Артър Хейли
Колела (11)

Глава единайсета

В мрачен и дъждовен ноемврийски ден, приблизително шест седмици след срещата си с Адам Трентън на изпитателния полигон, Брет Делъсантоу се озова в Центъра на Детройт, обзет от настроение, което напълно отговаряше на метеорологичната обстановка.

Независимо от напрежението, тревогите и съмненията си младият автомобилен дизайнер рядко биваше мрачен и почти винаги успяваше да запази ведрото си настроение. Но ден като този идва твърде много за всеки истински калифорниец, помисли си той. През зимата Детройт е направо ужасен!

Преди няколко минути успя да стигне до колата си, паркирана между сградите на Конгреса и Шелби. Пронизващият вятър носеше ледените дъждовни капки с невероятна скорост, а движението беше толкова оживено, че Брет едва успяваше да пресече улиците на пешеходните пътеки. Принуден да виси безпомощно по пресечките, той, естествено, се измокри до кости.

А и този град… Пфу! Винаги мръсен и потискащо грозен, днес бе направо нетърпим с това оловно небе и студен дъжд! Сякаш някой ръси сажди върху мрачна гробница! По-лошо ставаше само през март и април, когато замръзналият и почернял сняг започваше да се топи. Сигурно и тогава има хора, които не обръщат внимание на градската грозота. За съжаление той не беше от тях.

Най-накрая се добра до колата си и първата му работа беше да включи отоплението и чистачките. Въздъхна с облекчение, забелязвайки, че навън дъждът продължава да се усилва. Паркингът беше задръстен и трябваше да изчака преместването на колите На идване се обади на служителя при входа, но той все още беше през няколко коли.

Докато чакаше, Брет си спомни, че пристигна да работи и живее в Детройт точно в ден като този. Автомобилните компании бяха пълни с калифорнийци като него, които, завършили Колежа по дизайн към лосанжелеския Център на изкуствата, поемаха към Детройт в началото на зимата, веднага след получаване на дипломите си. За някои от тях градът се оказваше толкова шокиращо мрачен, че не издържаха и почти веднага се връщаха на запад да си търсят друга работа. Но макар и здравата разтърсени, повечето оставаха. Трябваше да мине известно време, за да открият и добрите страни на този град — Детройт е културен център с традиции, особено по отношение на изобразителното изкуство, музиката й театъра, а щатът Мичиган със своите уникални девствени езера предлага чудесни възможности за спорт и туризъм през цялата година.

„Но къде, по дяволите, изчезна тоя паркингджия — раздразнено се запита Брет — Няма ли най-сетне да премести тези коли отпред?“

Лошото му настроение се дължеше до голяма степен на поредицата дребни неблагополучия, които го преследваха през целия ден. Беше се уговорил да обядва в хотел „Поншартрен“ с приятеля си Ханк Крейсъл, който притежаваше предприятие за производство на резервни части. Но когато се добра до хотела, откри, че гаражът е препълнен, и се наложи да паркира няколко пресечки по-нататък. Естествено, изминавайки обратния път пеш, той стана вир-вода В хотела пък завари бележка, с която Крейсъл се извиняваше, че няма да може да дойде. Наложи му се да обядва сам, след като беше изминал цели двайсет километра в дъжда. Имаше и някои други неща за уреждане в центъра, които му отнеха останалата част от следобеда. Докато се придвижваше пеш, откри, че сякаш всички грубияни на света се бяха наговорили да му свирят с клаксоните си и въпреки усилващия се дъжд да пренебрегват предимството му на пешеходните пътеки.

Именно тези невъзпитани шофьори го дразнеха най-много. В нито един от познатите му градове (включително Ню Йорк) водачите не бяха толкова груби и безпардонни като тези, които кръжат с возилата си из улиците и магистралите на Детройт. Вероятно това явление се дължеше на факта, че целият град си изкарва хляба от автомобилите, превърнали се в символ на мощ. Но тъй или иначе, зад волана на колата си жителят на Детройт се превръщаше в истински Франкенщайн. Голяма част от пришълците, първоначално потресени от безцеремонното и грубо отношение на шофьорите, скоро започваха да се държат по същия начин просто защото друг не беше възможен. Брет беше от малцината, които така и не успяваха да се приспособят. Привикнал на пословичното калифорнийско кавалерство, той продължаваше да се дразни от кошмарния начин, по който се караше тук.

Явно служителят от паркинга беше забравил, че трябва да премести колите отпред. Брет проумя, че ако иска скоро да се измъкне, ще трябва да излезе и да го потърси независимо от дъжда. Изруга и отвори вратата. Но когато откри служителя; той преглътна протестите си, тъй като човечецът беше измокрен до кости и едва се държеше на краката си. Даде му почерпка и посочи колите, които му пречеха да излезе. В края на краищата има поне своя уютен и топъл апартамент, където не след дълго ще се приюти, помисли си той по обратния път. А онзи човечец положително е лишен от подобна перспектива. Апартаментът на Брет се намираше в сградата Кънтри Клъб Менър в квартала Бърмингам. Сети се, че тази вечер ще му гостува Барбара, обещала да приготви нещо вкусно за вечери.

Петдесетте хиляди годишно плюс различните добавки позволяваха на Брет да води живот, който компенсираше изцяло всички отблъскващи качества на град Детройт, и той не криеше удоволствието си от този факт.

Най-накрая колите пред него се раздвижиха и той се приготви да потегли. Изходът беше на трийсетина метра по-нататък. Подаде газ, за да скъси разстоянието до колата отпред, и бръкна в джоба си за дребни пари. В този миг един тъмнозелен седан изскочи изневиделица пред него, зави остро надясно и се закова на свободното място в опашката С цялата тежест на тялото си Брет стъпи върху спирачката. Колата поднесе, но все пак спря.

— Проклет идиот! — изрева той.

В следващите пет секунди действията му компенсираха всички дребни неблагополучия през деня, капак на които беше поведението на детройтските водачи. Изскочи от колата и тичешком се отправи към тъмнозеления седан отпреде си. С рязко движение отвори шофьорската врата и изрева:

— Мръсен кучи… — Думите заседнаха в гърлото му.

Зад волана седеше висок и добре облечен негър с посивели коси, някъде около петдесетте, който учтиво попита:

— Моля? Искахте нещо да ми кажете?

