Ъруин Шоу
Богат, беден (5)

2

Аксел Джордах гребеше бавно към средата на реката, като се бореше с течението. Тази вечер не беше изкарал лодката, за да се раздвижи. Излезе в реката, за да избяга от хората. За първи път от 1924 година реши да не работи една нощ. Нека клиентите му ядат утре фабричен хляб. В края на краищата немската армия губеше само веднъж на двадесет и седем години.

На реката беше хладно, но дебелият син пуловер с висока яка, останал от моряшките му дни, го топлеше. Освен това носеше и една бутилка, за да се сгрее и да пие за здравето на идиотите, които отново бяха довели Германия до гибел. Джордах не изпитваше патриотични чувства към никоя страна, но ненавиждаше земята, в която се беше родил. Тя го направи куц за цял живот, отне му възможността да продължи образованието си, прокуди го в чужбина и го въоръжи с безкрайно презрение към всякакви политически идеи и към всички политици, генерали, свещеници, министри, президенти, крале, диктатори, към всякакви завоевания и поражения, към всички кандидати и партии. Беше доволен, че Германия е загубила войната, но не се радваше, че Америка я е спечелила. Надяваше се, че след двадесет и седем години, когато Германия загуби следващата война, ще бъде още жив.

Мислеше за баща си — дребен, богобоязлив тиранин, чиновник в една фабрика, тръгнал за фронта о песен на уста, с китка цветя, втъкнати в дулото на пушката му, щастлив, войнствен глупак, убит при Таненбург, горд, че оставя двама сина, които скоро ще се бият като него за Vaterland, и съпруга, която живя като вдовица по-малко от година. Тя поне прояви разум и се омъжи за един адвокат, който през войната събираше наемите от скъпите жилищни сгради зад Александерплац в Берлин.

„Deutschland, Deutschland, uber alles“ — пееше Джордах подигравателно, отпуснал греблата, оставил водите на Хъдсън да го носят на юг, докато той отпиваше от бутилката с уиски. Пиеше за ненавистта, която изпитваше към Германия от младежките си години, когато го демобилизираха осакатял и трябваше да премине океана. И Америка не беше рай, но поне остана жив досега заедно със синовете си, а къщата, в която живееше, още стоеше на мястото си.

Гърмежите на малкото оръдие отекваха над реката, а във водата трепкаха отраженията на ракетите. Глупаци, мислеше Джордах, на какво се радват? Никога досега не са живели по-добре. След пет години всички ще продават ябълки по улиците и ще си ръфат месата, докато чакат на опашките пред фабриките за работа. Ако имаха поне малко ум, тази вечер всички щяха да са в църквите да се молят дано японците издържат още десет години.

И тогава видя пламъка, който изведнъж лумна на хълма извън града — малка, ярка огнена струя, която бързо се превърна в кръст, горящ на хоризонта. Той се засмя. Всичко си е както обикновено; по дяволите победата. Долу католиците, негрите и евреите и не забравяй — весели се днес, защото утре ще гориш в пламъци. Америка си е Америка. Ние сме тук, за да ви напомним каква е истината.

Джордах отпи от уискито, наслаждавайки се на горящия кръст, извисен над града, предвкусвайки лицемерните вайкания, които щяха да се появят утре в двата местни вестника по повод оскверняването паметта на героите от всички раси и вероизповедания, дали живота си, за да защитят идеалите, на които се крепи Америка. А проповедите в неделя! Струва си човек да отиде в някоя църква, за да чуе какво ще кажат благочестивите мръсници.

Ако разбера кой е направил този кръст, помисли си Джордах, ще му стисна ръката.

Той видя, че пламъците се разпростират. Сигурно съвсем близо до кръста имаше някаква сграда и вятърът пращаше огъня право към нея. Навярно всичко наоколо бе сухо, защото след миг цялото небе се освети.

След малко се чуха сирените на пожарникарските коли, които префучаха по улиците на града към хълма.

Хубава вечер, каза си Джордах, особено като се вземат пред вид някои неща.

Той отпи за последен път от уискито и загреба бавно към брега.

3

Рудолф стоеше на стълбите пред входа на гимназията и чакаше момчетата да гръмнат с оръдието. На игрището се бяха събрали стотици момчета и момичета, които крещяха, пееха и се целуваха. С изключение на целувките всичко друго напомняше за съботните вечери, когато отборът беше спечелил някой голям футболен мач.

