Ъруин Шоу
Богат, беден (9)

2

Когато Рудолф слезе по стълбите, водещи към заведението на Осма улица, с пътната чанта в ръка, Бойлан стоеше на бара, облечен с палтото си от туид, и гледаше в чашата си. На бара имаше само мъже и повечето от тях вероятно бяха педерасти.

— Както виждам, връщаш чантата — каза Бойлан.

— Тя не поиска да я вземе.

— А роклята?

— Взе я.

— Какво ще пиеш?

— Една бира.

— Една бира, моля — каза Бойлан на бармана. — А аз ще продължа с уиски.

Бойлан се погледна в огледалото зад бара. Веждите му бяха по-руси в сравнение с миналата седмица. Лицето му беше загоряло, сякаш месеци наред се беше пекъл на някой южен плаж. Двама от педерастите край бара можеха да се похвалят с не по-лош тен от неговия. Рудолф вече знаеше, че той използува кварцова лампа. „Държа да изглеждам свеж и привлекателен по всяко време — обясняваше Бойлан на Рудолф. — Дори и когато цели седмици не виждам никого. Това е израз на самоуважение.“

Рудолф по начало беше мургав, затова смяташе, че може да проявява уважение към себе си и без помощта на кварцова лампа.

Барманът им поднесе напитките. Бойлан взе чашата си с леко треперещи пръсти. Интересно колко уиски е изпил, помисли си Рудолф.

— Ти каза ли, че аз съм тук? — попита Бойлан.

— Да.

— Тя ще дойде ли?

— Не. Приятелят й искаше да дойде и да се запознае с теб, но тя отказа. — Нямаше никакъв смисъл да крие истината.

— О-о — каза Бойлан, — значи, приятелят й.

— Живеят заедно.

— Ясно — отговори унило Бойлан. — Бързо си е намерила приятел, нали?

Рудолф отпи от бирата си.

— Сестра ти е прекалено чувствена жена — каза той. — Страх ме е да си помисля докъде може да стигне един ден.

Рудолф продължаваше да пие бирата си.

— Да не би случайно да са женени?

— Не. Той все още е женен за друга.

Бойлан пак се погледна в огледалото. Един едър млад мъж в черно поло, седнал в края на бара, улови погледа му в огледалото и се усмихна. Бойлан се обърна леко към Руди.

— Що за човек е той? Хареса ли ти?

— Млад е — отговори Рудолф. — Изглежда доста симпатичен. Обича много да се шегува.

— Обича много да се шегува — повтори Бойлан. — Защо да не обича да се шегува? Къде живеят?

— Имат две мебелирани стаи в една сграда без асансьор.

— Сестра ти се отнася с романтично пренебрежение към преимуществата, които дават парите — каза Бойлан. — Един ден ще съжалява за това. И за още много други неща.

— Изглеждаше щастлива. — Предсказанията на Бойлан бяха неприятни на Рудолф. Не му се искаше Гретхен да съжалява за каквото и да е.

— От какво си изкарва хляба нейният млад приятел? Можа ли да разбереш?

— Сътрудничи на някакво радио-списание.

— О! — въздъхна Бойлан. — Значи, е от онези, които…

— Теди — прекъсна го Рудолф, — ако се вслушаш в съвета ми, трябва да я забравиш.

— Значи, като изхождаш от богатия си житейски опит, ти ме съветваш да я забравя — каза Бойлан.

— Добре — каза Рудолф, — знам, че нямам никакъв опит, но я видях. Видях я как гледа приятеля си.

— Каза ли й, че все още искам да се оженя за нея?

— Не. По-добре ти сам й го кажи — отговори Рудолф. — И въобще как си преставяш, че мога да кажа такова нещо пред приятеля й?

— Защо да не го кажеш?

— Теди, ти прекаляваш с пиенето.

— Така ли? — каза Бойлан. — Възможно е. Значи, не искаш да отидем заедно при сестра ти?

— Знаеш, че не мога да направя такова нещо — отговори Рудолф.

— Не, не можеш — съгласи се Бойлан. — И ти си като всички от вашето семейство. Все се правите на много почтени.

— Слушай — каза Рудолф, — мога да се кача на влака и да се върна в къщи. Още сега.

— Извинявай, Рудолф. — Бойлан протегна ръка и докосна Рудолф по рамото. — Седях тук и си представях как тя ще дойде с теб и ще минете през тази врата, но тя не дойде. Разочарованието ме кара да се държа невъзпитано. Най-благоразумно е никога да не изпадаш в положение, от което можеш да се разочароваш. Извинявай. Разбира се, че няма да си ходиш в къщи. Ще се възползуваме от свободното време и ще прекараме една вечер в града. През няколко улици оттук има един хубав ресторант, ще започнем с него. Барман, сметката, моля.

Бойлан остави няколко банкноти на бара. Младият мъж с полото се приближи до тях.

— Господа, може ли да ви предложа по едно питие? — каза той усмихнато, без да сваля очи от Рудолф.

— Глупак такъв — каза му Бойлан равнодушно.

— О, хайде, миличък, не се преструвай — отговори мъжът.

