Ъруин Шоу
Богат, беден (4)

2

Отмаляла и сънена, Гретхен лежеше в широкото меко легло с ръце под главата, загледана в тавана. В тавана се отразяваше огънят, който Бойлан беше запалил, преди да я разсъблече. Играта на прелъстяване беше подготвена най-внимателно и се осъществяваше безпрепятствено в имението на хълма. Къщата беше усамотена и луксозна, слуги не се виждаха, телефонът не звънеше, нямаше никакво суетене, никакво бързане. Нищо неуместно или непредвидено не можеше да наруши техния вечерен ритуал.

На долния етаж един часовник отмери тихо времето. Десет часът. Сега общата стая в болницата се изпразваше, ранените тръгваха с патерици или в колички към отделенията. Напоследък Гретхен ходеше в болницата само два или три пъти седмично. Животът й беше съсредоточен главно върху леглото, на което лежеше. Дните минаваха в очакване да се озове на него, нощите — в спомените й за него. Сега не можеше да възнагради с вниманието си ранените войници.

Даже когато отвори плика и видя осемте банкноти по сто долара, тя знаеше, че ще се върне в това легло. Ако един от капризите на Бойлан е да я унижава, тя приемаше. По-късно щеше да го накара да си плати за това.

Нито тя, нито Бойлан споменаха за плика на бюрото й. Във вторник, когато излизаше от работа, буикът я чакаше — Бойлан седеше зад волана. Той отвори мълчаливо вратата, тя влезе и колата пое към неговия дом. Любиха се, после отидоха да вечерят в „Селската странноприемница“, върнаха се в къщата му и пак се любиха. Когато я закара в града към полунощ, той я свали две преки преди дома й и тя стигна пеша в къщи.

Теди правеше всичко без грешка. Беше дискретен — за него пазенето на тайна беше въпрос на вкус, а за нея — необходимост. Никой не знаеше нищо за тях. Той предвидливо я заведе в Ню Йорк на лекар, който й постави спирала, за да не се тревожи тя за нищо. При същото пътуване до Ню Йорк й купи обещаната червена рокля. Тя висеше в гардероба му. Един ден щеше да има случай да я облече.

Теди правеше всичко без грешка, но не можеше да събуди у нея дори симпатия, камо ли любов. Тялото му беше слабовато и непривлекателно; само когато облечеше елегантните си дрехи, ставаше по-приятен. Беше човек без пориви, отдаден на собствените си страсти, циник, безделник, неспособен да поддържа приятелство, изоставен от могъщото си семейство в този разпадащ се викториански замък, в който повечето от стаите стояха постоянно затворени. Опустошен човек в пуста къща. Не беше трудно да се разбере защо красивата жена, чиято снимка все още стоеше долу на пианото, го бе напуснала и избягала с друг мъж.

Не беше човек, достоен за обич или за възхищение, но имаше други качества. Отрекъл се от обикновените занимания на мъжете от своята класа — от работата си, от войната, от забавления и приятелство, — той се отдаваше само на едно: отдаваше се на секса с цялата си натрупана енергия и стръв. От нея не изискваше нищо, освен да бъде там, да присъствува като материал, върху който да упражнява умението си. Победата му зависеше от собственото му изпълнение. Беше се отказал да участвува в житейски битки, но проявяваше бойните си качества пред лицето на възглавницата под него. За него победоносните фанфари бяха нейните сладострастни въздишки. От своя страна Гретхен не се интересуваше дали ощастливява Бойлан, или го ощетява. Тя лежеше безучастно под него, даже не обвиваше с ръце безличното му тяло, а само приемаше това, което й се даваше. Той въплъщаваше анонимното, безименно мъжко начало, абстрактното плътско наслаждение, което тя беше очаквала несъзнателно цял живот. Неговото задължение беше да й доставя удоволствия, като държеше отворена вратата към един дворец с вълшебства.

Тя не изпитваше даже благодарност.

Осемстотинте долара стояха сгънати сред страниците на нейния том с произведенията на Шекспир, между второ и трето действие на „Както ви се харесва“.

Някъде се чу биенето на часовник и от долния етаж долетя гласът на Бойлан:

— Гретхен, горе ли да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?

— Донеси я горе — извика тя. — Гласът й беше по-плътен, по-гърлен. Тя различаваше нови, нюансирани интонации в него; ако майка й поради собственото си нещастие не беше загубила способността си да долавя такива промени, щеше да разбере от една дума само, че дъщеря й плува щастливо в опасното море, в което тя се бе потопила и удавила.