— Нищо, нищо — изръмжа Брет и понечи да затвори вратата.

— Един момент, ако обичате! Съвсем не е нищо! Бих могъл да се оплача пред Комисията по правата на човека! Ще им кажа, че един бял младеж е отворил вратата на колата ми с явното намерение да ми друсне един по носа, но се е отказал, понеже цветът на кожата ми е различен от неговия! Това, знаете, си е чиста проба расова дискриминация и хората от Комисията няма да, бъдат очаровани!

Брет се разсмя:

— Това наистина ще бъде нещо ново за тях! Но трябва ли да считам, че предпочитате да извърша онова, което бях намислил?

— Ако наистина се налага, извършете го — въздъхна сивокосият негър. — Аз лично бих ви почерпил една чашка, след което вероятно и ще ви се извиня… Ще ви обясня, че ви засякох по този начин, подчинявайки се на някакъв непонятен и глупав импулс, появил се съвсем неочаквано в края на един изпълнен с неприятности ден.

— И вашият ли?

— Май ще се окажем колеги по съдба…

Брет кимна и каза:

— Приемам предложението ви за чашката.

— Да вървим тогава в „Гаража на Джим“… Само на три преки оттук е и портиерът положително ще се погрижи за колата ви. Между другото, казвам се Ленард Уингейт.

Зеленият седан тръгна напред да показва пътя.

След като си поръчаха по едно уиски с лед, откриха, че работят в една и съща компания. Ленард Уингейт заемаше ръководен пост в отдел „Кадри“, а в хода на разговора Брет откри, че рангът му е приблизително с две нива под този на вицепрезидента. Още по-късно щеше да открие, че събеседникът му е най-високопоставеният негър в цялата компания.

— Името ви ми е познато — каза Уингейт. — Вие сте онзи Микеланджело, който създаде ориона, нали?

— Да се надяваме, че е така — кимна Брет. — Виждали ли сте прототипа?

Другият поклати глава.

— Ако имате желание, мога да го уредя.

— С удоволствие. Още по едно?

— Сега е мой ред — отвърна Брет и направи знак на бармана.

„Гаражът на Джим“, едно от известните заведения в центъра на Детройт, беше живописно украсен с различни автомобилни принадлежности. Въпреки ранния вечерен час барът вече беше почти пълен и заетостта на персонала се увеличаваше едновременно с глъчката.

— Доста народ си вади хляба покрай ориончето — отбеляза Уингейт.

— Така е.

— И това е особено вярно за моите хора.

— Вашите хора?

— Работниците на надница… черни и бели. Както потръгне на ориона, така ще върви и на сума ти хора в този град. Колкото повече часове направят, толкова повече пари ще занесат у дома. А знаете какво означава това за техния начин на живот, за храната им, за изплащането на жилищата, за новите дрехи, за почивката, за децата…

— Когато нахвърлям формите на нова кола или пък я моделирам от глина, и през ум не ми минава за подобни неща! — учудено призна Брет и поклати глава:

— Напълно логичо. Едва ли някой от нас има представа и за половината от това, което се случва на другиго. Зад всичките тези стени, които ни разделят… тухлени и други. А когато все пак успеем да надникнем зад някоя от тях и направим опит да помогнем, се оказва, че изобщо не сме помогнали, а напротив! Защото вонящите паразити от един по-друг вид… — Ленард Уингейт сви юмрук и безшумно го стовари върху покритата с блестящ метал повърхност на бара. После хвърли поглед към Брет и криво се усмихна: — Извинете!

— Ето и второто ви питие, приятелю. Мисля, че имате нужда от него. — Дизайнерът отпи от своята чаша и попита: — Предполагам, че това, което казвате, има пряка връзка с фокусите ви на паркинга преди малко?

Уингейт кимна:

— И за това трябва да ме извините. Но просто щях да се пръсна! — После добави, вече с по-спокоен тон: — Предполагам, че вече съм изпуснал парата.

— Парата е просто едно бяло облаче — вметна Брет. — Наясно ли сте за източника й?

— Не съвсем. Чували ли сте нещо за програмата, която носи името „Работа за безнадеждните“?

— Името ми е познато, но без подробности. — Брет си спомни, че от известно време насам Барбара Залески се интересуваше от този проблем, който имал някаква връзка с новата й задача в агенцията.

Сивокосият кадровик му разясни накратко същността на програмата — нейната насоченост към жителите на гетото и постоянните безработни, описа му канторите за наемане на работна ръка, които са открили в тези райони компаниите от Голямата тройка. Обясни му, че за успеха на програмата се разчита на качествата на отделния индивид.

— Въпреки някои разочарования програмата е полезна — обобщи Уингейт. — Над петдесет процента от хората, на които сме предложили работа, се задържат на нея. А това надхвърля и най-оптимистичните ни прогнози. Имаме сътрудничеството на профсъюзите, получаваме подкрепа и от други места, а средствата за информация също помагат, като рекламират нашата дейност. Ето защо много боли, когато ножа ти забиват хора от собствената ти компания!

— Кой ви е забил нож? — попита Брет.

— Ще трябва да започна по-отдалеч, за да ви стане ясно — отвърна Уингейт и с крайчеца на дългия си тънък пръст разбърка леда в чашата. — Повечето от хората, които наехме, никога в живота си не са имали постоянна работа. Главно защото никой не им я е предлагал. Да работиш постоянно като повечето от нас, означава да придобиеш определени навици — да ставаш рано за първия автобус, да свикнеш да ходиш на работа пет дни в седмицата. Но ако никога не си правил подобно нещо, ако тези навици ти липсват, ти твърде много заприличваш на човек, който се е захванал да учи чужд език. Трябва ти време. Наречете го вpeмe за преустройство, време за превключване, ако щете. Откакто се заехме с тази програма, доста неща ни се изясниха. Разбрахме, че някои хора (далеч не всички, разбира се) не могат да придобият сами подобни навици. Трябва им малко външна помощ.

— Май и аз съм от тях — намеси се Брет. — Изобщо не мога да свикна с ранното ставане.

— Мога да ви пратя някой от Отдела за служебни контакти. Ще ви държи сметка, ако престанете да ходите на работа. Но има и нещо друго — част от новоназначените работници пропускат по някой работен ден или просто закъсняват с час-два. И се отказват. Вероятно не са го направили нарочно, а просто така са се стекли обстоятелствата. Те обаче остават с убеждението, че ние сме лишени от всякаква гъвкавост й че след подобно провинение губят мястото си автоматически.

