Метаданни
Данни
- Серия
- Богат, беден (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rich Man, Poor Man, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Томова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 158 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Ъруин Шоу. Богат, беден
Роман. Американска. Първо издание
Народна култура, София, 1981
Превела от английски Иванка Томова
Редактор Красимира Тодорова
Художник Христо Алексиев
Художник-редактор Стефан Десподов
Техн. редактор Йордан Зашев
Коректори Евгения Кръстанова, Наталия Кацарова
Литературна група — ХII. Код 04 9536671711/5637-70-82
Дадена за набор август 1981. Подписана за печат ноември 1981 Излязла от печат ноември 1981. Формат 84×108/32 Печатни коли 49. Издателски коли 41,16. УИК 41,06. Цена 6,30 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДПК „Димитър Благоев“, София
New English Library Limited — London, 1972
Издание:
Автор: Ъруин Шоу
Заглавие: Богат, беден
Преводач: Иванка Томова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Излязла от печат: ноември 1981
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Йордан Зашев
Художник: Христо Алексиев
Коректор: Евгения Кръстанова; Наталия Кацарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5650
История
- — Добавяне
ГЛАВА ТРЕТА
В класната стая беше тихо, чуваше се само забързаното скърцане на писалките по листовете. Мис Льоно седеше на бюрото си, четеше и от време на време вдигаше глава да огледа стаята. Беше дала на учениците си за половин час да напишат съчинение на тема „Френско-американската дружба“. Приведен над тетрадката си на чина в дъното на стаята, Рудолф трябваше да си признае, че макар и красива и без съмнение истинска французойка, мис Льоно не се отличава с особено богато въображение.
За правописна грешка или за неправилно поставено ударение оценката се намаляваше с половин единица, а за граматическа грешка — с цяла. Съчинението трябваше да бъде най-малко три страници.
Рудолф изписа бързо трите страници. Той беше единственият ученик в класа, който системно получаваше много високи бележки на съчинения и диктовки, а на последните три контролни беше изкарал отличен. Беше толкова добър по езика, че мис Льоно стана подозрителна и го попита дали родителите му не са французи. „Джордах — каза тя. — Това не е американско име.“ Недоверието й го наскърби. Той искаше да се отличава от хората около себе си в много отношения, но не и в американския си произход. Рудолф каза на мис Льоно, че баща му е германец, но че в къщи говорят само английски и много рядко се чува по някоя немска дума.
— Сигурен ли си, че баща ти не е роден в Елзас? — настояваше мис Льоно.
— Роден е в Кьолн — каза Рудолф и добави, че дядо му бил от областта Елзас-Лорен.
— Ето — каза мис Льоно, — така и предполагах.
На Рудолф му стана мъчно, че мис Льоно, въплъщение на женската красота и на светските маниери, обект на неговата пламенна любов, може да допусне, даже и за миг, че той ще я излъже или ще използува тайно от нея някакво свое предимство. Той копнееше да разкрие чувствата си и си представяше как след няколко години, като изискан колежанин, се връща в гимназията, изчаква мис Льоно пред училище и я заговаря на френски — гладко и без всякакъв акцент, за да й разкаже с шеговита усмивка колко срамежлив е бил като дете и колко страстно я е обичал като ученик в първия клас на гимназията. Кой знае какво би могло да се случи тогава! В книгите се разказва толкова много за по-възрастни жени и очарователни млади момчета, за учителки и за преждевременно развити ученици…
Той препрочете съчинението си за грешки, мръщейки се на баналностите, които темата му налагаше да използува. Промени една-две думи, сложи едно пропуснато ударение и погледна часовника си. Оставаха още петнадесет минути.
— Хей! — прошепна някой от дясната му страна. — Как е миналото причастие на venir?
Рудолф изви леко глава към съседа си, Сами Кеслер, пълен двойкаджия. Сами Кеслер стоеше приведен унило над съчинението си и хвърляше отчаяни погледи на Рудолф. Рудолф погледна напред. Мис Льоно беше погълната от книгата си. Той не обичаше да нарушава дисциплината в нейните часове, но и не искаше съучениците му да го смятат за страхливец или за любимец на учителката.
— Venu — прошепна той.