Без всякакво предупреждение Бойлан го удари силно в носа. Мъжът политна назад и се удари в бара, а от носа му закапа кръв.

— Да вървим, Рудолф — каза Бойлан спокойно. Те излязоха от заведението, преди барманът или някой друг да се е опомнил.

Като тръгнаха към Шесто авеню, Бойлан каза:

— Не съм идвал тук от преди войната. Клиентелата вече не е същата.

Ако Гретхен беше дошла, мислеше си Рудолф, тази вечер в Ню Йорк сити щеше да има един разбит нос по-малко.

След като вечеряха в един ресторант, където Рудолф забеляза, че сметката е повече от дванадесет долара, те отидоха в един нощен бар, който се казваше „Кафе Съсайъти“ и се намираше в някакво приземие.

— Тук можеш да научиш някои неща, които ще бъдат от полза за „Речната петорка“ — каза Бойлан. — Ще чуеш един от най-добрите оркестри в града. Обикновено солистка е някоя негърка, която наистина пее.

Заведението беше препълнено предимно с млади хора, много от които негри, но Бойлан успя да осигури една масичка до малкия дансинг срещу приличен бакшиш. Музиката беше оглушителна и прекъсна. Единственото, което „Речната петорка“ можеше да научи от оркестъра на „Кафе Съсайъти“, беше, че трябва да си хвърли инструментите в реката.

Рудолф слушаше напрегнато музиката, изпаднал във възторжена забрава, без да откъсва очи от негъра тромпетист. Бойлан седеше облегнат, пушеше и пиеше уиски, затворен в себе си, потънал в мълчание. Рудолф също си беше поръчал уиски — просто защото трябваше да поръча нещо, но чашата му стоеше недокосната на масата. Бойлан вероятно нямаше да може да шофира, след като пиеше цял следобед и цяла вечер, и Рудолф знаеше, че трябва да остане трезвен, за да седне зад волана. Бойлан го беше научил да кара кола по черните пътища около Порт Филип.

— Теди! — Една жена с къса вечерна рокля с голи ръце и рамене стоеше пред тяхната маса. — Теди Бойлан, аз мислех, че си умрял.

— Здравей, Сиси — каза Бойлан и се изправи. — Не съм умрял.

Жената го прегърна и го целуна по устата. Бойлан изглеждаше раздразнен и извърна глава. Рудолф се изправи нерешително.

— Къде, за бога, се криеше през цялото време? — Жената отстъпи малко назад, но продължаваше да държи Бойлан за ръкава. Носеше много бижута, които блестяха на светлината на прожектора. Рудолф не можеше да прецени истински ли са бижутата или фалшиви. Тя беше предизвикателно гримирана — с ярки сенки и силно начервени устни. Продължаваше да гледа Рудолф и да се усмихва. Бойлан не понечи да ги запознае и Рудолф не знаеше да седне ли, или да остане прав. — Цял век не съм те виждала. — Тя не спираше да говори и не чакаше отговор на въпросите си, а гледаше все така дръзко Рудолф. — Носеха се най-невероятни слухове. Срамота е най-близките ти и най-скъпи хора да изчезват така. Ела на нашата маса. Цялата компания е там. Сузи, Джак, Карен… Те мечтаят да те видят. Ти изглеждаш възхитително, скъпи. Никак не си остарял. Представи си само — да те срещна на такова място. Та това е истинско възкресение. — Тя не спираше да се усмихва любезно на Рудолф. — Ела на нашата маса. Доведи и красивия си млад приятел. Не чух как се казва, скъпи.

— Разреши ми да ти представя мистър Рудолф Джордах — каза Бойлан студено. — Мисис Алфред Сайкс.

— Приятелите ми ме наричат Сиси — каза жената. — Той е направо възхитителен. Не те упреквам, че ни изневери, скъпи.

— Не бъди по-глупава, отколкото господ те е създал, Сиси — каза Бойлан.

— Явно, че си все същият грубиян, Теди — засмя се жената. — Непременно ела на нашата маса да се видиш с цялата група. — Като махна игриво с ръка, тя се обърна и тръгна към дъното на салона, поправяйки си път сред многобройните маси.

Бойлан седна и даде знак на Рудолф също да седне. Рудолф усети, че се изчервява. За щастие в тъмното никой не можеше да го види.

Бойлан пресуши чашата си.

— Глупава жена — каза той. — Преди войната изкарах една любов с нея. Много е остаряла — добави той, без да поглежда Рудолф. — Хайде да си вървим оттук. Ужасно шумно е. И освен това има прекалено много чернокожи. Прилича ми на робовладелски кораб след успешен бунт на робите.

Той махна с ръка на келнера и плати сметката; взеха си палтата от гардероба и излязоха. Мисис Сайкс, или Сиси, както я наричаха приятелите й, беше първият човек, с когото Бойлан запознаваше Рудолф, като изключим, разбира се, Пъркинс. Ако всичките му приятели са като тази дама, ясно беше защо Бойлан стои сам в къщата си на хълма. Рудолф съжаляваше, че тази жена дойде на тяхната маса. Изчервяването му напомняше болезнено, че е млад и неопитен. Освен това му се искаше да остане и да слуша цяла нощ тромпетиста.