Оръдието гръмна.

Чу се мощно ура.

Тогава Рудолф долепи тромпета до устните си и засвири „Америка“. Отначало тълпата притихна и бавната музика зазвуча отчетливо и тържествено над главите на младежите. След това те запяха и гласовете им се сляха: „Америка, Америка, нека бог те благослови в всички твои честни хора, от океан до океан, станат като братя…“

Песента завърши с ново мощно ура и Рудолф засвири „Американското знаме е вечно“. Тъй като при тази песен не можеше да стои на едно място, закрачи по игрището. Младежите тръгнаха след него и скоро той се озова начело на цяло шествие от момчета и момичета — обиколиха игрището и след това излязоха на улицата, марширувайки в такт с музиката на тромпета. Момчетата дотъркаляха оръдието точно зад Рудолф и спираха на всяка пресечка, за да гърмят, всички викаха ура, а възрастните по пътя им ръкопляскаха и размахваха знаменца.

Повел своята армия, Рудолф свиреше „Когато мините избухват“, „Колумбия, бисерът на океана“, химна на гимназията и „Напред войници-християни“, а ликуващото шествие продължаваше по улиците на града. Той го изведе на Вандерхоф Стрийт и спря пред хлебарницата, където изсвири в чест на майка си „Когато се усмихват очите на ирландката“. Майка му отвори прозореца на горния етаж и му замаха с ръка, а той видя, че бърше очите си с носна кърпа. Накара момчетата с оръдието да приветствуват майка му и те гръмнаха, стотици момчета и момичета закрещяха и майка му открито се разплака. Хубаво щеше да бъде, ако се бе сресала, преди да отвори прозореца, и жалко, че винаги беше с цигара в уста. В мазето не светеше и той разбра, че баща му не си е у дома. И без това не знаеше какво да му изсвири. Трудно е точно тази вечер да се избере нещо подходящо за един ветеран от немската армия.

Искаше му се да отиде в болницата и да изсвири една серенада за сестра си и нейните войници, но болницата беше много далече. Като изпълни последен туш в чест на майка си, той поведе шествието към центъра на града, свирейки „Була-була“. Може би догодина, като свърши гимназия, ще отиде в Йеил. Тази вечер невъзможни неща нямаше.

Без да иска, той се озова на улицата, където живееше мис Льоно. Колко пъти беше стоял пред тази къща, скрит в сянката на едно отсрещно дърво, вперил поглед в осветения прозорец на втория етаж. Сега прозорецът светеше.

Той спря смело по средата на улицата пред къщата и погледна към прозореца. Тясната уличка със скромни къщи, в които живееха по две семейства, и с малки градинки се изпълни с народ. Дожаля му за мис Льоно, останала самичка толкова далеч от дома си, тъгуваща по приятели и роднини, които в този момент ликуват по улиците на Париж. Прииска му се да се представи в по-добра светлина пред нещастната жена, да й покаже, че не й се сърди, да я убеди, че притежава неподозирани от нея качества, че съвсем не е противно момче, специалист по порнографски рисунки, чийто баща германец говори само мръсотии. Вдигна тромпета и засвири „Марсилезата“. Сложната, тържествена мелодия, която напомняше за знамена и битки, за безразсъдство и героизъм, се понесе над бедната малка уличка и младежите затананикаха, защото не знаеха думите. Божичко, помисли си Рудолф, на кой друг учител в Порт Филип е оказвана такава чест. Изсвири песента докрай, но мис Льоно не се показа на прозореца. От съседната къща излезе едно момиче с дълга руса плитка, застана близо до Рудолф и го загледа как свири. Рудолф започна отначало, но този път игриво, с ритъм и импровизации, ту нежно и бавно, ту звънко и високо. Най-сетне прозорецът се отвори. Мис Льоно, която беше по пеньоар, погледна надолу. Рудолф не виждаше лицето й. Пристъпи към уличната лампа, за да може мис Льоно ясно да го види, насочи тромпета право към нея и засвири високо и ясно. Трябваше да го познае. Тя се ослушва няколко секунди, без да мръдне. След това затвори рязко прозореца и спусна транспаранта.