— С двойно „о“ ли? — прошепна Кеслер.
— С „u“, глупак такъв — каза Рудолф. Свикнал да получава двойки, Сами Кеслер продължи да се мъчи над съчинението с пот на челото.
Рудолф се загледа в мис Льоно. Този ден тя му се струваше особено привлекателна. Носеше дълги обици и кафява лъскава рокля, която прилепваше плътно около стегнатия й в корсет ханш и щедро разкриваше солидно бронираната й гръд. Устните й бяха очертани с дебел слой алено червило. Тя си слагаше червило всеки път, преди да влезе в час. Родителите й държеха малък френски ресторант в квартала на театрите в Ню Йорк и външността на мис Льоно напомняше много по вече за Бродуей, отколкото за Фобур Сент Оноре[1], но за щастие Рудолф не можеше да схване тази разлика.
Вместо да бездействува, Рудолф взе да рисува на един лист. Под писалката му се оформи лицето на мис Льоно, после познатите две къдрици, които падаха на бузите й пред ушите, и гъстата, къдрава коса, разделена на път по средата. Рудолф продължи да рисува. Обиците, късата, масивна шия. За миг Рудолф се поколеба. Навлизаше в опасна територия. Погледна още веднъж мис Льоно. Тя продължаваше да чете. В нейните часове всички спазваха дисциплината. За най-малкото нарушение тя раздаваше наказания с безмилостна щедрост. Най-лекото беше да се напише десет пъти пълното спрежение на възвратния неправилен глагол se taire. Тя си седеше, четеше и само от време на време вдигаше поглед, за да се увери, че всичко е наред, че никой не шепне и не подсказва.
Рудолф се зае с удоволствие да твори еротично изкуство. Продължи да рисува и очерта дясната гърда на мис Льоно — гола. После оформи и лявата. Беше доволен от пропорциите. Рисуваше я права пред черната дъска, в полупрофил, едната й ръка беше протегната напред, хванала парче тебешир. Рисуваше с удоволствие. Всяка следваща част от тялото му се удаваше по-добре. Ханшът беше лесен. Нарисува Венериния хълм по памет от книгите за изкуство, които бе разглеждал в библиотеката, затова той стана малко неясен. Смяташе, че краката са сполучливи. Искаше му се да нарисува мис Льоно боса, но не можеше да оформи добре, стъпалата й и сложи обувки с високи токове и каишки на глезените, каквито обикновено носеше. Тъй като я беше нарисувал как пише, реши, че на дъската трябва да има няколко думи. Имитирайки внимателно печатните букви на мис Льоно, той написа: Je suis folle d’amour.[2] След това защрихова артистично гърдите на мис Льоно. Реши, че цялата картина ще стане по-хубава, ако я направи така, сякаш отляво пада силна светлина. Защрихова бедрото на мис Льоно от вътрешната страна. Искаше му се да покаже рисунката на някой съученик, който ще я оцени. Но не можеше да разчита, че най-добрите му приятели — момчетата от отбора по лека атлетика — ще я приемат с нужната сериозност.
Тъкмо защриховаше каишките на глезените, когато усети, че някой стои до чина му. Вдигна бавно глава. Мис Льоно гледаше свирепо рисунката на чина му. Беше се промъкнала между редиците като котка въпреки високите си токове.
Рудолф стоеше, без да мърда. В момента всяко движение изглеждаше безсмислено. Тъмните гримирани очи на мис Льоно святкаха яростно, тя хапеше начервените си устни. Протегна мълчаливо ръка. Рудолф взе листа и й го подаде. Мис Льоно се завъртя на токчетата си и тръгна към бюрото, смачквайки хартията в ръка, за да не може никой да види какво има на нея.
Точно преди да бие звънецът, тя извика:
— Джордах!
— Да, мадам — каза Рудолф. Беше горд, че успя да отговори с естествен глас.
— След часа останете за малко при мен.
— Добре, мадам — каза той.
Звънецът изби. Започна обичайната врява. Учениците бързаха да излязат, за да не закъснеят за следващия час. Рудолф бавно прибра учебниците си в чантата. Когато стаята опустя, той тръгна към бюрото на мис Льоно.
Тя седеше като съдия. Заговори с леден глас.
