Артър Хейли
Колела (16)

Глава шестнайсета

— Господи! — изстена Адам. — Съвсем забравих, че трябваше да позвъня на жена си!

Виновно си припомни, че бе решил да позвъни на Ерика още в събота сутринта. Сега вече беше неделя вечер, а той още не бе го направил. Разбира се, този промеждутък от време запълни Роуина, но в момента Адам се питаше как ще погледне жена си в очите след всичко това, което се случи.

— Можем да се върнем и да потърсим автомат — предложи Пиер Флодънейл.

Движеха се на юг по Федерално шосе 75 и току-що бяха напуснали предградията на Флинт. Още от самото начало на пътуването зад волана седна Пиер. Младият автомобилен състезател беше стигнал до „колибката“ на Крайсъл с един от другите гости, който отдавна си беше отишъл. Адам с охота му предложи превоз до Детройт, защото с компания се пътуваше по-приятно. Пиер пък предложи да седне зад волана и Адам с благодарност прие, тъй като ужасно му се спеше.

През по-голямата част от пътуването той дълбоко спа, но сега вече се стъмваше и Пиер включи фаровете, които, подобно на фаровете на много други прибиращи се у дома коли, прорязваха все по-сгъстяващия се мрак.

— Не — отказа Адам. — Ще загубим много време. По-добре да продължаваме.

С ръка върху радиотелефона под таблото, той нетърпеливо зачака да навлязат в района на Голям Детройт. Може би Ерика беше оставила включен своя приемник в кухнята, както правеше през работните дни. Не след дълго отдръпна ръката си. Усещаше, че само при мисълта за предстоящия разговор започва да нервничи. Половин час по-късно пресякоха Блумфийлд Хилс, напуснаха магистралата и завиха на запад, по посока на Куортън Лейк. Адам стана още по-нервен.

Мислеше да остави колата на Пиер, който живееше чак в Диърборн и нямаше с какво да се прибере. Но вместо това внезапно и за самия себе си го покани да влезе и с облекчение прие съгласието му. Така поне ще се изправи срещу Ерика в присъствието на чужд човек и ще избегне най-трудните първи мигове.

Но се оказа, че всичките му тревоги са били напразни.

Когато гумите на колата изхрущяха върху ситния чакъл на площадката пред дома на семейство Трентън, външната лампа се запали и на вратата застана Ерика в отлично настроение.

— Добре дошъл, мили! Беше ми скучно без теб! — Тя го целуна и той разбра, че съботният скандал отдавна е забравен и дори не трябва да го споменава.

Адам не можеше да знае, че причината за доброто настроение на жена му е малкото часовниче, което висеше на тънка верижка от врата й. То беше плячката от поредното й приключение из магазините, осъществено в негово отсъствие.

Пиер Флодънейл се измъкна иззад волана и Адам го представи.

Ерика го възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Гледала съм ви по време на състезания! — После кокетно добави: — Ако знаех, че точно вие карате Адам у дома, сигурно щях да умра от страх!

— Той кара много по-бавно от мен — успокои я Адам. — Нито веднъж не превиши позволената скорост.

— Колко скучно! Надявам се поне, че събирането ви е било по-интересно!

— Нищо особено, мисис Трентън. Беше доста по-спокойно от някои други подобни събирания. Предполагам, че винаги е така, когато компанията е мъжка.

„Само не прекалявай, приятелче“ — с тревога си помисли Адам, добре забелязал изпитателния поглед, който му хвърли Ерика. Допускаше, че младият пилот едва ли е свикнал с компанията на високоинтелигентни и проницателни жени. Ерика явно го беше впечатлила — в копринената си роба „Пучи“ и разпуснати пясъчноруси коси, тя действително изглеждаше млада и красива.

Влязоха в къщата. Направиха си по един коктейл и се пренесоха в кухнята заедно с чашите си. Там Ерика набързо изпържи яйца и зареди кафеварката. Адам се извини и тръгна да търси някакви документирал които трябваше да поработи въпреки умората. Когато се върна в кухнята, Ерика прехласнато слушаше за разни Случки от живота на автомобилните състезатели, които Пиер разказваше доста по-подробно, отколкото пред гостите в „колибката“. Върху лист хартия беше очертал контурите на състезателна писта и обясняваше:

— … и когато излизаш на главната отсечка срещу трибуните, трябва да си избрал най-прекия път. При триста километра в час всяко лъкатушене на колата означава безвъзвратна загуба на време. Обикновено вятърът духа напряко на трасето, затова трябва да се придържаш колкото може по-близо до стената… просто да „галиш“ добрата стара стеничка, да се докосваш до нея…

— Виждала съм как го правят пилотите — каза Ерика. — И винаги съм умирала от страх! Представям си какво би станало, ако се ударят в стената при тази скорост…

— Ако това се случи, по-добре е ударът да бъде страничен, мисис Трентън. Аз самият съм се удрял на няколко пъти…

— Наричайте ме просто Ерика — прекъсна го тя. — Наистина ли сте се удряли?