Тръгнаха по Четвърта улица в източна посока, където бяха паркирали колата; минаваха покрай тъмни витрини на магазини и заведения, от които струяха светлина и музика и се чуваха шумни разговори.

— Ню Йорк е хистеричен — каза Бойлан. — Прилича на неудовлетворена неврастеничка. Не е град, а стара нимфоманка. Божичко, колко време съм пропилял тук. — Явно, че срещата в бара го беше разстроила. — Извинявай за онази вещица — добави той.

— Няма значение — каза Рудолф. Имаше значение, но той просто не искаше Бойлан да си помисли, че се е притеснил.

— Хората са мръсници — продължи Бойлан. — Най-типичното за физиономията на американеца е циничната усмивка. Следващия път, като дойдем тук, доведи и приятелката си. Ти си чувствително момче и не бива да се набъркваш в такива гадости.

— Ще я поканя — отговори Рудолф. Беше почти сигурен, че Джули няма да дойде. Тя не искаше да се сприятелява с Бойлан. Наричаше го хищник и оксиженирания блондин.

— Може да поканим и Гретхен с приятеля й, а аз ще си прегледам старото тефтерче с адресите да видя дали някои от момичетата, които познавах едно време, са още живи — ще се съберем и ще се позабавляваме.

— Сигурно ще бъде много весело — каза Рудолф. — Като потъването на „Титаник“.

— Това е прозорливостта на младостта — засмя се Бойлан. — От тебе може много да се очаква — каза той ласкаво. — И ако имаш късмет, ще оправдаеш очакванията.

Стигнаха до колата. Под чистачката на стъклото имаше квитанция за паркирането, Бойлан я скъса, без да я погледне.

— Ако искаш, аз ще карам — каза Рудолф.

— Не съм пиян — отговори троснато Бойлан и седна зад волана.

3

Стиснал стръкче трева между зъбите си, Томас седеше на разкривения стол, облегнат на стената на гаража, и гледаше към склада за дървени материали. Денят беше ясен и слънчевите лъчи хвърляха медни отблясъци върху последните листа на дърветата покрай шосето. До два часа трябваше да се гресира една кола, но Томас никак не бързаше. Предната вечер се беше сбил на една училищна забава и сега всичко го болеше, а ръцете му бяха подпухнали. Съперникът му се оказа полузащитникът на футболния отбор — приятелката му цяла вечер хвърляше любовни погледи на Томас. Полузащитникът го предупреди да остави момичето на мира, но Томас продължи да се занася. Знаеше, че работата ще свърши с побой, и усети познатото смесено чувство на удоволствие, страх, прилив на сила и хладна възбуда още щом видя мрачното лице на полузащитника; момчето ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато Томас танцуваше с приятелката му. Накрая двамата излязоха от физкултурния салон, където ставаше забавата. Полузащитникът беше едър като планина, с големи, тежки юмруци и бърз удар. Оня мръсник Клод щеше да се напикае от удоволствие, ако можеше да ги види отнякъде. В края на краищата Томас свали полузащитника, но сега усещаше ребрата си като сплескани. В Елизиум се биеше за четвърти път от лятото насам.

Тази вечер Томас имаше среща с приятелката на полузащитника.

Чичо Харолд излезе от малката канцелария зад бензиностанцията. Томас знаеше, че хората са му се оплакали, че се бие, но чичо Харолд не отваряше дума по този въпрос. Чичо Харолд знаеше, че колата трябва да се гресира преди два часа на обяд, но не каза нищо на Томас и по този въпрос, макар че явно му стана неприятно, като видя племенника си да се разтакава и да дъвче лениво стръкче трева. Чичо Харолд вече не правеше никакви забележки за нищо. Напоследък той изглеждаше зле — пълното му розово лице беше пожълтяло и отпуснато, а очите му гледаха така, сякаш чакаше всеки момент да избухне бомба. Бомбата беше Томас. Той трябваше само да намекне на танте Елза какво правят чичо Харолд и Клотилд и в дома на семейство Джордах дълго време нямаше да се чува дуетът на Тристан и Изолда. Томас нямаше намерение да казва нищо на танте Елза, но не уведомяваше за това чичо Харолд. Нека да се измъчва.

Томас престана да си носи храна от къщи. Три дни поред оставяше книжната торбичка със сандвичите и плодовете на кухненската маса, където Клотилд му ги оставяше, преди той да отиде на работа. Клотилд не каза нищо, но на третия ден разбра и оттогава повече сандвичи не се появиха. Сега той се хранеше в закусвалнята на шосето. Можеше да си го позволи. Чичо Харолд беше увеличил заплатата му на десет долара седмично. Отвратителен лигльо.

— Ако някой ме търси, аз съм в салона с колите — каза чичо Харолд.

Томас продължи да зяпа към шосето и да дъвче стръка трева. Чичо Харолд въздъхна, качи се в колата си и потегли.

От дъното на гаража се чуваше шум — Койн обработваше нещо на струг. Една неделя при езерото Койн видя как Томас се бие и оттогава стана много любезен с него — когато Томас пропускаше да изпълни някоя поръчка, Койн често свършваше сам работата. И сега Томас се чудеше дали да не остави Койн да гресира колата, която трябваше да е готова в два часа.