— Monsieur l’artiste[3] — каза тя, — забравили сте нещо важно във вашия chef d’oeuvre[4]. — Отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам рисунката; взе пресата за попиване и изглади листа със стържещ звук. — Липсва подпис. Известно е, че произведенията на изкуството са много по-ценни, когато върху тях стои саморъчният подпис на художника. Би било ужасно, ако съществуват каквито и да е съмнения за автора на произведение с такива художествени достойнства. — Тя бутна рисунката към Рудолф. — Ще ви бъда много задължена, господине, ако бъдете така любезен да прибавите името си. Четливо.
Рудолф извади писалката си и се подписа в долния десен ъгъл на рисунката. Изписа името си бавно и внимателно, за да се увери, че мис Льоно вижда как в същото време, той изучава рисунката. Нямаше да се държи пред нея като изплашено дете. Любовта си има своите правила. Щом е имал смелостта да я нарисува гола, ще има и смелостта да понесе гнева й. Украси подписа си с малка заврънкулка.
Мис Льоно се пресегна и дръпна рисунката към себе си. Тя дишаше тежко.
— Господине — извика тя пискливо, — веднага след училище ще доведете един от родителите си да разговарям скоростно с него още днес. — Когато беше възбудена, тя правеше малки смешни грешки на английски. — Искам да им разкрия някои важни неща за сина, който отглеждат в дома си. Ще чакам тук. Ако до четири часа не дойдете с представител на вашето семейство, последиците ще бъдат много сериозни. Разбрано ли е?
— Да, мадам. Довиждане, мис Льоно. — За да каже „довиждане“, му трябваше доста кураж. Излезе от стаята както обикновено — нито много бързо, нито много бавно. Не забрави и плавната походка. Мис Льоно дишаше тежко, сякаш бе изкачила тичешком два етажа.
Когато след училище се прибра в къщи, той не се отби в хлебарницата, където майка му обслужваше няколко клиенти, а се качи горе в апартамента, надявайки се, че ще намери там баща си. Каквото и да станеше, не искаше майка му да види рисунката. Баща му можеше и да го напердаши, но боят беше за предпочитане пред онзи израз в очите на майка му, който тя сигурно щеше да запази до края на живота си, ако видеше рисунката.
Баща му го нямаше у дома, Гретхен беше на работа, а Том се връщаше винаги в последния момент, преди да седнат да вечерят. Рудолф изми ръцете и лицето си и се среса. Щеше да приеме участта си с достойнство.
Слезе в хлебарницата. Майка му слагаше дузина кифли в чантата на една стара жена, която миришеше като мокро куче. Той изчака старата жена да си излезе а целуна майка си.
— Как беше днес в училище? — попита тя и го погали по косата.
— Добре — отговори той. — Както обикновено. Татко няма ли го?
— Сигурно е на реката. Защо? — „Защо“-то прозвуча подозрително. Необичайно беше някой от семейството да търси мъжа й безпричинно.
— Просто питам — отговори Рудолф равнодушно.
— Днес нямате ли тренировка? — продължи да разпитва тя.
— Не.
Малката камбанка над вратата издрънча и в хлебарницата влязоха двама клиенти, така че не му се наложи да лъже повече. Той махна с ръка и излезе, докато майка му поздравяваше клиентите. Когато хлебарницата остана зад гърба му, той закрачи бързо към реката. Баща му държеше лодката си в ъгъла на един порутен склад на брега на реката и веднъж или два пъти седмично отиваше да я поправя. Рудолф се надяваше, че днес ще го намери там.
Когато стигна склада, той видя баща си отвън да търка с шкурка корпуса на едноместната лодка, поставена с дъното нагоре върху две магарета за рязане на дърва. Запретнал ръкави, той търкаше много внимателно гладкото дърва. Като наближи, Рудолф видя как възлестите мускули по ръцете на баща му се стягат и отпускат в такт с движенията му. Денят беше топъл и макар че от реката полъхваше вятър, от баща му се лееше пот.
— Здравей, татко. — каза Рудолф.