— А в действителност не го губят, така ли?

— Разбира се, че не! Правим най-различни отстъпки просто защото искаме нещо да се получи. На сънливците раздаваме безплатно евтини будилници. Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа, че много от тях виждат подобна вещ за пръв път в живота си! Имам разрешение от ръководството да купувам будилници на едро и в кабинета ми те са повече, отколкото кламерите в някоя обикновена канцелария!

— Да не мръдна оттук, ако някога дори за миг съм подозирал всичко това! — възкликна Брет. Трудно му беше да повярва, че една гигантска автомобилна компания, изплащаща на своите служители милиарди долари годишно за заплати, ще вземе да се занимава със събуждането на шепа сънливци!

— Разказвам ви всичко това, за да ви насоча към един конкретен факт — продължи Ленард Уингейт. — Когато някой от наетите чрез нашата програма работници не се появи на работното си място или в Центъра за квалификация, съответният ръководител е длъжен да се свърже с моите хора, които пък са преминали специална подготовка. И нещата обикновено се оправят, ако, разбира се, случаят не е от най-безнадеждните.

— Но това невинаги става, така ли? И то е причината за одевешното ви състояние?

— Отчасти. Има още куп проблеми. — Човекът от „Кадри“ глътна останалото в чашата му уиски и продължи: — Например квалификационните курсове, които траят два месеца. Във всеки от тях се обучават по около двеста човека.

Брет направи знак на бармана да напълни чашите им и каза:

— Разбирам, по двеста човека в курс…

— Точно така. За тях отговарят двама души — инструктор и секретарка. Те водят на отчет всички документи, включително и присъствените дневници. Един път седмично изпращат в счетоводството чековете за заплатите, които, естествено, се попълват въз основа на присъствието на всеки курсист. Точно една такава двойка е причина за всичките ми ядове — въздъхна Уингейт. — Един инструктор и една секретарка…

— Защо?

— Ами защото лъжат, мамят и крадат хората, на които са задължени да помагат!

— Струва Ми се, че останалото не е трудно за отгатване — каза Брет. — Но все пак е по-добре, ако ми го разкажете вие.

— Докато трае курсът, някои хора отпадат по най-различни причини. Вече ви обясних, че това е неизбежно и ние сме подготвени за него. Ако бъдем своевременно уведомени, правим опит да върнем тези хора. Но моите скъпи приятели не ни съобщават за отпадналите, а продължават да ги водят като присъствуващи. Съответно продължават да постъпват и чековете с възнаграждението им. След което скъпата двойка си ги присвоява.

— Но чековете са поименни и не могат да бъдат осребрени!

— Могат и те го Правят — поклати глава Уингейт. — За целта от време на време докладват, че някои хора са престанали да посещават курсовете и компанията спира изплащането на заплатите. После инструкторът издирва тези хора, на чието име вече са се посъбрали доста предварително издадени чекове. Не му е трудно, тъй като всички адреси са при него. Когато ги намери, той започва да пее предварително скалъпената си история за недоволната компания, която си иска парите. Ония подписват и той вече може да осребри чековете където пожелае. Сигурен съм, че се действува точно по този начин. Един цял следобед следих тоя инструктор, затова съм сигурен!

— А какво става после, когато вашите хора за служебни контакти тръгнат да търсят напусналите? Казвате, че на даден етап те научават за тях. Не е ли твърде лесно да разберат за чековете?

— Не. Забравяте, че хората, с които си имаме работа, рядко проявяват охота за общуване. Те са отпадъци в пълния смисъл на думата и никога няма да предложат доброволно информацията, с която разполагат. Трудно е дори да ги накараш да отговорят и на най-елементарни въпроси. Освен това съм убеден, че тук-там се подхвърля и по някой подкуп. Не мога да го докажа, но ми мирише на, нещо такова.

— Мръсна история. — Брет честно си призна, че неговите неприятности са нищо в сравнение с това, което му разказа Ленард Уингейт. — И сам ли разкрихте всичко това? — попита той.

— В основни линии — да, макар че идеята хрумна първо на един от помощниците ми. Направило му впечатление, че присъствието в един от курсовете е прекалено добро. После двамата започнахме проверки, съпоставихме новите и старите данни, сверихме ги с данните на други компании. Накрая добихме съвсем ясна представа за цялата работа. Трябваше само да продължим наблюдението, за да открием преките виновници. И ги открихме.

— Какво ще стане сега?

Уингейт сви рамене и се облегна на тезгяха.

— Нещата вече не са от моята компетентност. Предадох всичко в ръцете на хората от сигурността. Днес следобед в Центъра докараха инструктора и секретарката. Поотделно. Бях там и видях с очите си как бързо рухнаха. Признаха всичко. Онзи тип даже се разплака, представете си!

— Представям си — отвърна Брет. — И на мен ми се плаче, но по друга причина. Ще ги съди ли компанията?

— Онзи тип и приятелката му са убедени в това, но на мен лично не ми се вярва. — Негърът се изправи в цял ръст. Беше с почти една глава по-висок от Брет Делъсантоу. — Лоша реклама, нали знаете? — шеговито допълни той. — Тая история хич не е за вестниците, защото ще пострада доброто име на компанията. Освен това за шефовете е най-важно да си приберат обратно парите. Става въпрос за няколко хилядарки…

— А какво ще стане с онези хора? Онези, които биха могли да се върнат на работа?

— Хайде, хайде, приятелю… Ставате сантиментален!

— Я оставете този тон! Не аз съм откраднал проклетите ви чекове!

— Вярно. Не сте вие. А за онези хора ще ви кажа. Ако разполагахме с шест пъти повече служители и ако можехме да прегледаме отново всички досиета, за да сме сигурни кого търсим… Ако можехме да открием хората след толкова време…

Барманът се приближи и видял празната чаша на Уингейт, въпросително го погледна. Негърът поклати глава и довърши мисълта си.

— …бихме направили нещо, но то няма да е кой знае какво.

— Съжалявам — каза Брет. — Ужасно съжалявам! — Помълча, после попита: — Женен ли сте?

— Да, но какво значение има това?

