Ъруин Шоу
Богат, беден (13)

ГЛАВА ВТОРА

С четвъртита академическа шапка и черна тога, взети под наем, Рудолф седеше под юнското слънце сред випускниците на колежа.

— Сега, в хиляда деветстотин и петдесета година, точно по средата на нашия век — казваше ораторът, — ние американците трябва да си зададем няколко въпроса; Какво имаме? Какво искаме? Къде е нашата сила и къде е нашата слабост? Накъде вървим? — Ораторът беше висш правителствен чиновник, дошъл от Вашингтон в знак на уважение към директора на колежа, с когото бяха учили заедно в „Корнел“ — много известно учебно заведение.

И сега, точно по средата на нашия век, мислеше Рудолф, като се въртеше неспокойно на стола сред поляната пред колежа, какво имам аз, какво искам, къде е силата и слабостта ми, накъде съм тръгнал? Имам диплома на бакалавър по хуманитарните науки, дълг от четири хиляди долара и една тежко болна майка. Искам да бъда богат, свободен и обичан. Силата ми е, че мога да пробягам двеста метра за 23,8 секунди. Слабостта ми е, че съм честен. Гледайки с невинни очи важната особа от Вашингтон, той мислено се усмихна. Накъде съм тръгнал? Защо не ми кажеш ти, приятелю?

Ораторът от Вашингтон беше радетел за мир.

— В целия свят военната мощ се увеличава — заяви тържествено той. — Единствената надежда за мир е военната сила на Съединените щати. За да предотвратят нова война, Съединените щати трябва да засилят и укрепят въоръжените си сили, тогава тяхната готовност за настъпление ще възпира чуждите военни стремежи.

Рудолф огледа редиците на своите съвипускници. Половината, като ветерани от Втората световна война, бяха постъпили с привилегии в колежа. Мнозина от тях бяха женени и сега на тържеството присъствуваха и съпругите им, седнали по-назад, с прясно фризирани коси за случая; някои държаха бебета в ръце, тъй като нямаше на кого да ги оставят — те живееха във фургони или в претрупани с мебели стаи, докато съпрузите им се мъчеха да се сдобият с дипломи. Интересно какво ли си мислеха те за нарастващата военна мощ.

До Рудолф седеше Брадфорд Найт, кръглолик, червендалест младеж от Тълса, участвувал във войната в Европа като сержант от пехотата. В колежа той беше най-добрият приятел на Рудолф — независимо от бавния си провлечен говор, беше енергичен, общителен младеж, циничен и хитър. Беше дошъл в „Уитби“, защото командирът му бил завършил този колеж и му дал препоръка до административния директор. Двамата с Рудолф бяха изпили доста бира заедно и ходеха на риба. Брад непрекъснато уговаряше Рудолф да отиде в Тълса и с него и с баща му да се включи в търговията с петрол. „Ще станеш милионер, преди да си навършил двадесет и пет години — твърдеше Брад. — Този район е пълен с нефт. Ще си сменяваш кадилаците като носни кърпи.“ Бащата на Брад станал милионер, преди да навърши двадесет и пет години, но в момента нещо не му вървяло („просто временно“, както казваше Брад) и затова не можел да си позволи пътните разноски, за да дойде за тържеството по случай завършването на сина си.

Теди Бойлан също не присъствуваше на церемонията, макар че Рудолф му изпрати покана. Това беше най-малкото, което Рудолф можеше да направи като благодарност за четирите хиляди долара. Но Бойлан отклони поканата. „Не мога да си представя, че ще трябва да измина осемдесет километра в хубав юнски ден, за да слушам как един демократ държи реч в някакъв забутан селскостопански колеж.“ „Уитби“ действително беше провинциален колеж, макар че имаше много добър селскостопански факултет, но Бойлан още не можеше да преглътне отказа на Рудолф поне да опита да кандидатствува в някой от добрите университети, като „Корнел“, „Харвард“ или „Йейл“, когато през хиляда деветстотин четиридесет и шеста година предложи да поеме издръжката му, докато следва. „Но въпреки всичко — пишеше Бойлан със стегнатия си, енергичен почерк — днешният ден трябва да се отпразнува. Когато скучните речи приключат, ела у дома, за да отворим шампанско и да поговорим за бъдещите ти планове.“

Рудолф предпочете да се запише в „Уитби“, вместо да си опитва късмета в „Йейл“ или „Харвард“, по няколко причини. Първо, в края на следването щеше да дължи на Бойлан много повече от четири хиляди долара и, второ, поради произхода и бедността си щеше да се чувствува изолиран сред младите лордове на американското общество, чиито бащи и дядовци са аплодирали спортните състезания между „Харвард“ и „Йейл“, претичвали са от бал на бал и не са работили нито ден през живота си. В „Уитби“ бедността не правеше впечатление. Почти нямаше студент, който да не трябва да работи през лятото — иначе не можеше да си купи учебници и дрехи за годината. Единствените аутсайдери с изключение на някои случайно попаднали в „Уитби“, като Брад например, бяха неколцина книжни плъха, които страняха от състудентите си, и няколко младежи с политически интереси, които разпространяваха петиции в подкрепа на Обединените нации и против задължителната военна служба.

Друга причина, поради която Рудолф избра „Уитби“, беше, че колежът се намираше близо до Порт Филип и той можеше да ходи при майка си в неделя; тя почти не излизаше от стаята си; самотна, подозрителна и психически неуравновесена, майка му се нуждаеше от грижи в края на живота си. През лятото, когато завърши първи курс, той започна да работи вечер и в неделни дни з универсалния магазин „Колдъруд“; тогава намери в градчето Уитби едно евтино двустайно жилище с кухня и взе майка си при себе си. Сега тя го чакаше там. Каза му, че не се чувствувала добре, за да дойде на тържеството, и освен това не искала да го излага с външния си вид. Да го излага, е твърде силно казано, мислеше Рудолф, гледайки грижливо облечените, сериозни родители на своите състуденти, но тя в никакъв случай нямаше да заслепи присъствуващите с красотата или тоалета си. Да си добър син, е едно, но съвсем друго е да си затваряш очите пред истината.

И така, Мери Пийз Джордах, седнала на един люлеещ се стол до прозореца в мизерното жилище, наметната с шал, по който се сипеше пепел от цигарата й, и с подути, схванати крака, не можа да види как връчват на сина й навитата на руло диплома от изкуствен пергамент. Нямаше я също и Гретхен, с която го свързваше кръвно родство — някакво неразположение на детето я задържаше в Ню Йорк; нямаше я и Джули, тъй като на същия ден и тя получаваше дипломата си от колежа „Барнард“; Томас, друг кръвен роднина, беше в неизвестност, а Аксел Джордах с окървавени ръце продължаваше да пътува към вечността.

Толкова по-добре, че е сам в този ден.

— Силата на военните кръгове взима заплашителни размери — продължаваше ораторът и гласът му гърмеше по високоговорителите, — но ние имаме едно голямо предимство и то е стремежът на всички обикновени хора по света към мир.

Ако Рудолф е обикновен човек, значи, думите на правителствения служител се отнасят и за него. След като се беше наслушал в колежа на всякакви истории за войната, Рудолф вече не завиждаше на по-възрастните от него младежи за преживяванията им в Тихия океан, за мъките им по пясъците на Тунис и по бреговете на река Рапидо.

Приятният, интелигентен, школуван глас се носеше напевно над слънчевата поляна между червените тухлени сгради на колежа. Както обикновено в края на речта ораторът каза няколко думи в прослава на Америка — страната на големите възможности. Половината от младите му слушатели са имали голямата възможност да бъдат убити за Америка, но сега ораторът гледаше към бъдещето, а не към миналото и говореше за възможностите в областта на науката и комуналните услуги, за оказване помощ на онези държави по света, които не са имали такова благоприятно развитие като Америка. Правителственият чиновник вероятно беше добър човек и Рудолф се радваше, че той има достъп до управляващите кръгове във Вашингтон, но неговите представи за възможностите в Америка през хиляда деветстотин и петдесета година звучаха някак високопарно, проповеднически, по вашингтонски, напълно подходящо за встъпителна реч, но едва ли съвпадаха с прозаичните стремежи на присъствуващите триста младежи от бедни семейства, които седяха, наметнати с черни тоги, и чакаха да получат дипломите си от един малък, изостанал колеж, известен единствено със селскостопанския си факултет — тези младежи се чудеха как от утре ще си изкарват прехраната.

В края на първия ред, запазен за преподавателите, Рудолф видя професор Дентън, завеждащ катедрите по история и икономика, който се въртеше на мястото си и шепнеше нещо на професор Лойд от английската катедра, седнал от дясната му страна. Рудолф се усмихна, представяйки си как професор Дентън коментира многословната реч на правителствения чиновник. Дентън, дребен, нервен мъж с посивяла коса, разочарован от живота, след като се бе убедил, че не може да се издигне повече в академичния свят, беше изостанал от времето застъпник на популистката партия^[1] от Централните западни щати; той прекарваше голяма част от времето си в аудиторията, разяснявайки с гръмки фрази как едрите финансисти и бизнесмени са предали американската икономическа и политическа система още през Гражданската война. „Американската икономика — твърдеше той — е мошеническа игра на зарове с предварително известен резултат. Законите са внимателно премислени така, че богатите винаги хвърлят шестици, а всички останали — само двойки.“

Поне веднъж в семестъра той напомняше на студентите факта, че през хиляда деветстотин тридесет и втора година Дж. П. Морган не е платил нито един цент данък общ доход и е признал това пред една от комисиите на Конгреса. „Не забравяйте, господа — продължаваше възмутено професор Дентън, — че в същото време аз, който получавам обикновена преподавателска заплата, платих петстотин и двадесет долара и тридесет цента данъци на федералното правителство.“

Но доколкото Рудолф схващаше, Дентън не постигаше желания от него ефект с тези изказвания. Вместо да се възмутят и да пламнат от желание да се обединят и започнат борба за социални реформи, повечето студенти, в това число и Рудолф, мечтаеха за времето, когато те сами ще достигнат върховете на богатството и властта и ще могат също като Дж. П. Морган да се избавят от „узаконеното робство на избирателите“, както се изразяваше Дентън.

Когато Дентън критикуваше язвително някое съобщение в „Уол Стрийт Джърнъл“ за нови машинации с цел укриване на доходи или за борсови спекулации и подкупи, чрез които милиони долари се отклоняваха от федералната хазна, Рудолф слушаше внимателно и се възхищаваше от финансовите операции, които Дентън страстно заклеймяваше — той записваше всичко старателно в тетрадките си, защото един прекрасен ден и на него може би щяха да му се удадат възможности за подобни действия.

Рудолф се стремеше да изкара добри бележки не заради самите бележки, а заради евентуалните предимства, които те щяха да му донесат след време, и затова слушаше внимателно тирадите на Дентън, като даваше вид, че е негов последовател, а не шпионин в неприятелска територия. Рудолф посещаваше три семестъра лекциите на Дентън и получи три отлични бележки, а Дентън му предложи преподавателско място в катедрата по история през следващата година.

Макар и да не възприемаше идеите на Дентън, които му се струваха наивни, Дентън беше единственият преподавател, когото Рудолф харесваше, и единственият човек, от когото беше научил нещо полезно.

Той не сподели с никого това свое мнение, както не бе споделил и много други, и преподавателите го хвалеха като сериозен студент и възпитан младеж.