Пред колонката на бензиностанцията спря мисис Дорнфийлд със своя форд — модел 1940. Томас стана и се запъти бавно към колата.

— Здравей, Томи — каза мисис Дорнфийлд.

— Здрасти.

— Напълни я, моля те — каза мисис Дорнфийлд. Тя беше около тридесетгодишна пълничка блондинка, с тъжни, по детски невинни сини очи. Мъжът й работеше като касиер в банката, което беше много удобно, тъй като мисис Дорнфийлд винаги знаеше къде се намира той през работно време.

Томас окачи маркуча, завинти капачката на резервоара и се захвана да мие предното стъкло.

— Ще бъде много хубаво, ако ме посетиш днес, Томи. — Тя винаги наричаше срещите си с Томи посещение. Говореше припряно, премигваше, кривеше устни и движеше нервно ръце.

— Ако мога да се освободя, ще дойда — отговори Томас. Мистър Дорнфийлд се настаняваше зад решетъчната преграда на касиерското си гише в един и половина.

— Ще бъде едно хубаво, дълго посещение — каза мисис Дорнфийлд.

— Ако мога да се освободя. — Томас не знаеше какво настроение ще има следобед.

Тя му даде пет долара и стисна пръстите на ръката му, когато той понечи да й върне рестото. От време на време след някое от посещенията му тя му мушваше по десет долара. Мистър Дорнфийлд, изглежда, не доставяше никакви удоволствия на жена си.

След срещите с мисис Дорнфийлд по яката му винаги имаше следи от червило и той нарочно оставяше така ризата си, за да може Клотилд да я види, когато вземе дрехите му за пране. На другия ден намираше ризата си на леглото, грижливо изпрана и изгладена.

Но нищо не помагаше. Нито мисис Дорнфийлд, нито мисис Бериман, нито близначките, нито някое друго момиче. Всички бяха долни мръсници. Нито една от тях не го накара да забрави Клотилд. Сигурен беше, че Клотилд знае — можеше ли нещо да се скрие в това гнусно градче, — и се надяваше, че тя страда. Поне — колкото него. Но дори и да страдаше, не се издаваше.

— В два часа ще настъпи щастливият миг — каза мисис Дорнфийлд.

Такива думи биха отблъснали всеки мъж.

Мисис Дорнфийлд запали мотора и се понесе. Той се върна и седна пак на стола, подпрян на стената. Койн излезе от гаража, бършейки ръце.

— Когато бях на твоите години — каза той, загледан в отдалечаващия се по шосето форд, — бях сигурен, че ако тръгна с женена жена, ще си повредя оная работа.

— Не се поврежда — каза Томас.

— Виждам — отговори Койн.

Койн не беше лош човек. Когато Томас отпразнува седемнадесетия си рожден ден, Койн отвори една бутилки коняк и двамата я изпиха за един следобед.

Томас точно обираше соса от чинията си с парче хляб, когато в закусвалнята влезе полицаят Джо Кунц. Беше два без десет и в заведението нямаше почти никой, с изключение на двама работници от склада за дървен материал, които довършваха обяда си, и бармана Елайъс, който чистеше скарата. Томас още не беше решил дали да посети мисис Бърта Дорнфийлд. Кунц дойде на бара, където седеше Томас, и каза:

— Томас Джордах?

— Здрасти, Джо — каза Томас. Кунц се отбиваше два пъти седмично в гаража. Все се заканваше, че ще се махне от полицията, защото плащали малко.

— Признаваш, че си Томас Джордах, нали? — попита Кунц с професионален полицейски тон.

— Какво има, Джо? — каза Томас.

— Зададох ти въпрос — настояваше Кунц, който едва се побираше в униформата си.

— Нали знаеш как се казвам. Какви са тези шеги? — попита Томас.

— Я по-добре ела с мен — подкани го Кунц. — Имам заповед да те арестувам. — Той сграбчи Том за лакътя. Елайъс спря да търка скарата, а работниците от склада за дървен материал спряха да ядат — в закусвалнята настъпи пълна тишина.

— Поръчал съм си сладкиш и чаша кафе — каза Томас. — Махни си лапите от мене, Джо.

— Колко ти дължи, Елайъс? — попита Кунц, без да пуска ръката на Томас.

— С кафето и сладкиша или без тях? — каза Елайъс.

— Без тях.

— Седемдесет и пет цента — отговори Елайъс.

— Плащай, момче, и не вдигай шум — каза Кунц. Той извършваше не повече от двадесет ареста в годината и затова сега гледаше да навакса.

— Добре, добре — каза Томас и остави на бара седемдесет и пет цента. — Господи, Джо, ще ми счупиш ръката.

Кунц го изведе бързо от закусвалнята. На шосето чакаше полицейската патрулна кола със запален мотор; зад волана седеше Пийт Спинели, колегата на Джо.

— Пийт — каза Томас, — кажи на Джо да ми пусне ръката.

— Затваряй си устата, момче — каза Спинели.

Кунц го блъсна на задната седалка, седна до него и полицейската кола потегли към града.