Адам не вярваше на ушите си. Няколко пъти беше водил жена си на автомобилни състезания, но никога не беше забелязвал у нея такова оживление. Вероятно сегашният й интерес се дължеше на инстинктивното чувство на симпатия, породило се между нея и младия пилот. То си личеше от пръв поглед — Пиер сияеше и по момчешки се палеше от интереса на Ерика. Адам изпита облекчение от факта, че може да възвърне самоувереността си, без да бъде непрекъснато в полезрението на съпругата си. Макар и вече у дома, съзнанието му не можеше да се освободи от мисълта за Роуина.

— Пилотът, Ерика, трябва да познава отлично пистата, на която му предстои състезание — продължаваше Пиер. — Трябва да умее да борави с нея като с… — Той се поколеба, търсейки подходящото сравнение, после с усмивка добави: — Така както музикантът борави с цигулката си…

— Или както мъжът с жената — добави Ерика.

И двамата се разсмяха.

— Трябва да знаеш мястото на всяка издутина и снижение, да знаеш каква става настилката под лъчите на горещото слънце или след лек дъждец… Затова тренираш и тренираш, караш колата дотогава, докато откриеш най-бързия начин за преодоляване на разстоянието.

Седнал в другия край на стаята с куп папки пред себе си, Адам подхвърли:

— Всичко това твърде много прилича на живота…

Никой от тях двамата не показа, че е чул думите му. Това му даде основание да заключи, че не биха имали нищо против, ако той мъничко поработи.

— А когато участвувате в продължително състезание, да кажем на осемстотин километра, случва ли се понякога да отклоните вниманието си? Мислите ли си за нещо друго?

Пиер отново пусна момчешката си усмивка.

— Опазил ме бог! Ако искаш да спечелиш или поне да слезеш читав от колата, а не да те изнасят, това е изключено! — После се зае да й обяснява: — Има твърде много неща, които трябва да контролираш и помниш. Как напредват другите, как да задминеш човека пред себе си, как да не позволиш да задминат теб. Освен това почти винаги имаш неприятности с техниката — едно леко омекване на гумата например води до незабележимо намаляване на скоростта и започваш да губиш десети от секундата. Смяташ и изчисляваш, за да решиш дали да спреш в бокса за смяна на тази гума, или да продължаваш така. Често от подобни решения зависи спечелването на едно състезание. На петдесет метра преди да влезеш в завоя, задължително трябва да погледнеш манометъра за налягане на маслото, а на правата след него — и всички останали прибори. Ушите ти непрекъснато се вслушват в песента на мотора… Освен това трябва да внимаваш за знаците, които ти дават механиците от бокса… Нямаш секретарка, трябва сам да се справяш с всичко…

Задълбочил се в документите пред себе си, Адам престана да чува разговора.

— Никога не съм предполагала всичко това — каза Ерика. — Сега вече ще гледам по съвсем друг начин, като „вътрешен“ човек!

— Ще се радвам, ако дойдете да ме видите на състезание, Ерика — промълви Пиер и хвърли бегъл поглед към другия край на помещението. После снижи глас и добави: — Адам каза, че ще бъдете на „Таладега-800“, но преди него има много други…

— Къде?

— Например в Северна Каролина. Може би ще дойдете?

Той я погледна в очите и тя за пръв път долови у него самочувствието на звездата, увереността на любимеца на тълпата. Сигурно доста жени умират за него!

— Северна Каролина не е чак толкова далеч — усмихна се в отговор тя. — Заслужава да си помисля.

След известно време Адам усети някаква промяна. Вдигна глава от книжата си и видя, че Пиер Флодънейл е станал и се готви да си тръгва.

— Мисля, че е време за спане, Адам — каза той. — Благодаря много за превоза и гостуването.

Адам постави в куфарчето си папката, която съдържаше прогноза за миграцията на американското население през следващите десет години и нейната връзка с търсенето на леки коли, след което извинително продума:

— Не се показах като гостоприемен домакин, но се надявам, че жена ми успешно ме е заместила.

— Разбира се.

— Вземете колата — бръкна в джоба си за ключовете той, — Утре сутринта позвънете на секретарката ми и тя ще поеме грижата някой да я прибере.

— Благодаря ви — поколеба се Пиер. — Но Ерика каза…

В същия момент Ерика се върна в стаята, наметнала леко палто върху домашната роба.

— Ще откарам Пиер — заяви тя. Адам се опита да възрази:

— Не е наложително…

— Навън е чудесна вечер! — настоя тя. — Иска ми се малко да се проветря.

Няколко секунди по-късно отвън долетя ръмженето на стартера, последвано от бързо затихващото равномерно боботене на двигателя. Къщата потъна в тишина.

Адам поработи още половин час, след което се качи в спалнята. В момента, в който си лягаше, отвън долетя шумът на колата и стъпките на Ерика. Но когато тя се качи в спалнята, той вече дълбоко спеше.

Сънува Роуина.

А Ерика сънува Пиер.