Ораторът приключваше речта си, като в последното изречение се позова на бога. Последваха ръкопляскания. Випускниците се наредиха един зад друг да получат дипломите си. Сияещ, директорът на колежа им връчваше навитите рула, завързани с панделка. Осигурявайки присъствието на правителствения чиновник на церемонията, той смяташе, че е завоювал голям успех. Не знаеше какво пише Бойлан в писмото си за селскостопанския колеж.

Прозвуча химн, а след него тържествен марш. Черните тоги дефилираха пред чакащите родители и роднини. След това се разпръснаха по зелената поляла под дъбовете и се омесиха с ярките цветове на дамските рокли, така че заприличаха на ято гарвани сред поле от цветя.

Рудолф се ограничи с няколко здрависвания. Чакаше го напрегнат ден и напрегната вечер. Дентън, дребен, прегърбен човек с очила с дебели стъкла и посребрени рамки, го намери и му стисна ръката.

— Джордах — каза той ентусиазирано, — нали ще помислите върху предложението ми?

— Да, сър — отговори Рудолф. — Много любезно от ваша страна. — Нали трябва да се уважават възрастните. Знаеше какъв е академичният живот — спокоен, ниско платен. След една година щеше да стане магистър по хуманитарните науки, а след още няколко — доктор по философия, на четиридесет и пет години може би щеше да получи катедра. — Предложението ви наистина ме изкушава, сър. — А в същност съвсем не го изкушаваше.

Както се бяха уговорили с Брад, отидоха да върнат тогите и след това се запътиха към паркинга. Брад имаше открит шевролет от преди войната; куфарите му вече лежаха в багажника. Брад беше готов да потегли за пълната с нефт Оклахома.

На паркинга все още нямаше никой друг освен тях. Те не се обърнаха да погледнат назад. Алма матер изчезна зад един завой на шосето. Четири години от живота им. Има време за сантименталности. Нека минат двадесет години.

— Хайде да спрем пред магазина — каза Рудолф. — Обещах на Колдъруд да се отбия.

— Добре, сър — отговори Брад, седнал зад волана. — Приличам ли ти на образован човек?

— И то от управляващата класа — каза Рудолф.

— Не съм си губил времето напразно — каза Брад. — Колко смяташ, че печели годишно един правителствен чиновник?

— Петнайсет, шестнайсет хиляди — предположи Рудолф.

— Нищожна сума — каза Брад.

— Плюс наградите.

— Значи, още най-малко тридесет долара годишно — каза Брад. — Които не се облагат с данък. Мислиш ли, че сам си е написал речта?

— Навярно.

— Тогава не му плащат чак толкова много. — Брад взе да тананика мелодията от „Всичко в Канзас Сити е модерно“. — Довечера ще има ли момичета?

Гретхен ги беше поканила у тях на парти по случай дипломирането. Джули също щеше да дойде, ако успееше да се откачи от родителите си.

— Сигурно — каза Рудолф. — Обикновено там винаги се навърта по някое и друго момиче.

— Четох онези глупости във вестниците — каза раздразнено Брад — за това, колко била разпусната съвременната младеж, как след войната моралът е паднал и други такива неща, но аз мога да ти кажа със сигурност, че ни най-малко не съм се възползувал от този паднал морал. Следващия път ще се запиша непременно в смесен колеж. А сега съм един непорочен, сексуално настървен бакалавър по хуманитарните науки и да знаеш, че съвсем не се шегувам. — Той пак затананика радостно.

Навлязоха в града. След войната се бяха появили много нови сгради, малки фабрики, много поляни и алеи с цветя за отдих и развлечения, витрините на магазините бяха преобразени така, че напомняха за провинциалния живот през осемнадесети век в някое английско графство, а бялата дъсчена постройка, в която някога се помещаваше общината, сега представляваше летен театър. Нюйоркчани купуваха стари фермерски къщи в околностите на града и идваха в края на седмицата и в празнични дни. През четирите години, които прекара тук, Уитби видимо процъфтяваше и доказателство за това бяха деветте нови дупки в игрището за голф и нарастващият интерес към парцелите в района Грийнуд Истейтс, където човек трябваше да купи най-малко осем декара, за да си построи къща. Освен това в Уитби имаше малка колония от художници и когато директорът на колежа се опитваше да примами в града преподаватели от други учебни заведения, винаги изтъкваше, че колежът се намира в един модерен, благоустроен град, развиващ се и в количествено, и в качествено отношение и със свой културен живот.

Малкият универсален магазин на Колдъруд заемаше най-хубавата част на главната търговска улица в града. Той съществуваше от хиляда осемстотин и деветдесета година, отначало като най-обикновен магазин, обслужващ спокойното университетско градче и заможните фермери от околността. Градът растеше и изменяше облика си, а заедно с него се разширяваше и променяше магазинът. Сега той представляваше дълга, двуетажна постройка с разнообразни стоки, изложени зад стъклените витрини. Отначало Рудолф работеше в склада през месеците, когато търговията ставаше особено оживена, но тъй като проявяваше голямо старание и правеше много полезни предложения, Дънкан Колдъруд, потомък на първия собственик, го повиши. Магазинът все още беше малък, така че един човек можеше да изпълнява различни длъжности и сега Рудолф работеше като продавач, оформяше витрините, пишеше реклами за магазина, съветваше какви нови стоки да се купуват и даваше мнение кого да назначат или уволнят. През лятото, когато работеше по цял ден, получаваше петдесет долара седмично.

Дънкан Колдъруд, около петдесетгодишен, слаб и навъсен янки, се беше оженил късно, но имаше три дъщери. Освен магазина той притежаваше и много други недвижими имоти в града и околностите му. Но точно колко, само на него му беше известно. Колдъруд не обичаше да приказва много и знаеше цената на парите. Предния ден беше казал на Рудолф да му се обади след връчването на дипломите, тъй като искал да му направи едно интересно предложение.

Брад спря колата пред входа на магазина.

— Няма да се бавя — каза Рудолф и слезе.

— Свърши си спокойно работата — отговори Брад. — Сега мога и цял живот да чакам. — Най-сетне беше на свобода, разкопча яката си и разхлаби връзката си. Изтегна се в откритата кола и затвори блажено очи под яркото слънце.

Преди да влезе в магазина, Рудолф огледа със задоволство една от витрините, която беше наредил преди три дни — лъскави дърводелски инструменти, небрежно разпръснати и образуващи абстрактни фигури. От време на време Рудолф ходеше в Ню Йорк и изучаваше витрините на големите магазини по Пето авеню, за да предложи после идеи на Колдъруд.

От първия етаж се носеше приглушен шум от женски гласове и слабата характерна смесица от миризми на нови дрехи, кожа и дамски парфюми, която беше особено приятна на Рудолф. Той се запъти към дъното на магазина, където се намираше личния кабинет на Колдъруд, а продавачите му се усмихваха и махаха е ръка. Един-двама извикаха: „Честито!“ и Рудолф им махна с ръка. Всички го обичаха, особено по-възрастните. Те не знаеха, че той даваше мнение за назначаването или уволняването на някои от тях.

Както винаги вратата на Колдъруд беше отворена. Той искаше да знае какво става в магазина по всяко време. Седеше на бюрото си и пишеше писмо с химикалка. Имаше си секретарка, която работеше в съседната стая, но за някои неща от търговията му той не искаше дори и тя да знае. Пишеше по четири или пет писма дневно на ръка, сам им лепеше марките и сам ги пускаше в пощенската кутия. Вратата към стаята на секретарката беше затворена.

Рудолф застана на прага и зачака. Макар че оставяше кабинета си отворен, Колдъруд не обичаше да прекъсват работата му.

Той довърши изречението, препрочете го и вдигна глава. Имаше бледо, гладко лице с дълъг остър нос и редееща черна коса. Обърна листа така, че написаното да не се вижда. Ръцете му бяха големи като на селянин и пипаха непохватно по крехките предмети, като хартията за писане например. А Рудолф се гордееше със своите нежни ръце с дълги пръсти, защото смяташе, че са белег на аристократизъм.

— Влез, Руди — каза Колдъруд. Гласът му прозвуча сухо и бездушно.

— Добър ден, мистър Колдъруд — поздрави Рудолф, облечен в официалния си син абсолвентски костюм, и пристъпи в скромния кабинет. На стената висеше един рекламен календар с цветна снимка на магазина. Освен календара единствената друга украса в цялата стая беше снимката върху бюрото на трите му дъщери като малки.

Най-неочаквано Колдъруд се изправи, заобиколи бюрото и стисна ръката на Рудолф.

— Как мина всичко? — попита той.

— Без изненади.

— Радваш ли се, че свърши?

— Колежа ли имате пред вид? — попита Рудолф.

— Да. Седни. — Колдъруд се върна при бюрото си и седна на дървения стол с права облегалка. Рудолф се разположи на другия дървен стол отдясно на бюрото. На втория етаж, където се продаваха мебели, имаше дузини меки кожени кресла, но те бяха само за купувачите.

— Радвам се — каза Рудолф. — Разбира се, че се радвам.

— Повечето от хората, които са натрупали големи състояния в тази страна и печелят много пари и сега, нямат никакво образование — каза Колдъруд. — Това известно ли ти е?

— Да — отговори Рудолф.

— Те си наемат учени, които да им вършат работата — каза Колдъруд. Думите му прозвучаха почти заплашително. Самият той не беше свършил гимназия.

— Ще се постарая образованието да не ми попречи да забогатея — каза Рудолф.

Колдъруд се засмя кратко и сухо.

— Сигурен съм, че ще успееш — каза той дружелюбно. После отвори едно чекмедже на бюрото си и извади кадифена кутийка за бижута — името на бижутерския магазин беше изписано отгоре със златни букви. — Ето — каза той и остави кутийката на бюрото. — Това е за теб.

Рудолф отвори кутийката. Вътре имаше красив швейцарски часовник с черна велурена каишка.

— Много любезно от ваша страна, сър — каза Рудолф, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Заслужил си го — отговори Колдъруд и намести смутено тясната вратовръзка под колосаната бяла яка на ризата си. Той рядко проявяваше щедрост. — Ти вложи много труд в този магазин, Руди. Имаш ум в главата си и търговски нюх.

— Благодаря, мистър Колдъруд. — Това се казваше истинско поздравително слово, а не онези вашингтонски глупости за нарастващата вълна на милитаризма и за помощта към нашите закъсали събратя.

— Нали ти казах, че ще ти направя едно предложение?

— Да, сър.

Колдъруд се поколеба, прокашля се, стана и тръгна към календара на стената. Сякаш преди да предприеме последна и решителна стъпка, трябваше още веднъж да премисли всичко. Както обикновено носеше черен костюм с жилетка и високи черни обувки. Казваше, че обичал глезените му да са стегнати.

— Руди — започна той, — какво ще кажеш, ако ти предложа да преминеш на постоянна работа в магазина?

— Зависи — отговори Рудолф предпазливо. Очакваше, че Колдъруд ще му направи такова предложение и беше решил точно при какви условия ще го приеме.

— От какво зависи? — попита Колдъруд сприхаво.

— Зависи от естеството на работата — отговори Рудолф.

— Същата работа, каквато си вършил досега — каза Колдъруд. — Само че повече. От всичко по малко. Или искаш да имаш определена длъжност?

— Това зависи от длъжността.

— Стига с това „зависи“ — каза Колдъруд, но се засмя. — Кой глупак беше казал, че младежта действувала прибързано? Помощник-управител задоволява ли те? Такава длъжност достатъчно хубава ли е за теб?