Бойлан влезе, както си беше гол, с двете чаши в ръце; стаята се осветяваше само от огъня. Гретхен се подпря на възглавницата и пое чашата от ръката му. Той седна на края на леглото и изтърси пепелта от цигарата си в пепелника на нощното шкафче.

Отпиха от уискито. На Гретхен това питие започваше да й се услажда. Той се наведе и я целуна по едната й гърда.

— Искам да видя какъв вкус има с уиски — каза той. — После целуна и другата й гърда. Тя отпи още една глътка.

— Ти не си моя — каза той. — Не си моя. Само в един момент си мисля, че си моя — когато съм в теб и ти си напълно задоволена. През останалото време, даже когато лежиш гола до мен и ръката ми гали тялото ти, ти ми бягаш. Моя ли си?

— Не — каза тя.

— Господи! — възкликна той. — А си само на деветнадесет години. Ами като станеш на тридесет, кой знае каква ще бъдеш.

Тя се усмихна. Тогава той ще бъде забравен. А може би и преди това. Много преди това.

— За какво си мислеше, докато аз приготвях долу уискито? — попита той.

— За разврат — каза тя.

— Защо трябва да говориш така? — Той самият се изразяваше по странно превзет начин, сякаш дълбоко в него бе залегнал страхът от някоя тиранична бавачка, която бърза да измие с големия сапун устата на малкото момченце, изрекло неприлични думи.

— Преди да се запозная с теб, никога не съм говорила така. — Тя отпи голяма глътка уиски.

— Аз не говоря така — каза той.

— Ти си лицемер — отвърна му тя. — Щом мога да правя нещо, трябва и да мога да го наричам с истинското му име.

— Не правиш кой знае какво — каза той, явно засегнат.

— Аз съм бедно, неопитно, провинциално момиченце — каза тя. — И ако любезният мъж в буика не се беше появил един ден, не ме беше напил и не се беше възползувал от това, сигурно щях да живея и да умра като повехнала, сбръчкана, стара мома.

— Хайде де — каза той. — Щеше да отидеш при ония двама негри.

Тя се усмихна многозначително:

— Е, това вече няма как да се разбере, нали?

Бойлан я загледа замислено.

— Не е лошо да се понаучиш на някои неща — каза той. След това угаси цигарата си, сякаш бе взел някакво решение. — Извинявай. — Той се изправи. — Трябва да се обадя по телефона. — Този път си облече халата и слезе долу.

Гретхен седеше, подпряна на възглавниците, и бавно довършваше питието си. Беше му отмъстила. За онзи момент в началото на вечерта, когато му се беше отдала до пълна забрава. Ще му отмъщава всеки път.

Той се върна в стаята и каза:

— Облечи се.

Тя се изненада. Обикновено стояха в къщата до полунощ. Но не каза нищо. Стана от леглото и се облече.

— Ще отиваме ли някъде? — попита тя. — Как трябва да изглеждам?

— Както искаш. — С дрехи той ставаше пак важен и властен — човек, на когото другите се подчиняват. А тя загубваше самочувствието си в своите дрехи. Той я критикуваше за това как се облича — не грубо, но компетентно, самоуверено. Ако не се страхуваше от въпросите на майка си, тя щеше да извади осемстотинте долара, сложени между второ и трето действие на „Както ви се харесва“, и да си купи нови тоалети.

Излязоха от смълчаната къща, качиха се на колата и потеглиха. Тя не зададе повече въпроси. Минаха през Порт Филип и продължиха на юг. Не говореха. Тя не искаше да му доставя удоволствие, като го попита къде отиват. В главата й имаше едно табло, на което мислено отбелязваше точките, които двамата печелеха един срещу друг.

Стигнаха чак в Ню Йорк. Даже и да се върнеха веднага, нямаше да успее да се прибере в къщи преди зори. Майка й сигурна щеше да изпадне в хистерия. Но тя не се възпротиви. Не искаше да показва пред него, че може да се тревожи за такива неща.

Спряха пред тъмна четириетажна сграда на една улица, където всички къщи изглеждаха еднакви. Гретхен бе идвала в Ню Йорк само няколко пъти — два пъти с Бойлан през последните три седмици — и нямаше представа в какъв квартал се намират. Както обикновено Бойлан излезе от колата, за да й отвори вратата. Слязоха по три стъпала към малка циментова площадка зад желязна ограда и Бойлан натисна звънеца. Чакаха дълго. Тя имаше чувството, че отвътре някой ги наблюдава. Вратата се отвори. На прага стоеше едра жена с бяла вечерна рокля и боядисана коса, вдигната в сложна прическа.