— Вижте, у дома е приятелката ми, която приготвя нещо за хапва-не. Защо не дойдете на гости?

Уингейт се поколеба от учтивост, но Брет настоя.

Пет минути по-късно двамата пътуваха към Кънтри Клъб Менър.

 

 

Когато пристигнаха, Барбара отдавна шеташе из кухнята, тъй като притежаваше свой ключ от апартамента. Във въздуха се носеше съблазнителният аромат на печено агнешко.

— Хей, готвачко! — провикна се от антрето Брет. — Излез да посрещнеш един гост!

— Ако е жена, сам ще си довършиш вечерята — долетя отвътре гласът на Барбара, а след миг се появи и самата тя: — А, не е жена… Здравейте.

Върху строгото костюмче от трико, с което ходеше на работа в детройтското бюро на агенцията, беше завързала тънка престилчица. Това съвсем не разваля общото впечатление от безупречната й фигура, с одобрение отбеляза Брет. Усети, че и Ленард Уингейт е стигнал до подобно заключение. Както обикновено тъмните очила стояха забравени високо в гъстите и кестеняви коси. Брет се пресегна да ги снеме, после леко я целуна. Представи ги един на друг и важно заяви на Уингейт:

— Това е любовницата ми.

— Просто много му се иска да е така — поясни Барбара. — Но не е. А за да си го върне, той на всички разправя обратното!

Както беше очаквал Брет, Барбара и Ленард Уингейт бързо намериха общ език. Докато двамата разговаряха, Брет отвори бутилка „Дом Периньон“ и напълни чашите. Барбара час по час се извиняваше и отскачаше до кухнята.

По време на едно от отсъствията й Уингейт обходи с поглед просторния хол и каза:

— Хубава ви е къщичката.

— Благодаря — усмихна се Брет.

Беше наел този апартамент преди около година и половина и сам се зае с вътрешното му обзавеждане. То напълно отговаряше на предпочитанията му към модерния дизайн и ярките тонове. Преобладаваха яркожълтото, бледоморавото, червеното и кобалтовозеленото. Нанесени с фантазия, те образуваха привлекателно и хармонично цяло. На места ярко, а на други умело туширано, осветлението подчертаваше и допълваше цветовете. Общият ефект беше изключително оригинален — създаваше се впечатление за наличието на различни настроения в едно-единствено помещение.

Полуотворена врата в единия край на хола водеше към друга стая.

— Тук ли работите? — попита Уингейт.

— Обикновено да — кимна Брет и махна по посока на открехната-та врата. — Ей там ми е мислителницата. Особено когато съм на творческа вълна и имам нужда от тишина и спокойствие. В онзи Тадж Махал^[1] с неговите звукови ефекти, това е невъзможно — говореше за Центъра за проектиране и промишлен дизайн.

— И други неща прави тук — намеси се току-що влязлата Барбара. — Елате, Ленард, ще ви покажа.

Уингейт се подчини на поканата, а Брет ги последва.

Колоритно и не по-малко приятно от хола, другото помещение беше обзаведено като ателие, с всичко необходимо за един дизайнер творец. Купчината смачкана копирна хартия на пода до чертожната маса свидетелствуваше за последната серия скици на Брет, който, подобно на повечето свои събратя, късаше и хвърляше, докато не останеше доволен. Върху корковия плот над масата беше забодена последната скица, изобразяваща задна автомобилна броня.

Уингейт я посочи и попита:

— Това ще бъде ли произведено в действителност?

Брет поклати глава:

— Едва ли… Човек си играе с идеите, просто ги изпуска като… като въздишка. Понякога по този начин стигаш до нещо, което може да се окаже полезно. Тази скица не е такава. — Той откъсна листа и го смачка в юмрук, после добави: — Ако някой вземе да събере всички боклуци, предшествуващи създаването на една нова кола, сигурно ще напълни с тях целия Кобо Хол!

Барбара включи страничната лампа, която освети един статив, разположен в дъното на помещението и покрит с парче плат.

— Но това тук няма да бъде унищожено — каза тя и свали покривалото.

На статива беше окачена почти готова рисунка с маслени бои. — Не мислете, че ще видите кой знае какво — намеси се Брет. — Барбара е твърде пристрастна, защото ми е приятелка, и едва ли преценките й са точни.

Високият посивял негър поклати глава.

— В случая не е така!

После с неприкрито възхищение се зае да съзерцава рисунката. На нея беше изобразена свързана в органично цяло колекция от автомобилни части. Осветени от ярката крушка, до статива бяха струпани моделите. В купчината имаше всичко, което авторемонтните работилници изхвърлят — прегорели до шоколадово автомобилни свещи, счупен диференциал, празна кутия от моторно масло, разглобен карбуратор, фар без стъкло, разяден от киселината 12-волтов акумулатор, изкривен гаечен ключ, ръчка за прозорец, множество ръждясали болтове и гайки. Над всичко това, окачен на пирон, висеше волан с повреден клаксон.

Едва ли някоя друга купчина би била по-малко оригинална и по-малко предразполагаща към творческо вдъхновение. Но по един наистина забележителен начин Брет бе успял да вдъхне живот на своята картина, да накара платното да излъчва странна красота, примесена с тъга и носталгия. То сякаш казваше: ето, това са повредени и никому ненужни реликви, изхабени и безполезни, годни единствено за боклука. Но някога, макар и за кратко, те са имали свой живот, действували са, били са обект на нечии мечти и амбиции, били са някакво постижение на човешкия гений. Всички ние добре знаем, че съдбата на всяко човешко творение — и минало, и сегашно, и бъдещо — е една. Независимо от получената оценка то все някога ще се превърне в отпадък. Но нима не е достатъчна самата мечта, превърнала се в действителност, макар и за кратко?

Ленард Уингейт стоеше пред статива, без да помръдва. След няколко мига мълчание тихо промълви:

— Аз разбирам що-годе От изкуство… Затова ще си позволя да кажа, че вие действително сте талант и бихте могли да станете голям художник!

— И аз му казвам същото! — вметна Барбара, после покри статива с парчето плат и загаси осветлението.

В хола Брет отново напълни чашите и поясни:

— Барбара иска да каже, че съм продал душата си за петак… — Огледа жилището си и добави: — …или може би за тази пълна с удобства къщичка…

— Той би могъл да се занимава както с дизайн, така и с живопис — обърна се Барбара към Уингейт. — Пречи му единствено прекалено големият успех, който има като дизайнер. Ето защо се задоволява да драсне някой щрих в момент на настроение, и толкоз. При неговия талант това е наистина трагедия!