— Като начало — да — отговори Рудолф.

— Може би трябва да те изхвърля от кабинета — каза Колдъруд и го погледна заплашително с безцветните си очи.

— Не бих желал да ме смятате за неблагодарен — каза Рудолф, — но искам да знам на какво мога да разчитам в бъдеще. Получих и други предложения и…

— Сигурно искаш, като всички останали глупаци, да се втурнеш към Ню Йорк, да покориш града още през първите месеци и да си осигуриш покани за всички балове — каза Колдъруд.

— Съвсем не — отговори Рудолф. В същност той още не се чувствуваше готов за Ню Йорк. — На мен Уитби ми харесва.

— Напълно основателно — каза Колдъруд. Той пак седна зад бюрото си и въздъхна. — Слушай, Руди, аз вече не съм млад; лекарят казва, че трябва да намаля работата. Да се освободя от някои задължения, както той се изразява, да си почивам, да си удължавам живота. Нали знаеш как приказват лекарите. Имам висок холестерин. Сега това е най-модното заболяване, с което плашат хората. Но, така или иначе, то си е за плашене. Синове нямам… — Той погледна гневно снимката на бюрото си — три дъщери, тройна измама. — Откакто баща ми умря, с всичко съм се справял сам. Сега ми трябва помощник. Не искам тук да дойде някой надут сополанко, завършил търговско училище, да обърне всичко с главата надолу и след две седмици да претендира за дял от магазина. — Той наведе глава и загледа изпитателно Рудолф изпод гъстите си черни вежди. — Ще започнеш със сто долара седмично, а след една година ще видим. Според теб това достатъчно ли е?

— Достатъчно — отговори Рудолф. Той очакваше, че заплатата му ще бъде седемдесет и пет долара.

— Ще имаш кабинет — продължи Колдъруд. — На втория етаж, там, където държахме амбалажа. На вратата ще пише: „Помощник-управител“. Но през работното време на магазина искам да те виждам между щандовете. Ако си съгласен, да си стиснем ръцете!

Рудолф протегна ръка. Колдъруд я пое със сила, неочаквана за човек с висок холестерин.

— Предполагам, че първо ще искаш да си починеш малко — каза Колдъруд. — Разбирам те напълно. Колко отпуска да ти дам, — две седмици, един месец?

— Ще бъда тук утре в девет часа сутринта — отговори Рудолф и се изправи.

Колдъруд се усмихна и изкуствените му зъби блеснаха.

— Надявам се, че не съм се излъгал в теб — каза той. — До утре сутринта.

Още преди Рудолф да излезе, той обърна листа с недовършеното писмо и хвана химикалката с големите си груби пръсти.

Рудолф мина бавно през магазина, оглеждайки щандовете, продавачите и клиентите с нови очи — очите на собственика, който преценява стоката си. На входа спря, свали стария си, евтин часовник и сложи новия.

Брад дремеше на слънцето зад волана. Когато Рудолф се качи в колата, той се надигна.

— Нещо ново? — попита Брад и запали мотора.

— Старият ми даде подарък. — Рудолф протегна ръка и показа часовника.

— Милостиво сърце има — каза Брад и потегли.

— На щанда за часовници струва сто и петнадесет долара. А той го е купил на едро за петдесет — каза Рудолф, но премълча, че утре в девет часа трябва да се яви на работа. Магазинът на Колдъруд не беше петролен кладенец.

 

 

Мери Пийз Джордах седеше до прозореца, гледаше към улицата и чакаше Рудолф. Той беше обещал, че веднага след церемонията ще се върне в къщи, за да й покаже дипломата си. Хубаво щеше да бъде да покани гости в негова чест, но тя нямаше сили за такова нещо. Освен това не познаваше никой от приятелите му. Не че той нямаше приятели. Телефонът звънеше непрекъснато, млади гласове казваха: „Обажда се Чарли“ или: „Обажда се Брад, Руди в къщи ли е?“ Но той никога не ги водеше у дома. И по-добре. Та това дом ли е? Две тъмни стаи над някакъв галантериен магазин, забутана уличка без дървета. Обречена беше да живее цял живот над магазини. А точно срещу тях, от другата страна на улицата, живееше едно негърско семейство. През цялото време от прозорците я гледаха втренчено черни лица. На малки негърчета и на престъпници. Беше научила всичко за тях в приюта.

Тя запали цигара с трепереща ръка и изтърси небрежно пепелта, нападала по шала й от предишните цигари. Макар че беше топъл юнски ден, чувствуваше се по-добре с шала.

Значи, Рудолф въпреки всичко постигна своето. Завърши колеж и сега, вдигнал гордо глава, може да излезе насреща на всекиго. Господ да даде здраве на Тиодор Бойлан. Тя не го познаваше, но Рудолф й беше разказал колко интелигентен и благороден човек е той. Във всеки случай Рудолф заслужаваше такова отношение. С държането и с ума си. На хората им беше приятно да му помагат. А сега вече сам ще си бъде господар. Макар че, когато го попита какво смята да прави след колежа, той й отговори много неопределено. Но тя беше сигурна, че има планове. Рудолф винаги имаше планове. Стига някое момиче да не му завърти главата и да не се ожени. Мери Пийз потрепера. Той беше добро момче, по-грижлив син от него никой нямаше. Ако не беше той, кой знае какво щеше да стане с нея, след като Аксел изчезна през онази нощ. Но веднъж появи ли се някое момиче, момчетата подивяват, даже и най-добрите, захвърлят всичко — дом, родители, кариера, заради две премрежени очи и прелестите, скрити под полата. Мери Пийз Джордах никога не беше виждала Джули, но знаеше, че учи в колежа „Барнард“, знаеше защо Руди ходи в неделя до Ню Йорк, защо изминава толкова километри и се връща по никое време в къщи, бледен, с тъмни кръгове под очите, неспокоен и потаен. Но той се срещаше с Джули вече повече от пет години и би трябвало да си намери друго момиче. Тя ще му поговори, ще му каже, че сега му е времето да се забавлява, да си поживее, защото има стотици момичета, които ще бъдат щастливи, ако могат да се увисят на шията му.

Трябваше да приготви нещо по-специално за този ден. Да направи торта, да слезе долу и да купи бутилка вино. Но само като си помислеше с какво усилие се качваше и слизаше по стълбите, като си представеше, че трябва да се преоблича заради съседите… Рудолф щеше да разбере. А той и без това отиваше днес в Ню Йорк с приятели. Старата му майка нека си седи сама до прозореца, помисли си Мери огорчено. И най-добрите синове постъпват така.

Тя видя как колата, без да намали скоростта, зави зад ъгъла и чу как гумите изскърцаха. После видя Рудолф с развяна черна коса, същински млад принц. Тя виждаше много добре надалеч, но се измъчваше, когато трябваше да различи нещо от близко разстояние. Беше се отказала да чете, защото очите й се напрягаха много — все повече отслабваха и всички очила й вършеха работа само по няколко седмици — така е, когато очите на човек остареят. Нямаше още петдесет години, но явно губеше зрението си. Сълзите й потекоха.

Колата спря пред къщата и Рудолф изскочи на улицата. Колко е грациозен. С елегантен син костюм. Дрехите му стоят добре, защото има стройна фигура, широки рамене и дълги крака. Тя се дръпна от прозореца. Макар че не й го беше казвал, знаеше, че ще му стане неприятно, ако я види да наднича през прозореца.

Тя се изправи с мъка, изтри очите си с края на шала и куцайки, стигна до стола, сложен край масата на която се хранеха. Като чу стъпките му по стълбите, угаси цигарата си.

Рудолф отвори вратата и влезе.

— Ето — каза той, разви дипломата и я постави на масата пред майка си. — Само че е на латински.

Тя успя да прочете името му, изписано с готически шрифт.

Сълзите й отново рукнаха.

— Да знаех сега адреса на баща ти — каза тя. — Искам да види това, да види, че ти успя и без неговата помощ.

— Мамо — каза Рудолф кротко, — той е мъртъв.

— На него му се иска хората да си мислят така — каза тя. — Аз го познавам най-добре от всички. Не е умрял, ами е избягал.

— Мамо… — Рудолф понечи да каже нещо.

— И сега ни се присмива тайно отнякъде — продължи тя. — Иначе все щяха да му намерят тялото, нали?

— Мисли си както искаш — каза Рудолф. — Аз трябва да си приготвя някои неща. Тази нощ ще спя в Ню Йорк. — Той отиде в стаята си и нахвърля в една чанта бръснарските си принадлежности, пижамата си и една чиста риза. — Имаш ли нужда от нещо? Какво ще вечеряш?

— Ще си отворя някаква консерва — каза тя. — С онова момче в колата ли ще вървиш?

— Да — отговори той. — С Брад.

— Той ли беше от Оклахома? От западните щати?

— Да.

— Не ми харесва как кара кола. Съвсем безразсъдно. Нямам доверие на такива като него. Защо не вземеш влака?

— Какъв смисъл има да си харча парите за влака?

— Какво ще си правиш парите, ако умреш, ако се пребиеш с някоя кола?

— Мамо…

— А сега вече ще изкарваш много пари. Такова момче като теб, и при това с диплома. — Тя прокара ръка по твърдата хартия, изписана на латински. — Мислил ли си някога какво ще стане с мен, ако с теб нещо се случи?

— Нищо няма да ми се случи. — Той щракна закопчалката на чантата. Бързаше.

Тя виждаше, че той бърза. Бърза да я остави сама до прозореца.

— Ще ме изхвърлят на бунището като куче — каза тя.

— Мамо, нали днес трябва да празнуваме. Да се веселим.

— Ще сложа дипломата в рамка — каза тя. — А ти върви да се забавляваш. Заслужил си го. Недей да стоиш до късно. Къде ще преспиш в Ню Йорк? Знаеш ли телефонния номер, в случай че нещо стане?

— Няма нищо да стане.

— За всеки случай.

— Ще бъда у Гретхен.

— У тази блудница — каза тя.

Те не говореха за Гретхен, но тя знаеше, че той се вижда с нея.

— О, господи! — извика Рудолф.

Мери усети, че е прекалила, но държеше да се знае мнението й по този въпрос.

Той се наведе да я целуне за довиждане; освен това с целувката искаше да прикрие недоволството си от последните й думи. Тя го прегърна. Беше се напръскала обилно с одеколона, който той й подари за рождения ден. Страхуваше се, че мирише на стара жена.

— Не си ми казал още какви планове имаш — заговори тя. — Сега животът е наистина пред теб. Мислех, че ще ми отделиш една минута и ще седнеш да ми разкажеш какво ме очаква в бъдеще. Ако искаш, ще направя чай…

— Утре, мамо. Утре ще ти кажа всичко. Не се тревожи — успокои я Рудолф и пак я целуна.

Тя го остави да върви и той изчезна — чу само леките му стъпки по стълбите. Мери се изправи, закуца към прозореца и седна на люлеещия се стол — старица пред прозорец. Нека да я види.

Колата потегли. Той изобщо не се обърна да погледне нагоре.

Всички си отиват. Всички до един. Даже и най-добрите.

 

 

Шевролетът изкачи бавно хълма и мина през познатата каменна порта. Грееше ярко юнско слънце, но тополите от двете страни на алеята хвърляха плътна сянка. Заобиколена от неподдържани цветни лехи, къщата бавно се рушеше.