— Обвинен си в изнасилване — заяви сержант Хорват. — Срещу теб има официално оплакване. Ще уведомя чичо ти, за да ти наеме адвокат. Отведете го, момчета.

Томас стоеше между Кунц и Спинели. Сега и двамата го държаха здраво за ръцете. Изблъскаха го навън и го затвориха в килията. Томас погледна часовника си. Беше два и двадесет. Бърта Дорифлийд нямаше да има посещение днес.

В единствената килия на затвора имаше още един затворник — около петдесетгодишен дрипав, слаб мъж с небръсната поне от една седмица брада. Беше арестуван за бракониерство. Каза на Томас, че за двадесет и трети път го хващат да стреля по елени.

4

Харолд Джордах крачеше нервно от единия до другия край на перона. Точно тази вечер влакът закъсняваше. Той имаше киселини в стомаха и неспокойно опипваше корема си с ръка. Когато станеше някоя неприятност, винаги го удряше в стомаха. А от вчера следобед, от два и половина часа, когато Хорват му се обади от затвора, неприятностите идваха една след друга. Не беше мигнал нито за миг, защото Елза плака цяла нощ, като само от време на време спираше, за да му каже, че вече са опозорени за цял живот, че тя не може вече да си покаже лицето пред хората, че той е глупак, защото е прибрал в дома си такъв негодник. Трябваше да признае, че тя е права — да, той се оказа глупак с прекалено щедро сърце. Когато Аксел му се обади от Порт Филип, роднини или не, той трябваше да му откаже.

Представи си как Томас се е разприказвал в затвора като луд, как признава всичко без срам и угризение, как назовава имена. Кой може да предвиди какво още ще каже, ако веднъж се е разприказвал така? Той знаеше, че малкият негодник го мрази. Какво ще му попречи да разкаже за купените на черна борса купони за бензин, за измамните продажби на уж запазени стари коли със скоростни кутии, които не издържат повече от сто и петдесет километра, за нарушенията на Закона за контрол на цените на новите коли, за „ремонтите“ на клапаните на коли, които са напълно в ред, но само бензиновият им проводник е запушен? Какво ще му попречи да разкаже даже за Клотилд? Пуснеш ли веднъж такова момче в дома си, веднага му падаш в ръцете. Болките в стомаха пробождаха чичо Харолд като с нож. Той взе да се поти, макар че на гарата беше студено и духаше вятър.

Надяваше се само Аксел да донесе достатъчно пари. Както и кръщелното свидетелство. Изпрати му телеграма, в която настояваше Аксел да му се обади по телефона — брат му нямаше домашен телефон. В кои времена и в кои години живееше този човек! Написа телеграмата колкото се може по-заплашително, за да е сигурен, че Аксел ще се обади, но дори и когато телефонът в къщи иззвъня и позна гласа на брат си, той пак се изненада.

Чу, че влакът навлиза в завоя към гарата, и нервно отстъпи от бордюра на перона. Нищо чудно, ако в това състояние получи сърдечен удар и рухне тук на място.

Влакът бавно спря, няколко души слязоха и закрачиха бързо по ветровития перон. За момент Харолд изпадна в паника. Не виждаше Аксел. Съвсем типично за Аксел беше да го остави да се оправя сам. Брат му се държеше много странно като баща; през цялото време, откакто Томас дойде в Елизиум, Аксел не написа писмо нито на сина си, нито на Харолд. Не написа писмо и майката, онази кльощава префърцунена дъщеря на развратница. И другите две деца също. Какво може да се очаква от такова семейство?

Тогава видя, че към него по перона бавно се приближава с куцане едър мъж с каскет и грубо вълнено палто. Как се е облякъл! Харолд се радваше, че е тъмно и наоколо има толкова малко хора, Трябва да е бил луд, когато отиде в Порт Филип да предложи на Аксел да работят заедно.

— Ето, дойдох — каза Аксел, без да се ръкува.

— Здравей, Аксел — каза Харолд. — Страхувах се, че няма да дойдеш. Колко пари носиш?

— Пет хиляди долара — отговори Аксел.

— Дано да стигнат — каза Харолд.

— Трябва да стигнат — каза троснато Аксел. — Повече нямам.

Изглежда остарял и болен, помисли си Харолд. И куца още по-силно.

Излязоха от гарата и се запътиха към колата на Харолд.

— Ако искаш да видиш Томи — каза Харолд, — ще трябва да почакаш до утре. Там не пускат никого след шест часа.

— Не искам да виждам този негодник — отговори Аксел.

Харолд смяташе, че не е редно човек да нарича собственото си дете негодник дори и при такива обстоятелства, но не каза нищо.

— Вечерял ли си, Аксел? — попита той. — Елза все ще намери нещо в хладилника.

— Няма защо да губим време — каза Аксел. — На кого трябва да платя?

— На бащата, на Ейбръхам Чейс. Той е един от най-влиятелните хора в града. И синът ти да избере точно него — каза съкрушено Харолд. — Като че ли не можеше да свърши тази работа с някоя работничка от фабриката.

— Евреин ли е? — попита Аксел, като се качиха в колата.