— А Барбара никога не успя да разбере най-главното — усмихна се Брет. — Че моделирането на коли е процес, не по-малко творчески от рисуването на картини. — В съзнанието му изплуваха думите, които преди няколко седмици каза на двамата студенти: „…дишаш, ядеш, спиш… а в главата ти са все колите… Събуждаш се посред нощ и пак мислиш за коли… Това е нещо като религия…“ Но нима той самият не продължаваше да се чувствува така? И все пак това чувство вече не бе тъй силно, както в началото, непосредствено след Пристигането му в Детройт. Впрочем кой ли е в състояние да запази силата на чувствата си непроменена? Имаше дни, в които направо се чудеше на работещите около него хора. Но ако иска да бъде честен, ще трябва да признае, че още редица други неща превръщаха колите в цел номер едно на живота му. И не на последно място сред тях беше високата заплата, която, предвид младостта му, щеше да нарасне значително с течение на времето.

Усмихна се закачливо на Барбара:

— А ти щеше ли да летиш като вятър да ми приготвиш вечерята, ако живеех в някое таванче и вонях на терпентин?

— Знаеш, че и тогава бих го правила — погледна го в очите тя.

После разговорът се завъртя към други теми, а Брет някак си изведнъж стигна до решението, че непременно трябва да завърши платното, което не беше поглеждал вече седмици наред. Причината да се държи настрана от него беше съвсем проста — веднъж започнал, той толкова се вживяваше в рисуването, че нищо на света не беше в състояние да го откъсне от него.

По време на вечерята, която на вкус се оказа не по-лоша от изпълнилия кухничката аромат, Брет насочи разговора към онова, което научи от Ленард Уингейт в бара. Чула за измамите, на които ставаха жертва „безнадеждните“, Барбара се шокира и разгневи дори повече от него. В резултат именно тя зададе въпроса, който Брет Делъсантоу тактично бе преглътнал:

— Какъв цвят на кожата имат онези двамата… инструкторът и секретарката с чековете?

— Нима това има някакво значение? — вдигна вежди Уингейт.

— Прекрасно знаете, че има! — остро се намеси Брет.

— Бели са — малко сковано от върна Уингейт. — И какво от това? — Те, разбира се, биха могли да бъдат и черни — замислено промълви Барбара.

— Сигурно — кимна Уингейт. — Но при по-друго стечение на обстоятелствата… — Поколеба се, после добави: — Вижте, аз съм ваш гост…

— Това е без значение! — прекъсна го Брет.

Сивокосият негър кимна и след кратко мълчание продължи:

— Искам нещата да са пределно ясни дори и когато се намирам между приятели. Не оставайте с погрешни впечатления от външно видимите неща — този оксфордски костюм, колежанската диплома, длъжността, която заемам… Разбира се, аз съм един издигнал се нигър^[2] — онзи, когото сочат с пръст и казват: „Виждате, че и един чернокож може да успее в живота.“ И това си е чистата истина, Що се отнася до мен. Защото бях един от малцината късметлии, чийто баща е бил в състояние да плати за едно наистина добро образование — а това е единственият начин, по който чернокожият може да стане човек. Е, аз станах човек. Нещо повече — пред мен се откриват перспективите да стигна до самия връх, да бъда дори директор на компания! Още не съм стар и не скривам, че това би ми доставило огромно удоволствие. А и компанията би била доволна. На същевременно знам и друго — ако случайно се наложи да избират между мен и някой бял кандидат, те сигурно ще предпочетат мен! Заровете ще се завъртят така, че ще спечеля аз, защото на Отдела за обществени контакти и на някои други хора много им се иска да викнат: „Вижте ни! Имаме черен в управата си!“

Ленард Уингейт отпи от кафето, което му поднесе Барбара, и продължи:

— Но както вече ви казах, фасадата не трябва да ви заблуждава! Аз си оставам член на своята раса! — Постави рязко чашата върху масата и ги изгледа с блеснали очи. — И когато се случи нещо като днешното, аз не само се ядосвам… аз изгарям от ненавист и отвращение към всичко, което е бяло!

Блясъкът в очите му постепенно помръкна и Уингейт отново посегна към кафето, без да забелязва, че ръката му трепери. След няколко секунди проговори отново:

— Джеймс Болдуин беше писал: „Тук третират негрите така, както никой от вас не би третирал дори и кучето си.“ Вярно го е написал. Така е в Детройт, така е и на много други места. Въпреки всичко, което се случи през последните няколко години, отношението на белите не е променено Промяна има може би само във фасадата. А малкото, което се прави за пробуждане на гражданската им съвест — като например програмата „Работа за безнадеждните“, успешно провалена от хора като онези двамата, — представлява само докосване до повърхността на проблемите. Училища, жилища, медицина, болници — на чернокожите всичко това се предлага в най-лошия му вид. И те не се учудват, тъй кат целият им живот е изпълнен с трудности. Но един ден, ако автомобилната промишленост иска да оцелее (а именно тя е Детройт), ще трябва да направи нещо за по-добрия живот на черните. Тя и никой друг. Защото никой друг не притежава средства и мозък за това, никой друг не е толкова силно заинтересован. — Уингейт млъкна, после горчиво добави — Аз обаче съм скептик в това отношение.

— Но това означава, че не ни остава нищо, в което да вярваме! — промълви Барбара с леко потрепващ глас.

— Вярата е нещо чудесно — отвърна Ленард Уингейт и шеговито добави: — Най-вече защото не струва нищо на никого. Но когато човек се самозаблуждава, става лошо.

— Благодаря ви, че ни казахте честно какво мислите — промълви Барбара. — Не всеки го нрави.

— Разкажи му за новата си работа — помоли я Брет.

— Рекламната агенция, в която работя, ми възложи изготвянето на един филм от името на компанията — обърна се тя към Уингейт. — Един честен филм за Детройт и неговото гето.

Усети повишения интерес на събеседника си и продължи.

— За пръв път чух за тази идея преди шест седмици…

После подробно разказа за разговора си с Кийт Йейтс-Браун в Ню Йорк.

