ечемик. Три до пет бушела^[1] на час. Имам снимки, които го доказват…

— Вече ви познавам достатъчно — прекъсна го Адам. — Щом казвате, че работи, значи наистина е така.

— Има и нещо друго — цената. При серийно производство ще струва сто долара.

По лицето на Адам се изписа съмнение. Той познаваше производствените разходи така, както треньорът по футбол познава основните игрови системи.

— Вероятно в тази цена не включвате енергийните разходи — моментално се ориентира той, после млъкна и изведнъж попита: — Всъщност какъв е вашият енергиен източник? Акумулатор? Малък бензинов двигател?

— Знаех си, че точно това ще попитате — отвърна Крайсъл. — Ще ви кажа. Моят енергиен източник е от по-особен характер — просто ей тая ръчка тук трябва да се върти от един човек. Точно както вие я въртяхте преди малко. С тази разлика, че това ще правите не вие, а някой стар азиатец със сламена шапка насред джунглата. Когато му отмалеят ръцете, ще го смени я жена, я дете… Просто с часове ще си седят край машината и ще си въртят ръчката… Ето защо цялата работа ще излезе само сто долара.

— Без енергиен източник! — възкликна Адам, после се разсмя: — Жалко, че не можем да правим и колите по този начин!

— Моля ви да не се смеете — със сериозен вид продума Крайсъл. — Можете да мислите каквото си искате, само не се смейте!

— Добре, няма. Но никак не мога да си представя, че точно в Детройт някой ще се захване да произвежда серийно селскостопанска машина, която на всичкото отгоре е без енергиен източник — Адам кимна към мелачката — и за да работи, ще трябва с часове да въртиш ръчката й!

— Ако сте били там, където аз съм бил, нямаше да говорите така — развълнувано промълви Крайсъл. — Светът не е само Детройт. Поне половината от бедите ни се дължат на факта, че забравяме останалия свят. Забравяме, че има хора, които не мислят като нас. Въобразяваме си, че навсякъде е като в Детройт или поне трябва да бъде така. И каквото става — ще става както ние си го представяме. Ако другите мислят различно, значи грешат, защото ние сме Детройт! Така разсъждаваме и за маса други неща. Замърсяването. Безопасността. Тези проблеми станаха Толкова остри, че се налага да се преустроим. Но хората носят в главите си още много и най-различни мисли. А те са като религия.

— Чиито първожреци не искат развенчаването на старите догми! — вметна Ерика.

Адам й хвърли раздразнен поглед, който искаше да й каже: „Остави това на мен!“ После възрази:

— Доста хора от нашия браних, които са за прогреса, говорят за преосмислянето на стари идеи и това започва да се усеща съвсем осезателно. Но когато ми говорите за ръчно задвижвана машина, независимо каква е тя, това вече не е напредък. А напротив — то ни води назад, към времето преди Хенри Форд. — Млъкна за миг, после добави: — Но както и да е. Аз се занимавам с производство на леки коли и камиони. А това тук е селскостопанска машина.

— Вашата компания произвежда и селскостопанска техника.

— Нямам нищо общо с този клон и вероятно никога няма да имам.

— Но други ръководители имат, а вие контактувате с тях. Те вероятно ценят мнението ви.

— Показвали ли сте своето изобретение на нашия селскостопански отдел? — попита Адам. — Не беше ли отхвърлено от тях?

Производителят на части кимна с глава.

— Показвах го и на тях, и на други като тях. Трябва ми човек, който да внесе проекта в дирекционния съвет и да заинтригува членовете му. Разчитам на вас.

Най-накрая стана ясно какво иска Крайсъл — Адам да му помогне да се добере до висшето ръководство на компанията, вероятно до самия председател на дирекционния съвет или до президента.

— Не можеш ли да му помогнеш? — попита Ерика.

Адам поклати глава, а на въпроса й отговори Ханк Крайсъл:

— Първо трябва да повярва в идеята.