— Здравей, миличък — каза тя. Гласът й прозвуча дрезгаво.

Те влязоха и тя затвори вратата зад себе си. Коридорът беше слабо осветен, а къщата притихнала, сякаш подовете бяха покрити от край до край с дебели килими, а стените — обвити с плат, заглушаващ шума. Наоколо сякаш се движеха хора — леко и внимателно.

— Добър вечер, Нели — каза Бойлан.

— Не съм те виждала цяла вечност — каза жената и ги заведе по стълбите в едно малко, осветено в розово салонче на първия етаж.

— Бях зает — отговори Бойлан.

— Ясно — каза жената, разглеждайки Гретхен: първо я прецени с поглед, после й се възхити. — На колко години си, миличка?

— На сто и осем — отговори Бойлан.

Той и жената се засмяха, а Гретхен стоеше сериозна сред малката стая с богато драпирани завеси и картини с маслени бри на голи женски тела. Тя реши да не показва нищо, да не реагира на нищо. Страхуваше се, но се опитваше да подтиска страха си или да не го издава. Смяташе, че ще се успокои, ако прояви равнодушие. Забеляза, че всички лампи в стаята имат пискюли. Бялата рокля на жената беше украсена на бюста и в долния край на полата с ресни. Имаше ли някаква връзка между тези неща? Гретхен си наложи да разсъждава върху това, защото иначе щеше да се обърне и да избяга от притихналата къща и от неприятното усещане, че по етажите над главата й между стаите се движат предпазливо разни невидими хора. Нямаше представа какво очакват от нея, какво можеше да види, какво щяха да правят с нея, Бойлан се държеше весело и непринудено.

— Струва ми се, че почти всичко е готово, миличък — каза жената. — Още няколко минутки. Искате ли да пийнете нещо, докато чакате?

— Малка моя? — обърна се Бойлан към Гретхен.

— Както кажеш — едва проговори тя.

— Аз мисля, че чаша шампанско ще бъде съвсем подходящо — каза Бойлан.

— Ще ви изпратя горе една бутилка — обеща жената. — Изстудена е. Държа я в лед. Елате с мен. — Тя ги изведе от салона и те я последваха по покритите с килим стълби до един слабо осветен коридор па втория етаж. Коравата рокля на жената силно шумолеше. Бойлан носеше палтото си в ръка. Гретхен не се беше съблякла.

Жената отвори някаква врата в коридора и запали една малка лампа. Влязоха в стаята. Вътре имаше голямо легло с копринен балдахин, огромно кресло, покрито с тъмночервен плюш, и три малки позлатена столчета. Един огромен букет лалета се открояваше като ярко жълто петно на масата по средата на стаята. Завесите бяха спусната и шумът от преминаваща по улицата кола се чу приглушено. Голямо огледало заемаше една от стените. Стаята й напомняше за леко старомоден хотел, някога разкошен, но вече поовехтял.

— Прислужницата ще донесе виното след малко — каза жената. Тя изшумоля с роклята си, затваряйки тихо, но плътно след себе си вратата.

— Добрата стара Нели — каза Бойлан и захвърли палтото си на една табуретка до вратата. — На нея винаги може да се разчита. Забележителна е. — Той не обясните какво е забележителна. — Няма ли да си свалиш палтото, малка моя?

— Трябва ли да го сваля?

Бойлан сви рамене.

— Нищо не трябва да правиш.

Гретхен остана с палтото си, макар че в стаята беше топло. Седна на края на леглото и зачака. Бойлан запали цигара и се отпусна удобно в креслото, кръстосвайки крака. Погледна я леко усмихнат и доволен.

— Това е публичен дом — каза той небрежно. — Да знаеш, ако още не си се досетила. Била ли си друг път в такова заведение, малка моя?

Тя знаеше, че той нарочно я дразни. Не му отвърна. Не се осмеляваше да заговори.

— Сигурно не си била — продължи той. — А всяка дама трябва да посети някой публичен дом. Поне веднъж. Да види как работи конкуренцията.