 

 

Този разговор се проведе в деня след безплодното заседание, на което първите рекламни идеи на агенция ОДЛ за ориона бяха формално представени и също така формално отхвърлени.

Кийт Йейтс-Браун повика Барбара още на другия ден — точно според предвиждането на творческия директор Теди Ош по време на обилно напоения с мартини обяд.

В разкошно обзаведения си кабинет на последния етаж Йейтс-Браун се държеше навъсено и мрачно — поведение, което ярко контрастираше с демонстрираната само двайсет и четири часа по-рано бликаща сърдечност на човек от шоубизнеса. Видът му беше посърнал и състарен, а на няколко пъти по време на разговора той се извръщаше към прозореца и безцелно зарейваше поглед над панорамата на Манхатън и Лонг Айланд. Вероятно напрежението от неизменната му приветливост към, клиентите се нуждае от известно противодействие, помисли си Барбара.

Но тъй или иначе, в първите му думи след разменените поздрави нямаше и следа от дружелюбие:

— Вчерашното ти поведение пред клиентите беше абсолютно неподходящо — направо й заяви той. — Никак не ми хареса. Би трябвало да знаеш каква линия на поведение да следваме.

Тя замълча. Досещащи се, че Йейтс-Браун има предвид онзи въпрос, който тя съвсем умишлено зададе на рекламния директор на компанията. „И тъй, нищо ли не харесахте? Съвсем нищичко?“ Продължаваше да бъде убедена, че този въпрос бе зададен съвсем основателно, но сега не беше моментът да го показва. Нямаше никакво намерение да влиза в спор с Йейтс-Браун, преди да е чула за новото ей назначение.

Но финансовият контрольор^[3] не беше свършил:

— Мисля, че първото, което всеки от нас трябва да научи тук, е да се въздържа и да преглъща много неща!

— Така, е, Кийт — отвърна Барбара. — В момента правя точно това.

Той си позволи нещо като подобие на усмивка, след което отново се върна към хладния служебен тон:

— Твоята работа изисква въздържане, точна преценка и, разбира се, въображение. Предложих да възложим на теб новата задача, защото съм убеден, че притежаваш всички тези качества. И все още съм на това мнение, приемайки, че вчерашният инцидент е резултат от моментен импулс.

„Господи боже! Престани да се правиш на проповедник и изплюй камъчето!“ — поиска да възкликне тя, но беше достатъчно благоразумна да се сдържи.

— От новото начинание се интересува лично председателят на управителния съвет на нашите клиенти!

„Председател на управителния съвет“ беше изговорено с почит и страхопочитание. Барбара остана учудена, че човекът насреща й не скочи да застане мирно.

— В резултат — продължи контрольорът — на теб се пада и отговорността да му докладваш лично. А това е отговорност, която е от жизнено значение за всички ни в ОДЛ.

Е, добре. Това Барбара разбираше. Защото да докладваш директно на председателя каквото и да било, беше наистина голяма отговорност, макар че тя лично не се плашеше от нея. Председателят или упълномощеното от него лице имаха неограничена власт над дейността на наетата от компанията рекламна агенция и Барбара ясно си представяше как Кийт Йейтс-Браун и другите като него треперят само при мисълта, че той може да се възползува oт тази власт.

— Задачата ти е да направиш един филм — изплю най-сетне камъчето Йейтс-Браун.

След което се зае да излага подробностите, доколкото имаше такива. Филмът трябваше да бъде за Детройт, за стария град и неговитe обитатели, за начина им на живот, за техните възгледи и нужди Трябваше да бъде честен и точен документален, филм без никакъв намек за реклама на компанията или пропаганда на автомобилната индустрия. Името на компанията щеше да се появи само веднъж — в началните надписи като спонсор на продукцията. Целта е да се изтъкнат урбанистичнитe проблеми и необходимостта да се засили ролята на града в живота на ораната. Трябва да се покаже примерът на Детройт в това отношение, а филмът да се направи така, че да отговаря на нуждите на образователната система, различните обществени организации и училищата. Вероятно ще бъде показан по телевизията, а ако стане достатъчно добър — и по екраните на кинотеатрите.

Щедрият бюджет ще позволи наемането на професионална кино-студия, като нейният избор и контрол ще се осъществят от ОДЛ. Предвиждаха да сключат договор с някой известен режисьор, а ако е необходимо — и с професионален сценарист. Вземайки под внимание значителния авторски опит на Барбара, ръководителите на агенцията й предлагаха със сценария да се заеме тя.

Барбара щеше да бъде главен отговорник и официален представител на агенцията.

Слушайки Йейтс-Браун, тя започна да се задъхва от вълнение. Изведнъж в съзнанието й изплуваха думите на Теди Ош по време на вчерашния обяд „Едно ще ти кажа — бих желал аз да съм на твое място!“ Вече знаеше защо творческият директор беше казал това. Новата задача беше не само признание за професионалните й качества, но и истинско творческо предизвикателство. Именно това я привличаше най-силно. Изведнъж се хвана, че гледа на Кийт Йейтс-Браун с много повече толерантност и симпатия.

Това чувство не я напусна дори и след последната хаплива реплика на финансовия контрольор:

— Ще работиш в детройтското бюро както досега. Но ние тук трябва да сме в течение на всичко. На абсолютно всичко! И запомни — непрекъснато мисли за въздържането. Филмът трябва да бъде правдив, но не се увличай в другата крайност. Според мен нито ние, нито председателят на управителния съвет бихме желали изразяването на… хм… прекалено социалистическа гледна точка…

Тя преглътна и това, защото ясно съзнаваше, че скоро ще й се наложи да се бори за много по-конкретни идеи и гледни точки и няма никакъв смисъл да навлиза в абстрактни спорове още сега.

Седмица по-късно, прехвърлила текущите си задачи на други колеги, Барбара започна работа по темата с работно заглавие „Автомобилният град“.

 

 

— Някои неща от предварителния етап вече са направени — каза тя на Ленард Уингейт. — Спряхме се на филмова студия и избрахме режисьор. Разбира се, до снимките трябва да свършим още куп неща но се надяваме, че някъде през февруари ще можем да започнем.