Френска курва, помисли си той и завърши „Марсилезата“ с подигравателно тъжна извивка. Свали тромпета от устните си. Момичето, което беше излязло от съседната къща, стоеше до него. То го прегърна и го целуна. Момчетата и момичетата около тях извикаха ура и оръдието гръмна. Той се засмя. Целувката беше прекрасна. Вече знаеше и къде живее момичето. Той пак вдигна тромпета и с маршова стъпка, леко поклащайки се, засвири „Тигърски ритми“. Зад него шествието се понесе като огромна, разлюляна маса към Мейн Стрийт.

4

Тя запали нова цигара. Сама в празната къща, беше защорила всички прозорци, за да заглуши шумовете на града — ликуващите гласове, трясъка на ракетите, гръмката музика. За какво да празнува? В такъв ден мъжете се връщаха при жените си, децата при родителите си, приятели при приятелите си, даже непознати хора се прегръщаха по улиците. При нея никой не се беше върнал, никой не я беше прегърнал.

Влезе в стаята на дъщеря си и запали лампата. Всичко блестеше от чистота и грижливо изгладената покривка на леглото, излъсканата месингова нощна лампа, ярко боядисаната тоалетка е бурканчета с крем и други средства за разкрасяване. Хитрините на професията, помисли с огорчение Мери Джордах.

Тя отиде при малката махагонова библиотечка. Всички книги бяха внимателно подредени. Извади дебелия том с пиесите на Шекспир. Пликът лежеше между страниците на „Макбет“. Погледна в него и видя, че парите са още там. Дъщеря й даже не беше благоволила да ги скрие на друго място, след като знаеше, че майка й е разбрала. Мери извади плика и върна книгата внимателно на мястото й. Измъкна наслуки една друга книга — антология на английската поезия, която Гретхен ползуваше в гимназията, Прекрасната духовна храна на нейната дъщеря. Отвори книгата и сложи плика между страниците й. Нека се поразтревожи за парите си. Ако баща й знаеше, че в къщата има осемстотин долара, щеше да обърне всичко наопаки.

Тя прочете няколко стиха:

Разбиват се вълните ти, море.

в скалите черно-сиви.

Да можех мислите, които ме гнетят.

да изрека сега.

Прекрасно, прекрасно…

Върна книгата в библиотечката. Не си направи труд даже да загаси лампата, преди да излезе от стаята.

Отиде в кухнята. Тенджерите и чиниите от самотната й вечеря стояха неизмити в умивалника. Загаси цигарата си в един тиган, пълен до половината с мазна вода. Беше изяла една свинска пържола. Долнокачествена вечеря. Погледна печката и завъртя кранчето за газта. Премести един стол, седна, отвори вратата на фурната и сложи вътре главата си. Миризмата беше неприятна. Поседя така известно време. През затворения кухненски прозорец достигаха веселите викове от града. Беше чела някъде, че на празници се извършват повече самоубийства от друг път — на Коледа, на Нова година. А тя ще намери ли по-добър празник от днешния?

Миризмата на газта се усилваше. Зави й се свят. Измъкна главата си от фурната и завъртя обратно кранчето. Нямаше за какво да бърза.

Отиде в хола — нали беше господарката на къщата. В малката стая миризмата на газ се усещаше слабо — по средата на износения червеникав килим стоеше квадратната дъбова маса с четири дървени стола, подредени около нея. Тя седна до масата, извади молив от джоба си и се огледа за хартия, но видя само ученическата тетрадка, в която всеки ден водеше сметките от хлебарницата. Нито пишеше, нито получаваше писма. Откъсна последните страници от тетрадката и започна да пише.

„Мила Гретхен — написа тя. — Реших да ce самоубия. Знам, че ще извърша смъртен грях, но повече не мога да издържам. Пиша ти като грешница на грешница. Няма нужда да обяснявам повече. Знаеш какво имам пред вид.