На вратата тихо се почука. Бойлан стана и отвори. Една слабичка жена на средна възраст с черна рокля и къса бяла престилка носеше сребърен поднос. На него имаше кофичка с лед, от която се показваше бутилка шампанско. Имаше и две чаши за шампанско. Без да проговори, жената остави подноса на масата до лалетата. Лицето й не изразяваше нищо. Задължението й беше да не показва, че присъствува. Тя започна да отваря бутилката. Гретхен забеляза, че носеше плъстени пантофи.

Жената се мъчеше да извади тапата, лицето й почервеня от усилието, над очите й се смъкна кичур сива коса. Тя заприлича на онези възрастни, трудно подвижни жени с разширени вени, които ходят рано на църква, още преди да започне работният ден.

— Чакайте — каза Бойлан, — аз ще я извадя — и взе бутилката от ръцете й.

— Извинявайте, сър — каза прислужницата. Тя не успя да изпълни задължението си. Присъствието й се забеляза поради неумението да отвори шампанското.

Бойлан също не можеше да отвори бутилката. Дърпаше тапата, мъчеше се да я избута с палци, стиснал шишето между краката си. И неговото лице почервеня, докато прислужницата го гледаше виновно. Ръцете на Бойлан бяха нежни и меки, негодни за такава работа.

Гретхен се изправи и взе бутилката.

— Аз ще я отворя — каза тя.

— В тухларския завод много шампанско ли отваряте? — попита Бойлан.

Гретхен не му обърна внимание. Хвана здраво тапата — ръцете й бяха ловки и силни, — изви я и тя изскочи, изхвръкна от ръката й и се удари в тавана. Шампанското, се разпени и измокри ръцете й. Подаде бутилката на Бойлан. Една точка на таблото в нейна полза.

— Работническата класа си има своето предназначение — каза той и наля шампанското, а прислужницата подаде на Гретхен една кърпа да си изтрие ръцете. Прислужницата с плъстените пантофи излезе. Ето чии са били леките, безшумни стъпки по коридорите. Бойлан подаде на Гретхен чашата с шампанско.

— Сега доставките на вино от Франция са редовни, макар че, както разбрах, германците са присвоили значителни количества — каза той. — Изглежда, миналата година реколтата не е била особено добра. — Той беше явно раздразнен от провала си с бутилката и от успеха на Гретхен.

Отпиваха шампанското на малки глътки. Една червена лента разделяше диагонално етикета на две. Бойлан кимна одобрително.

— Човек може да е сигурен, че при Нели всичко е първо качество — каза той. — Тя ще се обиди, ако разбере, че наричам заведението й публичен дом. Въобразява си, че това е някакъв салон, където може да прилага без ограничения разбирането си за гостоприемство, от което се ползуват многобройните й приятели. Не си мисли, че всички публични домове са ката този, малка моя. Само ще се разочароваш. — Той все още преживяваше схватката с бутилката и продължаваше да си отмъщава.

— Салонът на Нели е едно от последните останали заведения от една по-елегантна епоха, когато още не бяхме станали жертви на простолюдието и на вулгарния секс. Ако публичните домове започнат да ти харесват, ще ти дам адресите на две-три добри заведения, малка моя. Иначе може да се озовеш в някое ужасно жалко място, а това не би било желателно, нали? Харесва ли ти шампанското?

— Хубаво е — каза Гретхен. Тя пак седна на леглото, без да отпуска вцепененото си тяло.

Изведнъж огледалото светна. В съседната стая някой беше щракнал ключа. Огледалото се превърна в прозорец, през който Бойлан и Гретхен можеха да виждат какво става в съседната стая. Светлината идваше от една лампа, висяща от тавана, чийто плътен копринен абажур хвърляше мека сянка.

Бойлан погледна огледалото.

— О — каза той, — оркестърът се настройва. — Взе бутилката шампанско от кофичката с лед и се премести на леглото до Гретхен. Остави бутилката на пода до краката си.

В огледалото се виждаше висока млада жена с дълга руса коса. Тя имаше красиво лице, което напомняше за разглезено дете — гледаше нацупено и надменно като малка кинозвезда. Но когато захвърли розовия дантелен пеньоар, се оказа, че притежава разкошно тяло с дълги, прекрасни крака. Тя не поглеждаше към огледалото, макар че без съмнение номерът й беше известен и знаеше, че я наблюдават. Отметна покривката на леглото и се отпусна на него изящно и естествено. Остана да лежи и да чака, сякаш доволна, че часовете, даже дните минават, а тя безгрижно позволява да й се възхищават. Действието се развиваше в пълна тишина. От огледалото не се чуваше никакъв звук.