— Какъв е този зловещ замък? — попита Брад и зави с колата към двора. Рудолф беше идвал толкова често тук, че къщата вече не му правеше впечатление. За него тя беше просто къщата на Теди Бойлан и толкова. — Кой живее тук — Дракула ли?

— Един приятел — отговори Рудолф. Никога не беше говорил на Брад за Бойлан. Бойлан заемаше особено място в живота му. — Приятел на семейството. Помогна ми да изкарам колежа.

— Богат ли е? — попита Брад, спря колата и заоглежда критично грамадната каменна сграда.

— Да — отговори Рудолф. — Богат е.

— Не може ли да си вземе градинар?

— Имението не го интересува. Ела да те запозная с него. Вътре ни чака шампанско — каза Рудолф и слезе от колата.

— Да си закопчая ли ризата? — попита Брад.

— Да — отговори Рудолф и изчака Брад да оправи яката и да стегне връзката си. Той за първи път забеляза, че Брад има дебела и къса шия.

Прекосиха чакълестия двор и стигнаха до тежката дъбова врата. Рудолф натисна звънеца. Радваше се, че не е сам. По-добре да съобщи новините на Теди Бойлан в присъствието на друг човек. Звънецът иззвъня приглушено в голямата празна къща, като в гробница, сякаш някакъв глас питаше: „Жив ли си?“

Вратата се отвори. На прага се появи Пъркинс.

— Добър ден, сър — каза той.

Отвътре долитаха звуците на пиано. Рудолф позна сонатата на Шуберт. Теди Бойлан го водеше на концерти в „Карнеги Хол“, пускаше му плочи и се радваше, че Рудолф проявява интерес към музиката и бързо свиква да различава хубавото от лошото, посредственото от виртуозното. „Преди ти да се появиш, бях решил да се отказвам от музикалните си занимания — му каза веднъж Бойлан. — Мразя да слушам музика сам или с хора, които се преструват, че им е интересно.“

Пъркинс поведе двамата младежи към всекидневната. Макар че разстоянието беше само пет крачки, Пъркинс вървеше така, сякаш водеше цяла процесия. Брад, който обикновено се влачеше отпуснато, сега се изправи и тръгна със стегната крачка — явно, че голямото мрачно преддверие му внушаваше страхопочитание.

Пъркинс отвори вратата на всекидневната.

— Мистър Джордах и един негов приятел, сър — обяви той.

Бойлан довърши пасажа, който свиреше, и спря. На масата имаше бутилка шампанско в кофичка с лед и две високи чаши.

Бойлан се изправи и се усмихна.

— Добре дошъл — каза той и протегна ръка на Руди. — Радвам се, че се виждаме пак. — След двумесечна почивка на юг Бойлан беше силно почернял, а правата му коса и веждите му бяха съвсем изрусели от слънцето. Ръкувайки се, Рудолф забеляза, че лицето му е някак странно променено.

— Позволи ми да ти представя моя приятел — каза Рудолф. — Брадфорд Найт — мистър Бойлан. С него бяхме в един курс.

— Добър ден, мистър Найт. — Бойлан се ръкува с Брад.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, сър — каза Брад, провлачвайки думите по-силно от обикновено.

— Предполагам, че вие също приемате поздравления днес — каза Бойлан.

— Би трябвало. Поне на теория — засмя се Брад. — Пъркинс, ще ни е необходима още една чаша — каза Бойлан и се запъти към кофичката с шампанското.

— Да, сър — отговори Пъркинс и излезе от стаята, продължавайки да води безкрайната, въображаема процесия.

— Поучителна ли беше речта на демократа? — попита Бойлан, завъртайки бутилката в леда. — Говори ли за злините, които носят парите?

— Говори за атомната бомба — каза Рудолф.

— За това изобретение на демократите? А не каза ли къде ще я хвърлим следващия път? — попита Бойлан.

— Каза, че не иска никъде да я хвърляме — отговори Рудолф. Без да знае защо, той чувствуваше, че трябва да защити представителя на правителството. — В същност говори доста смислено.

— Така ли? — каза Бойлан и продължи да върти леко бутилката. — Може би е таен републиканец.

Изведнъж Рудолф разбра защо лицето на Бойлан му изглежда различно. Торбичките под очите ги нямаше. Сигурно си е отспал през почивката, помисли си Рудолф.

— Много хубава стара къщичка си имате, мистър Бойлан — каза Брад, който разглеждаше открито обстановката, докато Бойлан и Рудолф разговаряха.

— Забележителна развалина — отговори Бойлан небрежно. — Семейството ми държеше много на нея. Вие сте южняк, нали, мистър Найт?

— От Оклахома съм.

— Минах веднъж през Оклахома с кола — продължи Бойлан. — Стори ми се много подтискащо. Смятате ли да се върнете там?

— Утре се връщам — отговори Брад. — Убеждавам Руди да дойде с мен.

— А, така ли? — обърна се Бойлан към Рудолф. — Ще отидеш ли?

Рудолф поклати глава.

— Не мога да си представя какво ще правиш в Оклахома — добави Бойлан.

Пъркинс донесе третата чаша и я остави на масата.

— А — каза Бойлан, — ето че вече можем да пием. — Той разви сръчно тела около гърлото на бутилката и освободи тапата. Завъртя я леко и когато тя отскочи с глух пукот, той наля майсторски пенливото питие в чашите. Обикновено Пъркинс отваряше бутилките. Но Рудолф разбра, че днес Бойлан го прави сам — специално, символично.

Бойлан подаде едната чаша на Брад, другата на Рудолф и като вдигна своята, каза:

— За бъдещето. За това опасно понятие.

— Ама шампанското е по-вкусно от кока-колата — каза Брад.

Рудолф леко се намръщи. Брад нарочно се държеше просташки, защото не одобряваше подчертано изисканите маниери на Бойлан.

— Да, наистина — отговори Бойлан сухо и се обърна към Рудолф. — Защо не излезем в градината да допием бутилката на слънце? Настроението става винаги по-празнично, когато виното се пие на открито.

— Ние в същност нямаме много време — каза Рудолф.

— О, така ли? — вдигна вежди Бойлан. — Аз смятах, че ще вечеряме заедно в „Селската странноприемница“. Вие също сте поканен, мистър Найт.

— Благодаря, сър — отговори Брад. — Но това зависи от Руди.

— Чакат ни в Ню Йорк — каза Рудолф.

— Разбирам — кимна Бойлан. — Сигурно ще ходите на някоя забава. С млади хора.

— Нещо такова.

— Напълно естествено — каза Бойлан. — И то в такъв ден. — Той доля шампанско и на тримата. — Ще се видиш ли със сестра си?

— Събираме се у нея. — Рудолф нямаше навик да лъже.

— Поздрави я от мен — каза Бойлан. — Трябва да изпратя подарък на детето й. Какво е то — момче или момиче?

— Момче.

В деня, когато бебето се роди, Рудолф му каза, че е момче.

— Една малка сребърна лъжичка, с която да си яде попарката. В моето семейство — обърна се Бойлан към Брад — имаше обичай на новороденото момче да се подаряват борсови акции. Става въпрос, разбира се, за тесен семеен кръг. Би било много предизвикателно от моя страна, ако направя такъв подарък на племенника на Рудолф, макар че съм много привързан към Рудолф. В същност аз съм много привързан и към сестра му, макар че през последните няколко години се отчуждихме малко.

— Когато аз съм се родил, моят баща ми е подарил един нефтен кладенец — каза Брад. — Една суха дупка — добави той и се засмя от сърце.

Бойлан учтиво се усмихна и каза:

— Важното е, че се е сетил.

— В Оклахома не смятат това за важно.

— Рудолф — каза Бойлан, — аз мислех, че ще можем да обсъдим спокойно някои въпроси по време на вечерята, но тъй като ти си зает и аз разбирам много добре, че предпочиташ да бъдеш тази вечер сред млади хора на твоята възраст, може би ще отделиш сега една-две минути…

— Ако искате — каза Брад, — аз мога да се поразходя малко.

— Много сте тактичен, мистър Найт — каза Бойлан и в гласа му за миг прозвуча насмешка, — но между мен и Рудолф няма нищо тайно. Нали няма, Рудолф?

— Не знам — отговори Рудолф прямо. Нямаше намерение да играе по свирката на Бойлан.

— Ще ти кажа какво съм направил — продължи Бойлан делово. — Купил съм обиколен билет за „Куин Мери“. Параходът тръгва след две седмици, така че ще имаш достатъчно време да се видиш с приятелите си, да си вземеш паспорта и да уредиш всичко необходимо. Съставил съм малък маршрут от местата, които смятам, че трябва да видиш — Лондон, Париж, Рим, обичайните обекти, — за да приключиш с образованието си. В същност човек започва да се образова, след като завърши колежа. Съгласен ли сте, мистър Найт?

— Не мога да направя това — каза Рудолф и остави чашата си на масата.

— Защо? — Бойлан го погледна изненадано. — Винаги си казвал, че искаш да отидеш в Европа.

— Ще отида, когато мога да си го позволя — отговори Рудолф.

— О, ето какво било — засмя се Бойлан снизходително. — Не си ме разбрал правилно. Това е подарък. Смятам, че ще ти бъде от полза. Ще ти помогне да се избавиш от някои провинциални навици — нали не се обиждаш, че говоря така. Аз може също да дойда през август и да отидем заедно в Южна Франция.

— Благодаря, Теди — каза Рудолф, — но не мога.

— Жалко. — Бойлан сви рамене, приключвайки въпроса. — Умните хора знаят кога да приемат един подарък и кога да се откажат от него. Дори и ако става въпрос за някоя суха дупка — кимна той към Брад. — Разбира се, ако имаш по-интересни планове…

— Имам планове — каза Рудолф и си помисли, че неприятният момент е настъпил.

— Може ли да попитам какви са плановете ти? — Бойлан си наля още шампанско, без да се погрижи за другите чаши.

— От утре започвам да работя целодневно при Колдъруд — отговори Рудолф.

— Горкото момче — каза Бойлан. — Какво скучно лято те очаква. Трябва да ти кажа, че имаш странен вкус, Рудолф. Значи, предпочиташ да продаваш тенджери и тигани на разни проскубани провинциални домакини, вместо да отидеш в Южна Франция. Но щом си взел такова решение, сигурно имаш причини за това. А като мине лятото, смяташ ли да се заловиш с правни науки, както те посъветвах, или ще си опиташ късмета в дипломатическото поприще?