Нашето семейство е прокълнато. Аз, ти, баща ти и брат ти Том. Може би само брат ти Рудолф не е засегнат, но сигурно накрая проклятието ще стигне и него. Щастлива съм, че няма да доживея до този ден. Това е наказание за разпуснатите ни нрави. Сега ще ти кажа нещо, което съм крила от теб цял живот. Аз съм извънбрачно дете. Не познавам нито баща си, нито майка си. Страшно ми става, като си помисля само какъв живот е водила майка ми и до какво падение е стигнала. Не съм изненадана, че ти си тръгнала по нейния път и си затънала в калта. Баща ти е едно животно. Твоята стая е до нашата и сигурно разбираш какво искам да кажа. Двадесет години съм жертва на неговата похотлива страст. Той е жесток звяр и много пъти съм била сигурна, че ще ме убие. Веднъж щеше да пребие до смърт един човек заради неплатена сметка от осем долара. Брат ти Томас е наследил тези черти от баща си и няма да се изненадам, ако свърши живота си в затвора или даже по-лошо. Аз живея в клетка с тигри.

Аз сигурно също имам вина. Бях слаба и позволих на баща ти да ме откъсне от църквата и да направи децата ми безбожници. Бях безнадеждно отчаяна, за да те обичам и да те предпазвам от баща ти и от неговото влияние. А и ти винаги изглеждаше толкова невинна, порядъчна и възпитана, че успя да приспиш страховете ми. И резултатът от всичко това ти е известен по-добре, отколкото на мен.“

Тя спря дотук и прочете със задоволство написаното. Грешните удоволствия на блудницата ще бъдат помрачени, когато види майка си мъртва и намери на възглавницата си нейното послание, изпратено от гроба. Всеки път, когато позволеше на някой мъж да я докосне, Гретхен щеше да си спомня последните думи на майка си.

„Кръвта ти е покварена — продължи да пише тя, — но сега виждам ясно, че и характерът ти е покварен. Стаята ти е чиста и подредена, но душата ти е мръсна като обор. Баща ти е трябвало да се ожени за някоя като тебе. С него щяхте съвсем да си подхождате. Последното ми желание е да напуснеш тази къща и да заминеш далеч, за да не развращаваш с присъствието си Рудолф. Ако от това семейство остане поне един порядъчен човек, може би бог ще прости на останалите.“

Отвън се чуваше неясна музика и все по-шумни радостни възгласи. Тогава тя чу тромпета и го позна, Рудолф свиреше под прозореца. Тя стана от масата, отвори прозореца и погледна навън. Той стоеше долу, начело на хиляди момчета и момичета, и свиреше за нея „Когато се усмихват очите на ирландката“.

Тя му махна с ръка и усети, че се насълзява. Рудолф каза на момчетата да гръмнат с оръдието в нейна чест и гърмежът отекна по улиците. Тя вече плачеше открито и трябваше да извади носната си кърпа. Рудолф й махна с ръка и поведе армията си нататък, свирейки с тромпета.

Хълцайки, тя се върна при масата и седна. Той ми опаси живота, мислеше Мери, моят прекрасен син ми спаси живота.

Скъса писмото, отиде в кухнята и го изгори в супника.

5

Много от войниците бяха пияни. Щом съобщиха новината по радиото, всички, които можеха да ходят, облякоха униформите си и излязоха от болницата, без да дочакат разрешение; някои от тях се върнаха в общата стая с бутилки и сега там миришеше като в кръчма — мъже в колички и с патерици се мотаеха из помещението, викаха и пееха. След вечеря тържеството премина в буйство — чупеха прозорците с бастуните си. Деряха плакатите от стените, разкъсваха книги и списания, превръщайки ги в конфети, с кон то водеха шеговити битки сред пиянски изблици и смях.

— Аз съм генерал Джордж С. Патън^[1] — изкрещя едно момче. Гръдният му кош беше стегнат в метален корсет и счупената му ръка стърчеше над главата. — Къде ти е вратовръзката, войник? Тридесет години наряд в кухнята. — След това сграбчи Гретхен с лявата си ръка и я накара да танцува с него в средата на стаята под звуците на „Благодари на бога и предай амуницията“, която останалите войници пееха. Гретхен трябваше да държи здраво момчето, защото иначе то щеше да падне.

— Аз съм най-великият, първокласен, еднорък, голямокалибрен танцьор в света и утре отивам в Холивуд да танцувам валс с Джинджър Роджърс, ще й кажа; „Омъжи се за мен, сладурче, ще си живеем като царе с моята инвалидна пенсия. Ние спечелихме войната, сладурче. Спасихме света от пълна инвалидност.“ — Той седна на пода, отпусна главата си между коленете и запя „Лили Марлен“.