— Какво? — каза Харолд раздразнено. Хубава работа, на всичкото отгоре оставаше Аксел да е нацист.

— Защо трябва да е евреин?

— Защото се казва Ейбръхам — каза Аксел.

— Не. Това е една от най-старите фамилии в града. В същност целият град е тяхна собственост. Късмет ще имаш, ако ти приемат парите.

— Да. Голям късмет — каза Аксел.

Харолд излезе на заден ход от паркинга и потегли към къщата на семейство Чейс. Тя се намираше в най-хубавия квартал на града, близо до дома па семейство Джордах.

— Аз говорих е него по телефона — каза Харолд. — Казах му, че ти ще дойдеш. Той беше съвсем побеснял. Не го обвинявам. Да се върнеш в къщи и да разбереш, че дъщеря ти е бременна — както и да е. Но и двете ти дъщери! А те при това са близначки.

— Ще могат да си купуват бебешки дрехи на едро с намаление — засмя се Аксел. Но смехът му прозвуча като дрънчене на ламарина. — Значи, близначки. Доста работа е имал Томас, нали?

— Ти не си чул още всичко — каза Харолд. — Откакто е дошъл тук, е набил десетина души. — Слуховете за побоищата, разпространявани от клюкарките в града, стигаха до ушите на Харолд в преувеличен вид. — Чудно как досега не са го затворили. Всички се страхуват от него. Напълно естествено е, като се случи нещо такова, да го припишат на него. Но кой страда от всичко това? Аз. И Елза.

Аксел не се трогна от страданията на брат си и на неговата съпруга.

— Откъде знаят, че точно моят син е виновен?

— Близначките са казали на баща си. — Харолд намали скоростта. Никак не бързаше да се срещне с Ейбръхам Чейс. — Те са спали с всички момчета в града и с доста от по-възрастните мъже, това всеки го знае, но когато трябва да се посочи виновният, естествено първото име, което се съобщава, е името на твоя син. Няма да кажат, че е било порядъчното момче на съседите или полицаят Джо Кунц, или студентът от Харвард, чиито родители два пъти седмично играят бридж със семейство Чейс. Ще посочат черната овца. Онези две малки мръсници са хитри. А твоят син да вземе да им каже, че е на деветнадесет години. Фукльо. Моят адвокат твърди, че ако си под осемнадесет години, не могат да те осъдят за изнасилване.

— Тогава за какво е тази паника? — попита Аксел. — Нали нося кръщелното му свидетелство.

— Не си мисли, че е толкова просто — каза Харолд. — Мистър Чейс се кълне, че ще го държи в затвора като малолетен престъпник, докато Томи навърши двадесет и една години. И може да го направи. Това са четири години. А Томи сам си усложнява положението, като разправя в полицията, че познава лично двадесет души, които са спали с момичетата, и им съобщава имената. И от това всички се настройват още по-зле към него. Така на целия град му излиза лошо име и те ще му отмъстят. Ще отмъстят и на мен, и на Елза. Ето моя магазин — каза той машинално. Минаваха точно покрай салона за коли. — Късмет ще имам, ако не счупят витрините с някоя тухла.

— Близък ли си с Ейбръхам?

— С мистър Чейс имам делови контакти — отговори Харолд. — Продадох му един линкълн. Не мога да кажа, че се движим в едни и същи среди. Сега чака да си купи нов меркурий. Още утре можех да продам сто коли, ако доставките бяха редовни. Тази проклета война. Не знаеш какво съм преживял през последните четири години, за да се задържа на повърхността, И сега, когато пред очите ми взе малко да просветлява, стана тази беля.

— Търговията ти явно не върви зле — каза Аксел.

— Отстрани така изглежда. — Едно обаче беше сигурно. Ако Аксел смята да му иска пари назаем, грешно си е направил сметката.

— А кое ми гарантира, че Ейбръхам, дори и да вземе парите, няма пак да хвърли сина ми в затвора?

— Мистър Чейс е човек, който държи на думата си — каза Харолд. Той изведнъж се уплаши, че Аксел ще се обърне към мистър Чейс по име в собствения му дом. — Целият град е в ръцете му. Полицията, съдът, кметът, представителите на отделните партии. Ако ти каже, че ще прекрати делото, значи, ще го прекрати.

— И добре ще направи да го прекрати — каза Аксел.

В гласа му звучеше заплаха и Харолд си спомни колко буен беше брат му като малък, когато и двамата живееха в Германия. Аксел бе участвувал във войната и бе убивал хора. Какво възпитание можеш да очакваш от човек с такова сурово, навъсено лице, изпитващ омраза към всички и към всичко, включително и към хората от собствената си плът и кръв. Харолд се запита дали не е сбъркал, като се е обадил на брат си и му е казал да дойде в Елизиум. Може би е трябвало да опита сам да оправи работата. Но той се уплаши, защото знаеше, че всичко това ще струва пари. Като стигнаха пред бялата къща с големи колони, където живееше семейство Чейс, стомахът пак го заболя.

Двамата мъже изминаха пеш алеята до входа на къщата; Харолд натисна звънеца. После си свали шапката и я притисна към гърдите си, сякаш присъствуваше на тържествено вдигане на знаме. Аксел остана с каскета си на главата.

