Светослав Славчев
Шпага с рубини (27)

КАПИТАН ЖОФРУА ДЬО БЕЛОН

Тази мърша зад мен едва се мъкне! Трябва да спирам, за да го чакам. По дяволите!

— По-бързо, абат Грегоар!

Защо ми го закачи викарият? Можех и сам да свърша работата, нямах нужда от никого. За да ме следи, разбира се, за какво друго? Бих му извил шията, проклет доносник!

— По-бързо, абат Грегоар!

Ще занеса тази съдинка с проклетата напитка и това е. Цяла нощ трябваше да мръзна в онова подземие, още ми лазят тръпки по гърба. А ако абатът си представя, че нещо от златото на лекаря ще делим, има много здраве! Никой не ми трябва! Този лекар душа няма, веднага ще каже къде крие златото си! Просто не ми се вярва, че е излекувал сина на баронесата. Та той едва ходи, ако не беше слугата му, щеше да се строполи на стълбите!

Ама и хитрец слуга! Изскочи изведнъж със свещта. Добре, че с падрето бяхме в тъмното. На тоя слуга щастието му проработи, кълна се! Ако ме беше видял, щеше да опита ножа.

Да не разсипя само съдинката! Не, добре е запушена. Каква глупост, напитка срещу Чумата! Няма такава напитка, няма лек срещу Еднооката! Когото пипне… Този лекар си е същински измамник, сигурно доста злато е натрупал! Ще видим!

— Хайде, абат Грегоар!

Портата на абатството. Ключарят поглежда през зарешетеното прозорче, дрънка ключовете. Отваряй, глупако, докога ще чакам?

При викария свети. Добре, значи няма да го вдигам от сън. Май че него сън не го лови, като гледа как мре паството му! А и господ бог е оглушал за молитвите му.

Влизаме, прекръства ни. Не са нужни много думи. Вадя съдинката и я поставям на пюпитъра до Евангелието. Той я взема, разклаща я до ухото си и мигновено я скрива в сутаната под расото.

— Ваше преосвещенство — казвам, — аз изпълних това, което обещах. Като войник. Сега е ваш ред. Кога ще разпоредите да се заема…

Той гледа някъде зад мен, не отговаря. Какво има?

Обръщам се. Боже мой! Абат Грегоар се е прострял на каменния под — безпаметен, по лицето му са избили червени петна. Започва да хърка, очите му са изскочили от орбитите.

Дявол да го вземе, в него е Черната! А аз цяла нощ стоях… Той беше до мен, усещах зловонното му дишане! Проклето куче! Навлякъл ми е злата сила!

Страх ме е! Дяволско кюре, умри!

А после ще е моят ред.

Още не вярвам на страшното, но кюрето лежи на пода, дави се, от устата му потича кръв. Умира!

Гърлото ми се е схванало, не мога да изрека и дума. Какво да сторя, какво… Да правя нещо, да се спасявам!

Онази съдинка с напитката! А може да помага? Иначе защо ще търсят хората този лекар? Сигурно помага. Съдинката!

С два скока съм до викария.

— Дай я!… Дай!

Той се брани. Рита ме. Крещи за стража. Няма да крещиш, подлец! Вадя ножа.

— Млъкни! Млък… ни!

Удрям го. Веднъж, още веднъж… Той ме гледа учуден. Отваря уста, иска да каже нещо. Свлича се на пода.

Бързо, докато не са дошли! Претърсвам го. Ето я! Измъквам я, изтръгвам със зъби запушалката…

Пия. Ще се спася, проклети да бъдете, само аз ще се спася! Щяхте да ме излъжете, нали?

В гърлото ми сякаш има огън. Влиза в мен, изгаря ме! Защо така? Това ли е магията?

А, идват. Някакъв монах се е изправил на вратата и се взира в мен. Две прозрачни очи, съвсем прозрачни, като че гледам през тях.

Изгаря ме. Боли, каква ужасна болка! А-а-а… Не мога, не мога повече!

Вие ми се свят, ще падна… Задушавам се! Задуша… за…