Тази вечер Гретхен не можеше да бъде в помощ на никого от тях. Стоеше със застинала усмивка на лицето и когато боят с конфети ставаше безпощаден и заплашваше да се превърне в истинска битка, тя се опитваше да се намеси. Ha вратата се показа една сестра и кимна на Гретхен. Гретхен отиде при нея.

— Мисля, че е по-добре да се махнеш оттук — каза сестрата с тих, разтревожен глас. — След малко те съвсем ще подивеят.

— Не ги обвинявам — каза Гретхен. — А ти?

— И аз не ги обвинявам — отговори сестрата, — но ще стоя по-далеч от очите им.

От стаята се дочу трясък на разбито стъкло. Един войник беше хвърлил празна бутилка от уиски през прозореца.

— Стреляй да ги уплашим! — извика войникът. Той грабна едно метално кошче за боклук и го захвърли през другия прозорец. — Лейтенанте, насочи минохвъргачките към негодниците. Заеми височината.

— Добре, че им прибраха оръжието, преди да влязат в болницата — каза сестрата. — Това тук е по-лошо и от боевете в Нормандия.

— Доведете японците! — изкрещя някой. — Ще ги усмъртя с подръчни материали за първа медицинска помощ. Банзай!^[2]

Сестрата дръпна Гретхен за ръкава.

— Върви си в къщи — каза тя. — Тази вечер тук не е подходящо за момичета. Утре ела рано, ще помогнеш да оправим.

Гретхен кимна. Сестрата се отдалечи, а Гретхен тръгна да се преоблече, но се спря, върна се обратно и се насочи към коридора, който водеше за отделенията. Влезе в отделението за тежко болни — с наранявания в главата и гърдите. В слабо осветеното помещение беше тихо. Повечето от леглата бяха празни, но тук-там се виждаше по някоя фигура, лежаща неподвижно под завивките. Тя отиде при последното легло в ъгъла, където лежеше Толбът Хюс — до леглото му имаше поставка, а на нея закрепена банка гликоза, която капка по капка се вливаше в ръката му. Лицето му беше изпито, а широко отворените му огромни очи горяха трескаво. Той я позна и се усмихна. Далечните викове и песни от общата стая достигаха тук като неясен шум от футболно игрище. Тя също му се усмихна и седна на края на леглото. Беше го видяла за последен път снощи, но сега й се стори, че за последните двадесет и четири часа той застрашително е отслабнал. Единственото здраво нещо по него беше превръзката около врата му. Лекарят в отделението й беше казал, че Толбът ще живее най-много още една седмица. Той обясни, че в действителност няма причина пациентът да умре, макар че бе изгубил завинаги говора си, раната му заздравяваше. Но би трябвало вече да поема храна и дори да се движи по малко. А Толбът губеше сили с всеки изминат ден, кротко и неотстъпно той настояваше да умре, без да вдига шум, без да създава неприятности на никого.

— Искаш ли да ти почета тази вечер? — попита Гретхен.

Той поклати главата си на възглавницата. След това протегна ръка към нея и стисна здраво пръстите й. Тя усещаше костите му, крехки като на птиче. Той пак се усмихна и затвори очи. Тя седеше неподвижно и държеше ръката му. Седя така около петнадесет минути, без да продума. Тогава видя, че той е заспал. Освободи внимателно ръката си, изправи се и излезе тихо от стаята. Утре ще попита лекаря кога смята, че победителят във войната Толбът Хюс ще умре. Ще дойде и ще държи ръката му, така ще изрази скръбта на отечеството му и той няма да бъде сам, когато умира на двадесет години, без да е успял да каже нещо.

Тя бързо се преоблече и тичешком излезе от болницата.

Когато мина през главния вход, видя Арнълд Симс, който се беше облегнал на стената и пушеше. Виждаше го за първи път след онази вечер в общата стая. Поколеба се за миг, после се запъти към автобусната спирка.

— Добър вечер, мис Джордах. — Същият учтив глас.

Гретхен реши да спре.

— Добър вечер, Арнълд.

Лицето му не издаваше нищо.

— Момчетата най-сетне имат за какво да празнуват, нали? — Арнълд посочи с глава към крилото, където се намираше общата стая.