Баща му вдигна очи, изръмжа и продължи работата си. Беше купил износената лодка почти без пари от едно училище, което беше фалирало. Към тази покупка го бяха подтикнали момчешките му спомени от Рейн, когато е бил млад и здрав; беше поправил лодката и непрекъснато я лакираше. Поддържаше я в безупречен вид, а механизмът на подвижната седалка лъщеше от смазка. В Германия, като излязъл от болницата, изтощен и слаб, с един почти ненужен крак, Джордах започнал да се занимава фанатично с гимнастика, за да стане пак силен. От работата си по корабите бе придобил исполинска сила, а изтощителните разстояния, които си налагаше да изминава по реката с лодката, поддържаха тази му сила. С куция си крак не можеше да настигне никого, но видът, му говореше, че може да смаже човек с косматите си ръце.
— Татко… — започна Рудолф, мъчейки се да преодолее смущението си. Баща му никога не го беше удрял, но Рудолф помнеше как миналата година Томас падна в безсъзнание само от едно негово замахване.
— Какво има? — С широките си квадратни пръсти баща му проверяваше колко гладко е дървото. И по ръцете, и по пръстите му стърчаха черни косми.
— Нещо в училище — каза Рудолф.
— Имаш неприятности? Ти? — Джордах погледна сина си с искрена изненада.
— Неприятност е може би много силна дума — каза Рудолф. — Просто стана една неприятна история.
— Каква история?
— Ами… — започна Рудолф — с французойката, която преподава френски. Аз съм в нейния клас. Тя иска да те види днес. Още сега.
— Мене?
— Е — призна Рудолф, — каза един от родителите. — Защо не отиде майка ти? — попита Джордах. — Каза ли й?
— Мисля, че е по-добре тя да не знае — отговори Рудолф.
Застанал от едната страна на лодката, Джордах загледа замислено сина си.
— Френски. Смятах, че си добър по този предмет.
— Така е — каза Рудолф. — Татко, няма смисъл да говорим, трябва да се срещнеш с нея.
Джордах избърса някакво петънце от лодката. След това изтри чело с опакото на ръката си и смъкна ръкавите на ризата си. Преметна якето си през рамо, като работник, взе каскета, сложи го на главата и тръгна. Рудолф го последва, без да се осмели да каже, че няма да е лошо, ако баща му отиде първо в къщи и си облече костюм за разговор с мис Льоно.
Когато Рудолф въведе баща си в класната стая, мис Льоно седеше на бюрото и поправяше контролни. Училищната сграда беше празна, но от игрището под прозорците се носеха викове. От последния час по френски с класа на Рудолф мис Льоно беше червила устните си най-малко три пъти. Чак сега Рудолф осъзна, че те са тънки и тя изкуствено ги удебелява. Когато влязоха в стаята, тя ги погледна и сви устни. Малко преди да стигнат в училище, Джордах бе облякъл якето и свалил каскета, но въпреки това пак имаше вид на работник. Като наближиха бюрото, мис Льоно се изправи.
— Това е баща ми, мис Льоно — каза Рудолф.
— Добър ден, сър — каза тя студено.
Джордах мълчеше, стоеше пред бюрото, дъвчеше мустаците си, с кепето в ръце, с вид на плах работник.
— Каза ли ви синът ви защо ви повиках да дойдете днес, мистър Джордах?
— Не — отговори Джордах, — не си спомням да ми е казал. — И в тона му се усещаше някаква особена, непривична за него кротост. Рудолф се чудеше дали баща му не се е изплашил от тази жена.
— Неловко ми е даже да говоря за това. — Гласът на мис Льоно отново прозвуча пискливо. — През всичките ми години като учителка… Възмутително… И то ученик, който винаги е изглеждал амбициозен и прилежен. Не ви ли каза какво е направил?
— Не — отговори Джордах. Той стоеше търпеливо, сякаш имаше пред себе си цял ден и цяла нощ за разрешаването на този въпрос, независимо какъв е той.
— Eh, bien[5] — започна мис. Льоно, — тогава аз трябва да извърша това неприятно задължение. — Тя се наведе, отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам рисунката. Не я погледна, докато говореше, а я държеше надалеч от себе си. — Насред класната стая, вместо да пише съчинение, той знаете ли какво правеше?
— Не — отговори Джордах.
— Ето какво!