Стояха и гледаха машината с нейната ръчка — машина, която беше безкрайно далеч от всичко, с което напоследък се занимаваше Адам Трентън.

Той добре знаеше, че макар и да звучи странно, автомобилните компании понякога се залавят с дейности, които нямат нищо общо с производството на коли. „Дженеръл Мотърс“ беше пионерът в производството на изкуствено сърце, приложимо в хирургията; създаде и друга медицинска апаратура. „Форд“ и до днес се занимава с производството на комуникационни спътници, а „Крайслър“ — с жилищно строителство. Имаше и други примери в това отношение. Ханк Крайсъл съвсем правилно беше доловил кой стои зад всичко това — просто някой високопоставен ръководител е проявил личен интерес към дадена идея и съответно я е реализирал на практика.

— За тая мелачка ходих чак във Вашингтон — каза Крайсъл. — Срещнах се с доста хора от Държавния департамент. Всички намират идеята за чудесна. Ще поръчват по двеста хиляди бройки годишно за своята програма за подпомагане на бедните Това е добро начало. Но Държавният департамент не може да ги произвежда.

— Но защо ви трябва друг да ги произвежда, Ханк? Защо, след като сте убеден в успеха, не започнете да ги произвеждате сам?

— По две причини. Първата е престижът. Аз нямам име. Има го голяма компания като вашата. Вие имате и могъща търговска мрежа. Аз я нямам.

Адам кимна в знак на съгласие. Всичко това беше вярно. — Втората причина е финансова. Аз не бих могъл да събера толкова капитал, че да започна широкомащабно производство.

— Но при доброто ви финансово състояние банките биха…

— До гуша съм в заеми — усмихна се Ханк Крайсъл. — Затънал съм дотам, че те сигурно вече са започнали да се питат как съм успял да им измъкна толкова пари! Никога не съм разполагал със свободен капитал. Понякога направо се чудя колко много може да направи човек и без налични пари!

И това беше познато на Адам. По този начин съществуваха не само много хора, но и цели компании. Беше твърде вероятно заводите на Крайсъл с цялото им оборудване, тази къща, а и вилата на езерото Хигинс да са ипотекирани до последния цент. Ако някога Крайсъл реши да продаде бизнеса си или дори само част от него, положително ще получи милиони суха пара. Дотогава и той, подобно на много други хора, трябва ежемесечно да се бори с тежки финансови проблеми.

Производителят на части отново завъртя ръчката и механизмът се задвижи — на празен ход, без полезен ефект, — зъбците му чакаха зърно, което някой трябваше да постави в неколкокилограмовата хранилка на върха.

— Разбира се, всичко това е крайно необикновено… Моя отдавнашна мечта, бих казал… — Ханк Крайсъл се посмути от признанието си, после продължи: — Идеята за пръв път ме споходи в Далечния изток. Гледах как селяните стриват зърното с камъни. Много труд, слаби резултати. Стигнах до убеждението, че нещо трябва да се направи. И се заех с тая щуротия. Оттогава насам не съм спирал работата си по нея… Ще ви кажа нещо, Адам — продължи Крайсъл. — И на вас, Ерика. Нашата страна не се занимава с износ на селскостопанска техника за чужбина. Продава съвсем незначителни количества. Техниката ни е прекалено скъпа и сложна. Вече казах защо — защото се отнасяме към нея като към религия. Всичко трябва да има двигател-електрически, бензинов или бог знае какъв. Забравяме нещо важно — далекоизточните страни имат работна сила в излишък. Извикай един да върти тая ръчка — петдесет ще се отзоват… Ще налетят като мухи или като мравки… Но на нас това не ни харесва. Ние не обичаме да гледаме как носещи камъни на гръб кули^[2] строят язовири. Саматa представа за такова нещо ни се струва обидна. Веднага пресмятаме, че това е неефективно, не е по американски. Спомняме си, че така някога са строили пирамидите. Но какво от това? Не можем да променим фактическото положение. И вероятно никога няма да можем. А има и друго — там, в онези страни, съвсем не е тъпкано с работилници за ремонт на сложна техника. Затова машините им трябва да са прости. — Той отдръпна ръка от ръчката на мелачката, която продължаваше да се върти, и добави: — Тази тук е точно такава.