Високият сивокос негър се замисли за момент, после каза:

— Бих могъл да се направя на циничен умник и да ви кажа, че филм за проблемите вместо решаване на проблемите е празна работа. Но длъжността, която заемам, ме научи да приемам, че животът невинаги е толкова прост. А, и общуването има своето значение. — Той отново замълча, после добави: — Намеренията ви са добри и биха могли да бъдат много полезни. Ако има начин, бих искал да ви помогна.

— Може би има — кимна Барбара. — Двамата с режисьора Уес Гропети стигнахме до заключението, че каквото и да покажем за гето-то, то трябва да бъде показано чрез живота на отделния му обитател. Няма да е зле, ако можем да открием някой от „безнадеждните“, преминал през програмата за набиране на работна ръка.

— Тази програма невинаги дава резултат — предупреди я Уингейт. — Може да изхабите сума лента за някой, който в края на крайщтата се е провалил.

— Ако така е станало, така и ще го покажем — настоя Барбара. — Далеч сме от мисълта да създаваме нова Полиана^[4].

— В такъв случай би могло да се намери някой — замисли се Уингейт. — Помните ли, че ви разказах как един следобед проследих инструктора с крадените чекове?

Барбара кимна.

— На следващия ден разговарях с някои от тези хора. — Уингейт извади малко тефтерче от Джоба си и го запрелиства. — Един oт тях ми направи впечатление… Не зная точно с какво, освен може би с факта, че го убедих да се върне на работа… Ето го — спря се той на една от страниците. — Името му е Роли Найт.

 

 

Барбара беше дошла с такси до апартамента на Брет. В края на вечерта, след като се разделиха с Ленард Уингейт с уговорката да се видят отново. Брет я откара със своята кола.

Семейство Залески живееха в квартала Ройъл Оук — предградието на хората от средна ръка, разположено югоизточно от Бърмингам. Излязоха на магистралата Мейпъл, когато Брет изведнъж спря колата.

— Каква глупост, божичко! — каза той и обви ръце около сгушилата се до него Барбара. Целувката им беше продължителна и пламенна.

Той зарови лице в мека та коприна на косата й и затегна прегръдката си.

— Къде, по дяволите, сме тръгнали? Върни се и остани при мен тази нощ. И двамата го искаме! Просто не разбирам какво ти пречи!

Непосредствено след като Уингейт си отиде, той вече й беше отправил подобно предложение. А по принцип на тази тема бяха говорили хиляди пъти.

— Много те разочаровам, нали? — въздъхна Барбара.

— Откъде да знам дали ме разочароваш, след като не ми даваш възможност да проверя?!

Тя се засмя. Винаги, дори и в най-неочаквани мигове, той беше в състояние да я разсмее. Отгатвайки безпогрешно появата на дълбоките недоумяващи бръчки, тя се пресегна и прокара пръсти по челото му.

— Не е честно! — продължаваше да протестира Брет. — Всички наши познати просто приемат, че спим заедно, а само ние двамата си знаем, че това не е така! Дори и твоят старец е убеден, че го правим! Не е ли така?

— Така е — призна тя: — Татко наистина е убеден в това.

— Ето, виждаш ли? Още повече, че при всяка наша среща старият мишелов съвсем ясно ми дава да разбера, че цялата работа съвсем не му харесва. Така загубата ми е двойна — губя и когато те посрещам, и когато те изпращам!

— Зная, скъпи, зная! — въздъхна Барбара.

— Тогава защо не променим нещата? Веднага, още тази нощ? Барб, миличка, ти си на двайсет и девет години, не е възможно да не си опитвала. За какво се противиш? В мен ли е пречката? На глина ли ти мириша, или пък те отблъсквам с нещо друго?

Тя енергично поклати глава:

— Напротив, всичко у теб ме привлича! Казвала съм ти го много пъти…

— Колко пъти сме си казвали всичко! — възкликна той, после мрачно добави: — И ефектът винаги е бил равен на нула, точно като днес!

— Да си вървим у дома, моля те! — настоя Барбара.

— В моя дом ли?

— Не — засмя се тя. — В моя.

Колата отново потегли.

— Аз също не съм сигурна — докосна ръката му тя. — Не съм сигурна дали има някакъв смисъл във всичко това. Явно просто не мисля по начина, по който днес мислят повечето хора… Поне досега е било така. Вероятно съм старомодна…

— Това значи, че ако искам да стигна до кацата с мед, първо трябва да се оженя за теб, така ли?

— Не! — рязко отвърна тя. — Не съм сигурна дали изобщо искам да се омъжа. Забрави ли, че съм жена с професия? Освен това прекрасно зная, че и ти не си настроен на семейна вълна…

— Тук си права — усмихна се Брет. — Но какво ни пречи просто да живеем заедно?

— Може би и това ще стане — замислено промълви тя.

— Сериозно ли говориш?

— Не зная. Мисля си, че може да стане, но ми трябва време. — Поколеба се, после продължи: — Брет, скъпи, ако искаш известно вре-ме да не се виждаме… За да си спестиш нервите от всяка среща…

— Това вече го пробвахме, забрави ли? И не се получи просто защото усещах липсата ти. Не, ще продължаваме но този начин! — твърдо добави той. — Дори и от време на време да се държа като вързан в обора жребец! — После закачливо се усмихна: — Още повече, че ти не можеш цял живот да се дърпаш, нали?

Известно време пътуваха в мълчание. Стигнаха Удуърт Авеню и Брет зави в южна посока.

— Ще направиш ли нещо за мен? — внезапно попита Барбара.

— Какво?

— Да завършиш картината. Онази, която тази вечер разглеждахме.

Той се изненада:

— Нима това има нещо общо с отношенията между нас?

— Не зная, може би. Зная само, че дълбоко в себе си ти носиш нещо, което е много важна част от твоята същност. И това нещо трябва да избие навън.

— Сигурно е нещо като тения…

Тя поклати глава:

— По-скоро яркият талант, за който спомена и Ленард: Талантът, който няма никакъв шанс срещу професията на автомобилен дизайнер, с която явно възнамеряваш да остарееш.

— Ще завърша картината! Реших го още преди да заговорим за това. Но нали и ти си в автомобилния бизнес? Къде остава личното ти професионално чувство?

— В службата — отвърна Барбара. — Нося си го като работно облекло, само до пет часа. В момента съм такава, каквато съм. А страшно ми се иска и ти да си такъв, какъвто си — най-добрият, най-истинският Брет Делъсантоу.