На вратата се появи една прислужница. Тя каза, че мистър Чейс ги чака.

5

— Събират милиони млади яки момчета… — бракониерът дъвчеше парче тютюн и плюеше в една консервена кутия на пода до него — милиони млади яки момчета и ги пращат да се убиват и осакатяват едно, друго със зверски средства за унищожение, а след това се поздравяват сами за този подвиг, кичат гърдите си с медали, перчат се е тях по главните улици на града, а мене ме хвърлят в затвора и ме обявяват за враг на обществото, защото от време на време навлизам в горите на Америка и си застрелвам някой по-хубав елен с една стара винтовка. — Бракониерът беше от Озаркските планини^[2] и говореше като провинциален проповедник.

В килията имаше четири нара, два от едната страна и два от другата. Бракониерът, който се казваше Дейв, лежеше на своя нар, а Томас се беше разположил на отсрещния долен нар. Дейв миришеше на лошо и Томас предпочиташе да седи по-далеч от него. От два дни бяха заедно в килията и Томас знаеше вече доста неща за Дейв, който живееше сам в една барака край езерото и сега се радваше, че има постоянен слушател. Дейв дошъл чак от Озаркските планини да работи в автомобилните заводи в Детройт и след петнадесет години решил, че повече не може да издържа.

„Бях в бояджийския цех — разправяше Дейв, — сред вонята на химикали и горещината на пещите, и прекарвах броените си дни на тази земя, като боядисвах колите на хора, които за мен не струваха пет пари, но щяха да се разхождат с тези коли; идваше пролетта, дърветата напълваха, идваше лятото, прибира ха реколтата, идваше есента и гражданите със смешни шапки, с ловни билети и със скъпи пушки излизаха в горите да стрелят по сърните, а през всичките тези сезони аз все едно, че стоях в най-черната дупка, окован с вериги за един стълб. Аз съм планинец, просто залинях и един ден видях накъде води моята пътека и хванах гората. Човек трябва да е пестелив с преброените си дни на тази земя, синко. Защото има заговор да се окове във вериги всеки жив човек, да се завърже за един стълб и да се хвърли в най-черната дупка, а онези представят всичко в розова светлина и правят всякакви дяволии, за да те накарат да повярваш, че това не е дупка, нито стълб, нито вериги, но ти не бива да се подвеждаш. Директорът на «Дженеръл Мотърс» в разкошния си кабинет, и той също беше окован в най-дълбоката дупка и храчеше кръв като мен в бояджийския цех.“

Дейв изплю тютюневия сок в консервената кутия на пода. Слюнката отекна звучно на дъното на кутията.

„Аз не искам много — продължаваше Дейв, — искам само от време на време да удрям по някой елен и да усещам в гърдите си горския въздух. Не обвинявам никого, дето от време на време ме пращат в затвора, това си им е професията, както ловът е моята, и не се оплаквам, че прекарвам по някой и друг месец зад решетките. Все се случва, че ме прибират, като се зададе зимата, така че това не е беда. Но за нищо на света не могат да ме накарат да се чувствувам като престъпник. Аз съм американец, който живее в американските гори и се храни с американски дивеч. Нямам нищо против да измислят закони и наредби за онези гражданя от ловните клубове, само че за мен те не важат, просто не важат.“

Той отново се изплю.

„Само едно нещо малко ме отчайва — и то е лицемерието. Знаеш ли, веднъж съдията, който ме осъди, беше изял елена, застрелян от мен една седмица преди това, беше го изял на масата в собствената си къща, купен от собствения му готвач със собствените му пари. Душата на американеца е разядена от лицемерие. Ами че да вземем твоя случай, синко. Ти какво си направил? Направил си това, което ще направи всеки, ако има възможност — завъртяла се е някоя напета мома около теб и ти не си могъл да устоиш. На твоите години, синко, кръвта кипи и никакви правила не важат. Бас държа, че същият този съдия, който ще отнеме няколко години от младия ти живот, ако получи предложение от онези две въртиопашки, за които ми разказа, значи, ако същият този съдия получи такова предложение и е сигурен, че наоколо няма никой, ще заподскача около тези въртиопашки като пощурял козел. Като съдията, дето ми изяде елена. Изнасилване на малолетни. — Дейв се изплю с отвращение. — Тези закони са ги измислили старците. Какво разбира една малка фръцла от закони? Лицемерие, синко, лицемерие, навсякъде лицемерие.“

Пред килията застана Джо Кунц и отвори вратата.

— Излез, Джордах — каза той. Откакто Томас каза на адвоката, който чичо Харолд бе наел за него, че Джо Кунц също е ходил с близначките и Кунц разбра това, полицаят не се държеше особено приятелски. Той беше женен с три деца.

Аксел Джордах чакаше в кабинета на Хорват с чичо Харолд и с адвоката. Адвокатът беше млад мъж със загрижен израз, имаше лоша кожа на лицето и носеше очила с дебели стъкла. Томас никога не беше виждал баща си да изглежда толкова зле, даже и в деня, когато го удари.

