Светослав Славчев
Шпага с рубини (16)

АЗ, ТЕОДОРО

Всички спят, трябва и аз да се опитам да поспя. Но не мога. Сега Жан-Пиер играе на зарове, взира се в тях. Не играе той, аз играя с неговите зарове, само че той не знае това.

— Месир, желаете ли нещо?

Аха, Мишел. Толкова тихо е влязъл!

— Нищо, Мишел! Сложи само малко дърва в камината!

— Болен ли сте, месир?

— Не, Мишел. Върви да спиш!

Лъжа аз, добре лъжа. Болен съм. Душата ми е болна от спомени. И никакво отмъщение няма да ми помогне. Но аз и не искам да ми помогне. Ще отмъстя и ще си отида. Ще помогна още на няколко деца и ще угасна. Момченца трябва да бъдат. Като моите момченца, мир на праха им!

Мишел си тръгва.

— Чакай, Мишел! Още нещо.

— Заповядайте, господарю!

Отдавна не ме е наричал „господарю“. Прави го само когато го е страх от мен или — за мен. Сега го е страх за мен.

— Мишел! Утре рано сутринта искам да минеш през площад „Бюси“… там, където е кантората на месир Матиоли…

— Да, господарю.

— Ще минеш, ще поискаш да влезеш при него, и ще му кажеш, че аз, Теодоро Боргаручи, го поздравявам и му желая дълъг живот… За него и неговите синове. Разбра ли?

— Напълно, господарю. Лека нощ!

Излиза.

Огнените езици пълзят по дървата в камината, по краищата се ронят яркочервени, малинови въглени. Носи се тънък горчив мирис на смола.

Седя и чакам. Как ми се иска сега да поговоря с някого! С някой, който може да ми отговори на един въпрос… Зная аз, само ти можеш, Лукавий! Но струва ли си? Ти ще излъжеш.

Дори и така да е, бих искал да ти задам този въпрос. Може би ще дойдеш?

Ела, Лукавий! Ти обеща, помниш ли? Каза, че когато те повикам, ще дойдеш! Чуваш ли ме?

Светлините по стените трептят, спускат се. Това не са светлини и сенки, много са плътни, сгъстяват се още повече…

Той идва! Той е там, в креслото отсреща.

Същият като преди. С черните горящи очи и кривата усмивка, с брадичката и дългите пръсти. Само наметалото му е друго, и жустокорът — черни са. Но някаква особена чернота, като че в нея има много други цветове — червен, зелен, кафяв. Може би не е Той, може би е кошмар?

— Е? — изкривява устни. — Не съм ти обещавал, но все пак те чух. Някакъв въпрос желаеш да ми зададеш?

Не е кошмар. Той си е просто там.

— Ти всичко знаеш. Знаеш и въпроса ми.

— Как не? Ще ме питаш дали си постъпил справедливо. Нали е така?

— Така е. Отначало не се съмнявах. Но сега вече не зная дали имам право. А когато човек не различава вече доброто от злото — това е краят.

— Ти не си първият.

— В какво?

— Първият, който се пита дали трябва да отвърне на подлостта — с подлост и на измамата — с измама. Питаш се, значи си слаб. Силният не се пита и не пита никого!

Той отклонява поглед към камината. Дървата изведнъж се разгоряват.

— Все пак ще ми отговориш ли?

— Че аз ти отговорих! — вдига рамене Той. — Какво повече искаш?

Вдига рамене и стената зад него като че се разтегля, отмества се. Там има вече не стена, а друго. Скали. Остри, светловиолетови, прозрачни като аметисти. Къде могат да са тези прозрачни скали?

Зад кристалните скали се издига слънце. Онова слънце — оранжево-червеното, с мътни ивици.

— Къде е това? — казвам. — В твоите владения ли е?

Той леко се извръща.

— Не е. Можеш вече и без мен. Впрочем ти винаги си могъл! Адьо!

И изчезва заедно с видението. Отново там има само стени, по които се качват и слизат отблясъци от камината. Трептят, протягат се като дълги пръсти към мен, после пъплят надолу…

— Господарю!

Отблясъците замръзват и се пропукват.

— Господарю!

Значи спя и се събуждам. И друг път съм размислял в сънищата си и съм знаел, че сънувам.

Отварям очи. До дивана стои Мишел. Кожата се е свлякла от краката ми на килима. Размърдвам се.

— Какво има?

— Господарю, бях на площад „Бюси“. Там се е събрала тълпа, голяма тълпа, господарю! Нощес е бил убит месир Матиоли. Същият, при когото…

— Да. При когото внесох парите.

Значи съдбата избра! Странно, не чувствувам нищо. Нито удовлетворение, нито жалост.

— Говорят, че го е убил малкият му син. После отишъл и се предал на стражата при Порт Сен Жак. Бил като несвестен. Все говорел нещо…

— Какво?

— Че бил омагьосан. Някакъв слуга го омагьосал…

Онзи, с немигащите очи. И Жан-Пиер го е забелязал.

— Глупости са това, Мишел!

— Разбира се, господарю! Ще заповядате ли нещо?

Не. Мишел се измъква, а аз се надигам от дивана. В камината отдавна има само сива пепел. Наметвам се и пристъпвам до прозореца, искам да видя утрото в градината.

Над розовите храсти слизат слънчеви лъчи, пясъкът по алеята блести, мокър от росата. Някъде високо свирука птица.

Матиоли плати за подлостта си. Значи съм прав.

Следващите са Дьо Белон и Лувуа.

* * *

— Съобщавам. Обектът Теодоро по обратен път извънсъзнателно прониква в Базата.

— Това установихме. Биосонда 4-С, бяхте предупреден да се намесите в решителния момент. Такъв момент се появи при финалната загуба на другия обект — Жан-Пиер Матиоли. Трябваше да повлияете на последната комбинация на заровете в играта. Защо не го извършихте?

— Прецених, че това ще запази живота на обекта Матиоли и няма да е справедливо спрямо обекта Теодоро Булгарели.

— Биосонда 4-С. Не ви е давано право на преценка. С вашите действия изгубихме една от възможностите. Изваждам ви от сегмента. Ще бъдете заместен от биосонда 7-С.