Повече от една година, при различни поводи, Бойлан увещаваше Рудолф да избере една от тези две професии, отдавайки предпочитанията си на правните науки. „За един млад човек, който може да разчита само на характера и на ума си — пишеше в едно от писмата си Бойлан, — юриспруденцията открива пътя към властта и привилегиите. Америка е страна на юристите. Често добрият юрист държи в ръцете си компанията, която го е наела. И не са редки случаите, когато той поема нейното управление. Живеем в сложно време, което все повече се усложнява. Юристът, добрият юрист остава единственият надежден водач в нашето сложно време, за което получава съответното възнаграждение. Даже и в политиката… Виж само колко юристи има в Сената. Защо и ти да не направиш кариера по този начин? Бог е свидетел, че нашата страна има нужда от интелигентни и сериозни хора като теб, а не от непочтени селяндури, които се въртят около Капитолия. А помисли също и за дипломацията. Независимо дали ни харесва, или не, ние управляваме света или поне трябва да го управляваме. Трябва да поставим най-добрите си хора на такива постове, че да могат да влияят на нашите приятели и врагове, както и на самите нас.“

Бойлан беше патриот. Отдал се на безделие и на собствените си капризи, той не участвуваше в обществено-политическия живот, но въпреки това смяташе, че в управлението на страната трябва да залегнат здравите идеали и добродетели. Единственият човек, от когото Бойлан се възхищаваше пред Рудолф, беше Джеймс Форестъл, главнокомандуващ флотата. „Ако си ми син, Рудолф — пишеше той в писмото си, — бих ти дал пак същия съвет. Станеш ли дипломат, няма да получаваш висока заплата, но ще живееш като джентълмен сред джентълмени и ще бъдеш гордост за всички нас. Нищо няма да може да ти попречи да се ожениш добре и да се издигнеш до посланически пост. Ако мога, с радост ще ти помогна. А в отплата ще искам само да ме каниш от време на време на обяд в посолството — ще ми бъде приятно да си мисля, че и аз съм допринесъл малко за твоето издигане.“

Припомняйки си всичко това, припомняйки си и гневния поглед на Колдъруд, отправен към снимката на трите му дъщери, Рудолф се почувствува подтиснат и си помисли, че всеки иска да има син. Син, който е плод на някаква лична, особена, абсурдна илюзия.

— Е, Рудолф — каза Бойлан, — още не си отговорил на въпроса ми. Коя от двете професии ще избереш?

— Никоя — отговори Рудолф. — Казах на Колдъруд, че ще остана на работа в магазина най-малко една година.

— Ясно — каза троснато Бойлан. — Не си поставяш много високи цели.

— Поставям си — каза Рудолф. — Според собствените ми разбирания.

— В такъв случай пътуването из Европа се отменя — каза Бойлан. — Няма да ви задържам повече. Приятелите ви чакат. Беше ми много приятно, че се запознах с вас, мистър Найт. Ако ви се случи някой път да се откъснете от Оклахома, трябва да ми дойдете пак на гости с Рудолф. — Той допи шампанското и излезе от стаята — карираното сако стоеше като излято на раменете му, коприненото шалче трептеше като пламъче около врата му.

— Е… За какво беше цялата тази история? — попита Брад.

— Едно време е имал връзка със сестра ми — отговори Рудолф и тръгна към вратата.

— Безчувствен тип, нали?

— Не — каза Рудолф. — Съвсем не е такъв. Хайде да тръгваме.

Чак когато минаха с колата през портала, Брад пак заговори:

— Има нещо странно в очите на този човек. Но какво, дявол да го вземе? Кожата му като че ли… като че ли… — Той се помъчи да намери точната дума. — Като че ли е издърпана отстрани. Знаеш ли, хващам се на бас, че твоят приятел току-що си е направил пластична операция.

Разбира се, каза си Рудолф. Точно така. Причината съвсем не е в здравословната почивка на юг.

— Може би — каза той. — За Теди Бойлан няма нищо невъзможно.

 

 

Кои са всички тези хора, питаше Гретхен, оглеждайки собствената си всекидневна стая.

— Пиенето е в кухнята — каза тя весело на поредната двойка, която влизаше точно в този момент. Ще трябва да изчака Уили да се върне, за да разбере как се казват. Той беше отишъл до бара на ъгъла, за да вземе още лед. Винаги имаше достатъчно уиски, джин и червено вино в двулитрови кани, но ледът никога не стигаше.

В стаята имаше най-малко тридесет души, от тях тя познаваше само половината, а се очакваше да пристигнат още гости. Колко точно — не знаеше. Понякога имаше чувството, че Уили просто събира хора от улицата и ги кани. Мери Джейн стоеше в кухнята и изпълняваше ролята на барманка. Мери Джейн преживяваше тежко развода с втория си съпруг и затова трябваше да я канят на всички събирания. Тъй като разбираше, че я приемат от съжаление, Мери Джейн се стараеше да бъде полезна, като помагаше при поднасянето на напитките, миеше чаши, изпразваше пепелници и прибираше самотници в леглото си. В края на краищата имаше нужда и от такъв човек.

Гретхен се намръщи, като видя как един издокаран тип изтърси пепелта от цигарата си на пода и след малко загаси угарката с крак върху килима. Когато нямаше хора, стаята изглеждаше толкова хубава — бледорозови стени, подредени по лавиците книги, колосани пердета, почистена камина, изпънати възглавници, лъскави дървени мебели.

Тя се страхуваше, че Рудолф не одобрява тази компания, макар че нищо в поведението му не подсказваше това. Както обикновено, щом се случеше на едно място с Джони Хийт, той се усамотяваше с него в някой ъгъл — Джони говореше почти през цялото време, а Рудолф слушаше. Джони, едва двадесет и пет годишен, беше съдружник в едно акционерно дружество на Уол Стрийт и му се носеше славата, че е натрупал вече цяло състояние на борсата. Той беше приятен младеж, сдържан и умерен, с живи очи и тих глас. Гретхен знаеше, че от време на време Рудолф идва в Ню Йорк да вечеря с Джони или да ходи с него на мач Всеки път, когато се доближеше до тях, чуваше, че си говорят за едно и също нещо — борсови сделки, сливане на компании, основаване на нови компании, печалби, начини за намаляване на данъци; на Гретхен всичко това й се струваше крайно скучно, но Рудолф изглежда, се увличаше по тези въпроси, сякаш имаше някаква възможност да участвува в борсови сделки, да слива компании или да създава нови фирми.

Веднъж, когато го попита защо сред всички тези хора, които е срещнал в дома й, е избрал точно Джони за приятел, Рудолф й отговори съвсем сериозно: „Той е единственият от твоите познати, от когото научавам нещо.“

Кой ли може да разбере брат й? Тя нямаше намерение да устройва точно такова тържество по случай дипломирането на Рудолф и Уили се съгласи с нея. Но винаги така ставаше, че всички събирания у тях бяха едни и същи. Съставът се менеше — актьори, актриси, млади режисьори, журналисти, манекенки, момичета на работа в списание „Тайм“, радио-режисьорн, някой гостенин от рекламно бюро, на когото трябва да се окаже внимание; току-що разведени жени като Мери Джейн, които разправят на всички, че съпрузите им са били хомосексуалисти; преподаватели в Нюйоркския или В Колумбийския университет, които пишат романи, млади преуспели хора от Уол Стрийт, дошли сякаш с благотворителна цел, някоя изкушаващо апетитна секретарка, която след третата чаша започва да флиртува с Уили; някой бивш пилот, приятел на Уили от войната, който всеки път я спипва в някой ъгъл и започва да й разправя за Лондон; нечий неудовлетворен съпруг, който се опитва да я целуне късно вечерта, а след това вероятно се измъква с Мери Джейн.

Макар че съставът се менеше, разговорите оставаха едни и същи. Водеха се спорове за Русия, за Алджер Хис и сенатора Джо Маккарти, млади интелектуалки с бретони възхваляваха Троцки… („Пиенето е в кухнята“ — каза тя весело на една новопристигнала двойка, помургавяла от слънцето — сигурно са ходили днес на плаж…) Някой току-що е открил Киркегард или се е запознал със Сартр и трябва непременно да разкаже за това, друг пък току-що се е върнал от Израел или от Танжер и също трябва непременно да разкаже нещо. Ако идваха веднъж в месеца, щеше да е хубаво. А ако не изтърсваха пепелта от цигарите си навсякъде, можеха и два пъти в месеца да идват. Общо взето, всички бяха приятни, образовани млади хора, всички имаха отнякъде достатъчно пари, за да се обличат добре, да се черпят с алкохол и да прекарват най-хубавите летни месеци в Хамптънс. Като момиче в Порт Филип тя мечтаеше точно такива хора да й бъдат приятели. И вече пет години беше заобиколена от тях. Пиенето е в кухнята. Безкрайна забава.

Гретхен забързано си проправи път до стълбата и се качи по нея, за да отиде в таванската стая, където спеше Били. След раждането на Били те се преместиха да живеят на последния етаж в една стара жилищна кооперация на Дванадесета западна улица, преустроиха тавана в голяма стая с прозорец на покрива. Освен леглото на Били и неговите играчки в стаята имаше и една голяма маса, на която Гретхен работеше. Върху нея стояха пишещата машина, купища книги и хартия. Тя обичаше да работи в една стая с малкия Били, тракането на машината не му пречеше, а му действуваше като ритмична приспивна песен. Типична рожба на машинния век — „Ремингтън“-ът му звучи като музика.

Когато запали лампата, видя, че той не спи. Били лежеше по пижама в малкото си креватче заедно с един платнен жираф и размахваше бавно ръце над главата си, сякаш правеше фигури в цигарения дим, който нахлуваше отдолу. Гретхен се чувствуваше виновна за дима, но можеше ли да кажеш на хората да не пушат, защото на някакво си четиригодишно дете димът не му е приятен. Тя отиде до креватчето, надвеси се и целуна Били по челото. Усети миризмата на сапуна, с който го къпеха, и приятното ухание на детската кожа.

— Когато порасна, няма да каня никого на гости — каза той.

Не се е метнал на баща си, помисли Гретхен. Макар че външно Били приличаше съвсем на баща си — рус, с трапчинки на бузите. Никаква прилика с рода Джордах. Макар че… Брат й Томас не изглеждаше ли точно като дете? Тя пак го целуна, надвесвайки се ниско над креватчето.

— Хайде да спиш, Били — каза Гретхен.

После седна на масата, доволна, че се е откъснала от досадните разговори на долния етаж. Беше сигурна, че никой няма да забележи отсъствието й — дори и цялата нощ да не слезе. Взе една от книгите на масата. „Основи на психологията“. Разтвори я напосоки. Две страници бяха посветени на теста на Роршах с мастилените петна. Две страници, за да опознаеш себе си и враговете си. Тя посещаваше вечерните лекции в Нюйоркския университет. Ако изкара курса до края, след две години ще вземе диплома. Страдаше от чувство за малоценност, поради което се стесняваше пред образованите приятели на Уили, а понякога и пред самия Уили. Освен това обичаше атмосферата на класни стаи, приятно й беше, че е сред хора, които не се интересуват само от пари, от кариера и от това как да станеш известен в обществото.

Когато Били се роди, тя напусна театъра. Като порасне и вече не съм му нужна по цял ден, мислеше Гретхен, ще се върна пак. Но сега знаеше, че никога няма да се върне към актьорската професия. И че от това никой няма да загуби. Трябваше да си намери работа, която да върши в къщи, и за щастие я намери по най-лесния начин. Започна да помага на Уили — пишеше вместо него рецензии за радио, а по-късно и за телевизионни програми, когато на него му омръзваше или имаше да върши нещо друго, или беше препил. Отначало той се подписваше под нейните статии, но откакто му предложиха административна работа в редакцията на списанието с по-висока заплата, тя започна да пише от свое име. Веднъж редакторът й каза насаме, че пише много по-хубаво от Уили, но тя вече си имаше собствено мнение за творческите възможности на Уили. Един ден, като изпразваше някакъв куфар, откри случайно първото действие на неговата пиеса. То се оказа ужасно. Всичко онова, което в приказките на Уили звучеше забавно и остроумно, тук изглеждаше скучно. Тя не му каза, че е прочела пиесата, нито какво мисли за нея. Но го насърчи да приеме административната длъжност в редакцията.

