Светослав Славчев
Шпага с рубини (10)

ЖАН-ПИЕР МАТИОЛИ

Ето го, идва. Така е, драги месир Боргаручи! Който веднъж вкуси от отровната надежда на заровете — за него връщане няма! Снощи изгуби, тази вечер искаш да си върнеш. И напразно се преструваш, че двадесет екю нямат за теб никакво значение! Щом си тук, значи имат.

Пристъпва към нашата маса. Е, разбира се.

— Моите почитания, месю!

Изглежда ми по-бледен от вчера, изморен. И не бърза да играе, стои встрани.

Знаем, знаем тази пиеса, месир. Не сте заинтересован, ще заложите така, между другото. А после ще видя как ще сграбчите чашата и как ще гледате заровете!

Един лакей разнася вино. Кристални чаши върху сребърен поднос. Да опитам, поне това мосю Фоан раздава тук безплатно.

Скъпо вино, тежко. А лакеят е сигурно нов, като че не съм го виждал. Възпитан, но не е приятен. Очите му не ми харесват, втренчени и безцветни.

По дяволите, седнал съм да разглеждам един лакей и да мисля за него! Сега друго е важно — месир Боргаручи, какво той ще направи.

Точно така, месир. Бавно приближаване до масата.

— Уважаеми господа, ще позволите ли да взема участие във вашето забавление?

— С удоволствие, месир Боргаручи!

Вади кесията си, отсипва от нея и я полага до себе си. Не по-малко от тридесет екю! А в кесията поне още двадесет! Той е побъркан! Побъркан!

Почакай, почакай… А може и да е решил… Какво да е решил?

Да ни разсипе. Когато човек играе с много пари… По дяволите, да става каквото ще! Играя и аз!

Залага. Още първия път две златни. Всичко толкова имам, но влизам. Единият Жермалди играе, другият — не.

Господи, помогни ми! Този път, господи, за да мога да продължа! Нямам ли право веднъж и аз на шанс?

Чашката е студена в дланта ми. Като че прекалено дълго я разклащам, страх ме е. Сега!

Трите кръста! Печеля! Шест екю на първо хвърляне!

Боргаручи се усмихва. Жермалди е свил устни, другият се прави на разсеян. Сега е мой ред да определям залога.

Колко? Долу са шест екю. Нещо ми говори… говори.

— Всичките шест, месю!

Аз съм луд. Спечелих и веднага хвърлям всичко на вятъра!

Боргаручи се усмихва както преди. Отброява шест екю и ги побутва към моите. Жермалди размисля. Може би ще играе… Дано се откаже, дано…

Какво казва Боргаручи? А, обърнал се е към иконома на масата. Иска нова чаша с нови зарове, тези му се стрували изцапани. Това е фразата, разбира се. Щом се страхува да не го мамят.

— Веднага, месир!

Новата чаша като че е малко по-тежка. Аха, Жермалди се отказва. Оставаме двамата.

Боргаручи дори не разклаща чашата. Хваща я и я обръща.

Нищо. Една луна, змия и стрела. Господи, помогни ми!

Разклащам. Човек трябва да почувствува момента, когато да захлупи чашата. То просто се чувствува. Мигът, онзи миг, когато си сигурен, че печелиш и че по-рано и по-късно е загуба! Разклащам… Вътре заровете потракват… Сега ли? Не, не… Още малко. Напрягам се… Да! Три слънца! Печеля, печеля!

Устата ми е пресъхнала. Обръщам се. Онзи лакей с подноса е на две крачки. Приближава.

Вземам една чаша и бавно я изпивам. Сега трябва да съм хладнокръвен. Един Матиоли. Губи или печели — няма значение.

— Месир, да играем на всичко?

Това аз ли го казах? Е, това е краят. Той ще приеме и ще загубя. Защо, защо го направих?

Приема. Продължава да се усмихва. Отсипва още от кесията си, вече ги брои. Дванадесет екю.

Двамата Жермалди са се отказали. Стана горещо и избягаха!

А аз какво правя, боже мой! Сега само кураж! Ако сега спечеля — прекъсвам. Край, няма повече! Още веднъж само…

Той взема чашата и пак така небрежно я обръща.

Средно. Слънце, луна, стрела. Имам шанс.

Защо е така тихо? Да, наоколо са притихнали, събрали са се от съседните маси. Гледат.

Гледайте, дано в ада се продъните!

Сграбчвам чашата и я обръщам.

Два кръста и слънце. Печеля.

Краката ми са се подкосили. Но няма да падна, ще издържа.

Събирам към себе си златото. Край. Повече за тази вечер няма, няма… Стига ми…