Той изчака баща му да го поздрави, но Аксел мълчеше и Томас също замълча.

— Томас — каза адвокатът, — щастлив съм да ти съобщя, че за всеобща радост всичко се уреди.

— Да — потвърди Хорват, седнал зад бюрото си. Гласът му не звучеше особено радостно.

— Ти си свободен, Томас — добави адвокатът. Томас изгледа подозрително петимата мъже в стаята. По лицата им нямаше никакви следи от задоволство.

— Искате да кажете, че просто мога да си изляза оттук, така ли? — попита Томас.

— Точно така — отговори адвокатът.

— Хайде да вървим — каза Аксел Джордах. — И без това загубих достатъчно време в този проклет град. — Той рязко се обърна и закуца към вратата.

Томас трябваше да крачи бавно след баща си. А му се искаше да се втурне и да избяга, преди някой да измисли нещо друго.

Навън беше късен слънчев следобед. В килията нямаше прозорци и не можеше да се разбере какво е времето. Чичо Харолд вървеше от едната страна на Томас, а баща му — от другата. Пак под арест.

Влязоха в колата на чичо Харолд. Аксел седна отпред, а Томас остана сам на задната седалка. Не задаваше никакви въпроси.

— Ако те интересува, да знаеш, че те откупих — каза баща му. Той не се обърна, говореше, загледан право напред. — Пет хиляди долара съм дал на този лихвар за парче месо от неговата плът. Не знам друг някой да е платил повече, задето е преспал с момиче. Дано поне да си е струвало.

Томас искаше да каже, че съжалява, че някога, по някакъв начин ще се отплати на баща си. Но просто не можеше да изрече думите.

— И не си мисли, че съм го направил за теб — продължи баща му — или за Харолд…

— Недей, Аксел… — започна Харолд.

— И двамата да умрете довечера, няма да си загубя апетита — каза баща му. — Направих го заради единствения човек от семейството, който заслужава нещо — заради брат ти Рудолф. Не искам да пропадне в живота, защото има брат затворник. Но не искам повече нито да те видя, нито да те чуя. Сега взимам влака за в къщи и всичко между нас е свършено. Разбра ли?

— Разбрах — отговори мрачно Томас.

— И трябва да се махнеш оттук — каза чичо Харолд на Томас. Гласът му трепереше. — Това е условието, което постави мистър Чейс, и аз напълно го подкрепям. Ще те закарам в къщи да си събереш багажа и повече в моя дом няма да преспиш и една нощ. Това също ли е ясно?

— Да, да, — каза Томас. Нека се разпореждат в целия град. На кого е притрябвал такъв град?

Повече приказки нямаше. Когато чичо Харолд спря пред гарата, баща му слезе от колата, без да каже нито дума, и куцайки, се отдалечи, като остави вратата на колата отворена. Чичо Харолд трябваше да се пресегне и да затръшне вратата.

На леглото в празната таванска стаичка имаше малък очукан куфар. Томас го позна. Беше на Клотилд. Чаршафите ги нямаше, а дюшекът беше навит, сякаш танте Елза се страхуваше, че Томас може да подремне на леглото за няколко минути. Танте Елза и дъщерите й ги нямаше в къщи. За да избегне опасността от разлагащото влияние, танте Елза беше завела дъщерите си на кино този следобед.

Томас нахвърли бързо вещите си в куфара. Те не бяха много. Няколко ризи, бельо, чорапи, още един чифт обувки и пуловер. Свали работния комбинезон, с който го бяха арестували, и облече новия сив костюм, който танте Елза му бе купила за рождения ден.

Огледа стаята. На масата лежеше книгата от библиотеката. Непрекъснато му пращаха съобщения, че срокът за връщане е минал и че глобата за закъснението е два цента на ден. Сигурно вече им дължеше към десет долара. Той хвърли книгата в куфара. Да му напомня за Елизиум, Охайо.

Затвори куфара и слезе в кухнята. Искаше да благодари на Клотилд за куфара. Но нея я нямаше там.

Излезе в преддверието. В столовата чичо Харолд ядеше прав голямо парче ябълков пай. Ръцете му трепереха. Чичо Харолд винаги ядеше, когато беше нервен.

— Ако търсиш Клотилд — каза той, — не си губи времето. Изпратих я на кино с леля ти Елза и с децата.

Е, поне едно кино й осигурих, помисли си Томас. Всяко зло за добро.

— Имаш ли пари? — попита чичо Харолд. — Не искам да те арестуват този път за скитничество и цялата история да започне отначало. — Той лакомо нагъваше сладкиша.

— Имам пари — отговори Томас. Разполагаше с двадесет и един долара и няколко дребни монети.

— Добре. Дай ми ключа си.

Томас извади ключа от джоба си и го сложи на масата. Имаше желание да хвърли останалия сладкиш в лицето на чичо Харолд, но каква полза от това?

Двамата се изгледаха. По брадата на чичо Харолд имаше трохи от сладкиша.

— Целуни Клотилд от мен — каза Томас и излезе през вратата с куфара на Клотилд в ръка.

Отиде пеша до гарата и за двадесет долара си купи билет, за да замине колкото се може по-далеч от Елизиум, Охайо.