Гретхен погледна жълтия лист хартия на машината. Условното заглавие, което беше написала с молив, гласеше: „Приспивната песен на търговския посредник“. Погледът й проследи изписаната страница. „Наивността, която теоретично се смята за национална черта в характера на всеки американец, се използува от търговците, които ни прилъгват и принуждават да купуваме стоките им независимо дали са ни полезни, нужни, или опасни. Разправят ни смешки, за да купим концентрираните им супи, плашат ни, за да купим предлаганата от тях храна за закуска, цитират «Хамлет», когато ни продават автомобили, дрънкат глупости, за да ни пробутат разхлабително…“

Тя се намръщи. Не е както трябва. И освен това e безполезно. Кой ще се вслуша в тези думи? Кой ще предприеме нещо? Американците си мислят, че купуват само онова, което искат. Повечето от гостите й, там на долния етаж, печелят пари в по-малка или по-голяма степен точно от това, което домакинята тук горе над главите им заклеймява. Алкохолът, който консумират, е купен с парите на някой, който пее „Приспивната песен на търговския посредник“. Тя издърпа листа от машината, смачка го на топка и го хвърли в кошчето. И без друго никой няма да напечата тази статия. Уили ще се погрижи за това.

Тя отиде отново до детското креватче. Детето беше заспало, стиснало жирафа. Спокоен, безгрижен сън. Какво ще купуваш, какво ще продаваш, когато станеш на моите години? Какви грешки ще допуснеш в живота си? Ще пропилееш ли любовта си?

По стълбите се чуха стъпки и тя бързо се надвеси над креватчето, все едно, че завива детето. Уили, доставчикът на лед, отвори вратата.

— А аз се чудех къде може да си — каза той.

— Исках да дойда малко на себе си — каза тя.

— Гретхен! — с укор каза той. Беше леко зачервен от пиенето, а на горната му устна имаше капчици пот. Беше започнал да оплешивява и челото му напомняше повече от всякога за Бетховен, но въпреки това все още изглеждаше като младеж. — Те са и твои приятели, не само мои.

— Не са ничии приятели — каза Гретхен. — Просто обичат да пият, това е всичко. — Беше силно раздразнена. След като препрочете няколкото реда от статията, негодуванието, което я беше накарало да дойде тук, доби съвсем определена форма. И изведнъж се подразни, че детето прилича толкова много на Уили. Прииска й се да изкрещи: „То е и мое дете.“

— Какво предлагаш да направя, да ги изгоня ли? — попита Уили.

— Да. Изгони ги.

— Знаеш, че не мога да го направя — каза Уили. — Хайде, ела долу, скъпа. Хората кой знае какво ще си помислят за теб.

— Кажи им, че изведнъж ме е обзело непреодолимо желание да кърмя — каза Гретхен. — В някои племена децата се кърмят до седемгодишна възраст. Онези долу знаят, всичко. Провери дали знаят и това.

— Скъпа… — Той се приближи и я прегърна. Тя усети миризмата на джин. — Успокой се. Моля те. Станала си ужасно нервна.

— О, ти си забелязал?

— Разбира се, че съм забелязал. — Той я целуна по бузата. Тази целувка не означава нищо. Помисли си тя. Две седмици не беше спал с нея. — И знам коя е причината — каза той. — Просто се преуморяваш. Детето, работата, лекциите, ученето… — Все му се искаше тя да се откаже от следването. „Какво искаш да докажеш — я попита Уили веднъж, — и без това си най-умната жена в Ню Йорк.“

— Още не съм се преуморила както трябва — отговори тя. — Може би като сляза долу, ще си намеря някой подходящ кандидат за любовник. За успокоение на нервите.

Уили я освободи от прегръдката си и отстъпи назад, като че изтрезня.

— Колко смешно, ха-ха-ха — каза той студено.

— Напред към бойното поле — каза тя и угаси лампата на масата. — Пиенето е в кухнята.

В тъмнината Уили я стисна за китката.

— Какво лошо съм направил? — попита той.

— Нищо — отговори тя. — Идеалната домакиня и нейният съпруг се връщат сред красотата и благородството на Дванадесета западна улица. — Гретхен издърпа ръката си и слезе по стълбите. Малко след това Уили също дойде долу. Беше останал, за да дари сина си с една ухаеща на мартини целувка.

Тя видя, че Рудолф е оставил Джони Хийт и сега говори разпалено в един ъгъл с Джули, която сигурно бе дошла, докато Гретхен е била горе. Приятелят на Рудолф от Оклахома, типичен простак, се смееше прекалено високо на нещо, което една от секретарките му разправяше. Джули беше с вдигната прическа и с елегантна рокля от черно кадифе. „Аз непрекъснато се старая да не изглеждам като ентусиазирана гимназистка“ — сподели веднъж Джули с нея. Тази вечер беше успяла. Дори престарала. Правеше впечатление на твърде самоуверена за възрастта си. Гретхен беше сигурна, че Джули и Рудолф не са спали никога заедно. След като ходеха от пет години! Просто нечовешко. Имаше нещо ненормално в това момиче или в Рудолф, или и в двамата.

Тя махна с ръка на Рудолф, той обаче не я забеляза; тръгна към него, но я спря директорът на едно рекламно бюро — елегантно облечен, със старателно пригладена коса.

— Ето я и нашата домакиня — каза мъжът, който беше слаб и приличаше на английски актьор. Казваше се Алек Листър. Беше започнал кариерата си като куриер в радиокомпанията Си-Би-Ес, но това начало отдавна принадлежеше на миналото. — Разрешете да ви поздравя за великолепната вечер.

— Вие да не сте кандидат? — попита тя, гледайки го право в очите.

— Моля? — Листър смутено премести чашата си в другата ръка. Той не беше свикнал да му задават объркващи въпроси.

— Нищо — отговори тя. — Поток на съзнанието, радвам се, че ви харесва моята менажерия.

— Много ми харесва. — Листър кимна одобрително към присъствуващите. — Но ми харесва и още нещо. Харесват ми вашите статии в списанието.

— Ще се прочуя като Самюъл Тейлър Коулридж^[2] на радиото и телевизията — каза тя. Листър беше един от гостите, които не биваше да се обиждат, но тази вечер Гретхен бе настроена да се заяжда с всеки.

— Това пък какво значи? — Листър се объркван за втори път в продължение на тридесет секунди и взе да се мръщи. — О, да, разбирам — каза той, но не изглеждаше особено доволен, че е разбрал. — Ако разрешите да изкажа мнението си, Гретхен — продължи той, знаейки, че в района между Уол Стрийт и Шейсета улица може да изкаже каквото желае мнение. — Статиите ви са прекрасни, но някак… според мен… твърде хапливи. В тях се усеща известна враждебност — признавам, че това им придава приятна острота, но в основата си те са насочени срещу рекламния бизнес…

— О-о — каза тя спокойно, — значи, сте го забелязали.

Той я изгледа безстрастно — приветливостта му се стопи, лицето му възвърна служебния си израз, хладен и безмилостен, а любезната му усмивка, която напомняше за английски актьор, изчезна мигновено.

— Да, забелязах го — продължи той. — И не само аз. Сега, когато всяка наша стъпка се разследва и когато хората от рекламата следят особено внимателно да не би да плащат на автори, чиито становища може би ще се окажат неприемливи…

— Предупреждавате ли ме? — попита Гретхен.

— Може и така да го приемете — отговори Листър. — Приятелско предупреждение.

— Много мило от ваша страна, драги — усмихна му се тя нежно и го докосна леко по ръката, — но се страхувам, че вече е много късно. Аз съм комунистка, пламенна комунистка, и възнамерявам да сравня със земята и радиото, и киното, и телевизията.

— Тя се заяжда с всички тази вечер, Алек — каза Уили, който беше застанал до нея и я стискаше силно за лакътя. — Смята, че днес всичко е позволено. Ела в кухнята да пийнем нещо.

— Благодаря, Уили — каза Листър, — но трябва да вървя. Обещах да се отбия на още две места тази вечер. — Той целуна Гретхен по бузата съвсем леко, почти въздушно. — Лека нощ, скъпа. Надявам се, че няма да забравите какво ви казах.

— Ще извая словата ви на плоча — отговори тя.

С безизразно лице и равнодушни очи той си проправи път към вратата и сложи чашата си върху една библиотечка, където щеше да остане кръгло петно.

— Какво има? — попита Уили тихо. — Да не би да мразиш парите?

— Мразя него — отговори тя.

Отдалечи се от Уили и със сияеща усмивка се запромъква между гостите към ъгъла, където Рудолф и Джули си говореха. И у двамата се долавяше някакво напрежение, което ги отделяше като невидима стена от смеха и разговорите в стаята. Джули сякаш всеки момент щеше да заплаче, а лицето на Рудолф изглеждаше особено сериозно и съсредоточено.

— Мисля, че това е ужасно — казваше Джули. — Точно това мисля.

— Много си красива тази вечер, Джули — прекъсна ги Гретхен. — Имаш вид на фатална жена.

— Но съвсем не се чувствувам такава — каза Джули с треперещ глас.

— Какво се е случило? — попита Гретхен.

— Ти й кажи — обърна се Джули към Рудолф.

— Друг път — каза Рудолф със стиснати устни. — Сега не е моментът.

— Хванал се е на постоянна работа при Колдъруд — каза Джули. — Започва утре сутринта.

— Нищо не е постоянно — възрази Рудолф.

— Да стоиш цял живот зад щанда! — избухна Джули. — В някакво загубено градче. Какъв е смисълът тогава да завършиш колеж, щом няма да се възползуваш от това?

— Обясних ти, че не възнамерявам да се установявам никъде за цял живот — каза Рудолф.

— Кажи й всичко — продължаваше ядосано Джули. — Хайде да те видя дали ще й кажеш.

— Какво друго има? — попита Гретхен. Тя също изпита разочарование. Изборът на Рудолф съвсем не беше блестящ. Но в същото време изпита и облекчение. Щом като брат й остава при Колдъруд, значи, ще продължи да се грижи за майка им; така този проблем отпадаше за нея и нямаше да се наложи да моли Уили за помощ. Чувството на облекчение, което изпита, беше недостойно, но тя не можеше да не си признае, че се зарадва.

— Получих предложение да прекарам лятото в Европа, един вид подарък — каза Рудолф с равен глас.

— От кого? — попита Гретхен, макар че знаеше отговора.

— От Теди Бойлан.

— Сигурна съм, че родителите ми щяха да ме пуснат — каза Джули. — Можехме да прекараме най-хубавото лято през целия ни живот.

— Нямам време за такова лято — отговори остро Рудолф.

— Гретхен, не можеш ли да поговориш с него? — попита Джули.

— Руди — каза Гретхен, — не смяташ ли, че заслужаваш малко развлечение след толкова напрегната работа?

— Европа няма да избяга — отговори той. — Ще отида там, когато реша, че съм готов за такова пътешествие.

— На Теди Бойлан сигурно му е станало много приятно, когато си отхвърлил предложението му — каза Гретхен.

— Ще го преживее.

— Защо на мен някой не ми предложи пътуване из Европа — продължи Гретхен. — Ще се кача първа на парахода…

— Гретхен, можеш ли да ни помогнеш? — Един от по-младите гости беше дошъл при тях. — Искаме да пуснем грамофона, но той, изглежда, е развален.

— Ще поговорим после пак — каза Гретхен на Рудолф и на Джули. — Ще измислим нещо. — Тя тръгна с младежа към грамофона. Наведе се, за да пъхне щепсела в контакта. Чернокожата прислужница винаги вадеше щепсела, когато чистеше с прахосмукачка — и днес беше направила същото. „Омръзна ми да се навеждам“ — заяви тя на Гретхен, която й направи забележка.