— Дали ще го позная, ако се срещнем някъде? — шеговито попита Брет, после вече сериозно добави: — Добре, съгласен съм, че рисуването ми се удава. Но знаеш какво трябва да преодолее всеки творец, за да стигне до истинско признание и известност… а и до добро заплащане между другото.

Свиха по алеята, на която се намираше къщата на Барбара и Мат Залески. В гаража беше паркиран сив автомобил с гюрук.

— Твоят старец си е у дома — отбеляза Брет. — Още оттук усещам как ме полъхва хлад.

Мат Залески беше в преддверието до кухнята, отдавна превърнато в зимна градина. Дочу стъпките на Брет и Барбара и вдигна глава.

Градината бе създал преди осемнайсет години, малко след като купи къщата и се премести oт Уайъндот. По онова време преместването на север, в Ройъл Оук, се считаше за признак на финансово благополучие и Мат се гордееше, че е успял да се измъкне от мизерната къщичка на своите родители, в която беше преминало детството му. Създаде тази градинка, мечтаейки за едно отморяващо хоби за разтоварване от напрегнатата работа в завода. Но тя рядко изпълняваше предназначението си. Мат все още харесваше екзотичния вид и аромат на редките цветя, но напрежението, от което все по-рядко съумяваше да се отърве дори у дома, постепенно превърна грижата му за тях от удоволствие в едва поносимо бреме.

Днес се беше прибрал едва преди час. Остана до късно в завода, тъй като внезапно възникна кризисна ситуация поради недостиг на важни суровини. Хапна надве-натри, след което изведнъж се сети, че някои корени в градината се нуждаят от незабавно преместване и пресаждане. В момента, в който чу бръмченето на колата на Брет, той беше успял да пресади няколко растения, последното от които — една разкошна жълто-червена Masdevallia Triangularis. Двамата го завариха нежно да намества цветето в новото му гнездо.

— Здрасти, мистър З. — поздрави го от прага Брет.

Мат Залески не понасяше да го наричат „мистър З.“ — обръщение, използувано от немалко хора в завода. В отговор изръмжа нещо, което можеше да мине за поздрав. Барбара леко го целуна и отиде в кухнята да приготви по една оранжада.

Решил да бъде любезен, Брет подсвирна и с престорено възхищение се зае да изследва редицата от цветя във висящи саксии.

— Сигурно е чудесно да имаш време за подобни занимания — каза той. После, без да забележи как Мат сви устни, той посочи една Catasetum Saccatum на чамовата полица и въодушевено възкликна: — Това тук е истинска красота! Прилича на птица в полет!

Мат за миг се отпусна, споделяйки удоволствието от разкошното пурпурночервено цвете с извити нагоре нежни листенца.

— Наистина прилича на птица — добродушно се съгласи той. — Не бях го забелязвал досега.

Ала още със следващата си реплика Брет неблагоразумно разруши създалото се настроение.

— Добре ли прекарахте в завода, мистър З.? — шеговито попита той. — Още ли не се е разпаднал вашият тромав звяр?

— Още се държи, но това съвсем не е заслуга на глупавите модели, които сме принудени да сглобяваме! — остро отвърна Мат.

— Е, нали знаете как стоят нещата? Обичаме да ви отправяме по някое и друго предизвикателство, иначе вие — „железните гащи“ — ще вземете да задремете от скука! — Беззлобните закачки бяха просто в характера на Брет, бяха естествени за него като дишането. Но за свое нещастие той така и не бе успял да проумее, че бащата на Барбара е по-друг човек. От своя страна Мат считаше приятеля на дъщеря си за вятърничав хлапак.

Лицето на по-възрастния мъж се смръщи още повече, когато Брет все така шеговито добави:

— Няма страшно, скоро ще получите ориона, а това е една детска играчка, която се сглобява просто сама!

— Нищо не се сглобява само! — избухна Мат. — Но самоуверените хлапаци никога няма да проумеят това! Ти и другите като теб си въобразявате, че знаете всичко само защото притежавате въшливите си колежански дипломи. — Убедени сте, че всичко, което сте надраскали върху хартията, непременно ще се получи и на практика! А това съвсем не е така. Хората като мен, „железните гащи“, както ни наричате, или още по-добре — работните добичета, които на практика трябва да монтират… — Думите се изсипваха като яростен водопад.

Избухването на Мат се дължеше както на прекомерната му умора, така и на мисълта; че скоро наистина ще трябва да се занимава с новия орион. А това означаваше, че заводът ще бъде буквално разглобен на съставните си части и после отново сглобен за монтажа на новия модел, че достатъчно тежките обичайни производствени проблеми ще прераснат в критични ситуации за цели месеци напред по двайсет и четири часа в денонощието; че няма да има никаква почивка и ако успява да поспи по два-три часа на нощ, ще бъде късметлия, А като капак на всичко цялата отговорност за евентуалните неблагополучия щеше да се стовари върху неговата глава. Вече не помнеше колко пъти в живота му е имало подобни ситуации, но предстоящата Още отсега му се струваше непоносима!

Млъкна, защото осъзна, че всъщност говори не на това нагло хлапе Брет Делъсантоу, колкото и малко да го харесваше. Без да иска, беше дал израз на емоциите, които дълго се бяха трупали в душата му. Понечи Да каже всичко това на глас и да се извини, когато на вратата на зимната градина се изправи Барбара.

— Татко! — извика тя с побеляло лице. — Веднага да се извиниш за думите си!

Инат — това бе непосредствената му реакция:

— Какво да направя?

Брет, който никога не приемаше пешата прекалено дълбоко, примирително се намеси:

— Няма нужда, всичко е наред Имахме малко недоразумение, и толкоз, нали, миегър З.?

— Не! — Барбара обикновено проявяваше търпение към баща си, но този път реши да не отстъпва. — Веднага ще се извиниш! Ако не го направиш, аз си тръгвам още сега с Брет!

Мат разбра, че дъщеря му говори сериозно. Не можеше да разбере какво всъщност е станало, не можеше да проумее защо децата престават да уважават родителите си, когато пораснат. Остро усети отсъствието на Фрида — починалата преди година негова съпруга, която никога не би позволила нещата да стигнат дотук. Изправи се, измърмори някакво извинение с нещастен вид, после заключи вратата на зимната си градинка и отиде да спи.

Малко по-късно Брет се сбогува и също си тръгна.