Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Светослав Славчев. Шпага с рубини. Сборник научнофантастични повести

Изд. Отечество, 1988

Биб. Фантастика №51

Художник: Петър Станимиров

Печат: ДП Георги Димитров, София

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 17. Страници: 222. Цена: 1.62 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ

Иди го разбери! Цял месец мина от убийството на оня лихвар Матиоли, а месир не се интересува какво ще стане с парите му! Старият — в гроба, младият — в Бастилията, кантората е поета от големия син, бъркотия, а той — сякаш не го засяга. Всички кредитори са се изредили на площад „Бюси“, съд ще има, той не отива. Наредете, казвам, нещо, месир! Ще го изпълня, проклето змийско гнездо е тази кантора! А той — като глух.

Просто не знам какво да направя, така ще си пропаднат тези триста екю! Яд ме хваща само като си го помисля!

Не знам, но нещо на лошо върви. И не само у нас в къщи. Едни слухове ходят из Париж, боже опази! Преди седмица на пазара при „Понт Нотър Дам“ чух, че в приюта на бернардинците двама души умрели от Черната. Вярно ли е, или не, но го казаха. А вчера и Жермен чула нещичко. Дойде си жълта-зелена. В абатството „Сен Виктор“ имало болни, но ги криели.

Господи, запази и помогни! Ако Черната налети на Париж, не се знае кой ще остане да се радва на живота! Но че има нещо, има. Плъховете са полудели. Слушам ги нощем, че тичат по тавана. Нагли са станали, не се боят. А свитата на Черната са те — плъховете.

Помня една година, още бях малък. И тогава така се говореше отначало — че плъховете са загубили страх от хората. Че после, като се започна! Всяка нощ на площадите горяха клади срещу миазмите. А мъртвите бяха повече от живите и нямаше кой да ги изнася. Умряха двете сестри на майка ми и ние избягахме. Пред вратите на Париж се бяха разположили на лагери войски и не позволяваха да се излиза, но ние се промъкнахме.

Господи, спаси и помогни! Дано да са само слухове!

Някой хлопа вън с чукчето. Идвам, идвам! Колко нетърпелив, чакай малко!

Важен един. На лакей ми прилича, но от важните. С карета е дошъл. На каретата има герб, не мога да различа какъв.

— Господарят ти в къщи ли е?

Нагъл. Синя ливрея и сини очи. И напира да влезе, без да е канен. Не на мен, драги!

— За кого имам честта да доложа?

— Аз те питам в къщи ли е! Отговаряй!

Едно, две. С рамото — той не очаква и полита. И захлопвам вратата. Гадина, блъска отвън. Спокойно-о! Щом идваш при господаря, ще се държиш както подобава! Те всички са такива нагли. От господарите си виждат, хората нищо не струват за тях. И колкото по-неуки, толкова по-нагли!

— Какво има, Мишел?

Господарят. Облегнал се е горе на стълбата.

— Един тука напира да влезе, месир.

— Отвори му!

Изчаквам малко и отварям изведнъж. Онзи полита напред, подскача на един крак и едва не пада. Просто не мога да не се захиля от удоволствие.

Спира, покланя се. Вади от ливреята си писмо.

— Месир Боргаручи, баронеса Д’Евремон ви поднася своето уважение и ви изпраща писмо, което имам чест…

Плещи нещо усукано, а месир го слуша. Но когато тръгва към стълбата, месир вдига ръка:

— Моят майордом ще приеме писмото!

Онзи се колебае, свикнал е всички да треперят пред господарката му. И е много учуден, че някой не трепери. А месир само вдига рамене и се готви да се прибере.

Лакейска душичка! Господарката му хубавичко ще го наложи, ако не е предал писмото. Затова приближава и ми го подава. В сините му очи има отрова на усойница.

Сега аз тръгвам по стълбата. Поднасям писмото, месир го разпечатва — какъв голям восъчен печат! — сваля панделката. Чете, после кимва:

— Предайте на вашата високоуважаема господарка моите почитания! Ще се погрижа да я посетя най-скоро, навярно още днес!

И се прибира. Онзи си тръгва, без да ме погледне. Какво ли иска тази баронеса… как беше? Д’Евремон. Помощ за някой болен, какво друго?