Грамофонът издаде глух звук и след малко прозвуча първата песен от албума „Тихоокеански юг“. Детински гласове, нежни, някъде далеч на някой измислен, красив остров, чуруликаха припева на „Dites-moi“. Когато се изправи, Гретхен видя, че Рудолф и Джули са си отишли. Цяла година няма да каня гости, реши тя и отиде в кухнята, където Мери Джейн й наля чаша чисто уиски. Мери Джейн ходеше сега с дълга, червена коса, с яркосини сенки за очи и дълги изкуствени мигли. Отдалече минаваше за красавица, но отблизо положението беше друго. Сега, след като цели три часа през нейното царство минаваха мъже и й правеха комплименти, тя беше във вихъра си, очите й блестяха, а яркочервените й ненаситни устни бяха предизвикателно полуотворени.

— Знаменита вечер — каза тя с предразгавял от пиене глас. — И онзи непознатият, Алек… как му е презимето?

— Листър — отговори Гретхен, отпивайки от чашата си; тя забеляза, че кухнята е в пълен безпорядък, но реши, че ще я оправи чак на сутринта. — Алек Листър.

— Нали е изключителен? — каза Мери Джейн. — Ангажиран ли е с някого?

— Тази вечер е свободен.

— Господ да го благослови, миличкия — каза Мери Джейн. — Толкова беше очарователен, като дойде тук в кухнята. А съм чувала такива ужасни неща за него. Уили ми каза, че биел любовниците си — изхили се тя. — Нали е много интересно? Забеляза ли дали не му е празна чашата? Аз ще се появя при него с бокал в ръка — Мери Джейн Хакет, верният виночерпец.

— Отиде си преди пет минути — каза Гретхен, доволна, че може да й съобщи тази неприятна вест; в същото време се чудеше кои ли жени са в толкова близки отношения с Уили, та да му кажат, че Алек Листър ги е бил.

— Е, нищо — прие философски новината Мери Джейн, — има и други риби в морето.

В кухнята влязоха двама мъже, Мери Джейн разтърси червените си коси и се усмихна лъчезарно.

— Заповядайте, момчета — каза тя, — барът работи без прекъсване.

Мери Джейн не можеше да издържи две седмици, без да спи с някого. И какво толкова лошо има в това да си разведена, мислеше Гретхен, връщайки се при гостите.

 

 

Рудолф и Джули вървяха към Пето авеню в приятната юнска вечер. Той не я държеше за ръка. „Тук не е удобно да говорим сериозно — беше казал Рудолф. — Хайде да излезем.“

Но и улицата не се оказа по-подходящо място. Джули крачеше до него и внимаваше да не го докосне, прехапала пълните си устни така силно, че едва не пуснаха кръв, ноздрите на малкия й нос потръпваха. Докато вървяха по тъмната улица, той се чудеше дали няма да е по-добре, ако се раздели с нея още в този момент. Вероятно това щеше да се случи рано или късно и може би за предпочитане е да стане сега вместо след вре ме. Но мисълта, че няма да я видя никога вече, го обезкуражи. И продължи да мълчи. Знаеше, че борбата, която се води между двамата им, ще бъде спечелена от онзи, който по-дълго запази мълчание.

— Ти си имаш там приятелка — каза тя накрая. Затова искаш да стоиш в онзи ужасен град.

Той се засмя.

— Няма защо да се смееш — каза Джули ожесточено, сякаш бе забравила напълно дните, когато двамата пееха заедно, когато тя му казваше, че го обича. — Завъртяла ти е главата някоя продавачка от галантерията или някоя касиерка или кой знае каква. През цялото време ти си имал любовница. Аз знам.

Той пак се засмя, въоръжен със своето целомъдрие.

— Тогава излиза, че си педераст — каза тя грубо. — От пет години ходим заедно, казваш, че ме обичаш, а нито веднъж досега не си спал с мен, не си бил истински с мен.

— Не съм бил насърчен да направя такова нещо — отговори Рудолф.

— Добре — каза Джули. — Насърчавам те. Сега. Тази нощ. Аз съм в „Сейнт Мориц“, стая деветстотин двадесет и трета.

Не се поддавай на изкушението, всичко ще се опорочи на разхвърляното хотелско легло, помисли си Рудолф, а гласно отсече:

— Не.

— Тогава или си лъжец, или си педераст — каза тя.

— Аз искам да се оженя за теб — каза той. — Можем да се оженим другата седмица.

— А къде ще прекараме медения месец? — попита тя. — В универсалния магазин на Колдъруд, на щанда за градинска мебел? Аз ти предлагам белоснежното си девствено тяло — продължи Джули подигравателно. — Безплатно. Без никакви ангажименти. Кой е луд да се жени? Аз съм свободна, еманципирана, страстна американка. И поддържам напълно сексуалната революция.

— Не — повтори той. — И престани да говориш като сестра ми.

— Педераст — каза тя. — Искаш да ме погребеш със себе си в онова мрачно градче. А аз през цялото време си мислех колко си умен и какво блестящо бъдеще те очаква. Ще се омъжа за теб. Другата седмица. Ако обаче заминеш за Европа и започнеш да следваш право от есента. Ако не си съгласен на това, просто ела да работиш в Ню Йорк. Няма значение какво ще работиш. Аз също ще работя. Искам да работя. А в Уитби какво ще правя? Ще се чудя по цял ден коя престилка да си вържа, за да те посрещна вечерта в къщи.

— Обещавам ти, че след пет години ще можеш да живееш в Ню Йорк или където пожелаеш.

— Обещаваш — повтори тя. — Лесно е да се обещава. А аз нямам намерение и за пет години да се погребвам. Просто не те разбирам. Какво, за бога, смяташ, че ще постигнеш по този начин?

— Започвам да работя две години по-рано от всичките ми връстници — каза Рудолф. — Аз знам какво правя. Колдъруд ми има доверие. Пред него се откриват големи възможности, магазинът е най-малкото. Той е само началото, основата. Колдъруд още не знае това, но аз го знам. Когато дойда следващия път в Ню Йорк, няма да съм просто един младеж, завършил някакъв неизвестен колеж, който чака пред нечий кабинет с шапка в ръка. Когато дойда в Ню Йорк, ще ме посрещат още от входната врата. Аз съм бил дълго време беден, Джули — каза той, — и ще направя така, че никога вече да не съм беден.

— Добре те е възпитал Бойлан! — извика Джули. — Той те е погубил. Единствено за пари мислиш! Толкова ли са важни за теб парите? Пари и само пари!

— Недей да ми говориш като някоя разочарована богаташка — каза той.

— Няма значение как ти говоря, важното е, че ако следваш право…

— Не мога повече да чакам — каза той. — Чакал съм достатъчно дълго. Учил съм достатъчно. Ако са ми нужни юридически съвети, ще си наема адвокати. — Нали така разсъждаваше Дънкан Колдъруд, практичен и здравомислещ човек. „Те наемат учени, за да им вършат работа.“ — Ако искаш да бъдеш с мен — прекрасно. Ако не… — Но не можа да довърши и повтори неубедително: — Ако не… О, Джули, не знам. Съвсем не знам. Мисля си, че разбирам всичко, но теб не мога да разбера.

— Излъгах майка си и баща си… — разплака се тя. — За да бъдем двамата сами. Но ти не си същият. Ти правиш каквото Бойлан ти каже. Прибирам се в хотела. Не искам повече да говоря с теб. — Плачейки безутешно, тя даде знак с ръка на минаващото край тях такси. Колата спря със скърцане; Джули се качи и тръшна силно вратата.

Докато колата шумно се отдалечаваше, той не помръдна. След това се обърна и тръгна към дома на Гретхен. Беше оставил там чантата си, Гретхен щеше да го сложи да спи на дивана във всекидневната; спомни си номера на хотелската стая — деветстотин двадесет и три.

 

 

С издръжката, която получаваше като разведена, Мери Джейн си беше подредила приятен дом. Рудолф никога не беше лежал в толкова широко и меко легло, осветено от една лампа на тоалетката (Мери Джейн не пожела да угаси лампата); голямата стая с дебел килим и перленосиви копринени тапети говореше, че тук са хвърлени много пари за обзавеждане. Тъмнозелени плюшени завеси изолираха шумовете на града. Встъплението (а то беше кратко) стана в просторната всекидневна, подредена с позлатени мебели в стил директоар и с големи огледала в позлатени рамки, които неясно с метални отблясъци отразяваха прегърнатата двойка. „Това, което ни предстои, ще стане ей там“ — беше казала Мери Джейн, отскубвайки се от прегръдката, и без да получи съгласие от Рудолф, го беше завела в спалнята.

— Ще се приготвя в банята — каза тя, изрита обувките си и тръгна царствено и много бавно към съседното помещение, откъдето веднага се чу шум от течаща вода и дрънчене на шишенца.

Сякаш се намирам в лекарски кабинет, преди да ми направят малка операция, мислеше ядосано Рудолф и се колебаеше дали да се съблече. Когато Мери Джейн го помоли да я изпрати, отдавна минаваше полунощ, в стаята се мотаеха само около четирима-петима души и Рудолф съвсем не предполагаше, че го очаква такова нещо. Чувствуваше се малко замаян от пиенето и се тревожеше, че като легне, главата съвсем ще му се замотае. Мина му мисълта да се измъкне тихичко през вратата, но Мери Джейн, по интуиция или от опит, извика ентусиазирано: „Ей сега ще дойда, скъпи. Ти се разполагай.“

И така Рудолф се съблече, сложи внимателно обувките си една до друга под един стол и преметна грижливо дрехите си върху седалката на стола. Леглото беше вече оправено за спане (с обточени с дантели възглавници и бледосини чаршафи) и той се мушна под завивките, леко треперещ. Така поне ще бъде сигурен, че тази нощ няма да чука на вратата на някоя хотелска стая. На номер деветстотин двадесет и три.

Той лежеше под завивките със затворени очи и изпитваше едновременно любопитство и малко страх. Това все пак трябваше да стане някой ден, мислеше той. Кога друг път щеше да му се удаде по-добър случай?…

Имаше чувството, че стаята сякаш се накланяше и люлееше, а леглото се поклащаше неравномерно като малка лодка, подхвърляна от леки вълни. Той отвори очи точно когато в стаята влезе Мери Джейн — висока, гола и прекрасна, със стройно тяло, малки заоблени гърди, с едър ханш и бедра, по които развратът не беше оставил белези. Тя застана пред него и го загледа с премрежени очи — беше ветеран в любовта, свикнала да прибира самотни мъже; на светлината на лампата червената й коса изглеждаше черна; тя се надвеси бавно над него.

Той се възбуди бързо, неочаквано и силно, изпъна се като струна. Изпитваше едновременно гордост и смущение и искаше да помоли Мери Джейн да угаси лампата, но преди да успее да каже нещо, тя се наведе и дръпна рязко завивките.

Остана до леглото и като се усмихваше леко, започна да го разглежда.

— Малкото братче — прошепна тя. — Малкото хубаво братче от бедното семейство. — След това нежно го докосна. Той конвулсивно потръпна.

— Стой мирно — заповяда тя. Ръцете й се плъзгаха по тялото му като малки, обучени животни, сякаш кадифе докосваше груб плат. Той потрепера. — Казах да стоиш мирно — повтори грубо тя.