Интересна работа, помисли си Адам. В този момент Ханк Крайсъл, висок и слаб, излагайки доводите си с несвойствено за него красноречие, изведнъж му заприлича с нещо на Линкълн.

Дали идеята му може да се осъществи, запита се Адам. Наистина ли имаше нужда от подобни машини? Дали си заслужава една от трите най-големи автомобилни компании в света да заложи името си в подобен проект?

После у него взе връх специалистът по проблемите на производственото планиране, врял и кипял в критическия анализ. Той засипа домакина си с въпроси: за предполагаемото търсене, за пазара, доставките, монтажа по места, разходи, резервни части, начин на транспортиране, сервизно обслужване, ремонт. На всеки въпрос получаваше точен и добре обмислен отговор с всички необходими данни — тези отговори даваха представа и за начина, по който Крайсъл беше преуспял в своя бизнес.

Накрая Ханк Крайсъл лично ги откара обратно в центъра, откъдето взеха собствената си кола.

 

 

Движеха се по магистралата Джон Лодж на север към дома.

— Ще направиш ли това, което иска Ханк от теб? — попита Ерика. — Ще го свържеш ли с председателя и останалите?

— Не зная — отвърна Адам и в гласа му се прокрадна съмнение. — Не съм сигурен дали ще бъде разумно…

— Според мен трябва да го направиш.

— Трябва и толкоз, така ли? — хвърли й шеговит поглед той.

— Точно така — твърдо отвърна Ерика.

— Не беше ли ти онази, която непрестанно ми натяква, че съм прекалено затрупан с работа? — Адам си спомни за предстоящото представяне на ориона, което означаваше, че през следващите няколко месеца той ще бъде под още по-голямо напрежение. А макар и още в начален стадий, проектът „Фарстар“ също изискваше часове упорита работа — както в службата, така и у дома.

От главата му не излизаше и проблемът със Смоуки Стивънсън. Знаеше, че трябва без отлагане да реши въпроса с инвестициите на Тереза в автомобилното представителство, а това означаваше, че в най-скоро време ще трябва да проведе сериозен разговор със Смоуки. През следващата седмица непременно ще намери време и за тази задача.

„Дали действително ми се иска да се захвана с още нещо?“ — запита се той.

— Няма да ти отнеме много време — каза Ерика. — Ханк иска caмo да го представиш, за да може да демонстрира машината си.

— Много съжалявам! — засмя се Адам. — Но нещата не стават така просто!

После се зае да и обяснява. Всяка нова идея, предлагана на вниманието на висшето ръководство, трябва да бъде придружена от задълбочен анализ и компетентно експертно мнение — не можеш да я подхвърлиш на бюрото на президента или председателя на дирекционния съвет просто така. Дори когато имаш работа с Илрой Брейтуейт и Хюб Хюитсън — първия вицепрезидент, — тези правила си остават задължителни. Никой от тях няма да придвижи идеята по-нагоре, без да разполага с подробен анализ за разходите, потенциалните пазари и още куп специфични данни.

И трябва да бъде така. В противен случай компетентните инстанции ще бъдат затрупани от стотици безумни идеи — а това неизбежно би ги затруднило при вземането на правилни решения.

В конкретния случай основната работа трябваше да свърши именно Адам, макар че по-късно неизбежно ще бъдат включени и други хора.