Тя бутна драматично рисунката под носа на Джордах. Той взе листа от ръката й и го вдигна към светлината на прозорците, за да го види по-хубаво. Рудолф се взираше напрегнато в лицето на баща си, за да долови настроението му. Очакваше баща му да се извърне и да го удари, тук, на място, и се чудеше ще има ли смелостта да приеме удара, без да трепне или да извика. Лицето на Джордах не показваше нищо. Гледаше сякаш с интерес, но и с леко недоумение. Накрая проговори:
— За съжаление не мога да чета на френски — каза той.
— Въпросът не е в това — отговори възбудено мис Льоно.
— Тук има нещо написано на френски. — Джордах посочи с големия си показалец изречението „Je suis folle d’amour“, изписано от Рудолф върху нарисуваната черна дъска, пред която стоеше голата фигура.
— „Аз съм безумно влюбена, аз съм безумно влюбена.“ — Мис Льоно крачеше нервно зад бюрото си.
— Какво значи това? — Джордах сбърчи чело, сякаш полагаше всички усилия да разбере нещо, което не бе по силите му.
— Това, което е написано тук. — Мис Льоно посочи с разтреперан пръст листа. — Превод на това, което е написал вашият талантлив син. „Аз съм безумно влюбена, аз съм безумно влюбена.“ — Тя вече крещеще.
— А, сега разбирам — каза Джордах, сякаш го бе озарило просветление. — Това неприлично ли е на френски?
С явно усилие мис Льоно успя да възвърне самообладанието си, но продължи да хапе начервените си устни.
— Мистър Джордах — каза тя, — ходили ли сте някога на училище?
— Ходил съм, но в друга държава — отговори Джордах.
— В която и държава да е, мистър Джордах, смятате ли, че е редно едно момче да рисува в час учителката си гола?
— О! — учуди се Джордах. — Това вие ли сте?
— Да — каза мис Льоно и стрелна гневно Рудолф.
Джордах се вгледа в рисунката по-внимателно.
— Ей богу — каза той, — сега вече виждам приликата. Нима днес учителките в гимназията позират голи?
— Няма да позволя да се подигравате с мен, мистър Джордах — каза мис Льоно с ледено достойнство. — Виждам, че няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Бъдете така любезен да ми върнете рисунката… — Тя протегна ръка. — Няма да ви задържам, но ще поставя въпроса на друго място, където ще разберат колко сериозно е положението. Ще докладвам на директора. Исках да спестя на сина ви неудобството тази гадост да стигне до директора, но нямам друг избор. А сега, моля, върнете ми рисунката и довиждане…
Джордах отстъпи крачка назад с рисунката в ръка.
— Казвате, че синът ми е нарисувал това?
— Разбира се — отговори мис Льоно. — Подписът е негов.
Джордах погледна листа, за да се увери.
— Права сте — каза той. — Това е подписът на Руди. Рисунката е негова. Няма нужда да се доказва от адвокат.
— Много скоро ще бъдете повикан от директора — каза мис Льоно. — А сега, моля, върнете рисунката. Аз съм заета и загубих достатъчно време с тази отвратителна история.
— Мисля, че ще я задържа. Вие самата казахте, че е на Руди — отговори кротко Джордах. — И показва голям талант. Такава прилика. — Той поклати възторжено глава. — Никога не съм предполагал, че Руди има такива способности. Ще я сложа в рамка и ще я окача в къщи. Сега такива картини с голи жени струват много пари на пазара.
Мис Льоно хапеше толкова силно устните си, че в първия момент не можа да каже нищо. Рудолф зяпна баща си онемял. Отначало нямаше представа как ще реагира баща му, но това представление, което той устрои с такава престорена наивност, хитрост и простащина, напълно го изуми.
Мис Льоно не издържа. Заговори с писклив шепот, наведена над бюрото си, съскайки злобно към Джордах:
— Махай се оттук, долен, мръсен, прост чужденец, махай се заедно с гадния си син.
— Тези думи не ми харесват, госпожице — каза Джордах все още със спокоен глас. — Това училище се издържа от парите на данъкоплатците, а аз също съм данъкоплатец, затова ще си отида, когато намеря за нужно. А вие ако не си въртяхте задника с тая тясна пола и не си показвахте половината гърди като евтина улична проститутка, момчетата нямаше да се изкушават да ви рисуват чисто гола. Ако пък питате мен, като ви свали човек всичките сутиени и корсети, ще се окаже, че Руди ви е нарисувал много по-хубава, отколкото сте.