Всичко свърши бързо, неприлично бързо, разтърси го мощен взрив и той усети, че простенва. Тя коленичи на леглото и го целуна по устата — сега допирът на ръцете й му беше противен, а миризмата на цигари и парфюм, която излъчваше косата й, го задушаваше.

— Съжалявам — каза той, когато тя вдигна глава. — Просто не можах…

— Недей да съжаляваш — засмя се тя. — Аз съм поласкана. За мен това е чест. — Бавно и грациозно тя легна отново до него, придърпа завивката и го притисна силно до себе си — гладкият й крак обгърна бедрата му, лепкави и влажни. — Не се тревожи за нищо, малко братче. — Тя близна ухото му и нова тръпка разтърси тялото му от ухото, където езикът й го докосна, до върховете на пръстите на краката му, сякаш го удари електрически ток от лампата до леглото. — Сигурна съм, че малкото братче ей сега ще се съвземе.

Никак не му се искаше да го наричат „малко братче“. Не искаше да му напомнят за Гретхен. Гретхен го беше погледнала много особено, когато той си тръгна с Мери Джейн.

Талантът на Мери Джейн да предвижда как точно ще се развият събитията в обичайната за нея дейност не й изневери и този път. Много скоро ръцете й го възбудиха отново и той направи това, заради което тя го беше довела в леглото си. Нахвърли се върху нея с цялата си енергия, трупана през годините на въздържане.

Педераст, чу той гневния глас на Джули, педераст. Нека да дойде в тази стая при тази жена за доказателства.

— Сестра ти каза, че си бил девствен — обади се Мери Джейн.

— Да не говорим за това — каза той рязко. Двамата лежаха по гръб, един до друг, кракът на Мери Джейн — сега вече просто един обикновен крак — докосваше леко коляното му. Тя пушеше и поемаше дълбоко дима, а после го изпускаше от дробовете си и той се виеше бавно нагоре.

— Трябва да си намеря и други девствени момчета — каза тя. — Значи, е вярно, нали?

— Казах, че не искам да говорим за това.

— Тогава е вярно.

— Дори и да е било вярно, вече не е.

— Не е честно — каза тя. — Защо?

— Какво защо?

— Такова красиво момче като теб — каза тя. — Момичетата сигурно са били готови да те разкъсат.

— Успяваха да се въздържат. Хайде да говорим за нещо друго.

— Ами онова симпатично момиче, с което ходиш? — Стая деветстотин двадесет и три. — То как се казва?

— Джули. — Не му се искаше да произнася името й в тази стая.

— Тя не те ли преследва?

— Ние щяхме да се женим.

— Щяхте? А вече няма ли?

— Не знам — каза той.

— Тя не подозира какво изпуска. Това сигурно ви е семейна черта — каза Мери Джейн.

— Какво искаш да кажеш?

— Уили разправя, че сестра ти била страхотна в леглото.

— Уили трябва да се научи да приказва по-малко. — Рудолф беше поразен, че Уили може да каже нещо за съпругата си пред някоя жена, пред която и да е жена, пред когото и да е. Вече няма да има доверие на Уили, вече не може да го харесва така, както досега.

— Ние живеем в големия град, където много се приказва — засмя се Мери Джейн. — Уили е мой стар приятел. Аз имах връзка с него, преди той да се запознае със сестра ти. И сега, от време на време, когато се чувствува подтиснат или има нужда да смени обстановката, идва при мен.

— Сестра ми знае ли? — Рудолф се опита да прикрие неочаквания гняв в гласа си. Какъв слабохарактерен и лекомислен човек е този Уили.

— Мисля, че не знае — отговори безгрижно Мери Джейн. — Уили винаги говори уклончиво. А и никога не е подписвал клетвени декларации за вярност. Ти спал ли си с Гретхен?

— Та тя ми е сестра, за бога! — извика той и усети, че гласът му прозвуча пискливо.

— Много важно — каза Мери Джейн, — че ти е сестра. Ако слушаш Уили, струва си да опиташ.

— Ти се подиграваш с мен. — Ето как по-възрастните, опитни жени се забавляват, като дразнят наивните момчета от провинцията, помисли си той.

— Съвсем не — продължи спокойно Мери Джейн. — Брат ми направи с мен това, когато бях на петнадесет години. В една лодка на плажа. Хайде, миличък, бъди добро момче и ми дай нещо да пийна. Уискито е на масата в кухнята. Налей и малко вода. Лед няма защо да слагаш.

Той стана от леглото. Искаше му се да се облече, да си сложи някакъв халат, да си обуе панталоните, да се увие с пешкир или с каквото и да е, за да не се излага на показ пред нейните опитни, преценяващи, забавляващи се очи. Не знаеше, че ако посегне към някоя дреха, тя ще се засмее. Дявол да го вземе, мислеше той отчаяно, как допуснах да изпадна в такова положение?

Изведнъж му стана студено и усети, че цялата му кожа настръхва. Докато прекосяваше всекидневната, си наложи да овладее треперенето на тялото си. Сред златистите, призрачни отблясъци на огледалата той взе една бутилка уиски от бюфета и продължи безшумно по дебелите килими към кухнята. Намери ключа на лампата и го завъртя. Видя огромен хладилник, който тихо бръмчеше, фурна, миксер, сокоизтисквачка, на белите стени висяха медни тигани, имаше двоен умивалник от неръждаема стомана, пералня и бутилка уиски в средата на червената пластмасова маса, осветена от ослепително бялата неонова светлина — мечтата на всяка американска домакиня. Рудолф свали две чаши от шкафа (вътре имаше порцеланови съдове, чаши на цветя, кани за кафе, големи дървени мелнички за пипер, всякакви домакински принадлежности за жената, която не беше никаква домакиня и лежеше сега на леглото в другата стая). Пусна чешмата, изчака водата да се изстуди, изплакна устата си и изплю водата в стоманения умивалник, а той сякаш зазвънтя в нощта; после изпи две пълни чаши с вода. В едната чаша наля уиски и я доля с вода. Чу едва доловим шум, някакво леко драскане, и видя как едри, лъскави хлебарки изчезваха бързо в пукнатините зад умивалника. Каква мръсотия, помисли си той.

Остави лампата в кухнята да свети и занесе питието на стопанката на къщата, която лежеше в добре използуваното легло. Винаги готова да предложи услугите си.

— Какво добро момче — каза Мери Джейн и посегна към чашата с дългите си заострени нокти, лакирани в тъмночервено. Тя се облегна на възглавниците, червената й коса се разпиля по бледосините чаршафи и обточените с дантела възглавници и жадно отпи.

— Ти няма ли да пиеш?

— Достатъчно пих. — Той взе гащетата си и започна да ги обува.

— Какво правиш? — попита тя.

— Отивам си. — Той нахлузи ризата си и изпита облекчение, че най-сетне е облечен. — В девет часа трябва да бъда на работа. — Сложи на ръката си новия часовник. Той показваше четири без петнадесет.

— Моля те — извика тя с тъничък, детински глас. — Моля те, недей да си отиваш.

— Съжалявам — каза той. А в същност никак не съжаляваше. При мисълта, че ще излезе на улицата, облечен и сам, на душата му ставаше леко.

— Не мога да понасям да съм сама през нощта — каза умолително тя.

— Обади се на Уили — каза той и седна да си обуе чорапите и обувките.

— Няма да мога да заспя, няма да мога — каза тя. Той завърза връзките на обувките си, без да бърза.

— Всички си отиват — каза тя, — всички мръсници си отиват. Ще направя каквото поискаш. Остани до шест часа, докато съмне, до пет часа, моля ти се, миличък. Ще направя всичко за теб… — Тя вече плачеше.

Цяла нощ сълзи, женски сълзи, помисли си той презрително, изправи се, закопча ризата си и върза връзката си. Когато застана пред огледалото, риданията продължиха да отекват зад гърба му. Рудолф видя, че косата му е разрошена и сплъстена от пот. Отиде в банята. Там имаше десетки шишенца с парфюм, шампоани, хапчета за храносмилане, хапчета за сън. Среса косата си внимателно, заличавайки следите от нощта.

Когато се върна в спалнята, тя вече не плачеше. Седеше подпряна на възглавниците и го гледаше студено с присвити очи. Беше изпила уискито, но все още държеше чашата.

— За последен път те моля — каза тя дрезгаво. Той си облече сакото.

— Лека нощ — каза Рудолф. Тя захвърли чашата срещу него. Той не се наведе, за да избегне удара. Чашата го удари по челото, после се разби в огледалото над камината от бял мрамор.

— Мръсник — каза тя.

Той излезе от стаята, мина по коридора, отвори външната врата, излезе на площадката, затвори безшумно вратата и повика асансьора.

Мъжът, който обслужваше асансьора, беше стар, използуваха го само късно през нощта, когато нямаше движение. Той гледаше замислено Рудолф, докато се спускаха в кънтящата шахта. Дали брои пътниците си, мислеше Рудолф, дали си прави точен отчет в зори? Когато асансьорът спря, мъжът отвори вратата.

— От главата ти тече кръв, млади човече — каза той.

— Благодаря, че ми казахте — отговори Рудолф.

Мъжът не отвърна нищо, а Рудолф прекоси фоайето и излезе на тъмната улица. Останал сам, далеч от погледа на онези влажни, забелязващи всичко очи, Рудолф извади носната си кърпа и я притисна о челото си. Тя се изцапа с кръв. Всички срещи нараняват. Той тръгна към светлините на Пето авеню и стъпките му отекваха по тротоара. На ъгъла се спря. На уличната табела пищеше „Шейсет и трета улица“. Поколеба се. „Сейнт Мориц“ се намираше на Петдесет и девета улица, край парка. Стая деветстотин двадесет и три. Една кратка разходка в свежото утро. Като избърса отново челото си с кърпата, той се запъти към хотела.

Нямаше представа какво ще направи, като стигне там. Ще моли за прошка, ще се закълне — „Ще направя всичко, което поискаш“, ще признае вината си, ще се разобличи, ще се пречисти от греховете си, ще моли за любов, ще разбуди стари спомени, ще подтисне страстта, ще възвърне нежността, ще заспи, ще забрави…

Фоайето беше празно. Администраторът, седнал на бюрото, го погледна бегло, без любопитство, свикнал да посреща самотни мъже, скитали до късно през нощта из спящия град.

— Стая деветстотин двадесет и трета — каза той по вътрешния телефон.

Чу как телефонистът го свърза със стаята. След десет иззвънявания затвори телефона. Погледна часовника във фоайето. Четири часът и тридесет и пет минути. И последните барове в града бяха затворени за тридесет и пет минути. Излезе бавно от фоайето. Посрещна и изпрати този ден сам. Толкова по-добре.

Спря едно минаващо такси и се качи в него. От тази сутрин започваше да печели по сто долара седмично. Можеше да си позволи да вземе такси. Каза адреса на Гретхен, но когато колата се понесе към южната част m града, той промени решението си. Не искаше да вижда Гретхен, а още по-малко Уили. Те щяха да му изпратят чантата.

— Извинявайте — наведе се той към шофьора, — искам да отида на Централната гара.

Макар че не беше спал двадесет и четири часа, когато се яви на работа в девет сутринта в кабинета на Дънкан Колдъруд, Рудолф имаше съвсем свеж вид. Той не перфорира картата си на автомата, който отчиташе кога пристигат служителите на работа. Беше приключил вече с това задължение.