Имаше и още нещо — след като Отделът за производство на селскостопанска техника вече е отхвърлил зърномелачката на Ханк Крайсъл, повторното й представяне неизбежно би настроило враждебно към Адам немалко хора от този отдел, независимо дали идеята ще се наложи, или ще се провали. Макар и доста по-малък от основните производствени звена, Отделът за селскостопанска техника си оставаше неразделна част oт компанията и по тази причина беше излишно да си създава врагове в него.

Адам си призна, че е останал впечатлен от идеята на тазвечерния им домакин. Но какво би спечелил, ако вземе отношение? Дали няма да бъде глупаво да протежира Ханк Крайсъл?

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Ерика:

— Дори и да се наложи да поработиш, тази работа ще бъде много по-полезна от всичко, което вършиш напоследък.

— Предполагам, че искаш да се откажа и от ориона, и от фарстара — саркастично попита той.

— А защо не? Те никого няма да нахранят, докато машината на Ханк точно това ще направи!

— Орионът ще нахрани теб и мен.

Още докато изричаше тези думи, Адам почувствува, че се държи глупаво самодоволно и отново ще подхванат никому ненужен спор.

— Май това е единствената ти грижа! — сопна се Ерика.

— Де да беше така. Още куп неща са ми на главата.

— Например?

— Ами например фактът, че Ханк Крайсъл си пада малко използвач!

— Аз пък го харесвам!

— Забелязах.

— Какво искаш да кажеш с това? — с леден глас попита Ерика.

— О, по дяволите! Нищо!

— Какво искаш да кажеш? — повтори тя.

— Е, добре — раздразни се Адам. — Не те ли събличате с поглед докато стояхме край басейна? Ти отлично го забеляза, но нямаше нищо против!

Бузите на Ерика поруменяха.

— Точно така! Забелязах го и нямах никакви възражения! Дори ми беше приятно, ако искаш да знаеш!

— Но не и на мен! — изръмжа Адам.

— Интересно защо?

— Това пък какво означава?

— Означава, че Ханк Крайсъл е мъж и се държи като мъж! По този начин кара и жената да се чувствува жена!

— Аз, разбира се, не предизвиквам подобни емоции…

— Точно така! Не предизвикваш нищо подобно! — Яростта й го заля като гореща вълна и той почувствува, че този път отиват твърде далеч.

— Слушай, напоследък може и да не съм бил много… — примирително продума Адам, но тя вече не го слушаше.

— Не ти беше приятно, защото Ханк ме накара да се почувствувам добре, да се почувствувам желана!

— Съжалявам. Казах го, без да мисля! — Той замълча, после добави: — Освен това и аз те желая!

— Така ли?!

— Разбира се.

— Тогава защо вече не ме любиш? Не си ме докосвал цели два месеца! И още колко седмици преди това! Защо ме караш да се унижавам, защо?

Бяха излезли от магистралата. Почувствувал угризения на съвестта, Адам отби встрани и спря. Ерика хлипаше, с глава, облегната на страничното стъкло. Той нежно докосна ръката й.

— Не се доближавай! — рязко се отдръпна тя.

— Слушай, аз наистина съм пълен идиот…

— Не! Не казвай това! Нищо не казвай! — преглътна сълзите си Ерика. — Да не би да си мислиш, че искам сега да ме любиш?! След като съм те помолила?! Как си представяш състоянието на жената, която е принудена да се моли за такова нещо?!

Той не знаеше какво да каже и безпомощно млъкна. После запали мотора и разстоянието до Куортън Лейк беше изминато в пълно мълчание.

Както обикновено той изчака Ерика да слезе и едва след това вкара колата в гаража. Тя отключи и вече спокойно промълви:

— Дълго съм мислила върху тези неща. Не само тази вечер. Ще поскам развод.

— Ще поговорим по този въпрос.

Ерика поклати глава.

Когато Адам я последва в къщата, тя вече се беше заключила в гостната. За прьв път от началото на съвместния си живот през тази нощ двамата спаха в отделни стаи.