— Разбира се, че имат — отговори тя. Искаше да си тръгне, но не желаеше той да си помисли, че се страхува от него.

— Значи, тези малки Съединени щати се включиха във войната и свършиха работа — каза Арнълд, — Ама какви усилия само положиха, нали?

Той й се подиграваше.

— Ние всички трябва да бъдем много щастливи — каза тя. В негово присъствие винаги започваше да говори високопарно.

Аз съм много щастлив — каза той. — Наистина. Страшно щастлив. Днес получих хубава новина. Изключително хубава. Затова ви чаках. Исках да я споделя с вас.

— Каква е тя, Арнълд?

— Утре се уволнявам — каза той.

— Това действително е хубава новина — отговори тя. — Поздравявам те.

— Да — продължи той. — Според официалното решение на държавната военно-лекарска комисия аз мога да ходя. Имам заповед за придвижване по назначение и незабавно уреждане на уволнението ми от армията. Другата седмица ще бъда в Сейнт Луис. Арнълд Симс, бъдещият цивилен гражданин.

— Надявам се, че ще… — Тя спря. Щеше да каже „че ще бъдеш щастлив“, но й се стори глупаво. — Че всичко ще тръгне на добре — добави тя. Прозвуча още по-лошо.

— О, аз съм човек, на когото му върви — отговори той. — Никой не бива да се тревожи за стария Арнълд. И още една хубава новина имам тази седмица. Изобщо прекрасна, велика седмица, Получих писмо от Корнуол.

— О, но това е много хубаво. — Пак говореше превзето. — От момичето, за което ми разправяше ли? — Палмите. Адам и Ева в Райската градина.

— Да. — Той хвърли цигарата си. — Научила, че мъжът й е убит в Италия и решила да ми съобщи.

Тя нямаше какво да му отговори и затова замълча.

— Е, повече няма да се видим, мис Джордах — каза той, — освен ако някога минете през Сейнт Луис. Можете да намерите адреса ми в телефонния указател. Живея в отдалечен жилищен квартал. Няма да ви задържам повече. Сигурен съм, че ще ходите на бал по случай победата или на танци в някой клуб. Исках просто да ви благодаря за всичко, което направихте за нас, мис Джордах.

— На добър час, Арнълд — каза тя сдържано.

— Много жалко, че не намерихте време да дойдете на Речното пристанище онази събота — каза той без заобикалки с провлечения си глас. — Купихме си две хубави пилета, изпекохме ги и си направихме цял пикник. Много ни липсвахте.

— Не очаквах, че ще споменеш за това, Арнълд — отговори тя. Какво лицемерие, какво лицемерие.

— Ей богу — каза той, — толкова сте хубава, че ми се иска просто да седна и да заплача.

Той се обърна, отвори вратата на болницата и куцайки, влезе вътре.

Разстроена, тя тръгна бавно към спирката на автобуса. Победата не разрешаваше нищо.

Спря се под лампата и погледна часовника си, чудейки се дали и шофьорите не празнуват тази вечер. В сянката на едно дърво беше паркирана някаква кола. Моторът забръмча и колата тръгна бавно към нея. Беше буикът на Бойлан. В първия момент тя понечи да избяга обратно в болницата.

Бойлан спря колата пред нея и отвори вратата.

— Мога ли да ви закарам, мадам?

— Не, благодаря. — Не го беше виждала повече от месец, откакто бяха ходили през нощта в Ню Йорк.

— Мислех, че можем тази вечер заедно да изкажем подобаващата на бога благодарност, че благослови войските ни с победа — каза той.

Благодаря, но аз ще изчакам автобуса — каза тя.

— Получи ли писмата ми? — попита той.

— Да. — На бюрото си в службата беше намерила две писма, в които той я молеше да се срещнат пред магазина „Бърнстайн“. Тя не отиде на срещите и не отговори на писмата.

— Отговорът ти сигурно се е изгубил по пощата — каза той. — Напоследък пощенските услуги са много нередовни.

Тя се отдалечи от колата. Бойлан излезе, настигна д и я хвана за ръката.

— Ела с мен в къщи — каза той ядно. — И без повече номера.

Допирът й с него отнемаше смелостта й. Тя го мразеше, но въпреки това знаеше, че иска да бъде в леглото му.