Лицето на мис Льоно пламна, а устата й се изкриви от омраза.
— Аз знам какъв сте! — извика тя. — Мръсен шваба!
Джордах се пресегна и й удари един шамар. Плесницата прокънтя оглушително. Гласовете от игрището бяха замрели и в стаята настъпи мъртва тишина. За миг мис Льоно остана приведена, подпряла се с ръце на бюрото. После избухна в сълзи и се свлече на стола, скривайки лицето си в шепи.
— Не съм свикнал да говорят с мен така, френска курво — каза Джордах. — Не съм дошъл чак от Европа, за да слушам такива приказки. И ако аз бях от онези французи, вашите сънародници, дето хукнаха да бягат като зайци при първите изстрели на мръсните шваби, щях добре да си помисля, преди да обиждам някого. За ваше сведение ще ви кажа, че през 1916 убих един французин с гол щик и сигурно няма да се изненадате, като разберете, че го намушках в гърба, когато се опитваше да избяга при майка си.
Като слушаше как спокойно говори баща му, сякаш обсъжда времето или някоя поръчка на брашно, Рудолф се разтрепера. Злобата в думите му се усещаше още по-ясно от спокойния, почти приятелски тон.
— И ако смятате да си го изкарате на сина ми, помислете си хубаво преди това, защото аз живея наблизо и не ме мързи да ходя. Две години е отличник по френски и ако в края на срока има по-ниски бележки, ще дойда да ви задам няколко въпроса. Хайде, Руди.
Двамата излязоха от стаята, а мис Льоно остана да хълца на бюрото.
Вървяха, без да говорят. Когато стигнаха до една кофа за боклук на някакъв ъгъл, Джордах спря. Накъса разсеяно рисунката на малки парченца и ги пусна в кофата. Обърна се към Рудолф.
— Голям глупак си, не смяташ ли? — каза той.
Рудолф кимна.
Продължиха да вървят към къщи.
— Спал ли си с жена? — попита Джордах.
— Не.
— Наистина ли?
— Щях да ти кажа.
Предполагам — отвърна Джордах. Той продължи да върви мълчаливо, куцайки. — За кога чакаш?
— Няма за какво да бързам — каза Рудолф в своя защита. Нито баща му, нито майка му бяха споменавали някога пред него нещо за секс, а днешният ден очевидно не беше подходящ за подобен разговор. Преследваше го образът на мис Льоно унизена и грозна, разплакана на бюрото, и той се срамуваше, че е смятал една толкова глупава и жалка жена достойна за неговата любов.
— Когато тръгнеш с жени — каза Джордах, — не се обвързвай само с една. Сменяй ги по-често. Да не си въобразиш само, че на света има една-единствена жена за теб и че точно нея трябва да притежаваш. Така може да си опропастиш живота.
— Добре — каза Рудолф, убеден, че баща му греши, напълно греши.
Пак замълчаха, а когато стигнаха до следващия ъгъл, Джордах попита:
— Неприятно ли ти стана, че я ударих?
— Да.
— Ти цял живот си живял тук — каза Джордах. — Не знаеш какво значи истинска омраза.
— Наистина ли си убил французин с щик? — Рудолф трябваше да знае истината.
— Да — каза Джордах. — Един от десет милиона. Какво значение има?
Наближаваха към къщи. Рудолф се чувствуваше подтиснат и нещастен. Би трябвало да благодари на баща си, че се е застъпил за него по този начин, защото съзнаваше, че малко родители щяха да се държат като него, но не можеше да изрече думите.
— Освен него и друг един човек съм убил — каза Джордах, като спряха пред хлебарницата. — Убих го, когато нямаше война. С нож, в Хамбург, Германия. През 1921. Смятам, че трябва да знаеш. Крайно време е да научиш нещо за баща си. Ще се видим на вечеря. Аз трябва да прибера лодката. — Той закуца по мръсната улица с нахлупен на главата каскет.
Когато в края на срока обявиха бележките, Рудолф имаше отличен по френски.