— Искаш ли още шампанско, малка моя? — попита Бойлан и вдигна бутилката от земята.

— Не, благодаря — промълви Гретхен с усилие.

Вратата се отвори и в съседната стая влезе един млад негър.

Ах, мръсник, помисли си Гретхен, долен, отмъстителен мръсник. Но не мръдна от мястото си.

Младият негър каза нещо на момичето в леглото. То махна с ръка за поздрав и се усмихна като победителка в конкурс за красавици. От другата страна на огледалото сякаш се разиграваше пантомима и поради това двете фигури в стаята изглеждаха много отдалечени, недействителни. Поведението им беше измамно успокояващо, сякаш нищо сериозно не можеше да се случи.

Негърът беше облечен в морскосин костюм, бяла риза и червена папионка на точки. Носеше много остри светлокафяви обувки. Имаше вид на човек, който винаги се усмихва любезно и казва: „Да, сър.“

— Нели има много връзки с нощните клубове в Харлем — каза Бойлан, докато негърът се събличаше и окачваше внимателно сакото си на облегалката на стола. — Той сигурно свири на тромпет или на нещо друго в някой от оркестрите и няма нищо против да изкара допълнително малко пари, като позабавлява белите клиенти. Черно злато за жълто злато. — Той се засмя на собственото си остроумие. — Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш още малко?

Гретхен не отговори. Негърът започна да разкопчава панталоните си. Тя затвори очи.

Когато погледна, той беше гол. Тялото му беше с цвят на бронз, кожата му блестеше, имаше широки мускулести рамене и тънка талия като атлет в отлична форма. Разликата между него и седналия до нея мъж я разгневи.

Негърът прекоси стаята. Момичето разтвори ръце да го прегърне. Леко като котка, той се отпусна върху стройното бяло тяло, Те се целунаха и нейните ръце се преплетоха на гърба му. След това той се обърна по гръб и тя започна да го целува, първо по шията, после по зърната на гърдите. Русата коса се увиваше около блестящата кожа с цвят на кафе, спускаше са надолу, устните на момичето се долепяха върху опънатата кожа на плоските коремни мускули на мъжа, който се извиваше конвулсивно.

Гретхен ги наблюдаваше като омагьосана. Всичка това й се струваше красиво и естествено, като отправено към самата нея обещание, което тя не можеше да изрече с думи. Но не можеше и да гледа заедно с Бойлан. Беше несправедливо, неприлично несправедливо да се купуват тези две прекрасни тела за един час, като животни в обор, и то заради удоволствието или извратеността, или отмъстителността на човек като Бойлан.

Гретхен се изправи и застана с гръб към огледалото.

— Ще те чакам в колата — каза тя.

— Точно сега започва, малка моя — каза той кротко. — Виж какво ще стане сега. Нали трябва да натрупаш опит. Ще имаш голям успех, ако…

— Ще те чакам в колата — повтори тя, излезе от стаята и изтича по стълбите.

Жената с бялата рокля стоеше близо до входната врата в коридора. Тя не каза нищо, но се усмихна подигравателно, когато отвори вратата на Гретхен.

Гретхен седна в колата. Бойлан се появи след петнадесет минути, без да бърза. Влезе в колата и запали мотора.

— Жалко, че не остана — каза той. — И двамата си заслужиха стоте долара.

През целия път на връщане мълчаха. Когато колата спря пред хлебарницата, навън беше почти светло.

— Е — попита той, след като часове наред бе мълчал, — научи ли нещо тази нощ?

— Да — отговори тя. — Трябва да си замеря по-млад любовник. Лека нощ.

Още докато отключваше вратата, колата потегли. Тя се изкачи по стълбите и видя, че вратата на стаята на родителите й, която беше точно срещу нейната, е отворена и вътре свети. Майка й седеше на един дървен стол, вперила поглед в коридора. Гретхен спря и я погледна. Очите на майка й святкаха безумно: нищо не можеше да се направи. Срещата между майка и дъщеря беше неизбежна.

— Лягай си веднага — каза майката. — В девет часа ще се обадя в завода, ще кажа, че си болна и че няма да отидеш днес на работа.

Гретхен влезе в стаята си и затвори вратата. Не я заключи, защото никоя от вратите в къщата нямаше ключалка. Взе томчето с пиесите на Шекспир. Осемте банкноти по сто долара ги нямаше между второ и трето действие на „Както ви се харесва“. Те бяха все така грижливо сгънати в плика и поставени по средата на пето действие на „Макбет“.