— Пусни ме. — Тя издърпа рязко ръката си и тръгна пак към спирката, а той продължи да върви след нея.

— Добре — започна той. — Ще ти кажа защо съм дошъл. Искам да се оженя за теб.

Тя се изсмя. Не знаеше защо се изсмя. Може би от изненада.

— Искам да се оженя за теб — повтори той.

— Виж какво ще ти кажа — отговори тя, — иди в Ямайка, както смяташе, а аз ще ти пиша там. Остави си адреса при секретарката. Извинявай, автобусът ми идва.

Автобусът спря и щом вратата му се отвори, тя скочи вътре. Подаде билета си на шофьора, после отиде и седна на една празна седалка в дъното. Трепереше. Ако автобусът не беше дошъл, щеше да каже „да“ и да се омъжи за него.

Когато наближиха Порт Филип, чу сирените на пожарникарските коли и погледна към хълма. Горе имаше пожар. Да може цялата къща да изгори до основи, помисли си тя.

6

Том караше мотопеда по тесния черен път зад имението на Бойлан, а Клод се държеше за него със здравата си ръка. Том имаше малка практика, затова караше бавно, и при всяко занасяне или друсане Клод охкаше в ухото му. Том не знаеше колко е зле ръката му, но знаеше, че трябва да направи нещо. Ако обаче го заведеше в болницата, щяха да питат как се е изгорил и тогава нямаше да е нужен Шерлок Холмс, за да се установи връзката между момчето с обгорената ръка и горящия кръст на хълма в имението на Бойлан. А и Клод, разбира се, нямаше да поеме вината само върху себе си. Клод не беше герой. В никакъв случай не беше от онези, които стискат зъби, докато ги мъчат, но не издават тайната.

— Слушай — каза Том и така намали скоростта, че моторът почти опря да се движи, — имате ли домашен лекар?

— Да — отговоря Клод. — Вуйчо ми.

Ето какво семейство трябваше да има човек. Свещеници, лекари, а вероятно има и вуйчо адвокат, който ще се окаже полезен по-късно, когато го арестуват.

— Къде живее? — попита Том.

Клод измънка адреса. Толкова беше изплашен, че едва можеше да говори. Том натисна педала и като се стараеше да избягва централното шосе, стигна до голямата къща в покрайнините на града, на чиято табелка пишеше: „Д-р Робърт Тинкър, лекар“.

Том спря мотопеда и помогна на Клод да слезе.

— Слушай — каза той, — влизаш вътре сам, нали разбираш, и каквото и да разправяш на вуйчо си, моето име няма да споменаваш. И най-добре е баща ти да уреди да заминеш още тази вечер от града. Утре тук ще настане голяма бъркотия и ако някой те види да се разхождаш с изгоряла ръка, след десет секунди ще те спипат.

Вместо отговор Клод изохка и увисна на рамото на Том. Том го отблъсна.

— Дръж се бе, човек — каза той. — А сега влизай и гледай да идеш право при вуйчо си, а не при някой друг. И ако разбера, че си ме издал, ще те убия.

— Том! — изхленчи Клод.

— Чу ли какво ти казах? — повтори Том, — Ще те убия. Знаеш, че не се шегувам — и го бутна да върви към вратата на къщата.

Залитайки, Клод тръгна. Протегна здравата си ръка и натисна звънеца. Том не го изчака да влезе. Отдалечи се бързо по улицата. Пожарът над града още гореше и осветяваше небето.

Том се спусна към реката, близо до склада, където баща му държеше лодката си. Край брега беше тъмно и миришеше силно на ръждясал метал. Съблече пуловера си, Той лъхаше неприятно на изгоряла вълна, сякаш някой беше повръщал върху него. Намери един камък, уви го в пуловера и метна вързопа в реката. Чу се глухо плискане, пуловерът потъна, а над черната вода се издигна малък бял фонтан. Много го беше яд, че се лишава от пуловера си. Той му носеше късмет. С него беше спечелил много схватки. Но имаше случаи, като сегашния, когато човек трябва да се отърве от някои неща.

Отдалечи се от реката и тръгна към къщи; през ризата си усещаше нощния хлад. Чудеше се дали наистина ще трябва да убие Клод Тинкър.